Доналд Тръмп е новият президент на САЩ и в това, че е различен и нетипичен, има надежда. Светът е в очакване ще успее ли Тръмп да преустанови смъртоносния поход на американската държава както навътре към себе си, така и навън към света.

Възможна ли е цветна революция в Америка? Кристина Киршнер, бившият аржентински президент, преди време се беше пошегувала, че „цветна революция” в САЩ не е възможна, тъй като там няма американско посолство. Но ето, че покрай протестите в САЩ срещу избирането на Тръмп се заговори и за възможен майдан в Америка. Протестираха шепа хора, но телевизиите ги представяха като огромно множество. Целта на подобна илюзия е да се ангажират допълнителни ентусиасти. Не е за вярване, но след избирането на Тръмп американските технолози на цветни революции направиха плах опит да приложат технологията и в собствената си държава. Разбира се, някой някъде на някого плаща. Винаги става дума за пари и никога просто за недоволство. В едно общество в по-малка или по-голяма степен винаги има недоволство, но понякога то се структурира и радикализира, за да се употреби за конкретни цели. Именно този подход стои в основата на разпалването на цветни революции. В Портланд, щата Орегон, например протестите срещу новоизбрания американски президент преминаха в целенасочени безпорядъци, чупене на прозорци, провокиране на полицията и пр. Неизвестен снайперист дори застреля случаен човек. Класически майдан!!! Убийството обикновено се извършва, за да ескалира и встрасти протеста, да се шокират хората и да се превърне пърформънсът на хаоса в необратим процес. Самият факт, че Хилъри загуби, но зад нея стоят мощни сили, които не могат да се примирят и направиха опит да конструират майдан, говори за това колко марионетна е Хилъри. Не че е изненадващо.

За Тръмп гласува бяла Америка, която ходи на църква, средната класа, която разбира, че положението й се влошава. Другата половина на Америка обаче казва, че Тръмп не е нейният президент. Самата конфронтация между двете групи в американското общество говори за революционни изменения в страната на практическата демокрация. САЩ може и да са най-демократичната страна на света, каквито претенции имат, но фактите сочат, че освен това са и най-перфидно контролираната медийно демокрация. Във всеки случай такава поляризация на американското общество не се е случвала от Гражданската война в САЩ. Това е расов и социално-икономически разкол. Това е изборът на американизма срещу глобализма, на производителите срещу финансовия капитал, на протестантите и католиците срещу конструкторите на гей паради, на средния и малкия бизнес срещу транснационалните корпорации, на Детройт срещу Китай, на пацифистите и ветераните срещу бизнеса с войните, на забравеното национално приличие срещу глобалната хаотизация и пр. В много американски медии се появиха дори някои изказвания на анонимни сътрудници на ЦРУ, които са силно притеснени от избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ. Те твърдят по типичния за тях начин, подценявайки интелигентността на всички останали, че Тръмп не е свикнал със същността и смисъла на държавната тайна и че може да използва предоставяната му разузнавателна информация неразумно. Всъщност притесненията на служителите в ЦРУ са какво ще се случи с Управлението и с тях самите. Тръмп е решил не само да сменя шефа на ЦРУ, но и да реформира цялата система на американското разузнаване, което означава, че ще предстоят много уволнения, а също и промени в стила на работа. В следващите няколко месеца дейността на ведомството ще бъде парализирана предвид неясната ситуация и всички вътрешни страхове. „След всичките му изказвания ние не знаем какъв е Тръмп всъщност”, казва служител пред Washington Post. Да се твърди, че Тръмп не може да пази държавна тайна, е изключително наивна теза, изработена за медийна и цветнореволюционна употреба. Предвид всички тези причини фигурата, която Тръмп има намерение да избере за шеф на ЦРУ, ще се превърне в ключова както за бъдещето на Америка, така и за самия него като политик и човек, тъй като светът още помни добре изработените убийства на братя Кенеди, които също имаха сериозни противоречия и конфликти с ЦРУ. Братята бяха обвинявани, че са подронили престижа на Централното разузнавателно управление в реални операции и че по този начин са били вредни за националната сигурност на американската държава. Всъщност контекстът е абсолютно идентичен с проблема около Тръмп и неговия опит за „споразумяване” с Русия. Паралелната власт на структурите по национална и вътрешна сигурност в САЩ не бива да се подценява. Инстинктът за самосъхранение на ЦРУ е много силно развит и ведомството вижда в Тръмп истинска заплаха за слагане на пръст в раната. Така или иначе състоянието на Управлението от доста време не е никак добро. Комитетът, който беше сформиран да разследва атентатите от 11 септември, не успя да се добере до съществени данни, тъй като ЦРУ отказа да съобщи детайли, за да не издава източниците си. Само че целият свят е убеден в едно: че ЦРУ не издава източниците си не заради принципа на секретност, а защото просто няма такива източници. Единственото спасение за Тръмп от „бунта” на тайните служби е, че той изключително находчиво и предвидливо обеща работа и сделки на военнопромишления комплекс в САЩ – постоянно превъоръжаване и разкриване на нови работни места в бранша.

