Постоянно ни повтарят, че живеем в най-свободното от всички възможни общества. Казват ни, че можем да говорим и да правим каквото си искаме, че няма идеология, която да определя мислите и действията ни. Лъжат, разбира се. Господстваща идеология има. Днес господства идеологията на либерализма, която от възхвала на свободата се е превърнала в прокрустово ложе на мисълта.

Либералните идеи, които впоследствие ще бъдат обединени под общата шапка на либерализма, добиват популярност през XVII век веднага след Английската гражданска война. За баща на либерализма се счита английският философ Джон Лок. Именно той за първи път ясно формулира едни идеи, които с времето ще претърпят всевъзможни трансформации, но които в оригиналния си вид звучат съвсем разумно. Джон Лок и неговите съмишленици отстояват преди всичко свободата на индивида, откъдето идва и името на въпросната философия (libertas, лат. – свобода). Това е истинска революция за тогавашния свят. Човекът наистина става мярка на всички неща, а дотогавашните безспорни авторитети като Църквата или монархията минават на заден план. Лок говори за три основни свободи – на мисълта, на словото и на притежанието. В неговите представи, както и в тези на по-късните либерали, частната собственост е свещена, а главната задача на държавата е да осигурява нейната неприкосновеност. Възходът на либералните идеи през следващите десетилетия съвсем естествено съвпада с победата на буржоазията най-напред в Англия, после във Франция, после и в останалите европейски държави. Буржоазните елити успяват да изместят господстващите в продължение на векове представители на аристокрацията и духовенството. Либералната философия е най-добрата легитимация на тази победа. Тя е и най-добрата съпротива срещу консерватизма, който в продължение на векове е владеел умовете на хората. Консерваторите, разбира се, нямат намерение да се предават без бой. Те повеждат мощна атака срещу либералите, обвинявайки ги, че с техните „свободолюбиви” идеи на практика разрушават фундамента на обществото и го тласкат към хаос и анархия. А докато консерваторите критикуват либералите за техния „анархизъм”, на философско-политическата сцена излизат едни не по-малко убедени критици на либерализма. Това са радикалните демократи, които по време на Френската революция заемат лявата част на политическия спектър и започват да нападат либералите заради тяхната недостатъчна решителност и склонността им към безпринципни компромиси със силите на статуквото. Идеите на радикалните демократи и на всички онези, които през следващите години ще бъдат обединени под името левица, водят началото си от схващанията на Жан-Жак Русо. Известният като „Женевският гражданин” философ действително е един от най-радикалните критици на своята съвременност. Русо със сигурност не е либерал и това личи най-вече по отношението му към частната собственост. Джон Лок и следващите представители на либерализма разглеждат собствеността като свещена и неприкосновена, за тях именно тя е най-добрата гаранция за свободата.

Русо е на точно обратното мнение. Според него именно частната собственост и особено нейното окрупняване, води до засилване на неравенството и изобщо до всички негативни тенденции в обществото. Ако искаме действително да освободим човека, ако искаме да го върнем в естественото му състояние, казва Русо, сме длъжни тотално да унищожим съществуващия ред и да създадем нов, където няма да има потисничество и неравенство. Идеите на Русо за тоталното преформатиране на обществото особено се харесват именно на най-радикалните участници във Великата френска революция – якобинците. Робеспиер, Сен Жуст и останалите якобинци напълно споделят възгледите на „Женевският гражданин”, според когото най-ценните хора са не притежателите на „неприкосновена” частна собственост, както смятат либералите, а онези, които не притежават нищо и са принудени да изкарват прехраната си с непосилен труд. Именно това е истинският народ, а не всевъзможните аристократи, духовници, търговци и едри собственици, твърдят Русо и якобинците. Те отчитат като особено несправедлив факта, че никой, в това число и най-прогресивните умове на съвременността, не се интересува от народа. И това е нормално, с ирония отбелязва Русо, защото „народът не раздава нито катедри, нито пенсии, нито академични длъжности”. Защо тогава учените глави изобщо трябва да разсъждават за него?

