А преди да ме питате, вие разбрахте ли се с германците?

Мъглив ранен следобед през пролетта на 2009 г. Ръми лек дъждец. На летището Шарлероа в Брюксел кацат един след друг правителствените самолети на президенти и премиери на страните – членки на ЕС. Предстои заседание на Европейския съвет. Кацналите самолети са оцветени със знамената и отличителните знаци на съответните държави. Те един подир друг се строяват в редица на една от страничните писти. Липсва единствено самолетът на Ангела Меркел. Два часа по-късно кортежите на европейските държавни ръководители започват да спират пред VIP входа на сградата на ЕС Justus Lipsius. След като преминават през шпалира от журналисти, гостите се посрещат от сегашния служител на Goldman Sachs, но тогава все още принципният и уважаван председател на Европейската комисия г-н Мануел Барозо. Той е леко напрегнат. Неговата дежурна и изкуствена усмивка се различава от обичайната. Делегациите се качват една по една на съответния етаж на Justus Lipsius. По коридорите цари оживление. Не липсват и почти комични ситуации. Например пред асансьорите една до друга чакат френската и италианската делегация. Силвио Берлускони се усмихва любезно на Никола Саркози. И двамата са се „качили” на обувки с необичайно високи токове. За да изглеждат по-стройни. Ама не се получава. Сред своите делегации те са фрапантно най-ниските. Пред италианците най-после спира асансьорът. Вратите се отварят. Няма място в кабината за всички италианци. В този момент Силвио Берлускони, подвиквайки с усмивка, разперва ръце и започва да „прибира”, буквално да натъпква силово своите хора в асансьора. Всички присъстващи се заливат от смях. Най-шумно се смеят французите, но също и самите италианци. Британската делегация с изумени физиономии мълчаливо наблюдава случващото се пред асансьорите. По лицето на Гордън Браун е изписано прикрито недоумение. Никога няма да забравя неговата физиономия в този момент. Оказа се, че в една от залите на Justus Lipsius е подготвен симпатичен коктейл, който по принцип не фигурира в предварителната програма. Обикновено при такива срещи през първия ден късно вечерта след заседанието по програма следва вечеря. По-необичайно е преди деловата част да има коктейл. В залата се събират всички делегации. Президенти, премиери, техните съветници и съответните посланици. Цари оживление и весел глъч. Липсват представителите само на една страна. На Германия. От уста на ухо в залата се разнася информация, че самолетът на фрау Ангела Меркел не е излетял за Брюксел поради технически причини. И в момента авиотехници отстраняват проблема. Но никой не знае кога точно самолетът на Ангела Меркел ще може да излети за Брюксел. Европейските лидери бездействат, весело разговарят помежду си, пийват шампанско, замезват вкусотии и чакат германския канцлер. Европа е „замръзнала”. И така около три часа време, докато Ангела Меркел успее да пристигне. Оказа се, че Европейският съвет без канцлера на Германия моментално изпада в състояние на „стоп кадър”. След пристигането на Ангела Меркел всичко възстанови своя обичаен ритъм. ЕС „оживя”. Както каза преди време един високопоставен европейски чиновник: „Ако Меркел е замислила нещо да направи, то на останалите ще им се наложи да я последват”.

В същия период от време България преговаряше и се бореше да получи финансови компенсации за затварянето на III и IV блок на АЕЦ „Козлодуй”. Битката беше жестока. Поисканата първоначално от България компенсация твърдо и безкомпромисно беше намалена. Сведена беше до 30% от първоначално заявената сума. Все пак в резултат на настояване от българска страна успешно беше записано, че тя не е окончателно фиксирана и са възможни в бъдеще преговори за нейното увеличаване. Тогава еврокомисар по финансовото планиране на ЕС беше Далия Грибаускайте. По-късно тя стана президент на Литва. На въпроса, кога ще си получим парите от компенсацията за АЕЦ „Козлодуй”, еврокомисарката от Вилнюс отговори с контравъпрос: „А преди да ме питате, вие разбрахте ли се с германците?”. Кратко, ясно и недвусмислено. Преди време американците се шегуваха, че не знаят на кого да се обадят в Европа по въпроси, които касаят Европейския съюз. Явно не са искали да обидят тези свои по-дребни „стратегически съюзници”, които „подтичват” около германския канцлер. Как се стигна до тази ситуация в Европа?

