Новият британски министърпредседател има силно дясноцентристко послание

От Джеймс П. Пинкертън, сътрудник на Fox News Channel
THE AMERICAN CONSERVATIVE

Консервативният идеал за „една нация”

Новият министър-председател на Великобритания Тереза Мей заема поста само от три месеца, но вече се очерта като важна фигура, при това не само в Обединеното кралство. Американците биха могли да обърнат сериозно внимание на начина, по който тя формулира силно дясноцентристко послание. Тъй като тя е едва втората жена премиер в британската история, голямо внимание привличат странични въпроси като стила й на обличане, включително неизбежното сравнение с херцогинята на Кеймбридж Кейт. Британските медии обсъждат обувките й с почти фетишистка мания. Това, което наистина има значение обаче, са идеите на Мей, а те със сигурност ще намерят отзвук в Съединените щати, защото тя се опитва да създаде онова национално мнозинство, което американските републиканци неуспешно се стремят да постигнат през последния четвърт век. Разбира се, най-горещата тема в Обединеното кралство е Брекзит, който британците одобриха на 23 юни. И въпреки че този въпрос е специфичен за Великобритания, по-мащабните последствия от гласуването отекнаха във всяка страна, която се сблъсква с безотчетни мултинационални организации, т.е. във всички страни. Една от политическите фигури, които използваха тази популистка тема, е Доналд Тръмп, твърд противник на НАФТА, Транстихоокеанското партньорство (ТТП) и Трансантлатическото партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ). Това лято той написа в Twitter: „Скоро ще ме наричат Г-Н БРЕКЗИТ!”. Междувременно твърдото изявление на Мей за напускане на Европейския съюз („Брекзит означава Брекзит”), което тя направи, когато се нанесе на Даунинг Стрийт 10 през юли, представляваше решителна промяна в сравнение с проевропейската позиция на нейния предшественик Дейвид Камерън. И въпреки че процесът на освобождаване на Великобритания от 40-годишната хватка на ЕС в най-добрия случай ще отнеме време, Мей изглежда искрена по отношение на Брекзит дори при положение че правилният лозунг за привържениците на напускането, както ще видим, винаги трябва да е „Доверявай се, но проверявай”. В стремежа си да установи нов тон за консерваторите Мей отиде отвъд Брекзит. Тя предложи визия за Великобритания във вътрешен план като „една нация”. Това е стара, но пренебрегвана напоследък консервативна концепция, която датира още от XIX век, от епохата на един от най-големите предшественици на Мей в средите на торите – Бенджамин Дизраели.

Днес „една нация” е точно толкова важна идея, въпреки че, или по-точно – защото, вековните истини на национализма и патриотизма се сблъскват с две нови и ужасно лоши идеи, идващи от лявото пространство: Първо, че нациите трябва да бъдат потопени в мултинационални супердържави като ЕС и ООН. Второ, че нациите трябва да бъдат разделени на съставни групи по идентичност, най-вече на база етническа принадлежност или родови връзки. С други думи лявото и от двете страни на Атлантика преследва едновременно целите на наднационализма и поднационализма. Това означава, че нациите трябва да заемат подчинено положение в рамките на някакъв нов вид бюрократична империя подобна на ЕС и в същото време народите вътре в една нация следва да се откажат от патриотизма и солидарността в полза на една нова визия на мултикултурно групово мислене. Междувременно голяма част от политическото дясно възприе същото постнационалистично мислене – докато левите проявяват открито презрение към патриотизма, много „консерватори” залагат на тихо пренебрежение, като предпочитат да включват националната идентичност в един идеализиран глобален „свободен пазар”. И в двата случая обаче резултатът е един и същ: получаваме не само търговски сделки, които подкопават суверенитета, както и договорености за отворени граници, но и споразумения във връзка с „промяната в