Авторът е генерал-майор от запаса, доктор на военните науки, професор и заслужил военен специалист на Руската Федерация.
Уинстън Чърчил казва: „Америка винаги намира верния път, но само след като е изпробвала всичко друго!” Трънливият път на създаването и развитието на военното контраразузнаване в САЩ до голяма степен може да служи като пример за този афоризъм. Широкоизвестният в първата третина на ХХ век британски теоретик на специалните служби, Р. Роуан, формулира кратко, но достатъчно пълно определение на
контраразузнавателната дейност, като казва, че „проследяването на самите разузнавачи е
най-майсторската форма на разузнаването”. В САЩ преобладаващото мнение на редица специалисти е, че американското военно контраразузнаване се обособява във вида, съответстващ на съвременните критерии, едва в началото на Втората световна война. Принципно това е така. Обаче, за да бъдем по-прецизни, трябва да си припомним, че контраразузнаването е неизменен и съпътстващ елемент от разузнаването. В този смисъл може да се предполага, че военното контраразузнаване на САЩ се появява някъде между 1776 -1783 г. Това става едновременно със създаването на разузнавателни служби по време на войната за независимост от Великобритания . Именно в този период въстаниците (революционери от 13 британски колонии) се сблъскват с необходимостта да противодействат на британската агентура. Защото британското разузнаване се стреми не само да локализира местата на съсредоточаване на „бунтовниците”, но и по всякакъв начин да дезорганизира техните връзки . Така че на зараждащата се североамериканска държава й се налага много сериозно да се заеме с контраразузнавателна, а също и с антитерористична дейност . За тази цел е взето решение да се обединят под един покрив разузнавателната и контраразузнавателната дейност, макар двете да са различни по цели и дейност. Целта е да се изгради единна структура, под наименованието Разузнавателна служба. В това няма нищо чудно, защото по онова време методите, формите и средствата, използвани в дейността и на двете служби, практически са идентични. Това изглежда парадоксално от гледна точка на европейската военна доктрина, но пък се вписва напълно в духа на американските разбирания. Факт е, че след края на войната за независимост и поредното стълкновение с Британия през 1812-1814 г. (т.нар. втора война за независимост), военното разузнаване и контраразузнаване в САЩ са закрити поради непотребността от тях. След изостряне на вътрешно-политическата ситуация в САЩ, прераснала в гражданска война между Северните и Южните щати през 1861-1865 г., ръководството на Северните щати е принудено да организира по някакъв начин борбата с многочислените диверсанти и шпиони „конфедерати” (южняците). По това време те развиват активна дейност, насочена към дестабилизиране на стопанския живот на територията на Севера и набират информация за военния потенциал на противника. Съществена помощ на северняците в организацията на новата контраразузнавателна служба оказва детектив Алън Пинкертън, получил по това време широка известност в Америка . Освен популярността, с която се ползва, той е близък приятел с президента, Ейбрахам Линкълн. Пинкертън поставя основите на новата служба, привличайки на работа опитни агенти от частното си детективско бюро. Военният министър Едуин Стентън назначава Лафайет Бейкър, известен с репутацията си на опитен разузнавач, за началник на Националната детективска полиция с чин капитан. По това време Националната полиция е на подчинение на разузнавателната служба на Съюза на Северните щати. Заемайки тази длъжност, Бейкър веднага развива бурна дейност, като създава атмосфера на всеобща подозрителност и терор в подконтролните на северняците територии. Агентите на Бейкър задържат и арестуват стотици хора по подозрение в шпионаж, от които впоследствие само единици се оказват наистина шпиони на южняците. Обаче от това все пак има полза за контраразузнаването на Севера, защото шпионската и диверсионна дейност в подконтролните им територии рязко намалява. В края на гражданската война президентът Линкълн повишава в чин полковник Лафайет Бейкър за заслуги в обезпечаването на вътрешната сигурност на държавата. Въпреки ефектът от контраразузнавателната дейност на Бейкър, в периода след двете войни парадоксалната ситуация с военното разузнаване и контраразузнаване на САЩ отново се повторя и двете служби започват да водят жалко съществуване. За