Днешната геополитическа разстановка на силите в Европа се оформи след разпадането на Съветския блок и последвалия крах на СССР. В резултат на тези две събития се създаде обединена Германия, а Източна Европа беше отначало формално неутрална зона. Основната задача на САЩ беше осигуряването на верността на своите настоящи и бъдещи европейски васали. Затова особен акцент беше поставен върху страните от Източна Европа. САЩ методично започнаха да изграждат и формират своеобразна световна корпорация. В нея на европейските страни беше отредена ролята на холдингова компания, в която контролният пакет обаче е в ръцете на американците. В този холдинг се акумулира печалба, извършва се стратегическо планиране, създават се високи технологии. За своевременното реализиране на тази „холдингова компания”, която, разбира се, е с геополитическа проекция, беше необходимо източноевропейските страни, включително България и Румъния, да бъдат приети набързо в Европейския съюз. Дори без София и Букурещ да са изпълнили всички критерии за членство в съюза. Но това беше геостратегическият проект на САЩ за Европа. За други страни по света бе планирано да се специализират в търговията със суровини. Като Русия, страните от Персийския залив, Африка и т.н. Китай и Латинска Америка трябваше да играят ролята на „фабрики” за производство на стоки за западните корпорации. Това беше прословутото световно разпределение на труда, което либералите шумно рекламираха през 90- те години на миналия век. Но описаният американски проект за „подреждане” на света се провали. Причината беше, че САЩ не успяха да контролират тотално елитите на големите страни от капиталистическата периферия. В резултат на това изникнаха нови центрове на икономическа мощ, което доведе света до остра криза на създадения световен ред. Това се случи петнайсетина години след края на Студената война. В глобален план изграждането на Pax Americana се провали. Обаче на ниво Европа проектът наистина преуспя. Американците практически усилиха своето влияние на Стария континент. За тази цел беше форсирана и задълбочена европейската интеграция. В началото на 90-те САЩ заложиха на създаването на регионален лидер в Европа – в лицето на Германия. Формирането на ЕС в сегашния му вид стана с постепенното предаване на някои американски пълномощия на регионално ниво. Това позволи отслабването на националните държави, които се оказаха в ситуация да не могат да отстояват интересите на своите народи, следвайки наставленията и указанията на обединения под американско ръководство западен елит. Като структура и философия ЕС абсолютно съответства на германските икономически и политически интереси. С помощта на Евросъюза германците постигнаха по мирен път това, което не успяха да постигнат по военен. Например Еврозоната има своя централна банка, но няма обща хазна и единна фискална политика. От което следва нарастване на разликата в икономическото развитие на различните държави и усилване на по-силните. Предимно на Германия. ЕС подготви не само икономическата, но и политико-административната основа за германската доминация. В Европа върви активен процес на регионализация. Проект, за който настояват предимно германските политици. Основната цел е обособяване в държавите на територии по етнолингвистичен принцип и превръщането на държавните граници в административни. Възникнаха регионални обединения като Асамблея на европейските региони и Съвет на европейските общини и региони. В тях основен движещ фактор са германците. Постановки от цитираните две организации залегнаха в Конституцията на Европа. Представени са стотици региони. Регионализацията на Европа се реализира по германски „рецепти”. Бруталният вариант е Югославия. Мекият е Белгия, където съжителстват валонци и фламандци. Какво наблюдаваме? Почти цяла Европа се раздробява на етнически парчета, а етнически хомогенна Германия не само че не се надробява, а в резултат на изчезване на държавните граници „всмуква” Австрия, части от Швейцария и Италия. Под въпрос са Силезия и Моравия. Нещо като мирен аншлус. Това е същият подход, който се опитват да приложат радетелите за единен трансграничен Тракийски регион. В този случай ползите ще бъдат единствено и само за Турция, а загубите единствено и само за България.