климата”, които, независимо дали са желани от консерваторите, имат катастрофални икономически последствия. От своя страна Мей зае позиция, противна на тази на левите и десните глобалисти. Най-ясният израз на нейните възгледи дойде на 5 октомври, когато тя заяви пред конференцията на Консервативната партия в Бирмингам, че британците трябва да „отхвърлят идеологическите шаблони на социалистическото ляво и либертарианското дясно и... да приемат един нов център”. Тя добави язвително: „Ако си мислите, че сте гражданин на света, не сте гражданин никъде”. По-нататък Мей обеща „страна, която да работи за всички”. А след това тя обясни какво означава това – справедливост за всички независимо от богатството и статута им: „Всички играят по едни и същи правила и... всеки човек независимо от произхода му или от този на родителите му получава възможност да бъде всичко, което иска”. Окей, това може да звучи като общи, изтъркани фрази, подходящи за всяка партия. За да защити тезата си обаче, Мей веднага заговори за важните неща, като се обърна към повратното събитие на 2016 г. – Брекзит. Тя заяви, че когато британците са гласували за Брекзит, те са гласували за промяна: „И промяната ще дойде... като напуснем Европейския съюз и поемем контрола над собствената си съдба”. Според нея Брекзит беше предвестник на „тиха революция”. Тук един американец би добавил, че „тиха революция” звучи малко като „тихо мнозинство”. Втората фраза, разбира се, беше формулировка на Ричард Никсън от 1969 г., описваща американската средна класа. Можем също така да си спомним, че „тихото мнозинство” и всички подценявани буржоазни добродетели, които то пробуди, бяха ключът към голямата победа на Никсън в 49 щата, довела до преизбирането му през 1972 г. Междувременно във Великобритания от 2016 г. Мей обяви, че Брекзит не е просто вот за промяна на британските отношения с ЕС, а че е и вот, „променящ... завинаги начина, по който страната ни работи, и хората, за които тя работи”. Ако Брекзит премине по план и бъде финализиран през 2019 г., Обединеното кралство наистина ще претърпи огромна промяна към по-добро. Например Европейският съд повече няма да упражнява диктат, нарушаващ британския суверенитет. (Между другото този съд не трябва да се бърка с отделния, но също толкова властен Европейски съд по правата на човека.) Може би най-важното е, че след осъществяването на Брекзит Великобритания няма да е изправена пред повече рискове, произтичащи от „свободното движение на хора” – епохалната самопричинена рана на ЕС с най-катастрофални последици в Германия. Можем да добавим, че идеологията на отворените граници, изглежда, е sine qua non (в класическия латински правилната форма на израза е condicio sine qua non – „условие, без което не може”, бел.пр.) не само за ЕС, но и за американските леви. За да илюстрираме по-ясно трансатлантическото глобалистко мислене в наши дни, можем да разгледаме Платформата на Демократическата партия за 2016 г., която включва цели 12 абзаца, посветени на имиграцията, обещаващи в по-голямата си част богатство и гражданство на чужденци и техните семейства, нарушили американските имиграционни закони. А на това отгоре Хилъри Клинтън обеща 550-процентово увеличение на броя на сирийските бежанци, които ще бъдат допуснати в САЩ. На 19 септември Twitter акаунтът на кампанията на Клинтън заяви, че, да, народите на света имат „право” да дойдат в САЩ. През октомври пък научихме от WikiLeaks, че Хилъри Клинтън е казала в една от прословутите си платени речи пред голяма банка, че нейната „мечта е общ пазар в Западното полукълбо с отворена търговия и отворени граници”. В друг документ от WikiLeaks тя е цитирана да казва, че противниците на отворените граници са „изначално неамериканци”. Наистина, ако трябва да бъде посочен един въпрос, който обединява целия трансатлантически елит от Вашингтон през Париж до Берлин, той би бил точно този – непоклатимата вяра в отворените граници.

