Между 1931 и 1945 г. 200 000 момичета и жени, третирани като „армейско доволствие”, са принуждавани от японските власти да проституират с цел задоволяване на сексуалните нужди на войската. 70 години по-късно малкото оцелели си спомнят.

ЖЮЛИЕТ МОРИЙО, СП. LA REVUE

Очите на възрастната жена искрят. Високите й гладки скули въпреки годините хвърлят нежни отблясъци. Мун халмеони (баба Мун – бел.ред.) продава ябълки по тротоарите на сеулския квартал Хейон, седнала направо на земята зад тъмночервен пластмасов леген, който закрива миниатюрния й силует. Вече 50 години, откакто баба Мун продава ябълки, всеки божи ден от изгрев до залез, зиме и лете, сгърбена до височината на автомобилните ауспуси. От месеци минавам всеки ден покрай нея, за да си купя някой и друг плод.

„Знаеш ли какво значи чосен пи?” , рязко ме попита тя една вечер, докато се черпехме по случай отпътуването ми за Франция в поджангмача – една от онези малки, осветени палатки, които никнат нощем из корейската столица. Вътре се предлагат варени морски дарове, октоподи на грил, оризови пръчици с пикантен сос. Пие се и алкохол. Най-вече соджу – слаба оризова ракия. А също и бира. Мун не брои чашите, вече е прехвърлила шейсетте, завършила е житейския си цикъл, така да се каже, и може спокойно да си пийва. Наравно с мъжете. „Не знаеш ли какво е чосен пи? Чосен, както сигурно си чувала, е японското име на Корея. Но знаеш ли какво е пи?” И ми чертае с показалец китайски йероглиф по масата. Смислово се превежда като „дупка под тяло”. „Пи е вагина. Сега ти ме наричаш халмеони – баба, но всъщност би трябвало да ми викаш чосен пи халмеони. Това е името ми. Така ми викаха японските войници.” Бабата здраво е подпийнала. Палатката се е опразнила. Сами сме. Мун приказва оживено, като често гаврътва чашката и чевръсто топи късчетата октопод в лютивия сос. Поглежда ме сърдито: „Не ми ли вярваш? Не ме ли разбираш? Или може би не си чувала, нали си чужденка?” .

Изведнъж Мун се изправи и рязко разкопча копчетата на престилката си. Увисналият й от годините бюст, гладък и блед като слонова кост, проблесна в мрака. Върху бялата й кожа се открояваха три или четири канджи (китайски йероглифи, използвани в японския език). Бяха зараснали белези, тъмновиолетови, почти черни, които се нижеха по целия й торс от горе до долу. Не се разбираше дали е стих или обида. Нямах време да ги прочета. „Изсечени са с острието на сабя” , поясни тя. Около тъмния кръг на лявата й гърда личаха ситни точици като слънчеви петна. „От загасени фасове” , осведоми ме тя. И продължи: „Бях проститутка в името на императора на Япония. Хиляди като мен бяха подложени на това унижение. Да бъдат всекидневно насилвани. Сега ти ще трябва да опишеш моя живот” . От тази среща се роди романът „Червените орхидеи на Шанхай”, вдъхновен от съдбата на Мун. Повечето свидетелства, цитирани по-долу, са откъси от дългите ми разговори с баба Мун, както и с други бивши „жени за разтуха” – корейки, китайки, малайзийки, индонезийки и холандки, както и с бивши японски войници, записани в периода между 1991 и 1998 г. Мун умря през 2000 г., без никога да разкрие своето минало и без да разгласи приживе историята си като някои нейни посестрими по съдба от Дома за споделяне в Сеул, където десетки бивши насилствени корейски проститутки търсят последна „утеха”.

„След училище се разхождахме с една приятелка в парка, когато насреща ни изскочиха двама войници. Сграбчиха ни за ръка и ни поведоха към военната полиция. Приятелката ми беше по-голяма от мен и по-грозноватата от двете. Каза им, че е омъжена. Аз бях на 13, още дете. Присмиваха ни се. Нея я пуснаха да си ходи, а мен ме отведоха на гарата. На перона беше пълно с момичета. Колежанки с униформи и девойчета от селата. Натовариха ни на влака за Мукден (днешен Шънян) в Китай.” (Откъс от доклад на корейското правителство, посветен на „жените за утеха”, от юли 1992 г.) „Бях си у дома. Родителите ми ги нямаше. Един японски войник влезе в двора, изтръгна по-малкото ми братче от ръцете ми. После го захвърли на земята. То беше на шест месеца. Главичката му се удари в ръба на каменното стъпало пред дървената веранда. Повлякоха ме към един камион. Бях на 16.” (Хо Дж. С., родена през 1916 г.)