В крайна сметка Европа попадна под тотален контрол и започна да изпълнява верноподанически най-важните стратегически решения на САЩ. Тук, макар и чрез фолклорен изказ, Бойко Борисов е абсолютно прав, когато твърди, че неговите „началници” са във Вашингтон, Берлин и Брюксел. И той години наред стриктно изпълнява техните указания. Слушка и папка. Но в момента, в който Бойко Борисов започна да надава ухо и към Анкара... се оказа, че имал „тъмно минало”. Създаването на ЕС във вид на обединение на „равноправни” държави по принцип е невъзможно без опора на външна сила. А такава могат да бъдат само САЩ. Американската военна мощ стабилизира „равноправното” обединение на опашката от европейски „стратегически съюзници” на САЩ. Без въоръжените сили на Вашингтон щеше да е напълно невъзможно създаването на изкуствената конструкция, наречена Европейски съюз. Но този подход на изграждане, разбира се, постави европейските „обединени” основи в една дълбока и абсолютна зависимост от САЩ. Прословутата европейска и по-специално брюкселска администрация беше създадена като чисто технологичен управленчески инструмент за изграждането на Pax Americana на нашия континент. По този начин САЩ контролират пряко политическия елит, особено в Източна Европа, където елитите са политически девствени и съвсем неориентирани. За допълнителен лост за опосредствено управление се използва и изградената плътна мрежова структура от външно финансирани НПО-та. По този начин се оказва влияние върху кариерата на всеки един чиновник от държавната администрация. Корумпирането на висшите управленчески звена става предимно с външно налагане и назначаване на „селекционирани” персони на ключови и престижни постове. След падането на Берлинската стена разширяването на ЕС беше форсирано за сметка на бившите социалистически страни. Така Източна Европа беше включена в американската зона на влияние. Основната цел на американците беше да подтикнат европейския елит да ускори разширяването на ЕС за сметка на руските интереси. Поради все по-ясно зараждащата се отново остра геополитическа битка между двата полюса – атлантическия и евразийския. Източноевропейските елити, напълно подчинени на американците, се превърнаха в лост за манипулиране на ЕС отвътре. В това отношение най-добре се отличиха Литва, Латвия, Естония, Полша, Румъния, както и България.

До началото на XXI век беше абсолютно немислимо някое европейско правителство да се опълчи на глобалния хегемон. Системата обаче даде засечка през 2003 г. Тогава САЩ нахлуха в Ирак. Макар и „на колене”, Париж и Берлин отправиха критика към американската военна агресия. По това време външен министър на Франция беше десният голист Доминик дьо Вилпен. Той произнесе историческа пламенна антиамериканска реч от трибуната на ООН. Така, както само французите го могат. Поведението на Париж и Берлин през 2003 г. беше нечувана дързост. И американците взеха незабавно мерки. В резултат в Елисейския дворец се появи Сарко „Американецът” (Никола Саркози), а малко по-късно и унизителният за велика Франция и голистите Франсоа Оланд. В Германия проблемът също беше решен радикално. От 22 ноември 2005 г. до сега германският канцлер се казва Ангела Меркел. САЩ много умело осигуриха своето господство над Европа. Вашингтон си построи пирамида от европейски слуги. Начело на нея беше поставена най-мощната в икономически план държава, която, да не забравяме, още от края на Втората световна война се намира под контрола на Вашингтон. Това е Германия. По време на Студената война ръководна роля в Европа играеше френско-германският дуумвират. Водещ обаче беше Париж, който се опитваше да изгради Европейския съюз под свое ръководство. Генерал Шарл дьо Гол виждаше ЕС като съвършено самостоятелен геополитически