Интервю на Юлия Владимирова, Москва, 2016 г.

Професор Джоузеф Мифсуд е директор на Лондонската академия по дипломация и бивш президент на Евросредиземноморския университет в Словения. Хоноруван професор е в Университета в Стърлинг и Университета на Източна Англия, а преподава лекции по международни отношения, мениджмънт и дипломация в страните от Средиземноморския регион, Русия, САЩ, Африка. Джоузеф Мифсуд е работил за Министерството на външните работи на Малта, откъдето е родом. Той е един от основателите на Мароканския център за стратегически проучвания, базиран в Рабат. Смята се за един от авторите на термина „академична дипломация”. Професионалният му опит е с районите на Европа, Африка, Азия, Близкия изток и САЩ.

Господин Мифсуд, нека първо поговорим за позицията, която заемате в Лондонската академия по дипломация, и за това, с което се занимавате. Част сте от важни международни делегации, които преговарят по световни дипломатически въпроси.

Като позиция съм директор на Лондонската академия по дипломация. Тя е подкрепена от консорциум от университети. В момента съм професор и в Университета на Стърлинг във Великобритания, който всъщност дава и дипломите на Лондонската академия тази година. Имало е различни университети, които са давали дипломи на Лондонската академия, примерно в миналото сме били част от Университета на Източна Англия. Така че двата университета, които споменах, са специализирани и добре известни със специалности като международно право, международни отношения, политика и дипломация. Аз самият идвам от сферата на дипломацията, прекарал съм много време, работейки с Европейския съюз за евросредиземноморското партньорство, опитвайки се да сближа европейската страна с арабската и израелската страна. Голяма част от живота ми е преминал в посещения, разговори и в това, което аз наричам „проучване на почвата и пазара”, но това беше в друго време, преди Арабската пролет. Работех много в опити да кооперирам студенти от Средиземноморския регион, така постепенно се приближих към така наречената академична, или научна дипломация. Това е много важно, защото ако и академичната дипломация се затвори, тоест ако и академиците в дипломацията престанат да си говорят, тогава наистина смe в края на дипломацията изобщо. Аз вярвам в дипломацията между хората. Дипломацията чрез използване и на определена академична подготовка работи наистина много добре. Академичните дипломати нямат проблеми, сядат, може и да не се разберат, но пак продължават по-нататък. Дипломатите представят държавите си, това е ясно, но имаше еволюция при начина, по който те биват избирани. Държавите днес са склонни да назначават посланици на базата на политически решения, ето защо академия като нашата е важна. Например от десетилетия в САЩ хората, които работят за натрупването на гласове и пари за кампаниите на президентите, получават дипломатически постове на посланици. Ако ти организираш големи вечери и намираш много мощно финансиране за кандидата за президент, този президент ще ти даде топ позиция. Много, много малко хора в САЩ са реално с професия и кариера на дипломати. Така че имаме професионални дипломати и политически дипломати.