От своя страна обаче Мей разбира, че истинските хора – управляваните, а не управляващите, не споделят тази антинационалистическа, промиграционна идеология. Затова в своята реч тя засегна директно това несъответствие между върха и низините, тази неописуема арогантност на управляващата класа: „Само чуйте как много политици и коментатори говорят за обществото. Те намират вашия патриотизъм за неприятен, вашите притеснения относно имиграцията за ограничени, възгледите ви за престъпността за нелиберални, привързаността ви към сигурността на работата за неудобна”. Готовността на Мей да се изправи срещу управляващата класа, поправка – срещу подигравателната управляваща класа, беше най-силният момент в една силна реч. Като „влезе в главите” на снизходителните сноби, тя изрази оправдания гняв, изпитван от десетки милиони британци. А след това отиде още по-далеч, като се обърна направо към обществеността: „Ако сте един от онези хора, които загубиха работата си, които останаха на работа, но с намалено работно време, чиято заплата беше намалена, докато сметките рязко се увеличаваха, или сте се оказали без работа или с по-ниско възнаграждение заради неквалифицирани имигранти, а знам, че много хора не искат да си го признаят, тогава животът просто не изглежда справедлив”. Не, не изглежда справедлив. И Мей направи мрачна прогноза какво би станало, ако промяната не дойде: „Ако не отговорим, ако не използваме тази възможност да направим промяната, която хората искат, негодуванието ще нарасне. Разделенията ще се задълбочат. А това ще бъде катастрофа за Великобритания”. Тук можем да отбележим – дълбоките разногласия в обществото ще обслужат целите на мултикултуралистите, привърженици на принципа „разделяй и владей”, или пъклените цели на анархистите от ляво или дясно, но тези разделения са точно обратното на здравия „еднонационализъм”. В речта си пред своите съпартийци консерватори Мей предложи различна визия – една позитивна визия на единство: „Нашата страна е изградена върху връзките в семейството, в общността, в гражданството”. Заслужава си да спрем и да се насладим на последната дума – „гражданство”. С нея Мей изказва становище, което глобалистите вече не могат да се накарат да изразят – че гражданите на една страна трябва да имат по-големи права и привилегии от негражданите. В същото време, разбира се, гражданите имат и задължения. Обръщайки се към популизма и национализма, Мей отбеляза цели четири пъти колко е важно богатите хора и големите корпорации да плащат своя дал от данъците. Тя също така заяви, че всеки гражданин има задължението да сътрудничи с властите в „борбата с тероризма”. Така можем да разберем, че според Мей не е възможно да имаш стабилна страна, ако определени групи играят по различни правила от всички останали. Както Руди Джулиани каза, когато беше кмет на Ню Йорк, трябва да има „един стандарт”. Мей се опитва да подкрепи думите си с дела: новият вътрешен министър Амбър Ръд, позовавайки се на заплахата за средната класа от „евтината чуждестранна работна ръка”, обеща административни мерки, които да попречат на чужденците да „заемат работните места, които би трябвало да са за британците”. Предложението на Ръд обаче предизвика остра реакция, затова настоящият му статут е неясен. В резултат имиграционната политика, изглежда, ще се задоволи с компромиса да наложи ограничения само на неквалифицираните работници. За някои това ще бъде разочароващо, но все пак се отчита като напредък. Американските републиканци могат да черпят вдъхновение от тези действия – поне започна дебат за запазването на работните места. Според нови данни на Центъра „Пю” цели 77% от американците смятат, че вносът вреди на американските работници, а 80% мислят, че същия негативен ефект има и аутсорсингът. Затова много американци могат да се запитат дали американската десница някога ще разполага на властова позиция със собствена Амбър Ръд, поставяща страната на първо място.