център. Такъв беше и смисълът от излизането на Франция от НАТО. Европа да се освободи от американско влияние. Затова беше организирана Парижката пролет през 1968-а, нещо като вариант на „цветна революция”. С това беше нанесен смъртоносен удар върху режима на генерала. Впоследствие Шарл дьо Гол трябваше да подаде оставка. И днес във Франция все още са засекретени документите, които разкриват истинските вдъхновители и организатори на студентските бунтове в Латинския квартал в Париж през 1968 г. Оттогава политическата роля на Франция в Европа неизменно намалява. А след падането на Берлинската стена и разширяването на ЕС, особено пък с идването на власт на Франсоа Оланд, ситуацията се промени радикално. Париж окончателно започна да играе чисто „спомагателни” роли в европейската политика. Въпреки че американците доведоха на власт във Франция свои абсолютни марионетки, те нямат пълно доверие на френския елит. Затова ролята на старши американски васал в Европа беше поверена на Германия, която получи „пълномощия” от Вашингтон да контролира „от негово име” нашия регион. Берлин има огромен и печален исторически опит като незаобиколим фактор на Стария континент. Особено в Източна Европа. В Азия американците подготвят за подобна роля Япония. Но там ситуацията е много по-сложна. Китай вече е икономически, военен и политически гигант. А Япония не се приема даже от такива съюзници на САЩ като Южна Корея и Тайван. Германия беше избрана за американски старши васал в Европа, тъй като Берлин се контролира най-плътно от Вашингтон. Както в политическо, така и във военно отношение. Вместо да търси самостоятелен път, Германия тръгна по предложения от САЩ път на развитие. Ще бъде голяма грешка, ако не се отчетат ползите, които извлече Берлин от стратегията, която САЩ се опитваха да реализират в своята геополитическа битка с Русия. От развиващ се влиятелен партньор в Европейския съюз Германия се превърна в динамична експанзионистична държава. Особено по отношение на икономиките на страните от бившия Варшавски договор. Действайки като търговски партньор, германците чрез корумпираната приватизация през 90-те в Източна Европа, проведена съгласно съветите на зависимите либерални режими, завладяха контрола над ключовите източноевропейски предприятия. Режимите в Чехия, Полша, Словакия, Унгария, България, Румъния, Хърватия, Словения, Литва, Латвия и Естония „приватизираха” и „денационализираха” стратегическите отрасли в своята икономика, търговия, средства за масова информация и социално обслужване. В резултат на тези процеси обединена Германия отново зае привилeгировано място. Берлин за около двадесетина години разруши индустрията в Източна Европа и превърна Стария континент в пазар за реализиране на своята промишлена продукция. Германия масово закупи или закри нейните източноевропейски конкурентни предприятия. Днес в условията на общ пазар тя продава своите високотехнологични стоки и даже не плаща митнически такси. Точно от тези пари се лишиха редица и без това хилави европейски икономики. Президентите и премиерите на тези малки страни се опитаха да решат този въпрос с Германия и Франция. Те поискаха да бъдат създадени високотехнологични работни места и в техните държави. Но всеки път се сблъскваха с абсолютна неотстъпчивoст и категоричен отказ. На 22 март 2012 г. представители на различни профсъюзи от ЕС се срещнаха с Ангела Меркел. На срещата присъства и ръководителят на германския профсъюз DGB Михаел Зомер. Срещата беше закрита. А по-късно стана известно, че разговорът е бил за създаване на работни места от германски фирми извън пределите на Германия. Отговорът на Ангела Меркел на това искане не се нуждае от коментар: „Германският подход, това не е субсидиране на една държава от