През следващите десетилетия лявата критика по адрес на либерализма се засилва все повече и повече. Тя се оказва и доста по-успешна от десния (консервативен) отпор срещу либералните идеи. Левите имат едно основно преимущество пред десните. Консерваторите атакуват либерализма, опирайки се на миналото. И колкото и да са смислени критиките им, те неизбежно оставят усещането за нещо старо, нещо, отдавна отишло си, което нахално се опитва да се върне към живот. За разлика от консерваторите левите нападат либерализма, вземайки за ориентир бъдещето. А подобен подход моментално осигурява по-голяма симпатия от страна на публиката. Едно е да въздишаш старчески по „доброто старо време”, а съвсем друго е да сочиш пътя напред. Именно този втори подход идеално пасва на преобладаващите настроения в модерния свят през XIX век. Тогава на почит са рационалността и вярата във всевластието на здравия разум. Достатъчно е една система да бъде обяснена по достатъчно разумен начин, за да спечели огромен брой симпатизанти. Либералите са разумни хора, няма спор. Само че страдат от един основен дефект – нямат привлекателна визия за бъдещето. Статуквото ги устройва и нямат намерение да го променят с изключение на някакви незначителни корекцийки. Безспорно по-симпатични са от консерваторите с техните безкрайни вайкания за упадъка на семейството и традициите. Само че и статуквото през XIX век съвсем не е толкова прекрасно, колкото им се струва на либералите. С развитието на капиталистическите отношения все повече хора се вливат в класата на наемните работници, чийто живот определено не е за завиждане. Либералите не разбират тези хора и съответно не са в състояние да им предложат алтернативен по-добър живот. С тази задача се заемат левите мислители. В средата на XIX век двама от тях създават учение, което не след дълго ще преобърне целия ход на историята. Става дума за Маркс и Енгелс, разбира се. През 1848 г. излиза „Манифест на комунистическата партия”, а през 1867 г. първият том на „Капиталът”. Според създателите на научния комунизъм тази толкова скъпа на либералите „свобода” в буржоазното общество не е нищо друго освен лицемерие, което прикрива класовото господство, експлоатацията и отчуждението на работника от собствения му труд. За да има истинска, а не фалшива либерална свобода, трябва да бъде извършена пролетарска революция, която да отнеме средствата за производство от капиталистите и да ги предостави на обикновените хора. Това не само ще премахне експлоатацията, но и ще превърне труда от досадно и мъчително задължение в творческа активност, убедени са Маркс и Енгелс. Според Маркс най-пълното осъществяване на човека се извършва именно в труда. Когато обаче трудът му е чужда собственост, на капиталиста в буржоазното общество, това води до осакатяване на самия човек. Тъй като се труди за друг, той вече не може да бъде себе си. Превърнал се е в неодушевен предмет, който изпълнява определени команди. Така човекът става жертва на тристепенно отчуждение – от труда си, от себе си и от останалите хора. Тъй като при капитализма всичко се основава на потреблението, хората неминуемо започват да се отнасят към себе си и към другите като към стоки. Как либерализмът може да излекува тези недъзи? Никак, убедени са и Маркс, и останалите леви. Либералите продължават да говорят за свобода, като за тях това е преди всичко свобода за пазара и за несмущаваната от никаква държавна намеса размяна на стоки и услуги. Само че пазарът не прави хората свободни, убедени са левите. Тъкмо обратното, той все повече ги лишава от човешките качества и ги превръща в стоки. Либерализмът, най-вече в своята икономическа част, разглежда човека като същество, напълно подвластно на законите на пазара. За разлика от тази либерална концепция Маркс се стреми да освободи човека от оковите на икономическия детерминизъм и да възвърне целостта му. Докато либералите не спират да твърдят, че прокарването именно на техните рецепти в практиката ще доведе човечеството до всеобщо щастие, левите смятат, че когато всичко бъде оставено на пазара, където най-важният закон е този за търсене на по-голяма печалба, човечеството неминуемо ще стигне до самоизтребление. В края на XIX и в самото начало на XX век тази лява концепция звучи налудно апокалиптично. Тогава в Европа цари мир, а преобладаващото мнение е, че войната е отживелица, която безвъзвратно принадлежи на варварското минало.

Само че още през 1914 г. се оказва, че „цивилизована” Европа, както и останалият свят, не само не са защитени от бесовете на миналото, а и стават изключително лесна тяхна плячка. Убийството на наследника на австроунгарския трон Франц Фердинанд е само така очакваният повод за избухването на Първата световна война. Истинската й причина обаче няма нищо общо с каквато и да било защита на „националните интереси”. Просто войната е идеалното средство, с което великите сили се надяват да разрешат икономическите си противоречия, както и господството си върху колониите извън Европа. И ако се абстрахираме от всички националистически клишета, които съпътстват четиригодишното взаимоизтребление на народите, ще видим, че Първата световна война се води за пазари и за по-големи печалби. Ето защо, когато човечеството осъзнава целия ужас, който желанието за повече богатство е предизвикал, няма как да продължи да се отнася със симпатия към идеология от сорта на либерализма, която е готова да пожертва всичко в името на „неограничената възможност да разменяш стоки и услуги”. И напълно естествено времето след Първата световна война е време на тотален упадък на либералната идеология, както и на либералния политически ред. Парламентарната демокрация с нейните традиционни партии и с нейния либерализъм е обект на яростна критика. И с право. Тя не успява да спаси човечеството нито от ужасите на Първата световна война, нито от опустошителните следвоенни икономически кризи. Основните атаки срещу парламентаризма идват както от левицата, така и от набиращите все по-голяма сила крайнодесни движения. Германският нацизъм и италианският фашизъм са само най-могъщите антилиберални движения в десния спектър. В Испания, Унгария, Румъния, а и в редица други европейски държави (включително и България) крайнодесните структури се радват на все по-голяма популярност. Класическата либерална политическа концепция, според която държавата има ограничени функции за сметка на бизнеса, вече не удовлетворява голяма част от хората. Ограничената държава не е успяла да предотврати нито военните, нито последващите икономически катаклизми. Значи ролята й трябва да бъде преформулирана. Крайната десница я преформулира по максимално прост начин – всичко и всички трябва да бъдат подчинени на волята на водача. Конкретното му название – фюрер, дуче, каудильо – няма значение. Единственото важно е, че той упражнява абсолютна власт. В периода между двете световни войни идеята за такъв тип държава се оказва твърде атрактивна и завладява редица европейски страни. Там, където някога е имало парламентаризъм, се настанява десният авторитаризъм – в директна или в по-завоалирана форма. Интересно е какво смятат либералите за всичко това. На думи те осъждат различните прояви на десния авторитаризъм. А на практика? Ами на практика се оказва, че или започват да сътрудничат с фашисти, нацисти, фалангисти, или съпротивата им е толкова „силна”, че за нея разбират само жените им. В голямата си част либералните политици не се противопоставят нито на Хитлер, нито на Мусолини, нито на Франко. И това е естествено, защото, колкото и крайни да са доктрините на тези лидери, те така и не посягат на това, на което либералите най-много държат – частната собственост. Капиталистите, особено големите, са се чувствали прекрасно при парламентарната демокрация. Също толкова прекрасно се чувстват те и при управлението на десните диктатори. Хитлер истерично обещава „нов световен ред”, но не закача едрия капитал. Напротив, съюзява се с него. А когато някои от по-недалновидните водачи в партията като Ерих Рьом му напомнят, че националсоциализмът е обещавал и такива неща, те бързо биват обвинени в предателство и екзекутирани. На Хитлер не са му нужни излишни революционери, които да му развалят отношенията с бизнесмените либерали.