Кризата на мултикултуралисткото и глобалисткото ляво и възможността пред Мей

Излишно е да казваме, че всички тези приказки за отстояване на правата на британските граждани накараха голяма част от лявото пространство да настръхне. През септември видната депутатка от Лейбъристката партия Даян Абът заяви пред аплодираща левичарска публика, че Брекзит „наля още вода в мелницата на надигащия се расизъм”. На 6 октомври пък твърдо левият лидер на Лейбъристката партия Джереми Корбин публикува туит с текст: „Лидерите на Консервативната партия паднаха още по-ниско тази седмица с раздухването на огъня на ксенофобията и омразата”. Такъв е левият етикет за всичко, което десните искат да направят от името на гражданите: расизъм. Действително много от световните медии подкрепят тези леви нападки. В репортажа си за усилията на Мей и Ръд да ограничат наемането на неграждани Bloomberg News използва думите „спомен от нацизма” като подзаглавие. Въпреки цялата тази безценна политическа коректност, би трябвало да е напълно ясно, че никоя страна не би могла да има отворени граници и все още да се нарича страна. И все пак най-вече заради републиканския контрол върху Конгреса през последните няколко години демократите в Америка, обхванати от трескав ентусиазъм на тема „отворени граници”, успяха да избегнат рандевуто с геополитическата реалност. Те обаче все още могат да получат възможност да приложат „мечтата” си за отворени граници, както каза Хилъри Клинтън. В речта си в Бирмингам Мей доведе обещанието за „еднонационализъм” още по-далеч. След като акламира такива големи министър-председатели от торите като Дизраели, Уинстън Чърчил и Маргарет Тачър, тя похвали и лейбъристкия премиер Клемент Атли, заемал поста от 1945 до 1951 г. Атли е най-известен със създаването на Националната служба по здравеопазване. Както великодушно каза за него Мей, той имаше „визията да изгради една велика институция”. Много американци, особено от десния спектър, гледат с отвращение на идеята за „национално здравно осигуряване”. Разбира се, фарсовият провал на „Обамакеър” задълбочи това отвращение. В същото време, докато мислим за проблема с осигуряването на здравеопазване за милиони хора, можем да поразсъждаваме върху практическата реалност, че някакъв вид обществено обезпечаване на здравно осигуряване е неизбежно и дори желано. Да, човек може с пълно основание да се подиграва на глупостта на „Обамакеър” – на предложението за финансиране на операции за смяна на пола и т.н., и все пак да осъзнава, че трябва да бъде направено нещо за защита на уязвимите. Наистина можем да отбележим, че много бедните отдавна имат „Медикейд” (социална програма за здравеопазване, предназначена за семейства и хора с ограничени средства, бел.пр.). Дупката в системата за здравеопазване преди „Обамакеър” беше работническата класа, която напоследък има все по-републикански предпочитания. Политически хитрият републиканец за в бъдеще изобщо няма да има желание да лиши от средства своите гласоподаватели. Дори днес всички освен най-крайните републиканци приемат, че общият лозунг на кампанията на партията „Отмени и замени” („Обамакеър”, бел.пр.) трябва да означава точно това – отмени и замени. Или, както би заключил политическият реалист, просто остави нещата, както са. Което ще рече, че който и да бъде президент на САЩ, някакъв вид обезпечаване на здравно осигуряване със сигурност ще съществува. Заслужава припомняне и фактът, че Националната служба по здравеопазване във Великобритания също имаше много проблеми при създаването си през 1948 г. и те бяха фактор за загубата на лейбъристите три години по-късно. След завръщането си на власт през 1951 г. обаче консерваторите така и не се опитаха да отменят Националната служба по здравеопазване, въпреки че премиер беше самият Чърчил. Същото се отнася и до 1979 г., когато властта пое Тачър. Желязната лейди дори постепенно увеличи финансирането за Националната служба по здравеопазване. За да получи представа колко важна е Националната служба по здравеопазване за британското политическо мислене, човек може да се върне към церемонията по откриването на Олимпийските игри в Лондон през 2012 г. Над четири минути от шоуто бяха посветени именно на Националната служба по здравеопазване. А един от аргументите на привържениците на Брекзит по време на кампанията им беше, че ако потокът на средства към ЕС бъде прекъснат, това може да доведе до увеличаване на финансирането за Националната служба по здравеопазване. Не е нужно американците да са съгласни с избора на британците за здравеопазване, за да го уважават – в крайна сметка това е техният избор. Както британците напомниха на света на 23 юни, когато гласуваха за Брекзит, това е тяхната страна и техният суверенитет и ако предположим, че успешно се измъкнат от ЕС, те ще правят каквото пожелаят. Ако оставим настрана идеологията, можем да се възхитим на политическия гений в реториката на Мей – хвалбите за Атли са точно онзи голям ход, който човек прави, за да спечели центъра и дори гласове от другия край на политическия спектър. Както написа в заглавие лявоориентираното списание New Statesman: „Тори-интервенционизмът на Тереза Мей би трябвало да ужасява лейбъристите”. Изданието добави: „В речта си тя хитро използва това, което гласоподавателите харесват при лейбъристите, и заклейми онова, което те не харесват”. Водещият дясноцентристки вестник във Великобритания The Telegraph отбеляза: „Най-привлекателните части от програмата на лейбъристите се връщат към народните спомени за Атли и света на обхванатите в профсъюзи фабрики”. Можем бързо да вметнем, че по различни причини, сред които е и автоматизацията, едновремешните тежки, тромави фабрики със сигурност никога повече няма да се появят нито във Великобритания, нито в САЩ. В същото време обаче е лесно разбираема сантименталната привлекателност на старите форми на другарство и солидарност. Виждаме, че дори днес обикновените хора все още търсят нещо солидно, в което да се вкопчат, колкото и да е необходимо то да бъде рафинирано и осъвременено. Така че въпросът е коя партия ще отправи предложението за успокоителна солидност и сигурност към гласоподавателите. От името на своята партия Мей отговори: торите ще го направят.