военно-политическото ръководство на страната те отново не са „актуални”. След края на Гражданската война и почти до началото на ХХ век, Вашингтон не прави почти нищо за развитието на армията и съответно за развитието на разузнавателните и контразузнавателните структури. Ръководството на САЩ изцяло е ангажирано с възстановяване на разрушената от войната икономика и с проблемите с интеграцията на Южните щати. През този период, съкратените въоръжени сили и недостатъчно боеспособната национална гвардия се използват само за изпълнение на наказателни операции, насочени предимно към потушаване на бунтовете на индианците и на периодично възникващи стълкновения със съседите от Южните щати. Конгресът „орязва” допълнително и без това слабото финансиране на Секретната разузнавателна служба, която има вече натрупан опит в хода на Гражданската война. Нещо по-неприятно, службата е прехвърлена в подчинение на Министерство на финансите, без да има връзка с военното ведомство, където всъщност й е мястото . В този период нейните функции са ограничени до борбата с финансовите престъпления, контрабандата и търговията с наркотици. През 80-те години на XIX век, обаче, Вашингтон променя изолационисткия си външнополитически курс и започва активно да се намесва в битката за преразпределяне на територии извън държавните си граници . До известно време военните акции на САЩ се ограничават само до Западното полукълбо (например „Доктрината Монро”). Целта е отнемане на испански територии в Тихоокеанския регион (Филипините), като е изпратен и малък войскови контигент в Китай, за да вземе участие в потушаване на Боксерското въстание. Във Вашингтон решават, че тези операции не се нуждаят от мощен разузнавателен апарат и използване на агентурни мрежи по места. Вместо това, разузнавателното обезпечаване на военните акции се извършва от контингента на американската армия, участваща в конкретните военни операции. По време на Испано-американската война (1898 г.) и в периода на напрегнатите отношения с Япония (1907 г.) , ръководството на американските въоръжени сили прави първи опити за привличане на сътрудници от секретните служби за разследване на случаи на шпионаж от страна на противника. За потушаване на постоянно възникващите бунтове на Филипините, военното командване на САЩ разполага там войскови контингент, като разработва система от контраразузнавателни мерки за борба с диверсантите. В историята на спецслужбите на САЩ 1908 г. се счита за епохална. През тази година се създава специалното Бюро за разследване, първообразът на днешното Федерално бюро за разследване (ФБР). Правилникът за дейността на службата включва решаването на такива задачи като контрол върху изпълнението на законите по охрана на държавното имущество и борба с шпионите и диверсантите. В този период Бюрото не успява да организира пълноценна контраразузнавателна дейност, а само от време на време, по искане на военното и морското министерство, са привличани сътрудници в разследването на конкретни случаи. За ограничените възможности на новосформираната служба говори и фактът, че за задържане на подозрителни лица, нейните агенти трябва да прибягват до помощта на местните полицейски власти. Независимо от това, както твърдят американските изследователи, именно през 1908 г. контраразузнавателната дейност в САЩ е поставена на здрава основа и получава импулс за развитие. В края на първата декада на ХХ век, все по-ясно се очертават контурите на двете противоборстващи европейски коалиции. А през лятото на 1914 г. започва войната. Военните действия са безпрецедентни по териториалния си обхват и по броя на участващите държави. До определен момент САЩ официално провеждат политика на неутралитет. Обаче Англия, свиреща първа цигулка в коалицията на Антантата, полага неимоверни усилия да въвлече „родствената англосаксонска страна” във войната . По същото време военно-политическото ръководство на Германия, оглавяващо противниковата коалиция, не проявява необходимите умения и гъвкавост за правилна оценка на ситуацията. Германците, не без „помощта” британците, с необмислените си действия успяват да провокират участието на САЩ във войната на страната на Антантата. В този период Германия извършва множество провокации, целящи да прекъснат военно-икономическите връзки между Вашингтон и Лондон. Арогантността им стига до там, че потапят американски граждански кораби и правят опити да противопоставят южноамериканците на Севера.