Истинската заплаха за либералното статукво идва не от крайната десница, а от радикалната левица. Заплахата става особено осезаема след октомври 1917 г., когато болшевиките на Ленин вземат властта в Русия. Според самите радикално леви руснаци революцията в Русия е само първата стъпка към световната революция. Комунизмът за разлика от фашизма и нацизма е универсална идеология. Нацистите мечтаят за господство на една раса над всички останали, а това е достатъчно ограничена цел. Въпросната раса представлява очевидно малцинство на фона на всички останали. Комунизмът е несравнимо по-широкообхватен. Той обещава щастлив живот не на една малобройна раса, а на трудещите се по целия свят. А пък трудещите се във всички сфери са мнозинство. Ето защо радикално левите идеи срещат такъв топъл прием на всички континенти. След победата на болшевиките в руската Гражданска война изглежда, че нищо не може да спре победоносния ход на тези идеи и в Европа. Социалистически революции избухват в Германия и Унгария, в много други държави радикалните леви се ползват с голяма популярност. В крайна сметка обаче световната революция се проваля. Левите са разбити навсякъде освен в Съветска Русия. А и в самата държава на „победилия комунизъм” се случват събития, които отлагат разгарянето на световния революционен пожар за неопределеното бъдеще. В избухналата борба за власт в редиците на болшевишката партия след смъртта на Ленин победител се оказва Йосиф Сталин. За разлика от основния си опонент Лев Троцки той смята, че е напълно възможно социализмът да бъде построен в една отделно взета страна и че няма смисъл да се изразходва ресурс в опит да бъде предизвикана някаква химерична световна революция. Да, Комунистическият интернационал със седалище в Москва продължава да финансира чуждестранните комунистически партии, но идеята за социалистическа революция в целия свят е окончателно погребана.

Това отлагане на крайната цел обаче не пречи на радикалната левица да печели симпатии в най-различни точки на земното кълбо. Включително и в САЩ. Да, да, дори и държавата, която, изглежда, винаги е била имунизирана срещу всякакви форми на колективно действие, държавата, където главният герой е способният на всякакви подвизи индивидуалист, държавата, осъдена на вечен либерализъм, се оказва силно възприемчива към левите идеи. В началото на XX век в САЩ могат да бъдат откроени цели три вида радикално левичарство. Най-многобройни са социалистите в средите на работниците и наемателите на селскостопански земи. Изразител на интересите им е седмичното списание „Апел към разума”, което излиза в Канзас и което достига до огромен брой читатели. Тези обикновени социалисти си представят светлото бъдеще под формата на съставено от кооперативи общество, в което няма да има класови различия. В същото време те не предвиждат никакви промени в традиционните роли на мъжете и жените, на белите и на хората с друг цвят на кожата. Любопитното при тази група е, че много от тях независимо от социалистическите си убеждения не са се отказали от класическата либерална американска мечта да се превърнат самите те един ден в бизнесмени. Сигурно затова в списанието „Апел към разума” има не само вълнуващи истории за стачки и електорални победи, но и съвети за това как да се инвестира в златните мини, както и печеливши схеми за продажбата на яйца от врата на врата. Така де, докато чакаш избухването на революцията, защо да не се възползваш от някоя изгодна бизнес възможност? Другата по-малка, но все пак значима група американски левичари в края на XIX и началото на XX век са еврейските емигранти. По това време хора от стотици националности и раси се установят в САЩ, но единствено евреите в такова огромно мнозинство избират социализма за своя пътеводна светлина. Защо светски настроените евреи изпитват такъв силен афинитет към лявото? Мнозина от тях виждат в левите идеи същата идеалистична и месианска привлекателност, каквато техните религиозни събратя откриват в Тората. Освен това социалистическите убеждения помагат на евреите да излязат от традиционната еврейска затвореност, от (само)наложената гетоизация. Помагат им да откриват съмишленици сред най-различни националности както в САЩ, така и оттатък Атлантика. Превърналият се в ляв радикал евреин вече не е просто евреин. Подобно на останалите американци той е готов да се сражава за правата си и не приема да бъде третиран по-зле от останалите. Спомените от погромите, които самите еврейски имигранти или техните предци са преживявали в Източна Европа, ги карат да се борят за правата си още по-решително. Класическият религиозен еврейски месианизъм се трансформира при ляворадикалните евреи в желанието за установяването на социална справедливост в целия свят. За светските евреи лявото е осъвременена версия на Божията заповед да обичаш ближния като самия себе си. Третият вид американски социализъм в този период обединява най-малко хора, но пък има най-дълготраен ефект върху цялостния последващ духовен живот в САЩ. Става дума за модернистката левица, групирана основно в Ню Йорк и в определени квартали на няколко по-големи града. Левичарите модернисти се борят редом с обикновените работници и участват в стачките на евреите, но тяхната истинска страст е културната революция. Настояват за сексуална свобода на мъжете и жените, за граждански права на чернокожите. Ако обикновените социалисти и работниците евреи осъждат капиталистите, защото ги експлоатират, радикалите модернисти атакуват капитализма, който разрушава личния живот. Те се учат не само от Маркс, но и от Ибсен, Ницше и Фройд. Без никакъв проблем съчетават идеите на „научния социализъм” с тези на анархизма, защото са убедени, че и едното, и другото учение имат една и съща цел – премахването на несправедливия обществен строй. Именно те са първите, които свързват политическата борба с борбата за равенството на половете. Борбата за сексуално освобождение е неразривно свързана с борбата