Има стотици подобни свидетелства. И всички те си приличат. Стотици хиляди корейки, китайки, но също така малайзийки, индонезийки, филипинки и дори холандки и австралийки са били изтръгнати от детството между 1931 и 1945 г., за да бъдат насилствено вкарани в ролята на „жени за разтуха” (или утеха , буквален превод от японската дума янфу) за удовлетворяване на нуждите на японската армия. Мекият евфемизъм за „проститутки”. Някои са жертви на брутални отвличания, други – на измама, привлечени като доброволки за полагане на „патриотичен труд”, трети са изкушени с обещания за работа, пари и по-добро бъдеще. Но за всички тях животът се превръща в низ от страдания и унижения. Раната продължава да е отворена и днес, 70 години след края на Втората световна война, тъй като Япония и досега не признава официално отговорността си за това институционализирано сексуално робство и отказва да се извини.

Една по една бившите янфу напускат този свят. В Южна Корея от 232 официално регистрирани от правителството бивши „жени за утеха” само 49 са още живи. За няколко дни през юни си отидоха три от тях – Ким Ой-хван (81 г.), Ким Дал-сон (91 г.) и Ким Йон-хе (83 г.). Последната била едва 13-годишна, когато е отвлечена и откарана в Япония от своя японски учител. Уж за да работи няколко месеца в завод. След което я затварят в бордей. Според събраните до момента сведения между 40 и 60% от „жените за утеха” са били корейки. Следват японките (20%), китайките (10%), после и другите националности. Но все още няма окончателна статистика както за произхода, така и за точната бройка на бившите сексуални робини в японската армия. Дълги години съществуването им е държано в пълна тайна. Къде от липса на интерес, къде от презрение или срам. „Най-голямата услуга, която можем да направим на тези жени, е да премълчим страданията им”, заявява през 1990 г. Ким, известен професор по история и социология в университета в Сеул. Двайсет години по-късно същият този професор споделя: „Обществото ни се променя. Може би трябваше да реагираме тогава, но сексът и насилието при нас, корейците, както и при японците, са интимно свързани. Сексуалното насилие е отдушник на историческите ни фрустрации. Проституцията се смята за необходимост. Въпреки възмущението ми, ако трябва да съм напълно откровен, като мъж разбирам японските войници”. Скандалът е погребан под дебел слой мълчание. Чисто и просто. Без въобще да се споменава публично. Нито дума за това не обелват и двете американски исторички Мериън и Сузи Харис, авторки на референциалния за японската армия труд „Войници на изгряващото слънце”, публикуван през 1992 г. Първият, който повдига завесата над срамната тайна, е японският фотограф Сенда Како. Заинтригуван е от снимка на жени, пресичащи река с бохчи на главите, и през 1962 г. провежда свое разследване за японския вестник „Майничи Шимбун”. Публикацията му обаче не предизвиква широк отзвук. И чак през 1991 г., когато се появява първото публично свидетелство на бившата янфу Ким Хак-сун, медиите и правителството най-после обръщат внимание на проблема. След този случай стотици янфу събират смелост да изплачат болката си, мълчаливо сдържана в продължение на десетилетия. Задачата да се установи мащабът на престъплението обаче се сблъсква със сериозни трудности. Как да бъдат открити всички тези травматизирани жени, разпръснати из цяла Азия от Южна Корея до остров Ява, като се мине през Бирма, Тайланд, Филипините и Малайзия? Не всички се прибират в родните си страни след края на войната. Някои се омъжват в насилствено приемната си родина. Много от тях предпочитат да останат анонимни от страх, че укоризненият поглед на другите може да разруши крехкото им житейско щастие. „Защо да свидетелствам? Не ми ли стига, че всеки ден плача, като гледам белезите по гърдите си, докато се къпя. Ако свидетелствам, ще трябва пак да се правя на проститутка пред журналистите и да се събличам, за да ми снимат гърдите... Не!”, тросва се баба Мун. През 1990 г. е създаден Корейският съвет, неправителствена организация в помощ на оцелелите, която се захваща с издирване на жертвите. На първо време се сформират анкетни комитети, които да ги преброят. Оказва се, че японските военни архиви не са от особена полза, понеже тази категория жени не фигурират никъде в регистрите. Авторът на книгата Comfort Women Джордж Хикс, един от първите, писали по темата, открива, че женските конвои, експедирани от Нагасаки към Шанхай през 1937 г., са описани в графата „армейско доволствие”. В Япония и Корея се откриват горещи телефонни линии, на които бившите „утешителки” могат да се заявят. Този метод за събиране на информация обаче отнема време и не е особено ефикасен. Бившите японски войници също са призовани да използват горещите телефони, за да разкажат спомените си от онова време. Но въпреки обещанието за анонимност малцина се осмеляват да го направят. Към днешна дата броят на сексуалните робини за японската войска се изчислява приблизително на 200 000. Оцелелите са 116 000.