Много държави действат по същия начин с посланиците си. Но например в Италия почти всеки е професионален дипломат, подготвен именно за такъв. Други държави са склонни да сливат и двата подхода, като назначават и политически дипломати, и такива с професионална кариера. Понякога има нужда от някой, който мисли „извън рамката”. И непрофесионалните, и професионалните дипломати трябва да бъдат обучавани на нови неща. Нека да вземем министрите на Европейския съюз. Те се срещат най-малко веднъж, а често дори се срещат три пъти в месеца, защото има среща за Сирия, среща за Русия и т.н. Но това не винаги е нужно, защото те си имат телефоните. Първото нещо, което един външен министър прави, е да вземе телефонните номера на своите колеги, така че, когато му потрябват, да може да ги открие, има дори есемес дипломация. Това, което според мен трябва да бъде направено, е преквалификация на дипломатите, защото дори много от квалифицираните дипломати не са добре обучени в социалните медии, не умеят да боравят с Туитър, не знаят кога какво да напишат. Днес дипломацията е много бърза, непосредствена и пряка. Като политиката. Посолствата и посланиците много често обаче все още умеят да упражняват единствено така наречената soft, или мека дипломация, но това, което е най-важното, е икономическата дипломация. Това означава аз ти давам един милион евро за посолството в Лондон, а ти трябва да ми върнеш след това най-малкото десет милиона. Не става дума само за това да имаш представител. Лицето е важно, но посланикът трябва да работи предимно за просперитета на държавата си. Ще ви дам пример с досиетата „Панама”. Първото, което се случи, бе, че медиите във Великобритания отидоха направо при посланика на Панама, за да го питат как ще се справи с тази ситуация и как ще я коментира. Тук се вижда има ли изобщо такива умения? Той между другото е бивш мой студент и има такива умения. Друг пример е Мианмар и казуса с групата рохинджа. Ако този казус е в новините, всички отиват при посланиците за първи реакции, ако президентът Обама отива на посещение във Виетнам, отново се търсят дипломатите, които трябва да представят адекватния си коментар за значението на визитата и нейното влияние. Тези умения не се придобиват само чрез опит, а и чрез определено обучение. В Лондон ние обучаваме три групи дипломати. Едната е това, което аз наричам „професионални” дипломати, в друга обучаваме политически съветници, а в третата обучаваме хора, към които самият аз се причислявам, това са така наречените „технически дипломати”, защото не можеш да разбираш от всичко, да имаш много компетентности, а в същото време да не можеш да свършиш нищо конкретно. Понякога, когато се говори за околна среда или за енергия, се нуждаеш от експерт. Ако говориш по здравни въпроси, трябва да имаш медицински съветник. Все повече и повече виждам хора, които са взети от различни министерства или от академии, или пък (което е много интересно!) от бизнес компании, в които има промяна от дипломати по учебник към така наречените „технически дипломати”, които са имали медицинска, инженерна, архитектурна кариера или пък социална, например по въпросите на миграцията. Как тези хора ще се справят със задачите си? Дипломатите, които най-добре обслужват държавата си, са дипломатите, които, да, разбира се, са интелигентни, но имат и нужните умения и компетенции за поста, на който са изпратени. Например изпращаш някой, който не знае арабски, да урежда важни въпроси в арабските страни или изобщо не е бил обучаван за това преди и няма подготовка. Понякога можеш да си създадеш много добра репутация. Ще ви дам един пример. Една от страните, която винаги е правила впечатление, е Бахрейн - специфична държава заради мнозинството на шиитите. Лицата, с които Бахрейн се представя навсякъде, са отлични. Всичките посланици на тази страна са избирани и личи, че за Бахрейн има значение какви са качествата на хората, представящи страната им в други държави. Например в християнски държави те много често изпращат жени. Просто избират посланиците си по различен начин и предприемат много добри стъпки. Така че аз работя основно в дипломатическите работи, обучавам хора, давам съвети за някакви казуси, понякога работя и с определени държави, сега например имам два големи проекта с Ангола, където обучаваме специалисти, също така сме в много близки отношения с Казахстан, работим много и с Виетнам. Един голям проект, който е близо до сърцето ми, е този за Либия, страна с огромна територия и много малко население. Ние работим с либийци и в момента имаме 6-7 студенти от тази страна. Интересното е, че не всички от тях принадлежат към една фракция, не всички от тях подкрепят министър председателя Фаиз Сарадж, но е добре, че просто събираме тези хора заедно. Правили сме това и с Южен Судан. Ние не просто правим дипломация, а променяме курса в това, което се нарича „дипломация и държавна сила”, което означава да изграждаме държава. Знаете, Либия нямаше държава, това беше нещо като семеен бизнес. Някои държави като Южен Судан са независими отскоро и имат нужда от изграждане на държавата си, както и от подготовка на дипломати. Всяка седмица в Лондон организираме също така дипломатически форум, който събира дипломати и хора от външните министерства на държавите, и коментираме различни големи теми, правили сме дискусии за Брекзит, за Западните Балкани, например казусът за присъединяването към ЕС на Черна гора, Албания и Сърбия и т.н.