Паралелно с провокациите, германците още от самото начало на войната значително активизират диверсионно-пропагандната си дейност на територията на САЩ. Отначало тя е насочена към районите, населени с германски преселници от Европа, а след това и към „симпатизиращите на Германия” слоеве от бялото и цветнокожо (основно испаноговорящо) население в страната. Сериозна тревога в САЩ предизвиква активността на военното аташе при посолството на Германия във Вашингтон, Франц фон Папен. След започване на бойните действия в Европа, Франц фон Папен поема изцяло ръководството на немската агентура в САЩ . С помощта на своите агенти и моряците от германските кораби, арестувани в американски пристанища, той организира редица диверсионни акции в американски военни обекти. Накрая, още преди САЩ и Германия да скъсат дипломатически отношения, Папен е екстрадиран от САЩ. С неговото изхвърляне, обаче, диверсиите не престават. Така например през януари 1917 г. немската агентура извършва крупна диверсионна акция, като унищожава завода за боеприпаси в Кингсленд. Загиват 17 работници, а щетите надхвърлят 4 милиона долара. В отговор Бюрото за разузнаване на САЩ взема безпрецедентни мерки за разкриване на случаите на саботажи и диверсии в предприятията от военно-промишления комплекс. Паралелно с това Бюрото предприема действия и за неутрализиране на активизиралото се, особено по източното крайбрежие на страната, т.нар. „революционно движение”. Но, слабостта, да не кажем фактическото отсъствие на законодателна база, регламентираща действията на агентите от разузнаването, позволява единствено да бъдат регистрирани диверсионните акции и да бъде събирана информация за извършителите.
След като на 6 април 1917 г. САЩ официално се включват във войната на страната на Антантата, ситуацията с контраразузнавателната дейност видимо се променя. Първоначално военното разузнаване и контраразузнаване са със статут на „обезпечаващи служби”. Техните ръководители нямат достъп до първите лица в държавата, а също и до висшите чинове в армията. Обаче за кратко време, благодарение на съветите на англичаните, статутът на отдела на военното разузнаване е променен – от изпълняващ функции по информационното обезпечаване до Управление, което е в състава на военното ведомство. По-късно американското ръководство приема английския модел за основа на американските разузнавателни служби, като се отказва от френския, при който двете служби са обединени в една структура. В края на 1917 г. Отделът за военно разузнаване (по-късно вече Управление) има състав от пет напълно окомплектовани отдела, в това число два от тях изцяло определени за решаване на контраразузнавателни задачи. Единият от отделите, MI-3 е с 12 подотдела и формира военното контраразузнаване. А другият MI-4 е с 8 подотдела и обезпечава контраразузнаването в гражданския сектор. Задълженията на контраразузнавачите включват и осъществяване на пълен контрол върху цялата
контраразузнавателна пирамида. Основна задача на службата е вербовката на агентура от състава на американските войски, изпращани в Европа. Тези оперативни сътрудници са известни като „тихите наблюдатели” и тяхната задача е да докладват на водещите ги офицери за неблагонадеждни военнослужещи . Аналогично на създадената централна служба на Военното разузнаване в САЩ е прието решение за организиране на същата такава и в Американския експедиционен корпус във Франция. Управлението на новосъздадената разузнавателна служба, носещо кодовото наименование G-2 е съставено от четири отдела, в това число и отдел „секретни служби” ( G2-B). Планира се цялата структура да работи по линия на контрашпионажа.