друга, а структурни изменения”. По-ясно казано, това означава следното: вие нищо няма да получите, търсете други пътища за печелене на пари. Това е. Ръководителят на испанския профсъюз UGT Антонио Ферер отговори на Ангела Меркел по следния начин: „Ние сме благодарни за всичко, казано тук, но искаме властите на ЕС и госпожата канцлер да знаят за разногласията, които предизвиква тяхното управление на обединена Европа”. Но Германия плаща непрекъснато за своя пост на главен американски васал в Европа. Берлин води външна политика, която понякога се разминава с германските интереси. Да не говорим за европейските такива. Германия днес явно лобира за TTIP – Трансатлантическо търговско и инвестиционно партньорство. Последното е фактически икономическо НАТО, което носи огромни загуби за европейския континент. Да не говорим за подхода на Германия по отношение на бежанците! Политиката на Берлин все по-често влиза в конфликт с интересите и самочувствието на големите страни – членки на ЕС. Това важи особено за Франция. Френското списание Slate пише раздразнено: „Ако се вярва на появяващата се в последно време информация, германското ръководство се безпокои по повод ситуацията в нашата страна, която при отсъствие на реформи ще бъде неспособна да противостои на промените в световната икономика и да излезе от блатото, в което е влязла. Такава загриженост за нас искрено ни трогва. Действително от много гледни точки ситуацията във Франция става много сложна. Въпреки това ние можем да кажем на своите германски съседи, че Франция има свое собствено правителство и свои експерти. И у нас вече са взети важни решения. Френската политика не се формира в Берлин. Освен това, преди да мислят за слабостите на своите европейски партньори, нашите съседи си струва навярно да обърнат внимание и на последствията от своята собствена политика. Тогава те ще могат да разберат, че истинският проблем на цяла Европа са самите те!”. Съгласно проведено изследване на The Financial Times през тази година 82% от италианците и 88% от испанците считат, че влиянието на Германия в Евросъюза е прекомерно. През 2001 г. тези цифри бяха съответно 53% и 67%. Жителите на Великобритания също считат, че ЕС под ръководството на Германия им нанася големи щети. И именно това е една от причините за Brexit. През последните 25 години Германия се превърна в главна икономическа държава на Стария континент заедно с разширяването на НАТО и усилването на американското военно присъствие по границите на Руската федерация. Обединена Германия спечели много от реставрацията на капитализма в Източна Европа. От засилването на източноевропейските клиентелистки режими, които охотно се подмазват и подчиняват на намиращия се под германско господство Европейски съюз и, естествено, на управляваното от САЩ военно командване на НАТО. Това позволи на германската мощ да расте по експоненциална крива. Докато Джордж Буш, Бил Клинтън и Барак Обама оповестяваха периодически на света за едностранното американско военно превъзходство и за „новия световен ред”, то Берлин си играеше тихо неговата игра. Германия бавно налагаше в Mitteleuropa своя нов имперски ред, използвайки своите налични политически и икономически лостове. Берлин и Вашингтон преследваха заедно своята обща цел. А тя бе стремително инкорпориране на новите капиталистически режими в регионалните организации – НАТО и ЕС. Естествено, приемането на България в НАТО и Европейския съюз бе представено като върховно благоволение на старите западноевропейски демокрации към българския народ. В действителност ставаше въпрос за реализиране на геостратегическите цели на САЩ и Германия. Българите даже и да не искаха да бъдат приети в НАТО и ЕС щяха да ги приемат... насила. Както и стана. Без референдуми.