Нека поговорим за дипломацията на високо ниво, тази между лидерите на големите световни империи. През последните години виждаме отчайващо слаба дипломация, дори отсъствие на такава, и много повече агресия. Това по-скоро прилича на война на думи. Защо е така?

Така е, съгласен съм. Голямата част от действията започват като нещо много малко и постепенно стават все по-големи, а в един момент планината се срутва. Надявам се планината все пак да не се срути. Нека погледнем настоящия пример между Изтока и Запада. Тук има три основни въпроса в момента, ако не и четири. Стои въпросът за Крим, който изглежда, че вече е разбран и забравен, но не от всеки, стои въпросът за Украйна, който хората не разбраха и не са забравили, според мен третият важен въпрос е миналото, историята на Изтока в Запада, което захранва Запада с антируски настроения, а четвъртият въпрос е Сирия и миграцията. Но нека бъдем ясни: решаването на сирийския въпрос няма да реши проблема с миграцията. Това не е моето лично мнение, а професионалното ми такова. Това е така, защото мигрантите, които имаме в Европа, не са само сирийци, те са от Афганистан, Ирак и други. Още нещо, въпросът с Либия трябва да бъде решен. Решаването на казусите в Сирия и Либия трябва да стане паралелно, а не едно след друго, защото това, което ще се случи иначе, е затваряне на едната бездна и отваряне на другата, така че е безполезно за мен да се търси решение единствено за Сирия. Някои мигранти са от Египет, тоест въпросът с Египет трябва също да бъде напълно решен. Когато говорим за мултиполярен свят, това означава, че трябва да се прилага и мултифункционална дипломация. Липсва модел, в момента се нуждаем спешно от такъв. Ето каква е световната дискусия: говори се за Китай, за Индия, за Русия. Но стъпките към тях трябва да се предприемат една по една. Да вземем Иран, преди известно време смятахме, че въпросът с Иран не може да бъде решен. Но стъпка по стъпка Иран си върна руснаците, а и успя да убеди американците как да се случат нещата. Едно от нещата, които мисля, че са важни, и с това отговарям на въпроса ви, е, че ако дипломат и политик говорят по международни въпроси, то не е задължително те да говорят на един и същи език. Китай не се меси на двете големи сили в момента, няма и такъв интерес, да, Южнокитайско море влиза в дневния ред, но като цяло Китай е предпазлив. Северна Корея е проблем, но тя пък не се меси в други райони на света. Говорейки за БРИКС, Индия би могла да се меси, но е решила да се концентрира повече върху себе си. Други страни не са толкова важни в смисъла на укрепването на отношения. Джон Кери е политик, Сергей Лавров е дипломат. Тоест дипломат се налага да говори с политик. Ако анализираме резултатите, то Кери е човек, който поставя нещата, а резултатите винаги са в услуга на Сергей Лавров, защото имаме дипломат, който се опитва да постигне резултати чрез дипломатически средства. Ако сложим двама боксьори, единият нов, а другият с много опит, който знае всички трикове, това ще са съвсем различни играчи – със съвсем различен стил.

Как тогава такива различни играчи ще могат да решават проблеми?

Знаете ли, дипломацията е въпрос и на това кой къде се намира. Аз често съм във Вашингтон, идвам често и в Москва, но прекарвам време и в Брюксел. Когато съм в Брюксел и слушам хората как говорят за „Ислямска държава”, а после слушам хората във Вашингтон как говорят за „Ислямска държава”, те говорят по коренно различен начин. А в Америка пък се чудят защо Русия се е намесила в Сирия. Те не са разбрали, че според пакта, сключен между Съветския съюз и Сирийската арабска република, има споразумение за руска военноморска база в Тартус. Това пристанище в Средиземно море е единствената база на Русия с излаз на топли води. Но нека да спомена нещо за Студената война. От много срещи на високо ниво съм разбрал, че американците мислят, че са спечелили Студената война. Руснаците обаче казват: „Ние никога не сме губили”. Това е голям въпрос! Идеята е била Русия да се превърне в малка регионална сила, която да контролира страните от региона. В същото време обаче американците се опитват да откраднат някои от тези страни, които са под влиянието на Русия. Украйна е една от тях, според мен Казахстан е друга такава страна и казахстанците трябва да са много внимателни, да бъдат приятели и с едните, и с другите, което е много трудно. Иначе аз много уважавам Назарбаев, защото да ходиш по това въже е много, много трудно. Така че проблемите трябва да се решават, трябва да имаш умения, но това, което различава дипломатите от политиците, е, че дипломатите носят повече история в себе си, докато политиците имат отговор само за днес. Политикът е свързан с политиката си, а тя сама по себе си е свързана с неотложността, с незабавността, със „сега”. Дипломатът би трябвало да е полезен инструмент, който да постигне дадено нещо, но това ще отнеме известно време, компромиси и предвидени ходове. Иран не беше нещо, което да се реши за една година. Започвам да виждам големи промени в типа политици, които се появяват, като изключим лидерството на Европейския съюз, от което съм много разочарован.