Всъщност доста прибързано е да се счита, че Тръмп ще бъде силно различен президент от всички останали досега. Безспорно това, че не е политик, а прагматик, може да му създаде конфликти с лобистите и посредниците, които до този момент „удачно” опосредстваха изкупуването на политици. Новият президент ще има проблеми и с Европейския съюз поради поставените на върховни постове марионетки на демократите. Със самото избиране на Тръмп куклите уплашено се разпищяха. Първо, притесниха се за своите позиции. И, второ, те участваха в украинските и сирийските приключения на демократите, подкрепяха ги, въвеждаха санкции, мразеха Русия и пр. И сега след избора на Тръмп, който обяви всичко това за невалидно, куклите не знаят как точно да сменят риториката. Той просто им заяви, че цялата им досегашна политика на глупост и безотговорност е невалидна. Да не говорим за фалшиво напомпаната любов към мигрантите. Демократите са дресирали пуделите си в Европа хем да нараняват народите си и да причиняват вреди на държавите си, хем да празнуват бедствието с радостни възгласи и вълшебна медийна пропаганда. Така се случва и с миграционната вълна. Европа бедства заради войните на САЩ, но рисува сърчица по плакатите за посрещане на бежанците и благодари на Америка за „хуманната” външнополитическа доктрина да превъзпитава света, наливайки му колониална демокрация. Колкото до парите, които Европа ще изхарчи за последствията от войните на САЩ, това никого не вълнува освен самата Европа. Но наистина е прибързано да се леят надежди за бъдещата външна политика на Тръмп, тъй като той е заобиколен от тежки консерватори, част от които предлагат руските самолети в Сирия да се свалят.

Тръмп е в свои води именно в бизнеса, затова и американците гласуваха за него. Елементарно е да се счита, че избирателите са го посочили само за да протестират или да се забавляват. Не, избирателите в САЩ посочиха Тръмп заради острата нужда да се разчисти държавата им. Да се преустанови тенденцията на загиване на американския бизнес и да се прекрати напрежението в международните отношения. „Аз не съм бил политик и никога не съм искал да бъда. Но видях, че страната ми е в беда, и разбрах, че не мога да стоя отстрани и да гледам всичко това. Нашата държава ми е направила много добро, аз я обичам, затова считам, че трябва да действам – казва Доналд Тръмп в речта си в Гетисбърг. – От много години съм отблизо запознат със системата. Дълго съм бил важна част от нея. Знам как се води играта във Вашингтон и на Уолстрийт и знам как там мошеничестват с правилата в ущърб на обикновените американци. Почти всеки четвърти американец в трудоспособна възраст няма работа. Във всеки пети дом никой не работи. 45 милиона американци получават продоволствени талони, а 47 милиона живеят в бедност. Ние участваме във военни авантюри зад граница. Нашите войни продължават до безкрай, защото хората, които ги водят, не могат да ги печелят. Промените не могат да дойдат вътре от една разбита система, а нашата система наистина е разбита. Фактът, че Вашингтон и вашингтонският истаблишмънт толкова се стараят да пречат на кампанията ни, доказва, че нашата кампания е знак за тези промени, които се случват само веднъж в живота. Тази система е абсолютно неработеща и е основана на мошеничество. (...) Нечестните мейнстрийм медии също са важна част от корупционния механизъм. Те лъжат и фабрикуват новини, за да представят кандидатите, които не харесват, като опасни злодеи. Те никога не посещават нашите митинги, никога не говорят за тяхната многолюдност и се стараят да намалят значението им. Освен това медиите не показват колко малко хора отиват на митингите на Хилъри, а казват, че там има много, много хора. Няколко авторитетни допитвания доказват, че ние сме на първо място, но пресата мълчи за това. Отчаяно се опитват да заглушат моя глас и гласа на американския народ.