Междувременно партията на Атли – Лейбъристката, се придвижва мнооого наляво под ръководството на Джереми Корбин, който, откровено казано, е повече комунист, отколкото социалист. Затова за Мей е още по-лесно да заеме жизненоважния център. Разбира се, ако Корбин загуби следващите избори, предвидени за 2020 г. (въпреки че може да бъдат проведени и по-скоро), възможно е лейбъристите да се завърнат в центъра. Но ако партията на Мей вече го е окупирала, Лейбъристката пак ще бъде изолирана. Американският еквивалент на положителното отношение на Мей към Атли би бил републиканците да похвалят Франклин Д. Рузвелт, който беше лидерът на Америка в средата на XX век – приблизително в същия период, когато Атли управляваше Великобритания. Също като Атли Рузвелт несъмнено беше в лявата част на политическото пространство, но с течение на времето много от неговите дела получиха одобрение и дори започнаха да бъдат смятани за свещени. Умните политици, включително републиканците, отдавна виждат ползата от опазването поне на части от завета на Новия курс на Рузвелт (политиката на президента в периода 1933-1938 г. за борба с Голямата депресия, довела до държавна намеса в икономиката, бел.пр.). През 1982 г. например президентът Роналд Рейгън отбеляза стогодишнината от рождението на Рузвелт със специална церемония в Белия дом. Две години по-късно Рейгън, разбира се, спечели безпроблемна изборна победа в 49 щата. Естествено, възпоминанието на 32-рия американски президент не беше единственото, което се случи през тези години, но като почете паметта на Рузвелт, Рейгън доказа, че е общоприет лидер на всички американци. Във времето оттогава не всички републиканци усещаха необходимостта от тази общоприетост и без съмнение това е една от причините кандидат-президентите на партията да загубят народния вот в пет от последните шест президентски избори. Особено внимание заслужава повратната законодателна инициатива на Рузвелт от името на работещите хора – системата на социалните осигуровки. След осем десетилетия стабилно съществуване моделът на социална защита заема ключово място в сърцата на повечето американци подобно на мястото на Националната служба по здравеопазване в сърцата на британците. Социалното осигуряване всъщност е политическият израз на собствения американски вид еднонационален консерватизъм. Със сигурност някои републиканци, боравещи със заучени наизуст идеологически схеми, все още се опитват да поправят, или дори да приватизират, тази дълбоко популярна програма за социално осигуряване, но го правят на собствен политически риск. А самата програма, разбира се, винаги устоява. Затова републиканците може би се нуждаят от нови мисии, или, ако предпочитате – от по-меки цели. И преди съм посочвал, че за Републиканската партия би било добре да използва не само паметта за Франклин Рузвелт, но и за неговия братовчед – 26-ия президент Теодор Рузвелт. Да, много от техните действия са спорни и до ден днешен, но безспорно те са американски патриоти, посветени на националното величие и сплотеност. А това има голямо значение. Защото днес, когато демократите на Обама и Хилъри се придвижват наляво, прилагайки разделящи мултикултуралистки политики, много гласоподаватели, особено тези от работническата и средната класа, се чувстват напълно изоставени. И те биха вдигнали глава при мисълта, че някой републиканец сега приема мускулестата роля на Рузвелт.