Защо?

Защото ЕС показва традиционни действия, при това без особени резултати. Политика, базирана на икономиката от цялата ситуация. Социалното сърце на Европа беше изтръгнато. Това бе германският начин за контролиране на всичко чрез финансовата дисциплина. Но колко дълго още хората ще бъдат оставени да страдат? Третирането на Гърция беше толкова унизително, че дори е невероятно как една страна – членка на ЕС, бе публично осакатена по този начин. Но лидерите на държавите са и нещо като публично наказание за хората в тях. Много рядко се появяват лидери, които хората не заслужават. Дори сега, когато бяхме свидетели на битката в САЩ и се дивяхме на абсурдността на двамата кандидати, трябва да приемем ситуацията като съд за това какво са направили самите американци. Това е като гледане на футболен мач, ако резултатът е 0:0 и играчите просто си подават скучно топката, не мога да се прибера вкъщи и да кажа: „Играчите играха отлично, но мачът беше лош”. Същото е в САЩ, където казваха, че тези двама кандидати не вдъхновяват хората и че хората не искат да бъдат водени от тях. Така че съм малко песимистичен по отношение на бъдещето. Европа напълно отсъства, лидерите й говорят суховато, клиширано, бюрократично. Вижте, аз не съм голям фен на Европейската комисия. Ако един човек е избран за определен пост, аз му се доверявам. Но ако човек не е избран за даден пост, той никога не може да има моето доверие. Защо тогава трябва да следвам този човек? На Европа трябва да й се даде точното лекарство. Не може да се лекува само с аспирин. Знаете, когато някой е много болен, аспиринът не помага.

Вярвате ли в европейския проект като цяло?

Много добър въпрос. Да, аз вярвам, че трябва да има Европа, но смислена Европа. Много ми харесва идеята и вярвам много в Комитета на регионите, никой не говори за него, но той е пример за дипломация между хората – Варна, Слима, Кадис, Лион, идеята на избраните градове е да се създаде общност между тях, представителите им да се срещат и да правят неща, важни за всички. Това според мен има смисъл. Защото можеш да научиш много повече за Европа през тях, отколкото през Европейската комисия. В Комитета на регионите постоянно има срещи, постоянно се търсят нови градове, постоянно се срещат различни хора, това се нарича дипломация между хора, политика между хора. Аз бих пренесъл този тип политика на европейско ниво. Бих взел голяма част от бюджета на Европейската комисия и този на Европейския парламент, за да влея тези средства в Комитета на регионите. Това просто е различен начин на мислене. Вместо да се избират евродепутати, които да са над националния парламент, трябва да се излъчат няколко представители от националния парламент в европейския. Би било далеч по-смислено 5-6-10 човека от парламента да бъдат нашите представители в парламента в Страсбург или в Брюксел. Вместо да имаме толкова много хора, европейски политици, национални политици, локални сепаратисти… идва малко прекалено. Да не говорим, че бюрократите не са избирани от хората. Реформата за Европейския съюз според моето мнение е, че властта трябва да се даде на хората. Дори италианците правят реформа в момента, която е свързана точно с това, което казвам, защо трябва да има Сенат, който да има още толкова хора, колкото в парламента, и те да правят същото нещо. Kакво пречи да имаме Европейски парламент, съставен от националните парламенти? Така ще бъде много по-лесно. Това, което имаме в Брюксел, не са национални парламенти, това са националните партии, които са представени. Много по-добре би било да имаме представители на националните парламенти на европейско ниво в Брюксел. Няма какво да се лъжем, въпросите, които се обсъждат, са едни и същи. Защото, ако европейските представители обсъждат различни въпроси от тези в националните парламенти, ние имаме проблем. Това означава, че Европа на национално ниво върви по грешен път. Ако продължим по същия път, освен че нищо няма да променим, ще продължим да харчим двойно повече пари за същото нещо.