Ето ви пример за властната структура, с която се боря. AT&T купува Time Warner, тоест CNN! Когато аз стана президент, тази сделка няма да я одобрим, защото тя води до изключителна концентрация на власт в едни и същи ръце. Аналогично Amazon, на когото принадлежи Washington Post, трябва да плаща големи данъци, но не плаща. Това е много нечестна игра, вие знаете, че Amazon работи с магазините из цялата страна. Става дума за милиарди и милиарди долари. Те трябва да си плащат данъците. Придобивайки NBC, Comcast също концентрира в своите ръце излишна власт. Получава се една огромна структура, която говори на избирателите какво да мислят и какво да правят. Такива сделки унищожават демокрацията и ние имаме намерение да ги отменим.”

Разбира се, тези медии, за чиято манипулативна мощ говори Тръмп, който вече е президент на САЩ, лъжат и фабрикуват „новини” не само за неговата кампания, а изобщо за решаване на конкретни задачи най-вече в международните отношения и външната политика на САЩ. По същия този начин се изфабрикуваха през последните години и образите на „злодея” Путин и агресивната Русия и се тиражираха из световните канали за управляване на съзнанието на глобалния зрител. Някой основателно би задал въпроса: защо? Отговор: защото в началото на XXI век под флага на глобализацията Вашингтон се опитва да подчини целия свят. А Русия е непокорна. И не само това, но се опитва да обясни истината и на всички останали. „Колониите не престават да бъдат колонии заради това, че са придобили независимост”, казва Бенджамин Дизраели. За съжаление тази уникална фраза на Дизраели, знаменития министър-председател на Великобритания, много трудно се осъзнава от съвременните ръководители, които обитават световната политическа сцена приклекнали.

До този момент съществува един прост метод в съвременната международна политика, който САЩ умело използват. Създават проблем, а после оказват „помощ” и „дават” решение на проблема. Така се постигат два удара – първо се „разклащат” конкурентите с въвеждането на проблема, след което се получава и изгода от предоставеното решение. Тази версия може да се види дори в разклащането на Европа с натрапената и „ухажвана” от САЩ мигрантска вълна от Близкия изток. Мигрантите са подпомагани от „загрижени” американски неправителствени организации от глобалната мрежова структура. Мигрантски проблем нямаше да съществува, ако американската държава действително имаше хуманна стратегия за опазване на равновесието в света. Единствената стратегия, от която се водят САЩ обаче, е американската доминация на планетата. А налагането и охраняването на тази доминация не е възможно да става само по мирен път. В средата на XX век САЩ и Англия използват конструирането на нова сила в Европа – нацизма в Германия (в началото го пазят, подхранват и насочват), за да решат някои свои задачи, основно свързани със Съветска Русия. Нацизмът трябва да наруши крехкия баланс на силите, като го обърне категорично в полза на Запада и отслаби силно СССР (западняците мечтаят дори за унищожаване на Съветския съюз). За съжаление добре замисленият и отгледан инструмент против СССР не сработва. Хитлер проваля плана със своята необуздана мегаломания по самия себе си. Всъщност фюрерът е „управляван на тъмно”, но неочаквано се превръща (от едно малко „техническо средство на Запада”) в най-крупната заплаха за света, която струва живота на десетки милиони.

Въпреки огромния провал първо с руската революция (подклаждана отвън за разклащането на царска Русия), после с нацизма (насочен към разправа с комунистическа Русия) Западът продължава упорито да изгражда идеологии, които да използва за геополитически цели и за водене на прокси войни (с чужди ръце). В края на XX и началото на XXI век такава конструкция е ислямският фундаментализъм. Тук провалът също е колосален – тероризъм, хаос и смърт не само в Близкия изток, но и в Европа, Африка и Азия. По отношение на ислямския фундаментализъм САЩ имат изключително двулико отношение. От една страна, след края на Студената война американската държава се адаптира към новите условия. Създава се нова външнополитическа стратегия, в която старият вече победен враг СССР е заменен с нова заплаха, която идва от арабските държави. Мозъчните консервативни тръстове се обединяват около находката, че националната сигурност на САЩ е застрашена от войнстващия ислям. Новият постепенно налаган възглед кореспондира добре с убеждението (още от времето на Рейгън), че за да има Америка успешна външна политика, тя трябва да използва „морална поанта” в черно-белия приказен модел добро/ зло. Това продължение идва естествено в убежденията на политическите стратези, тъй като следва „успеха” на Рейгън за „справянето” със СССР и комунизма. Доктрината е ясна, наивна и удобна: „САЩ се борят със световното зло”, така лидират (управляват) целия западен свят, държейки го в условия да бъде пазен и защитаван; подхранват превъзходството си; мобилизират националните енергии вътре в американската държава, тоест „врагът” обединява силите, дава посока и смисъл на външната политика, оправдава иначе немислими военни действия в разни части на света, източва огромни бюджети за военни цели и т.н.