През лятото на 1917 г., когато американците вече изцяло са ангажирани с военните действия, началникът на Военното разузнаване, полковник Ралф Ван Деман, и началникът на управление G-2, полковник Денис Ноулан, стигат до извода, че се налага бързо да се увеличи състава на военното контраразузнаване в Европа . Да вземат такова решение ги подканват и съюзниците, обезпокоени от безгрижието на американските войници в зоната на бойните действия. През август същата година е взето решение за създаване на Корпус на разузнавателната полиция като подотдел към службата G2-B. В подотдела са назначени 50 специално избрани детективи, преминали подготвителен курс в САЩ. Впоследствие щатът на корпуса е значително разширен и достига 600 човека. През януари 1918 г. шефът на американското военно разузнаване Ралф Ван Деман по собствена инициатива предприема кампания за пълен анализ на всички сфери от американския обществено-икономически живот, които имат връзка с въоръжените сили на САЩ. За тази цел значително са разширени „профилните” (свързани с промишлеността, търговията, транспорта и т.н.) контраразузнавателни подразделения към Управлението във Вашингтон. Интензивната работа на американските военни контраразузнавачи започва да дава своите плодове. По данни на Джеймс Джилбърт, изследовател на разузнавателните служби, през периода на войната военното разузнаване е провело повече от 4 500 разследвания, в резултат на които са изправени пред военен съд или отзовани от редовете на армията около 100 военнослужещи, а 12 са арестувани и осъдени за шпионаж. Ван Деман лично организира и взаимодействието на службата с редица патриотични неправителствени организации. Целта е да се подпомогне дейността на военното контраразузнаване от страна на цивилното население. Така например, благодарение на съдействието на „патриотите” са задържани над 300 000 дезертирали от армията военнослужещи. За подпомагане на контраразузнаването допълнително са привлечени и сътрудниците на военните аташета на САЩ в неутрални страни.
Но в САЩ законодателството е крайно либералното. И в периода на Първата Световна война, за разлика от Англия и Франция, където въобще не се церемонят с шпионите, в САЩ има само един случай, когато заловен шпионин, извършил няколко убийства, е осъден на смърт . Впоследствие обаче, съдът го помилва. Трябва да отбележим и факта, че добре обучените американски контраразузнавачи се отличават не само в САЩ и Европа. Благодарение на техните усилия, в залива на Манила (Филипините) е предотвратено потапянето на 20 германски военни кораба от немската агентура, когато вече става очевидно, че неминуемо ще бъдат пленени от американците. Около една трета от сътрудниците на Корпуса за разузнаване работят през войната директно на фронтовата линия, като се занимават с организацията на мобилни контролно-пропускателни пунктове и оказват помощ на своите френски колеги в обезпечаване безопасността на границите със съседните държави. В тила на армията, сътрудниците на Корпуса също извършват голям обем работа, като поддържат постоянен контакт с шестте френски контраразузнавателни служби. Отделно от това, в Лондон американците базират малък контингент на разузнавателния Корпус, който изпълнява предимно задачи по осигуряване сигурността в пристанищата и военните докове. Така например, във всяка английска военноморска база или пристанище, която се използва от САЩ, са назначени по двама американски офицери и по 12 представители на Корпуса за разузнаване . Служителите от Корпуса осигуряват също така и важните от военна гледна точка транспортни възли, включително и железопътните гари във Великобритания и Франция. Пълномощията им обаче са ограничени само до възможността да задържат и разпитват американски военни и граждански лица. В края на 1918 г. военният аташе на американското посолство в Китай посещава Владивосток. Целта на посещението му е на място да се запознае със ситуацията в региона и да докладва на Вашингтон за необходимостта от изпращане на американски войски на изток в Русия . Въпреки мисията на военния аташе, президентът на САЩ Удроу Уилсън взима окончателно решение за военна намеса в Русия въз основа на информацията, получена от английските спецслужби, а не от американското разузнаване, в което няма доверие .