за премахването на експлоатацята, на която са подложени трудещите си, настояват радикалите модернисти. Разбира се, няма нищо изненадващо във факта, че артистичната бохема от нюйоркския Гринуич Вилидж е левичарски настроена. Като правило в по-голямата част на света хората на изкуството, интелектуалците, са с леви убеждения. Е, в България през последните 25 години тенденцията е точно обратната. Повечето хора на изкуството и интелектуалци дават мило и драго, за да не ги сметнат за леви. Не спират да говорят за това колко са десни или какви принципни „либерали” са само и само да не ги заподозрат в левичарство. Малко по-късно ще се спра на въпроса, на какво се дължи подобно малоумно поведение. Да се върнем на състоянието на либералните теории и практики в периода между двете световни войни. Провалът на парламентарните демокрации, основаващи се на класическите либерални концепции, се дължи на една основна причина. Теорията на либерализма предвижда, че държавата трябва да остави всичко на пазарните механизми, където рационалните субекти сами без никакво външно участие ще създадат най-добрите условия за правене на бизнес и изобщо за живот. Тази концепция се оказва пагубна в годините между 1918-а и 1939-а. Тогава европейският континент е разтърсван от революции и икономически кризи, а времената на стабилност и просперитет са изключително кратки. Когато през 1929 г. избухва Голямата депресия, отговорът на либералите, както на теоретиците, така и на политиците, не съдържа капка въображение. Например управляващите във Ваймарска Германия не успяват да измислят нищо по-умно от това да съкращават разходи и да орязват социални програми. Последвалите масова безработица и недоволство на населението подготвят идеално почвата за възхода на нацизма. Либералните власти се държат нерешително не само у дома. Унизителните им опити от средата на 30-те години да омилостивят Хитлер постигат точно обратния ефект. Усещайки слабостта на либералните държави, най-вече Франция и Великобритания, фюрерът става все по-агресивен и все по-уверен, че каквото и да поиска, ще му бъде дадено. Така се стига до Мюнхенското съглашение от 1938 г., което се превръща във вечен символ на страхливостта на либералния Запад на фона на германската агресия. Разбира се, Франция и Великобритания действат така не само от страх. Тяхното голямо желание по това време е да подредят картите така, че в крайна сметка войната да избухне между нацистка Германия и комунистическа Русия. Либералните държави се надяват, че който и да победи в нея, ще бъде достатъчно отслабен, че да не представлява повече реална опасност за тях. В крайна сметка обаче Лондон и Париж се озовават в позицията на онази мислеща се за много далновидна птица, която е описана най-добре от българската народна фраза „хитрата сврака с двата крака”. Вместо да насочи войските си срещу Съветска Русия, както либералните държави силно се надяват, Хитлер тръгва на запад. Бързината, с която е покорена Франция, изненадва само тези, които не са наясно с тоталната слабост на тази държава и с готовността на нейните ръководители да влизат с безпринципни компромиси с тези, срещу които, уж, се борят. Докато немските войски маршируват по парижките булеварди, една значителна част от френския елит подкрепя маршал Петен и неговото правителство, което се съгласява да играе ролята на марионетка на Хитлер. Да, генерал Дьо Гол емигрира във Великобритания, откъдето призовава за безкомпромисна съпротива срещу Райха, но през 1940 г. гласът му е прекалено слаб. Дори сред французите броят на привържениците му не е особено голям. В годините след победата Дьо Гол и хората му ще трябва да положат доста усилия, докато наложат в съзнанието на французите мита колко всеобхватна е била съпротивата им както срещу германците, така и срещу колаборационистите от Виши. Истината е доста по-различна. Не само във Франция, но и в цяла Европа преди средата на 1943 г., когато става ясно, че Германия ще изгуби войната, съпротивата срещу германските завоеватели не е особено масова. И ако все пак има сили, които успяват да създадат големи главоболия на нацистите, това не са нито либералите, нито националистите от всякакъв порядък. В основата на най-значимите съпротивителни движения в Европа са представителите на левицата и по-специално на комунистическите партии. Дори и враговете им признават, че най-смелите борци срещу тях излизат тъкмо от тези партии. И не случайно именно комунистите дават най-много жертви по време на германската окупация. Тяхната роля и изобщо като цяло ролята на безкомпромисната левица по време на Втората световна война не остава незабелязана. Съвсем логично още на първите избори след победата левите партии имат огромен успех. След парламентарните избори през 1945 г. във Франция компартията се оказва толкова силна, че влиза в коалиционното правителство, където остава през следващите две години. Италианската комунистическа партия, която изнася съпротивата в страната срещу фашизма, през 1947 г. вече наброява над два милиона души. Не само комунистите, но даже и умерената левица се радва на голям подем в първите следвоенни години. Независимо че е обожаван от много свои съграждани заради победата във войната, консерваторът Уинстън Чърчил губи парламентарните избори през 1945 г. и на власт идват лейбъристите. Но не само жертвоготовността и смелостта на левите по време на войната водят до неимоверното увеличаване на техните симпатизанти. Хората гласуват за левите партии, защото те обещават генерални социални трансформации. Либералите с тяхната „невидима ръка на пазара” са натикани в ъгъла. Повечето европейци не желаят съдбите им да бъдат определяни от разни невидими или видими ръце. Те искат държавата да влезе в правомощията си и да управлява пълноценно. Да не е просто „нощен пазач”, както постулира либералната теория, а да бъде активен участник в икономическия и политическия живот. От средата на 40-те до средата на 70-те години