Анализирайки американските действия във външнополитически план, може да се каже, че САЩ все още нямат усещане за реалността, така както се случва с всяка империя на върха. А за да доминира света, Америка трябва да е чувствителна към истината. Вместо това американската доктрина за надмощие изби милиони хора по света под измисленото оправдание за налагане на демокрация. Войната в Сирия (поради нейната изключителна абсурдност и тежки последствия за Европа и света) окончателно сложи край на глобалното лидерство на американската държава. Поради тази причина САЩ са сериозно застрашени от глобалното политическо пробуждане, което се обръща срещу тях със страшна сила. Бързо разрастващата се демографска вълна на младежи под 30 години в антизападния свят изтласква напред огромна маса от нетърпеливи хора, които искат да променят света. Те са еквивалент на войнстващия пролетариат в края на XIX и началото на XX век, по силата и нуждите на който се роди комунистическата идеология. Китай, Индия, арабският свят, Латинска Америка и пр. – съвсем скоро САЩ наистина ще имат огромни проблеми, които няма да успеят да решат с агресия и сила (дори с неприятните идеи за прикрито биологично оръжие, тъй като дълго то не може да остане прикрито). Това многомилиардно население на планетата ни вече е политически събудено и очаква своята координация.

Отслабването на Китай е една от основните грижи на САЩ. Отношенията между двете страни изминават наистина много дълъг път, при това доста криволичещ. След победата на комунистите в Гражданската война на Китай САЩ решават да признаят за легитимен Китай единствено остров Тайван с избягалите там чанкайшисти. През 1949 г. поддръжниците на Чан Кайшъ, лидер на партия Гоминдан, който воюва с комунистите, губят битката за Китай и се изтеглят в Тайван, като образуват там своя държава. Американският флот се настанява в Тайванския проток, Военновъздушните сили на САЩ получават всички условия за присъствие, а между САЩ и Тайван се сключва Договор за обща отбрана, според който островът е изцяло под защитата на САЩ. По този начин Тайванският въпрос се превръща в нарастващо напрежение и основен спор между САЩ и Китай. До 1971 г. Китай се представлява в ООН от дипломати на Тайпе (столицата на Тайван), а не от Пекин. Тоест САЩ продължават да не признават държавата на Мао, а вместо нея определят Тайван за автентичния Китай. Внезапно обаче американците решават да започнат да поддържат отношения с „двата Китая” и на 25 октомври 1971 г. комунистически Китай е приет за член на ООН, като се възстановяват всичките му права. За сметка на това старият приятел на САЩ – Тайван – буквално е изритан от ООН. Причината е, че Мао Дзедун обявява СССР за враг номер 1, по-ужасен дори от САЩ, а Хрушчов нарича Мао дребен буржоа, който не се интересува от интересите на работниците. Американците използват влошаването на отношенията между Пекин и Москва и решават да стоплят общуването си с Китай, още повече, че доларът преживява остра криза. През същата 1971 г. Джон Конъли, министърът на финансите на САЩ при Никсън, се обръща към европейските лидери с фразата: „Доларът е наша валута, но ваш проблем”. Заради злоупотребите на американското правителство през 60-те години доларът е загубил конвертируемостта си в злато. Финансовият непукизъм на САЩ трябва да гони все пак някакви решения, затова Америка съставя план , че може да изнася технологии срещу евтина работна сила в Китай, и от силното поевтиняване на продукцията – в крайна сметка да печели. Освен това ще „научи” Китай на капитализъм, показвайки му как може да се прави бизнес, и постепенно ще го привлече към западния икономически и социален модел. За тези цели през февруари 1972 г. американският президент Никсън посещава Китай, където е принуден да подпише Шанхайското комюнике, с което САЩ признават, че Тайван е част от китайската територия на материка. За да продължи сближаването между двете страни, Пекин поставя още условия – САЩ да прекъснат официалните си отношения с Тайван, да ликвидират Договора за обща отбрана и да изтеглят войските си от Тайван. На думи САЩ приемат всички тези условия, признават единен Китай и пр. И така най-после се установяват истински дипломатически отношения между Вашингтон и Пекин. Обаче само три месеца по-късно американският Конгрес гласува Закон за връзките с Тайван, който нарушава много от условията, съгласувани преди това между САЩ и Китай. Например САЩ продължават да продават оръжия на Тайван, намесват се във вътрешните работи на острова и практически пречат за реалното обединяване на китайците от двете страни на Тайванския проток. Китай