Първата военна акция в руския север е предприета в периода между пролетта и лятото на 1918 г. с десант от 10 000 военнослужащи. За целия период на интервенцията в северната част на Русия участват около 29 000 англичани и 6 000 американци. От американска страна към Владивосток под командването на генерал-майор Уйлям Грейвс са изпратени военнослужещите от 27-и и 31-и пехотни полкове, базирани до този момент във Филипините. След десанта се налага окупаторите да обединят разузнавателната и контраразузнавателната дейност под ръководството на британските спецслужби . Още на първият ден от пребиваването си на вражеска територия, фокусът на разузнавателните операции е насочен практически към контраразузнавателната дейност. Защото въпреки първоначалните успехи на окупационните войски, навлизайки навътре в територията на Сибир, те срещат все по-ожесточена съпротива от местното население. В резултат на болшевишката пропаганда моралното състояние на американските войници е силно разклатено и зачестяват случаите на неподчинение. Американските изследователи на този период отбелязват 13 случая на метеж в американския военен контингент и множество други случаи на дезертьорство . На контраразузнаването на британците и американците се пада трудната задача да опазят военните си контингенти от влиянието на болшевиките и да разкриват и предотвратяват подготвяните нападения на местните партизански отряди. Като превантивна мярка окупаторите започват екстрено да строят концлагери, в които изпращат всички подозрителни лица. В края на окупацията в тези лагери при нечовешки условия се намират около 52 000 човека, тоест всеки шести жител на окупираните територии. През същия период са екзекутирани около 4 000 души, а неуточнен брой изчезват безследно. Най-голяма активност в наказателните операции проявяват представителите на американското разузнаване и контраразузнаване . В щаба на групата американски войски в Източна Русия също е образуван разузнавателен отдел в състав от 5 офицери и 30 сержанти под командването на подполковник Дейвид Бъроуз. Той организира работата на отдела в три направления: агентурна дейност, шифриране и дешифриране, и контраразузнаване. Както и в северното направление, и тук приоритет има борбата с болшевишката пропаганда. В тази дейност американците се престарават и техните агресивни действия многократно увеличават привържениците на болшевиките. Явно този „ограничен” метод на разузнаване не устройва Вашингтон. Затова от Управлението на военното разузнаване в САЩ скоро изпращат във Владивосток група от 16 офицери и 15 военнослужащи, сержанти и редови войници. Те получават задача да анализират ситуацията в Сибир и да докладват за продоволственните и суровинни ресурси на Русия . За да се оптимизира работата на разузнавателната служба във Владивосток е изпратен и полковник Бенджамин Макроски в качеството му на личен представител на шефа на американското разузнаване, генерал Марлборо Чърчил. Той също не успява да подобри ситуацията и скоро след това американските войски са изтеглени обратно от Русия. В началото на 1919 г. настъпват съществени изменения във вътрешнополитическата обстановка на САЩ. Под натиска на обществеността властта е принудена да промени своя външнополитически курс и рязко да съкрати военното си присъствие зад граница. През лятото на 1919 г. започва извеждането на американските войски от Руския Север. През април 1920 г. е изтеглен американският военен контингент и от Далечния Изток. За периода на интервенцията си в Русия, американците губят 150 военнослужещи, а в Далечния Изток, около 200. През същия период загубите на Русия възлизат на няколко хиляди човека. В първите месеци след края на войната централният апарат на военното разузнаване във Вашингтон е съкратен почти шест пъти и наброява едва около 300 човека. Още по-големи са съкращенията във военното контраразузнаване, като на щатна служба остават само 18 военни и граждански лица. Повечето от тях се занимават с разкриване на измами и корупция, а за работа по шпионажа въобще не остава време. По-късно Вашингтон, отчитайки негативния опит, успява да изгради мощна система от специални разузнавателни служби, в структурата на които достойно място е отредено и на военното контраразузнаване.
Автор:Сергей Печуров
Източник: Независимая газета, 2015