именно около тези идеи се оформя един консенсус, който включва както европейските държави, така и САЩ. Фанатичната либерална вяра в индивидуализма се разпада, за да отстъпи място за концепцията, че общите действия са много по-ефективни. Представата, че личният успех задължително води до общо благосъстояние, е заменена от схващането, че не пазарът, а държавата има много повече възможности да подобри живота на хората. Така мислят британските лейбъристи, германските социалдемократи и американските привърженици на Новия курс. И което е още по-важно – даже консерваторите, десните и представителите на бизнеса вече са склонни да приемат някои от икономическите схващания на левицата. Колкото и огромни да са различията им, френските голисти, германските християндемократи и социалистите се отнасят положително към активната роля на държавата, централното планиране и мащабните инвестиции в социалната сфера. През 50-те години на власт в САЩ са републиканците, но те с нищо не изменят политиката, водена от президента демократ Ф. Д. Рузвелт. Нещо повече, именно републиканският президент Дуайт Айзенхауер дава началото на огромни инвестиции в магистралната система на страната. Да, либералните теоретици продължават да възхваляват „чудесата” на свободния пазар, на минималистичната държава и на ниските данъци, но на практика се случва нещо съвсем различно. Американската държава, противно на всякакви либерални теории, предпазва местния бизнес от чуждестранната конкуренция, подкрепя прогресивната данъчна система и се занимава с активни инвестиции в икономиката. И резултатите не закъсняват. През трийсетте следвоенни години американците имат сигурни работни места и възможност лесно да изкачват социалната стълбица. Никога преди условията им за живот не са били толкова добри, а и никога след това не са се радвали на подобна сигурност. Същото е положението и в Европа. Само в рамките на едно поколение Западна Германия се превръща от съсипана от войната държава в процъфтяваща икономика. Във Франция трите следвоенни десетилетия са наречени Les Trente Glorieuses (Славните трийсет – терминът е на икономиста Жан Фурастие), а във Великобритания The Age of Affluence (Време на благоденствие). През тези години в модерния свят се наблюдава истинска интелектуална революция. От средата на XIX до първата половина на XX век либералната представа за ограничената държава и всемогъщия пазар изглежда също толкова безалтернативна, колкото и представата, че Земята се върти около Слънцето. След Голямата депресия обаче и особено след войната, мисленето на икономисти, политици, а и на съвсем обикновените хора тотално се преобръща. „Защо трябва насилствено да ограничаваме правомощията на държавата?”, питат се те съвсем резонно. Тя разполага с достатъчно институции, които при правилно използване биха могли чувствително да подобрят живота на населението. След 1945-а на голяма популярност започва да се радва и една концепция, която е върховна ерес за класическия либерален ум – централното планиране. Две са причините за тази популярност. Първата е войната. Втората световна война превръща всички държави в строго регулирани машини, подчинени на една цел – победата. Е, добре, казват си хората, след като държавата може да работи като добре смазан механизъм във военно време, защо да не го прави и в мирни години? И втората причина, довела до успеха на концепцията за централно планиране, е съществуването на СССР, а след войната и на ръководената от него общност. При всички критики, които могат да бъдат отправени към съветския модел на управление, безспорно е едно – именно централното планиране и изобщо активната роля на държавата позволява на едни доста изостанали страни да постигнат значими икономически успехи за изключително кратък период от време. И още нещо много важно. Наличието на Социалистически блок в центъра на Европа е директно предизвикателство към либералния Запад. Ръководителите на западните държави без значение дали са социалдемократи или християндемократи прекрасно си дават сметка, че ако не направят значими промени, които да намалят крещящите неравенства, ако не подобрят живота на обикновените хора, те ще започнат да гледат с все по-голяма надежда на изток. Западните елити предпочитат да се откажат от либералните догми, вместо да рискуват социален взрив. Затова дори в държава като САЩ, чието съществуване се гради около индивидуалния успех и където винаги се е гледало с огромно подозрение на засилването на ролята на държавата, либералните тенденции отстъпват на левите идеи. На централното планиране и на държавните инвестиции вече не се гледа с толкова лошо око. Прогресивната данъчна скала също се възприема като полезен инструмент, с чиято помощ биват намалявани огромните неравенства и се подобрява животът на обикновените хора.Да, либералните идеи за освободен от всякаква намеса пазар и за ниски данъци продължават да съществуват, но на тези, които ги изповядват, се гледа със снизходителна насмешка като на чудаци, решили неизвестно защо да се придържат към едно отдавна отречено минало. През 50-те и 60-те години такива твърдоглави либерали като Фридрих фон Хайек и Лудвиг фон Мизес са закотвени твърдо в маргиналността. Няма и как да бъде иначе. Фон Хайек, този непримирим враг на всяка държавна намеса в икономиката, съвсем сериозно твърди, че ако британските лейбъристи дойдат на власт, техните принципи за активна държава неминуемо ще доведат до установяване на тоталитаризъм във Великобритания. Нещо повече, австрийският икономист предвижда такова бъдеще и за Швеция заради нейното социалдемократическо правителство. Е, лейбъристите във Великобритания действително печелят изборите и започват да реализират проетатистката си програма, но от това не произлиза никакъв тоталитаризъм. Такъв не се наблюдава и в Швеция независимо от заклинанията на либералите. Подобни глупави предсказания съвсем заслужено изпращат авторите им в периферията на обществения интерес.