многократно се опитва да изиска от Вашингтон прекратяване на продажбата на оръжие и оттегляне от региона, подписват се различни документи, които впоследствие се нарушават. В началото на 80-те години САЩ и СССР започват съвместно да подготвят евентуалната смяна, все още неизвестно как, на комунистическия режим, който е доказал своята икономическа непригодност. Така се стига до реформатора Михаил Горбачов, който в никакъв случай не е взел сам-самичък решението за оттеглянето на СССР от Източна Европа. Подобен реформатор има и в Китай, още повече, че свободните икономически зони там имат забележителен успех. Ху Яобан заема поста генерален секретар на Комунистическата партия на Китай в периода от 1980 до 1987 г. През 1982 г. Яобан точно както и Горбачов, започва да разговоря за ревизия на миналото. На XII конгрес на Китайската комунистическа партия Ху Яобан започва да говори за миналото негативно, отбелязва вредите, нанесени на китайския народ от Културната революция на Мао, и грешките, допуснати от него. Независимо че Яобан в действителност казва истината, реакцията на партийците е, че те са втрещени. Никога преди това никой не си е позволявал да говори по този начин от такава висока трибуна. Ху Яобан предлага да бъдат извършени реформи, а също така той лично да оглави кампания по реабилитация на незаконно репресираните членове на партията във времената на Културната революция. Разбира се, ако реформите на Яобан (социалните и икономическите, които щяха постепенно да се увеличават застрашително) бяха осъществени, едва ли днес щеше да съществува този мощен Китай, който има претенции да бъде бъдещият властелин на света. А Китайската комунистическа партия щеше да повтори съдбата на КПСС. Но висшите партийци в Китай започват да усещат накъде отиват нещата, още повече, че някои опити за реформи се случват, а интелигенцията и студентите започват масово да обсъждат грешките на Мао, тоест да подлагат на съмнение статуквото, което е продължение на същото това минало. Затова през януари 1987 г. Ху Яобан е принуден да подаде оставка от поста генерален секретар на Китайската комунистическа партия, но остава в ръководния апарат на партията. На 15 април 1989 г. умира от масивен инфаркт. Точно на следващия ден след смъртта му, въпреки че Ху Яобан от две години изобщо не управлява Китай, в студентските райони на Пекин внезапно, но всъщност съвсем координирано възникват стихийни траурни митинги, бързо прерастващи в масови протести на площад „Тиенанмън”. Безкрайно странно е, че смъртта на един обикновен партиен функционер, макар и реформатор, предизвиква такава протестна истерия по улиците на Пекин. Първите искания на протестиращите са да бъде отменено несправедливото постановление за свалянето на Ху Яобан от длъжността генерален секретар на Китайската комунистическа партия и организирането на достойно погребение. Ръководството на партия веднага отговаря на исканията на протестиращите и обявява Яобан за „верен борец за комунизъм, велик пролетарски революционер и политик, забележителен деец на НОАК и блестящ ръководител на партията”. На траурната церемония присъстват всички най-видни дейци на партията включително Дън Сяопин. Въпреки това протестът започва много бързо да нараства и в самия център на Пекин се появява палатков лагер. Подобни действия са толкова необичайни и нови за комунистическата върхушка, че отначало тя не знае как да реагира, докато тълпата на „Тиенанмън” нараства. Това е един типичен майдан, изпъстрен с чудесни лозунги и искания за сваляне на правителството. Своя принос към китайския майдан внася и Горбачов, който решава да направи посещение в Пекин именно по това време, а репортерите, които го придружават, заснемат доста неща и разказват на света какво се случва в китайската столица. В онзи момент мястото на Ху Яобан е заел Чжао Цзян, който се държи безпомощно и дори стига до там, че на 19 май 1989 г. отива на „Тянънмън” и със сълзи на очи моли протестиращите да простят и да се разотидат. Той повтаря, че е необходимо противоречията да се решават по пътя на диалога. Съдбата на Китай наистина виси на косъм. Тогава китайските комунисти решават да „махнат” и Чжао Цзян. Той набързо е свален от поста и следващите 15 години прекарва под домашен арест. След неговото сваляне властта не успява, а вероятно и не иска да се договори с протестиращите и предприема силови мерки. Числото на загиналите все още не е реално известно. Интересно е обаче, че невъоръжените студенти се съпротивляват на танковете на армията не няколко часа, а няколко дни. Планът на САЩ за събарянето на комунистическата власт в Китай не сработва.