Бих искала да си поговорим и за Брекзит. Вие ми споделихте, че сте домакинствали на интересен дебат, свързан с Брекзит и излъчван по BBC, на който е бил Борис Джонсън, както и много други британски политици. Смятате ли, че имаше манипулации в анализите и дискусиите и нещо, което не беше казано в прав текст?

Въпросът с Брекзит е едно обещание на Дейвид Камерън. А британците са много свързани с обещанията, които дават. Знаете, имаше парламентарни избори и Камерън преди тях даде обещание, че ако хората гласуват за консерваторите, те ще направят референдум, в който гражданите ще решат дали да останат, или да излязат от Европейския съюз. Това беше неговото електорално обещание. Така започна всичко. Защо? Много хора от партията на торите, особено тези, които не са от Лондон, а от останалата част на Великобритания, казваха, че има много регулации и правила в ЕС, дублиране на усилията, за което говорих по-горе. И в крайна сметка стои въпросът, какво реално получаваме от този съюз, освен че представителите в този парламент и в тази комисия са добре платени?! Тези хора се питаха какво ни казват европейските комисари. Какво наистина прави ЕС? Те решиха да организират този избор, защото Дейвид Камерън искаше да обедини и да приближи дебата до неговата консерваторска битка. Лейбъристката партия и Джереми Корбин сами по себе си са евроскептици, затова той звучеше много неохотно, когато призоваваше за оставане. Но нека погледнем хората извън Лондон, защото Лондон не може да бъде представителна извадка за цяла Великобритания. Ако отидем в малките населени места, там имаше нещо като съюзи от хора, които не знаеха как да гласуват. Но има и нещо друго. Много хора започнаха да отиват към Съсекс и подобни места, защото не могат да намерят работа в Лондон. Така започнаха да се появяват много различни магазини, например бакалии с полски стоки или азиатци, които вземат под наем супермаркети. Така на някои места хората са принудени да си купуват от подобни магазини. А това не им допада, защото усещат, че тези магазини са чужди. Британецът е много уплашен от това, от конструирането на други държави в собствената му държава. И нещо друго важно – Брекзит беше референдум за вярата в това дали можем да се справим сами, или не можем. И смятам, че повечето хора във Великобритания гласуваха за това, че можем да се справим и сами.

А какво мислите за избора на Тереза Мей и социално-икономическата й реторика в последно време. Не започва ли да се доближава до крайната десница с антиимигрантските си изказвания?

Да не забравяме, Тереза Мей беше министър на вътрешните работи, така че точно тя беше тази, която разпали огъня и викаше: „Без емигранти, без емигранти!”. Аз смятам, че тя всъщност е много лява в мисленето си. Имам предвид в начина й на мислене в партията. Тя наистина е лява, дори понякога си мисля, че е доста по-лява от някои от Лейбъристката партия. Разбира се, че тя е заобиколена от много хора в Консервативната партия и всички те имат различна природа, но торите също така много се промениха. Видяхме различните кръгове около Борис Джонсън. Консервативната партия е много по-силна от Лейбъристката и нещо повече, смятам, че с Джереми Корбин лейбъристите никога няма да победят в изборите. За да победи на изборите, Лейбъристката партия трябва да спечели и шотландски места. Единственото възможно би била коалиция между либералните демократи и лейбъристите – само по такъв начин виждам бъдещето на Лейбъристката партия. Най-големият враг на Лейбъристката партия е Шотландската национална партия, а не консерваторите. Тази партия е взела всички места на лейбъристите. Мисля, че съвсем скоро Тереза Мей ще свика избори, защото все пак тя не е избрана от народа.