Само че техните писания се радват на вниманието на една малобройна, но достатъчно финансово обезпечена прослойка. Могъщи бизнесмени, пазарни фундаменталисти, фанатични антикомунисти осигуряват достатъчен финансов комфорт на редица либерални мислители. Правят го, защото са убедени, че рано или късно ще дойде време за реванш. Тогава идеите на Хайек и компания ще бъдат особено нужни в борбата срещу привържениците на социалната справедливост. Това време настъпва в края на 70-те години, когато на теоретично ниво либерализмът окончателно се е трансформирал в неолиберализъм.

Освен вече споменатите автори негови основни пропагандатори са още Милтън Фридман и неговите „чикагски момчета”. Тогава, в края на 70-те и началото на 80-те години, започва един процес, който най-точно може да бъде дефиниран като „неолиберална контрареволюция”, или, както го нарича френският журналист и писател Серж Алими, „Големият скок назад”, иронично перефразирайки Мао. Най-характерното за този процес е, че пропазарно настроените елити се опитват да си върнат територията, изгубена през предходните 30 години. Няколко обективни тенденции подпомагат тяхната цел. Петролното ембарго, наложено от арабските страни през 1973 г., има дългосрочни последици. Цената на петрола и на произвежданите от него продукти драстично се повишава, а през следващите години са регистрирани високи нива на безработицата и инфлацията. Всичко това оказва изключително негативно въздействие върху принципите на социалната държава. Събитията в международната политика също силно подпомагат развитието на неолибералните практики. В края на 70-те и особено в началото на 80-те години, окончателно става ясно, че СССР и ръководеният от него блок не са в състояние да предложат алтернатива на капитализма. В годините непосредствено след Втората световна война социалистическият експеримент изглежда привлекателен и западните елити са принудени да правят сериозни отстъпки на хората на наемния труд. През 80-те вече няма защо да правят това. Съсредоточават се върху връщане на загубеното. Пазарните фундаменталисти започват масирано настъпление срещу синдикати, леви партии и движения. А след падането на Берлинската стена този процес вече не може да бъде спрян. Има и още нещо много важно. Бившият Съветски съюз, както и доскорошните му сателити, представляват идеалната девствена земя, която предстои да бъде завладяна от неолибералните идеи. Това завоевание е изключително лесно. По две причини. Първо, на населението в бившите социалистически държави му е писнало от кухите догми за „светлото комунистическо бъдеще”, „общодържавната собственост” и „да изпълним петилетката за три години”. Неолибералните концепции са точно обратното на това, което в някогашните соцстрани е пропагандирано толкова скучно. Вместо за „свещена държавна собственост” сега се говори за „свещената частна собственост”. Вместо „всичко в името на колектива” сега се провъзгласява „уникалността на индивида”. Вместо да се превъзнася собствеността на държавата върху всичко, сега се прокламират прелестите на приватизацията и на частния сектор. Населението не се замисля, че новите концепции са също толкова догматични, колкото и старите. За него е важно, че новите са различни. И е готово да им повярва. Второ, успехът на неолибералните рецепти в бившите социалистически държави се дължи и на факта, че техните пропагандатори, освен да споделят идеи, споделят и средства. Много средства. Бързо става ясно, че ако се превърнеш в местен разпространител на идеите на Чикагската школа, ще се сдобиеш не само с престиж като носител на новото и истинното, но и със значителни средства. Ето защо в някогашните социалистически държави започва бесен процес по създаване на неправителствени организации, мозъчни центрове и всевъзможни институти, финансирани щедро от отвъдокеански донори. Преди 1989 г. партийните пропагандатори и агитатори повтарят до втръсване няколко клишета от справочниците по марксизъм-ленинизъм. След падането на Берлинската стена пропазарните пропагандатори и агитатори ни заливат с неолибералните си мантри. При малко по-дълбоко вглеждане веднага става ясно, че те нямат нищо общо с действителността. Само че кой има време да се вглежда дълбоко. Обикновените хора са заети с това да не загубят работата си и само с периферното си внимание регистрират какво говорят по радиото и телевизията и какво пише във вестниците. А там се вихрят основно неолиберални анализатори с клишираните си виждания. Тези виждания имат един още по-голям недостатък. В огромната си част не са верни. Една от основните неолиберални мантри например е тази, че всяка една страна, и България в това число, може да се измъкне от кошмара на бедността и корупцията само ако следва без никакви отклонения догмата за всемогъщия пазар и нулевата държава. Това, което удобно се премълчава, е, че никоя от днешните проспериращи страни не е станала такава, следвайки подобен модел. Тъкмо обратното, една държава става богата, прилагайки разумен протекционизъм и субсидирайки ключови национални отрасли. И това важи именно за най-богатите държави днес като например САЩ. Президенти като Александър Хамилтън, Джордж Вашингтон, Абрахам Линкълн са убедени, че Америка може да върви напред само при положение че налага строги протекционистични мерки, които пазят родното производство. Абсолютно по същия начин стоят нещата и с Великобритания, другата държава, която днес се кълне в олтара на напълно свободния пазар. Само дето тя приема свободната търговия едва през втората половина на XIX век, когато вече е постигнала световното си господство. Ако искате истински да се посмеете, можете да повдигнете пред неолибералните агитатори темата за планирането в икономиката. Най-напред ще се направят, че не са разбрали какво точно сте казали. После ще изпаднат в дива ярост, задето изобщо сте си позволили да повдигнете темата. А накрая ще си придадат възможно най-наукообразен вид и ще ви кажат, че в днешния толкова сложен свят не е възможно никакво, ама наистина никакво, планиране. Това, което няма да ви кажат – защото не го знаят или защото се правят, че не го знаят, е, че планирането в капиталистическия свят е също толкова естествен процес, колкото любовта на работещите в Центъра за либерални стратегии към Иван Кръстев. Редица правителства в капиталистическите държави се занимават с индикативно (препоръчително) планиране. Също така провеждат и секторни политики, планирайки по този начин бъдещето на отделните производствени сфери. Класически пример в това отношение е Франция от началото на 60-те години, когато на власт се връща Дьо Гол. Неговата основна цел е да превърне Франция в самодостатъчна съвременна държава, където да са добре развити промишлеността, селското стопанство, инфраструктурата, образованието, социалната сфера. Държавата започва да участва много активно в икономиката на страната. Няма национализации, но пък се създава система за общонационално индикативно планиране. Разработени