Само че днес американският консумативен модел постепенно се сблъсква много сериозно с логичната поява на егалитарни претенции, идващи от разни части на света. Защо азиатците да нямат право на подобен живот, затънал в разхищение, или африканците и пр.? Кой принуждава близкоизточните народи да живеят сред непрестанни терористични атентати, докато американските граждани тънат в охолство? Както добре се изразява Збигнев Бжежински: „В някакъв момент можем да станем свидетели на възникването на антиамериканска коалиция, ръководена от Китай в Източна Азия и от Индия и Русия в Евразия. След това към нея може да се присъедини и Иран. (…) Нищо не е по-лошо за Америка и в крайна сметка за света от това американската политика да се възприема повсеместно като арогантно имперска в една постимперска епоха. (...) Изключително важно е вторият шанс на Америка след 2008 г. да бъде по-успешно реализиран от първия, защото няма да има трети шанс. Америка отчаяно се нуждае от една действително загърбила Студената война глобалистка външна политика”. Е, Збиг, Америка не направи това! Не само не загърби Студената война, но отключи Студена война-2 и поведе русофобска риторика, остаряла до смърт. Публичното пренебрежение към останалия свят, меркантилният базов принцип, валиден и приложен за всичко, арогантната безцеремонност, когато става дума чрез преврати, цветни революции и войни да се решават някои американски задачи, всичко това изключително затруднява Америка да съхрани платформата си за световно лидерство, която използваше през последните 20 години. А освен всичко друго човечеството вече е събудено. „Новите глобални реалности сочат упадък на традиционното западно господство – посочва още Бжежински. – В днешно време упражняването на международно влияние се оказва едновременно прекалено скъпо и контрапродуктивно, ако другите го разглеждат като амбиция за имперско господство.” Според Збиг единственият начин за упражняване на влияние е посредством дискретна ненатрапчивост. Може би има предвид онова, което сглобиха американците в Украйна?! Където те просто смаяха света с изобретяването, първо, на нескопосани нацисти, второ, на зверски и кървав майдан, трето, на обидно глупав, дори налуден парламент, четвърто, на постоянна гражданска война и унищожителен хаос и пр. Разбира се, САЩ разполагат с доста „безшумни” средства за водене на война с непокорните. Следва да се отбележи, че Федералният резерв манипулира не само общата парична доларова маса, но и нейното разпределение по отрасли, сектори в икономиката, държави и пр. ФЕД провежда своята глобална парично-кредитна политика, използвайки цяла мрежа от институти, чрез които контролира паричната маса с определена цел. Тези институти включват: федералните резервни банки (12 банки, които всъщност образуват ФЕД), банките – акционери на ФЕД, други американски банки и кредитни структури, които са в сферата на регулиране на ФЕД, най-големите американски и неамерикански банки, намиращи се под контрола или под юридическата собственост на отделни главни акционери на ФЕД (световните олигархични банки), Банката за международни разплащания (която служи като банка за централните банки и под чиято опека работят различни институти за контрол, като Комитета за глобална финансова стабилност, Комитета за банков надзор, който разработва директивите за банковите регулации, и др.). Как ФЕД може да влияe върху международната политика? Голяма част от кредитите, които банките в разни държави получават, са от банки, които директно или косвено се рефинансират от федералния бюджет. Освен това трудно е да се прецени до каква степен ФЕД участва в контролирането на световните пазари, но със сигурност повишаването или понижаването на цените зависи както от предлагането, така и от купуването, тоест от обема на доларовата маса на съответния пазар. Селективната парична политика позволява на ФЕД по един доста сложен начин донякъде да контролира цените на критично значимите суровини, от които дадена икономика може да зависи в голяма степен (например руската и саудитската от горивата). Особено интересен е и законът FATCA, който влиза в сила на 1 януари 2013 г. в САЩ. Основната цел на този закон е да не позволи на физически и юридически лица да избягват данъците. Поводът за приемането му е оценката на Конгреса, че американският бюджет има годишни загуби от използването на офшорни