Мислите ли, че след Брекзит Великобритания ще се отвори към нови икономически проекти и това излизане от Европейския съюз в крайна сметка добре или зле ще се отрази на страната?

Знаете ли, сещам се, че когато вървим по улиците, често виждаме надписа „Намира се в строеж, работи се”. Мисля, че в момента ситуацията е точно такава: работи се. Със сигурност обаче не съм от тези, които изпадат в мрачни мисли за неизбежността на ситуацията. Фокусът ще бъдат страните от Общността на нациите, но не мисля, че някой ще изключи Франция и Германия, дори и Източна Европа, макар че именно Източна Европа може да се смята за една от причините за Брекзит. Мисля, че Великобритания ще има много добри споразумения с Индия, Бразилия, Нова Зеландия, Австралия. Цените например паднаха, защото паундът падна. Износът е на много добро ниво, но това е, защото все още Великобритания е в ЕС. Като излезе, ще започнат и въпросите. В момента във Великобритания е много благоприятно, тъй като все още няма мита. Ако имаме мита, цените автоматично ще започнат да се покачват. Най-големият дебат в момента във Великобритания е за така наречения „мек” Брекзит или „твърд” Брекзит. Мекият Брекзит е всичко да остане така, както е сега, по-твърдият вариант ще бъде много труден за европейците – Мишел Барние, Ги Верхофстад, те са много близки до Юнкер и по мое мнение твърди федералисти. Думата „федерален” във Великобритания звучи много лошо! Всички тези хора са самопровъзгласили се федералисти, а това е срещу онова, което мисли самата Великобритания. Великобритания възприема Европейския съюз като икономическа федерация, а не организация от безброй регулации и правила. Но замислете се: всеки може да инвестира във Великобритания, без да трябва да минава през всички останали 27 страни членки. Ако Великобритания каже, значи сделката е готова. Нека ви дам пример, ако искаме сделка с Виетнам, който е набираща сила, защо трябва да се минава през всичките 27 страни и накрая една от тях да каже: „Аз не искам тази сделка”. И на въпроса, който ми зададохте, не смятам, че Брекзит ще наруши баланса на Великобритания на международната сцена. Също така не мисля, че много неща ще се променят във Великобритания.

Един въпрос, свързан с темата на конференцията „Нуждаем ли се от мултиполярен свят?”: защо Западът все повече се нуждае от враг? Нужен ли е злокобният образ на Путин, за да съществува западната хегемония?