са основните макроикономически показатели, формулирани са целите на националната икономическа политика, а държавата се ангажира да помага на всеки, който ги следва. Тя държи под строг контрол железопътната мрежа, каменовъглените шахти, металообработващите заводи, оказва финансова и организационна помощ на предприятията, които са на предната линия на научно-техническия прогрес. С помощта на правителството възникват заводи в сферата на автомобилната, авиационната, космическата, отбранителната и атомната промишленост. Много от тях се строят в нови райони извън старите промишлени центрове, което благоприятства развитието на инфраструктурата. Също така е реформирана системата за национално застраховане, подобрено е положението на държавните служители. Работниците в частните предприятия получават същите гаранции, както и държавните служители. Активно биват привличани работници към дейността на комисариата по планирането. Благодарение на гъвкавата си социално-икономическа политика, включваща съчетаването на държавния дирижизъм с пазара, Франция се превръща в една от най-проспериращите държави. В нито една агитаторска сказка, изнесена от български или вносен неолиберал, няма да чуете подобни неща. Те обичат да разказват съвсем други истории. Като например историята за Чили. Разбира се, неолибералната версия за случилото се през 70-те години в тази латиноамериканска държава има много малко общо с действителността, но кога ли пък за пазарните фундаменталисти действителността е била важна. Ето как звучи техният любим мит. В началото на 70-те години Чили се управлява от левите начело със Салвадор Алиенде. И понеже левите изобщо не могат да управляват, страната се оказва на ръба на банкрута. Добре, че един достоен генерал – Аугусто Пиночет, направил преврат, та страната била спасена. Това спасение дошло благодарение основно на това, че новото правителство следвало плътно политиките, предписвани от великия Милтън Фридман – приватизира държавни предприятия, разрешава най-модерните спекулативни инструменти, отваря страната за чуждестранния внос, премахвайки преградите, които до този момент са защитавали чилийските производители, намалява държавните разходи във всички сфери с изключение на военната. Тези прекрасни според пазарните фундаменталисти неща са съпроводени и с някои „нежелани крайности” като избиването без съд и присъда на противници на режима. Но това са, както казваха в България социалистическите агитатори преди 1989 г., „грешки на растежа”. Това, което неолибералите удобно премълчават, е, че пропазарните мерки на чилийското правителство буквално съсипват страната. Само за една година след преврата инфлацията става трицифрено число, цените на основните стоки се вдигат неимоверно, а много хора губят работата си, защото Чили е наводнена с евтина чужда продукция. Единствените печеливши са чуждите компании. Обективните факти показват, че т.нар. „чилийско икономическо чудо” се случва едва през 80-те години, когато Пиночет престава да изпълнява указанията на Фридман и на учениците му. Въпреки настояванията им той отказва да приватизира „Коделко”, национализираната още от Алиенде държавна медодобивна компания, която осигурява 85% от експортните приходи на държавата. По този начин Чили все пак има стабилен източник на доходи, когато неолибералният балон се спуква. Между другото неолибералите много мразят да ги наричате така. Като чуят този термин, изпадат в същата ярост, която овладява служителите в българския НПО сектор, когато ги попитате откъде идват доходите им. Неолибералите държат да бъдат наричани прости „либерали” или „защитници на свободната икономическа инициатива”, или „борци срещу деспотизма на държавата”. Да не спорим за наименованията. Няма никакво значение как ще наричаме тези хора. Важна е идеологията, която проповядват, а не конкретното й название. Много важно е и още едно нещо. Целият 27-годишен преход в България преминава не само под либералните лозунги, но и решенията, които се вземат на най-високо равнище, са в абсолютно съответствие с предписанията на „защитниците на свободната икономическа инициатива”. И няма абсолютно никакво значение кой управлява – дали десни правителства като тези на СДС и ГЕРБ или леви като това на БСП. И едните, и другите стриктно изпълняват рецептите на Вашингтонския консенсус, изкован през 1989 г. (Любопитно съвпадение, не мислите ли?) Най-важните точки в този неолиберален катехизис са поддържането на минимален бюджетен дефицит, извършването на тотална приватизация и пълна либерализация на финансовите пазари. Е, всичко това присъства в България. Отново сме най-примерните ученици на „борците срещу деспотизма на държавата”. Предприятията ни са разпродадени на безценица, а пазарът на труда е максимално „гъвкав”, т.е. всеки може да бъде уволнен по всяко време и по всякаква причина. Значи либералните апологети имат всички основания да ликуват. Проблемът е в това, че ние, останалите, нямаме никакви основания за радост. Да, сигурно ще каже някой, възцарилият се в България либерализъм не носи материален просперитет на повечето хора, но поне сме свободни. Можем да говорим и правим каквото си искаме. Колко хубаво щеше да бъде, ако това твърдение беше вярно. За жалост не е. Освен всичко друго българските либерали се оказаха най-големите душмани на всяко слово, което е различно от тяхното. Да, те са за свобода на мисълта, стига да става дума единствено за тяхната мисъл. Ако не вярвате, опитайте се да отправите критична бележка по адрес на Брюксел или Вашингтон. Или пък да кажете нещо хубаво за Русия. Ще получите такава канонада от обиди от либералния лагер, в сравнение с които филипиките на Йозеф Гьобелс през 30-те или на Андрей Жданов през 40-те години ще ви се сторят дружески закачки. Българските либерали, нали не забравяме откъде произхожда терминът, не понасят различното мнение. Това е много интересен феномен – „свободните” хора са противници на свободата. На пръв поглед звучи абсурдно. Но всъщност е съвсем логично. Българските либерали никога не са имали собствени идеи. Всичко, което чувате от тях, са го прочели в западните наръчници, предназначени за „защитниците на свободната инициатива”. А във въпросните наръчници покрай всички останали скудоумия пише, че за бившите соцдържави дружбата с държавите от НАТО и от ЕС е като „слънцето и въздуха за всяко живо същество”. Че ако някой се усъмни в божествената природа на Северноатлантическия пакт, той е враг на свободата и демокрацията. Че най-големият противник на либерализма е Русия, заради което тази държава трябва да бъде непрестанно обиждана. Че който не ругае Русия от цялото си сърце, е „рубладжия” и „слуга на Кремъл”. Ето защо либерализмът в българските условия придобива устойчиви русофобски характеристики. Смята се, че няма как да си „автентичен либерал”, ако не мразиш Русия. Защото руснаците никак не харесват либерализма. Вярно е. Руснаците, поне повечето от тях, никак не харесват либерализма. Няма и за какво.