В историята на Мей има една любопитна подробност – по-рано тази година, когато беше министър в кабинета на Дейвид Камерън, тя се противопоставя ше на Брекзит, макар и тихо. На британски жаргон тя беше „бримейнър” (израз, съставен от думите Brexit и remain – оставам, бел.пр.). Други консерватори, най-вече Борис Джонсън и Майкъл Гоув, водиха отцепническата кампания на торите в подкрепа на Брекзит. (По тайнствени причини обаче и Джонсън, и Гоув не наследиха лидерския пост в Консервативната партия, въпреки че Джонсън сега е външният министър на Мей.) Мей си дава сметка за очакващата я битка, затова напълни кабинета си с подкрепящи Брекзит евроскептици.

Заветът на Найджъл Фараж и новите предизвикателства пред Мей

Най-големият герой на Брекзит обаче дори не е консерватор. Това, разбира се, е временният лидер на Британската партия на независимостта Найджъл Фараж. През последните две десетилетия той носеше високо факела на британския суверенитет и превърна Партията на независимостта в истинска сила. Нейните кандидати спечелиха почти четири милиона гласа на изборите през 2015 г. Нещо повече, Британската партия на независимостта все още може да изиграе много важна роля. За начало тя може да поддържа натиска върху Мей за Брекзит, за да няма отстъпление по тази тема. На централно място в сайта на партията на Фараж стои ключовото послание „Помогнете ни да гарантираме, че „напускане” означава напускане”. От гласуването за Брекзит насам се води разпален дебат, подстрекаван от големите британски медии и едрия бизнес, относно това дали Брекзит да е „твърд” или „мек”. „По-просветените” класи искат мекия вариант, при който границите ще останат отворени за търговия и мигранти, а това ще лиши популистко-националистките злосторници от тяхната победа. The Economist, в частност, това лондонско уберглобалистко списание с международни амбиции, което подкрепя Хилъри Клинтън, никога няма да спре да се опитва да обърне Брекзит изцяло. Само един пример – заглавие от 11 октомври: „Брекзит прави британците по-бедни и по-зли”. В допълнение се разгоря базисната дискусия дали въобще да има Брекзит – британският парламент настоява и ще получи правото да разгледа Брекзит, а може би дори да го подложи на гласуване. Като министър-председател Мей по дефиниция разполага с мнозинство в Камарата на общините и няма вероятност да го загуби толкова рано в своето управление. Въпреки това обаче, както добре знаят изследователите на историята, всичко може да се случи в тенджерата под налягане, която представлява една законодателна камара. Затова е възможно парламентът да гласува с „не” за Брекзит и така да хвърли правителството на Мей в криза и вероятно да предизвика нови избори. Мей и Брекзит най-вероятно ще надделеят в една такава продължителна битка. Трудно е да се повярва, че подкрепата за оставането в ЕС се е засилила през последните месеци, тъй като безбройните политически грешки на този левиатан се стовариха върху тези, които ги извършиха. Британците сами могат да видят, че някои части на Париж са се превърнали в палаткови градове като от Третия свят под напора на поддържаната от ЕС имиграция, а през октомври Отмар Исинг, първият главен икономист на Европейската централна банка и основен участник в създаването на еврото, което стои в сърцето на ЕС, заяви ясно: „Един ден картонената кула ще се срути”. Така че ЕС изглежда дори още по-непривлекателен, отколкото беше на 23 юни, когато британците гласуваха за Брекзит. Все пак управлението на Мей се изправя пред тежко предизвикателство, защото опонентите й искат най-малкото да превърнат „твърдия” Брекзит в „мек” Брекзит. Затова работата на Британската партия на независимостта е далеч от края си. Ако всичко премине според плана на Мей, реалният момент, в който Великобритания вече няма да е част от ЕС, все още е отдалечен на около две години и половина. А както веднъж отбеляза друг британски министър-председател – Харолд Уилсън: „Седмицата е дълго време в политиката”. Така че дори да приемем, че Мей има най-добрите и искрени намерения относно Брекзит, подкрепящите излизането британци са късметлии, че разполагат с Британската партия на независимостта в ролята на контролиращ субект. Интересен факт е, че Рахим Касам, бивш