Понякога Русия трябва сама да помогне на себе си, тоест често Русия се нуждае от по-добър пиар. Но нека си представим, че Руската федерация рухне, Путин е свален, в страната настава хаос. И вместо мигранти от Сирия ще имаме мигранти от Русия, защото там ще има гражданска война. Но САЩ винаги са имали нужда от противник. Това може да е Иди Амин в Уганда, може да е Мугабе в Зимбабве. Но те винаги намират една личност, срещу която да се борят. Такава мишена беше и Уго Чавес. Западът го е правил и преди. Историята е пълна с такива примери. Да контролираш Руската федерация обаче не е, като да контролираш шест или седем щата в САЩ. Става дума за много различна менталност, за друга култура, друг тип цивилизация. Руснаците имат история. Това е страна, която е била на това място от векове и има много дълбока историческа основа. Трябва да имаш правилните хора за дипломация с Русия. САЩ се опитаха да решат проблемите на Либия, видяхме какво стана, опитаха се да решат и проблемите на Ирак, видяхме последиците, сега се опитват да оправят Сирия, виждаме резултатите. Всеки път когато САЩ се опитат да решат нещо, се оказва, че не могат. Смятам, че държавите трябва да намират собствен начин да оправят ситуацията си без чужда намеса. Помощта понякога е добър начин, но не като се атакува Путин или се дестабилизира държавата. Много западни държави вече приеха Крим след присъединяването му към Русия, самият аз наблюдавам много дипломати и политици, които ходят на посещения там. Много малко хора знаят за едно много важно споразумение, за което писа моят добър приятел Ричард Саква от Университета в Кентърбъри в книгата си за Украйна. От това споразумение става ясно, че някои хора са знаели, че в Украйна ще има държавен преврат, защото то е станало в присъствието и съгласието на хора от Европейския съюз и всякакви министри. Това е много, много важно. Тоест, ако Западът няма враг, не може да съществува. Това е начин на съществуване. Отнася се и за НАТО. Радвам се, че моята страна Малта не е част от НАТО. Щях да съм 100% фен на този алианс, ако той наистина създаваше мир, а не войни. Но къде е НАТО в Южен Судан? Не е в неговите интереси. Хората в Южен Судан по-малко важни ли са от останалите? Това е концепция на построяване на врага отвън, на клетка, в която се намира чудовището, Путин е много добър пример! А във вътрешността е крепостта на Европа. Ето пример от преди седмици: Испания беше остро критикувана, тъй като се подготвяла да позволи презареждане на руски бойни кораби, които се придвижват към крайбрежието на Сирия. НАТО веднага се намеси и спря да зарежда с гориво Испания. Русия е много важна за Сирия, Русия се стреми да сложи край на конфликта и прави всичко възможно. Но Русия е много важна и в либийския въпрос.

Вие сте били част от делегацията, освободила българските медици в Либия. Били сте над 50 пъти в Либия по този казус. Това е една много мрачна история, какво се случи и защо?

Всъщност става дума за два важни въпроса. Трябва да се върнем малко назад в историята. Това стана в Бенгази, не в Триполи. Киренайка и Триполитания са една от основните причини днес да имаме такава разкъсана Либия. Защото това са две различни групи, поставени да живеят в една държава. Столицата на Киренайка е Бенгази, а столицата на Триполитания е Триполи. Кадафи винаги е имал огромни проблеми с Бенгази. Винаги са били противници и са си опонирали във всичко. В Киренайка никога не са били щастливи да са част от една държава с Триполитания, Бенгази винаги е искал независимост. Когато децата бяха заразени, либийското правителство продаде на хората в Бенгази историята, че българските медицински сестри и палестинският лекар са заразили умишлено децата. Което според мен няма нищо общо с истината. Когато тази история беше вече продадена и Западът се опитваше да извади от затвора медицинските сестри, правителството не можеше да се откаже от думите си. Хората от Бенгази се съпротивляваха и протестираха. Когато казах, че съм там, за да говорим за българските медици, те ми отговориха, че няма такъв случай на български медици, а случаят е „децата на Бенгази”. Забелязвате ли гледната точка? Когато президентът Саркози се включи, тогава Кадафи искаше да му се демонстрира уважение. Аз съм бил на срещи, на които неговите колеги се обръщат към него по следния начин: „О, велики наш водачо, молим Ви, дайте ни съвет!”. Целият този въпрос е защото се изразходваха много пари, които бяха дадени за изборите във Франция. Това беше една голяма политическа сделка. За това Кадафи трябваше да бъде заглушен, защото властта му беше прекалено голяма. С това Саркози се върна на политическата сцена. Българското правителство много искаше медиците обратно в България. А аз през цялото време бях сигурен, че българите нямат нищо общо с това. И самите хора в Либия го знаеха. Аз съм бил на мястото, където те се грижеха за тези деца. Тези хора са страхотни професионалисти, работещи в много сложни условия. Те бяха държани като заложници, за да не позволяват на Бенгази да се бунтува. Киренайка и Триполи са много различни райони, дори и ако ги погледнете на картата днес. Ето един пример с Южен Судан – Западът натискаше, натискаше, натискаше, след това накара Южен Судан да отстъпи, Западът напусна и се започна война. Всяка страна трябва сама да намери собствения си път и затова политиците трябва да бъдат много внимателни. Има страни, в които това се получава много добре – виждаме Белгия и Испания.