схеми в размер на около 100 милиарда долара. Американското данъчно законодателство вече изисква от всички американци да плащат своите данъци, независимо къде е тяхната дейност и имущество и къде се образуват доходите им. Идеята за този закон идва в процеса на борбата на САЩ за разкриване на информация за американски клиенти, ползващи се от банковата тайна в Швейцария. Вашингтон подозираше, че много американци, избягващи плащането на данъци, имат сметки в швейцарските банки. В крайна сметка швейцарците се предадоха и предоставиха информация за американските клиенти. Което силно окрили Вашингтон, и така се появи Законът за данъчното облагане на сметки в чужди банки. Данъчната служба на САЩ изисква информация за своите граждани и фирми в чуждестранни банки, което практически прави банките агенти на вашингтонската власт. Има и едно важно уточнение – мониторингът не е само за лица от САЩ, но и за клиенти, които имат делови връзки и отношения с физически и юридически лица от САЩ, което разширява действието на закона до безкрайност, практически до всички важни бизнес фактори в света. Ако някоя банка откаже да сътрудничи, тя попада в т.нар. черен списък и към нея започват да се прилагат санкции. В този смисъл със закона FATCA САЩ разделят банките по света на такива, които са верни на САЩ и на останалите, които се превръщат в аутсайдери. Естествено, всички европейски банки неминуемо ще бъдат в послушната листа, което практически превръща понятието банкова тайна в абсолютна фикция. Самите банки се оказват под пряк административен контрол на американското данъчно ведомство. На банките аутсайдери, които не желаят да сключват споразумение със САЩ, се налага наказание – 30% удръжка от паричните средства, които такива банки трябва да превеждат през американската банкова система. В момента е трудно някъде да си представим банка, която да не осъществява доларови транзакции. FATCA може и да е полезен закон за американския бюджет, но той също така е оръжие от ново поколение с глобален радиус на действие. Това е система за финансово доносничество. Която има следния ефект: да прибере обратно в САЩ парите, разпръснати по света. И то парите, които са най-много, тези от всякакви незаконни дейности и трафици. И ако някъде по света има начин тези пари да бъдат защитени, то нека това да бъде единствено в Америка, където обаче защитата ще означава още и контрол. След приемането на FATCA много политици и държавни ръководители се възмущават и го определят като проява на „американския колониализъм”, но в крайна сметка и както винаги, бръмченето бързо заглъхва и всички започват бавно да се нагласят към американския диктат. Има и друг закон, този на Дод-Франк (за реформирането на Уолстрийт), под който попадат много чужди компании, които се листват на американската борса. Подобни закони в САЩ са от ново поколение и са експанзионистични по своята същност, тъй като се разпространяват на територията на целия свят независимо от националните граници и държавен суверенитет. Те също са част и малка брънка от налагането и запазването на американската глобална хегемония по тих и не толкова ясно разбираем начин. Нека си припомним банковите конфискации на депозити, които бяха осъществени в Кипър преди няколко години. Опитът беше легализиран и в рамките на Европейския съюз. Брюксел прие директива, съгласно която за спасяване на банките могат да се използват и средствата на клиентите, депозирани в самите банки. Тоест Европа планира, ако се наложи, да се занимава с банкови конфискации. Някои анализатори привидяха в това обречеността на капитализма, тъй като безконтролният грабеж на елитите стигна до там, че беше пожертван дори принципът за неприкосновеността на частната собственост. Само че истината е друга. САЩ отново създадоха проблема (световната икономическа криза). И после въведоха решението си през послушните лидери на ЕС, които с всяко свое действие упорито съсипват Европа. След като големите пари не могат да бъдат гарантирани в Европа, къде ще се оттеглят те? Там, където е валиден законът Too Big To Fail. Някои банки са прекалено големи, за да умрат дори в смъртоносна криза. Мястото е Америка, разбира се. Там дори при криза бизнесът може да е спокоен. Държавата спасява банките. В САЩ всеки почтен човек е защитен, там са издигнали в култ частната собственост с изключение на тогава, когато става дума