Въпреки че Москва се опитва да изгради привилегировани политико-икономически отношения с Берлин, германците стриктно следват „американския коловоз” в своята външна политика. Това си пролича особено ясно по отношение на кризата в Украйна. В Русия се надигат все повече гласове, че руската политика за създаване на съюзнически отношения с Германия е дълбоко погрешна. През последната година статистиката показа, че най-много русофобски статии са публикувани в германската преса. След нея следват италианските и испанските медии. Едва след тях се нареждат британските и американските информационно-аналитични ресурси. Една част от руския политически елит счита, че Москва отново, както по време на Студената война, трябва да съсредоточи своите външнополитически усилия към създаване на доверителни отношения с Париж. Естествено, след като Франсоа Оланд напусне Елисейския дворец. Бившият посланик на СССР в ГФР Юлий Квицинский предупреждава, че в Русия съществуват много фантазии на тема „особените руско-германски отношения”. Той казва: „Ако в главите на германските политици до Беловежката гора СССР се е считал за потенциален партньор в голямата политическа игра за възраждане на предишната роля на Германия в Европа и света, то след това той се третира само като обект за усвояване и използване за свои интереси... Ако Германия не е инициирала, то във всички случаи е поддържала най-активно всички решения за разширяване на НАТО и ЕС, циментирайки по този начин резултатите от изтласкването на Русия от Европа и разпада на СССР... Германия всъщност се е стремяла да се върне под флага на НАТО и ЕС в районите на традиционно влияние на райха – в Източна и Югоизточна Европа”. Посланик Юлий Квицинский подчертава: „Източната политика на Германия, а в широк смисъл и нейната външна политика като цяло винаги са били функция на силата или слабостта на Русия. Към силна Русия Германия се приспособява и понякога действа заедно с нея, а слаба Русия тя напада и граби... Тяхната Африка от времената на Бисмарк, повтарям, това е Европа”. През 2011 г. Германия и Полша излязоха с призив към ЕС да разработи нова стратегия по отношение на Русия. Основателите на СССР са мечтаели за сливане с Германия в една държава. „Не е тайна, че болшевишката върхушка е разглеждала Русия, а по-късно и СССР като временен проект, който рано или късно ще се влее в източноевропейската империя под ръководството на Германия. Дали това е лошо или хубаво за нашата страна, това е друг въпрос. Ако това се бе случило през 1920 г., нямаше да има Втора световна война и много милиони жертви сред съветските хора. Възможно е такава империя, наречена Германорусия, да можеше да стане световен хегемон. Но историята не познава условно наклонение”, пише руският информационен интернет ресурс „Толкователь”. Италианското издание Heartland. Eurasian Review of Geopolitics през 2011 г. употреби термина GeRussia, който е въведен в края на 2008 г. от Герд Вайскирхен, един от най-авторитетните специалисти по външна политика в Социалдемократическата партия на Германия. Италианците посочиха сред враговете на Русия и територията на Западна Украйна. Голяма част от берлинския елит счита, че съдбата е предначертала на Германия да реформира изостаналата руска „нефтодържава” и да стане тези врати, през които възродена Русия ще влезе отново в Европа. Пак през същата година се появиха първите косвени признаци на GeRussia. Германия и Полша предложиха на Москва да се откаже от Приднестровието и да получи безвизов режим за ЕС. По това време „умря” и финансираният от Германия и мощно подкрепян от Полша „евробизнес” на бившия български евродепутат Кристиян Вигенин, който за благозвучие беше наричан „Източно партньорство”. Под прикритието на лозунга „Давайте жить дружно, ребята” Брюксел имаше за цел да блокира реинтеграционните процеси в постсъветското пространство с помощта на въпросното „партньорство”. Рекламно лице на „Източното партньорство” беше социалистът евродепутат, който по-късно като български външен министър почти първи изтърча в Киев, за да легитимира бандеровския преврат. По-ясно казано, Кристиян Вигенин се „вихреше” в постсъветското пространство, изпълнявайки един от подпроектите на Pax Americana за тази част на света. САЩ не останаха пасивни по отношение на зараждащата се идея за GeRussia. Макар и прекалено екзотична на този етап, самата мисъл за нея е истински геополитически кошмар за англосаксонците. Има принцип. Трябва да се унищожава още в зародиш всяка опасна идея. Последва мощна информационно-психологическа война на тема „руската заплаха”. И мощно затягане на Балтийско-черноморската дъга, която трябва да изолира Русия от Европа. Военните и външните министри на Полша, Прибалтика, Румъния и България бяха подменени с послушни американски марионетки тип „Николай Ненчев” и „Даниел Митов”. През 2014 г. с външна намеса беше предизвикана и кризата в Украйна. Пак със същата цел. Така идеята за GeRussia легна на смъртен одър. По ирония на съдбата терминът Герусия е бил познат в градовете държави на Древна Гърция. Той е означавал висшия орган на управление – Съвета на старейшините...