Въпросният либерализъм се появява в Русия още в средата на XIX век, като негови основни изразители са не предприемачите, такива почти няма, а... помешчиците. Наблюдаваме едно такова странно „дворянско фритредерство”, когато собствениците на крепостни селяни разсъждават в огромните си гостни за ползата от „свободната търговия с Англия”, за „цивилизаторската роля на външната търговия” и за всякакви други либерални прелести. И винаги правят важното уточнение, че чуждестранните партньори не бива да бъдат плашени с високи митнически тарифи. Докато текат тези безкрайни разговори, либералният руски император Александър Втори е убит от народоволците и на престола се възкачва синът му Александър Трети. Новият владетел няма нищо общо с либерализма – както в политиката, така и в икономиката. Прекратява всякакви разговори за „ползата от свободната търговия” и предпазва руската промишленост от чуждестранната конкуренция с помощта на високи митнически тарифи, които в някои сфери стигат до 70%. Освен това за ужас на всички правоверни либерали започва да влага огромни държавни средства в инфраструктурни проекти, като строителството на Транссибирската железница, която свързва европейска Русия с далекоизточната й част, както и с Монголия, Китай и Корея. Класическа антилиберална постъпка! Вместо да остави „невидимата ръка на пазара” да прецени има или няма нужда от такъв проект, Александър Трети сам свършва тази работа. Всеки истински либерал ще ви каже, че управленец, който се грижи за интересите на страната си, е много, ама много неправ! За да си чистокръвен либерал, трябва да се грижиш преди всичко за интересите на бизнеса, и то на възможно най-едрия бизнес. Трудно, да не кажа, че е невъзможно да срещнеш либерал, особено в България, който да се вълнува от начина, по който живеят хората на наемния труд. „Защитниците на свободната инициатива” обичат да говорят за „върховенство на закона”, „независимост на съда” и „спазване на правилата”. Чудесно звучи, нали? Само дето цялата законност, за която не спират да призовават, всъщност е „законността” на статуквото. През последните 27 години в България ясно се оформиха класата на спечелилите и класата на загубилите от прехода. Старият либерален лозунг за „свещеността на частната собственост” е отлично оправдание за това да не се пипат всички онези, които станаха милионери буквално за една нощ. Тях ги пази законът, а хората на наемния труд никой не ги пази нито от намаляване на доходите, нито от уволнение. Но един либерал, български, пък и не само, е твърде извисен, за да се занимава със защита на правата на експлоатираните. Виж, стане ли дума за правата на някое етническо, сексуално, религиозно или всякакво друго малцинство, на либерала не можеш да му затвориш устата. При това специално в България има достатъчно НПО-та, които следят да не бъдат нарушавани правата на някой кришнар, ром, гей или травестит, че да има нужда цялото либерално войнство също да се включва в това наблюдение. Доста по-малко на брой са организациите, ако изобщо ги има, които да са загрижени за това как се живее с минимална работна заплата или с обикновена пенсия. Либералите спокойно биха могли да запълнят тази ниша. Само че не проявяват желание за това. За тях да се бориш за правата на бедните и пенсионерите нито е cool, нито е либерално. А и никоя чуждестранна фондация няма да даде грант за това. За радикални действия също не се раздават грантове. Изключение се прави само когато трябва да се свали някое неудобно на чуждестранните донори местно правителство. Тогава на либералните грантополучатели им се налага да излязат от офисите си и да се разхождат известно време по улиците, правейки се на революционери. Това, разбира се, е за кратко, и то само при положение че няма никаква реална опасност за физическата цялост на либералното тяло. Като правило последното, което можем да очакваме от либералите, е да искат радикална промяна на статуквото. Те СА статуквото. Още през 60-те години американският музикант и автор на песни на протеста Фил Оукс прекрасно е показал как мисли класическият либерал:

But don't talk about revolution
That's going a little bit too far
So love me, love me,
Love me, I'm a liberal....

(Само не говори за революция,
това ще бъде прекалено,
така че обичай ме, обичай ме,
обичай ме, аз съм либерал...)