основен помощник на Фараж, а сега редактор на сайта Breitbart London, в момента кандидатства за лидерския пост в Партията на независимостта. Той заяви пред BBC: „Ще продължа завета на Фараж”. По-късно Касам отправи предупреждение за действията на правителството на Мей в редакционна статия: „Мислите, че можете да се доверите на торите, когато никой освен Джереми Корбин не следи какво правят? Великобритания е правила тази грешка твърде много пъти. Тереза Мей може да говори добре, но тя беше вътрешен министър в продължение на шест години – същите шест години, в които станахме свидетели на рекордна легална и нелегална имиграция в Обединеното кралство и, разбира се, на един проблем, който ми е много присърце – надигането на ислямския екстремизъм. Великобритания се нуждае от Партията на независимостта повече, отколкото от всяка друга партия”. Някои, разбира се, ще кажат, че Касам е твърде критичен към Мей, защото тя се превърна в поддръжник на каузата на Брекзит и може би винаги я е подкрепяла тихомълком. Ако Мей не е напълно искрена, тя успя да заблуди критиците си отляво. Един пример е това заглавие от британския критик Клайв Ървинг, който пише в сайта The Daily Beast: „Грубата Великобритания. Надигането на изпълнената с омраза малка Англия. След Брекзит престъпленията от омраза експлодираха, а новото британско правителство подхранва икономическата катастрофа, като прочиства университетите и бизнеса от чужденци”. От контекста става очевидно, че „Малка Англия” е пейоративен термин за английския национализъм, който Ървинг и подобните му смятат за изначално „ксенофобски”, „расистки”, „нетолерантен” и т.н. Интересното е, че в миналото изразът „Малка Англия” се използваше за обида на тези англичани, които се противопоставяха на империята. Сега обаче времената се промениха – левите, някога горди антиимпериалисти, сега подкрепят империята под формата на ЕС и дюдюкат срещу антиимпериалистите. Така че, ако Мей има подобни врагове от страната на бримейнърското ляво, самата тя вероятно не е прикрит бримейнър. Все пак нейно задължение е да докаже искреността си и има само един начин да го направи – като завърши мисията Брекзит. А междувременно ситуацията ни напомня, че такива партии като Партията на независимостта могат да играят основна роля в демокрацията, като следят за честността на големите партии. Разбира се, Великобритания е изправена и пред други проблеми. Трябва да се има предвид, че Мей заема поста съвсем отскоро. Все още не знаем как тя би се справила с една евентуална криза. А кризите със сигурност се задават. Едно смущаващо заглавие от 7 октомври в левичарския вестник The Indipendent гласи: „На американски проповедник, който защитава обезглавяването на гейове, му е разрешено да изнася лекции във Великобритания”. Статията проследява в детайли дейността на мюсюлманския духовник, някой си Хамза Содагар, който говори и агитира във Великобритания за „нуждата” от убиването на гейове. Содагар казва: „Ако има хомосексуални мъже, възможните наказания са пет. Първото, може би най-лесното, е да им се отрязват главите, това е най-лесното. Второто е да бъдат изгаряни до смърт. Третото – да бъдат хвърлени от скала. Четвъртото – да бъде срутена стена върху тях, така че да умрат. Петото – комбинация от всички описани”. Това пътуване на Содагар из страната премина без значими инциденти, като се изключи разпространяването на неговата отрова. Подобни изпълнени с омраза проповеди отдавна са нещо обичайно, а „Ислямска държава” напоследък прилага на практика подобни варварства. В повечето случаи обаче ЛГБТ групите предпочитат да си затварят очите, защото смятат, че нуждите на прогресивното „единство” имат предимство. Най-накрая обаче някои ЛГБТ хора проглеждат за реалността, че содагаровците между нас наистина го мислят – целта им е да убиват. Една такава фигура е дългогодишният ЛГБТ активист Питър Тачъл, който призова за отнемане на туристическата виза на Содагар. Както се изрази Тачъл: „В едно свободно общество Хамза Содагар има право да вярва, че хомосексуалността е грях, но не и да проповядва начини за убиване на лесбийки и гейове. На много хора със значително по-малко екстремни възгледи, които никога не са пропагандирали насилие, им е било забранявано да влизат във Великобритания. Призивите за смърт на ЛГБТ хората прекрачват границите”. По ирония на съдбата Тачъл е дългогодишен член на британската Зелена партия, а британските „зелени” (както и американските им съмишленици) твърдо подкрепят отворените граници, т.