за външна биомаса (например Иран, Куба, Либия и пр.). Само златновалутните резерви на Централната банка и на суверенния фонд на Либия, които се съхраняваха извън либийската държава, се оценяваха на около 150 милиарда долара. Но Вашингтон успя да се сдобие със „замразяване” на валутните резерви на Либия, които се намираха в банки в САЩ и в други страни. Американците обещаха, че след падане на „престъпния режим на Кадафи” парите ще бъдат размразени. След убийството на Кадафи Вашингтон започна да насажда демокрация в Либия, дирижирайки либийското харчене на средства за племенните войни до пълно изчерпване на възможностите за закупуване на оръжия. Понякога при крайна бедност на държавата САЩ решават и да „помогнат” с въоръжаването, като отпускат пари през Конгреса за решаване на някоя кризисна ситуация, тоест частните военни корпорации започват да източват американския бюджет, след като са източили всичко от съответната държава. Изключение прави само Израел, който умело играе с американския военнопромишлен комплекс – Конгресът всяка година гласува огромни суми, които подпомагат Израел във въоръжаването, при условие еврейската държава да купува само от американски производители. Безупречна схема за източване – частна Америка взема от американския бюджет, а междувременно Израел става по-силен и защитен. Този находчив затворен кръг може да бъде измислен само от умните евреи и осъществен от алчните американци, в чиято мисловна схема парите винаги са преди човека в неговото универсално измерение. Иначе самата практика на САЩ за „замразяване” на средства от порядъка на милиарди долари на разни лоши хора е много удобна за американските банки, които повишават своята устойчивост. Обаче след няколко такива практики вече става все по-трудно да се издирва отново много богат злодей, чиито активи да бъдат замразявани. Затова след Арабската пролет светът заседна в очакване дали Саудитска Арабия не е единственото златно гърне, което все още е останало необрано. Саудитите също очакват това. Защото, както лесно може да се прецени, много от външнополитическите ходове на правителството на САЩ са подчинени на ясни интереси – тези на частния капитал, банки, военнопромишлен комплекс и пр. Огромната алчност на свръхелита в САЩ наистина заплашва да затрие американската държава, която отдавна функционира само като административна форма на бурния финансов интерес на едрия капитал. Збигнев Бжежински цитира едно изследване на Националното географско дружество, според което 85% от младите американци изобщо не могат да посочат на картата Афганистан, 60% не могат да посочат Великобритания, а 29% не могат да посочат дори Тихия океан. Това невежество, както публично, така и невидимо, има осезаема връзка с все по-засилващата се безконтролност във външната политика на САЩ. Протестите от 60-те срещу войната във Виетнам днес са подменени с гей паради. Но освен невежеството има и друг важен фактор, който донася безконтролност – във Виетнам умираха американски войници на служба, днес умират наемници по желание. Войните на САЩ са частно начинание, което не интересува нито един американец извън сферата на частните армии... Освен това имаме хибридни войни, прокси войни, дронове, информационни и кибер войни и прочее – обикновеният американски гражданин трудно може да се ориентира кое е война, кое е арабска революция, какво е украински майдан за свобода, кои точно са сирийската опозиция и кои ислямски терористи и накрая изобщо на кой му пука! Ако не бяха изнесените производства в Китай и масовите фалити на американски производители, никой в САЩ нямаше да се заинтересува от политически промени. Но ето, че се появи Тръмп, който изрази мнение, че това не може повече да продължава така. И американците изненадващо показаха, че вече са будни. Може да не знаят къде е Афганистан, но разбират, че са си загубили работата. Дали Тръмп ще остане този Тръмп, който говореше по митингите из различните щати на Америка, или ще се промени коренно, никой още не може да каже. Но при всички случаи единствената цел на международната политика е борбата за ресурси и контролът върху тях. Ако искаш да си свободен и да имаш сигурност, то трябва да си силен. Затова на Русия й се наложи да се завърне към стратегията на превъоръжаването. Патологичната нелюбов на Запада към Русия принуди руснаците да се въоръжават, вместо да се интегрират.