е. те поддържат допускането на повече мюсюлмани да дойдат на запад, независимо дали са адекватно проверени или не, ако такива проверки изобщо са възможни. Едва сега, след дългата поредица от терористични атаки, някои от които, насочени директно към гейове, ЛГБТ общността започна да преосмисля съюза си с левичарския глобализъм, подкрепящ отворените граници. Така стигаме до непосредствения въпрос за министър-председателката Мей: какво ще направят тя и нейното правителство със Содагар и с другите ислямистки подстрекатели, които са на свобода? Например как да се постъпи с неизвестните лица, разпространяващи в една лондонска джамия листовки, които призовават правоверните мюсюлмани да убиват онези, които обиждат Мохамед? Британското правителство предприема някои смели действия, които биха могли да бъдат осъдени като отчетливо нетолерантни по модерните американски стандарти. Например правителството наскоро разпореди ефективното затваряне на едно мюсюлманско училище, което преподаваше биенето на жени и убиването на гейове. Като се имат предвид огромните мащаби на проблема обаче – оскърблението на цивилизованите ценности, както и рискът за вътрешната сигурност на страната, все още стои отворен въпросът, дали Мей последователно ще подплати думите с дела, като предприеме решителни действия срещу всички грозни ислямистки заплахи, пред които е изправена Великобритания.

Американците също може да се замислят сериозно за държавната политика спрямо лица като Содагар. Той всъщност е американски гражданин, който заедно с последователите си се чувства свободен да поства в YouTube и Facebook. Наистина ли смятаме, че подобна свобода да подстрекаваш заслужава да бъде пазена в САЩ? Не искаме ли и ние да сме една хармонична нация? Американската политика по тези въпроси все още е много променлива. За съжаление знаем, че демократите искат да ускорят политиката на администрацията на Обама за безогледно посрещане на повече мюсюлмани. Във Великобритания, както и в САЩ, отново се усилва и проблемът с престъпността, която често е свързана с въпроса за имиграцията.

Заглавие в The Telegraph от 10 октомври съобщава: „Убиецът на изтъкнат учен не е трябвало да бъде в страната, след като е просрочил студентската си виза, става ясно в съда”. Статията разкрива подробности от делото срещу предполагаемия убиец Феми Нандап, роден в Нигерия. Нандап пристига във Великобритания със студентска виза и вече след изтичането на разрешения срок за престой в страната е обвинен в притежание на нож и нападение над полицай. Обвиненията по-късно са свалени. (И да, първоначалната съдебна грешка се случва по времето, когато Мей е вътрешен министър в предишното правителство, въпреки че няма данни за личното й участие в случая.) Междувременно, докато все още е под гаранция, Нандап се завръща в Нигерия, където е лекуван от психично заболяване, очевидно влошено от честата употреба на марихуана, докато е живял в САЩ. След това той спира да взема лекарствата си и се завръща във Великобритания. Предполага се, че малко след това е убил 41-годишен учен, който тъкмо излиза от дома си, за да изпрати по пощата картички, отбелязващи раждането на първото му дете. Докато властите се опитват да сглобят веригата от грешки, допуснати в този трагичен случай, скърбящата вдовица каза: „Ако подобни трагедии продължават да се случват, защо досега няма съгласувани действия за справяне с този проблем?”. Да, това е въпросът: къде са съгласуваните действия? Още известно време Мей ще може да стоварва вината за подобни ужаси върху мекотата на нейните предшественици на Даунинг Стрийт 10. Скоро обаче уличната престъпност и радикалният джихадизъм ще станат нейни проблеми. Тогава ще разберем дали действията на министър-председателката отговарят на обещаващата й реторика. Засега обаче Мей е в центъра на вниманието с посланието си за Брекзит плюс „една нация”. Американците, търсещи същия вид националистка еманципация, би трябвало да й желаят доброто.