Драмата на тези жени се корени в японския експанзионизъм в Азия в началото на XX век. Вследствие на Китайско-японската война (1894–1895) и последвалата Руско-японска война (1904–1905) Корея е обявена за японски протекторат през 1904 г. При пълното безучастие на останалия свят. Като неделима част от империята Корея възприема японската законодателна и административна система. Всички корейци на ключови държавни постове са подменени от прииждащите със семействата си по море японци. Икономическото развитие на страната е съпроводено с драстично орязване на свободите за населението. Корейският език е забранен, преподава се само на японски, учениците изучават историята на Япония, Сеул е прекръстен на Кейджо, шинтоистката архитектура превзема градовете, а след 1941 г. корейците са принудени да сменят имената си с японски. Учениците трябва да се строяват всеки ден пред японския флаг и да рецитират на глас поданическата клетва „Ние сме поданици на японския император и вярно ще му служим. Ние, поданиците на императора, ще работим с любов и самоотверженост за укрепване на нацията. Ние, поданиците на императора, ще се изправим срещу врага и болката за честта и славата на императора”. През 1931 г. японците нападат Манджурия и така слагат началото на втората китайско-японска война. По време на военната кампания срещу Шанхай под претекст да спре изнасилванията генерал Ясуджи Окамура решава да осигури плътски наслади за подчинените си. Така е създадена първата „утешителна къща” със заповед на император Хирохито. Тя представлява класически публичен дом срещу талон и определена входна такса. На момичетата се плаща нищожно възнаграждение, колкото да си купят евтини гримове и да си изплатят дълга, за да се откупят. „Утешителките” за първия бордей се набират от Япония, но предимно сред семействата на корейските миньори на остров Кюшу. Стратегията на Окамура се оказва печеливша: само за няколко седмици броят на изнасилванията намалява. След назначаването му за губернатор на измислената държава Манджукуо, управлявана от последния китайски император Пу И, но всъщност контролирана от японската армия, Окамура се залавя с отварянето на нови публични домове. Заради близостта с Корея „домовете за утеха” в Мукден скоро се разрастват и стават разпределителни центрове за младите корейски наемнички. Тази система е официално узаконена след клането в Нанкин през зимата на 1937 г., когато за шест седмици японската армия избива стотици хиляди цивилни, а между 20 000 и 80 000 жени и деца са изнасилени. Чудовищните зверства предизвикват смут дори в обкръжението на император Хирохито, хората около него започват да се притесняват за образа на войската. Още повече, че лично чичото на императора, принц Ясухико Асака, командващ императорската войска при щурма на Нанкин, издава заповедта „да се избият всички пленници”. Германецът Йохан Рабе, който поема управлението на международната зона за сигурност в Нанкин, описва ситуацията така: „Японската армия върши каквото си иска, тоест всичко, всякакъв род издевателства. И всичко това й се позволява”. Накрая едно писмо, пристигнало от другия край на света – от Германия, принуждава император Хирохито да размисли. През ноември 1936 г. нацистка Германия и Япония сключват антикоминтерновския пакт. Връзките между бъдещите две сили от оста се засилват. Тогавашният японски посланик в Берлин предупреждава с писмо император Хирохито да усмири варварските изстъпления на войската, тъй като лошата й слава вече достига до Европа. Дипломатът се позовава на Йоахим фон Рибентроп, по онова време посланик на Третия райх в Обединеното кралство, който му споменал при едно от пътуванията си до Берлин, че според Хитлер е крайно време да се намери дискретно „решение” на този въпрос. В резултат изнасилванията стават напълно законни и организирани. На първо време Япония, естествено, използва собствения си „развъдник” за проститутки. Проституцията много отдавна е пуснала корени в Страната на изгряващото слънце. В края на XIX век тази дейност е подчинена на строги правила, дори е изградена система за медицинско наблюдение на болните от венерически зарази. В Япония преди войната на 350 души се е падала по една проститутка, а в някои градове като Киото броят им е двойно по-голям. Пътуващите проститутки, или т.нар. караюки-сан, обикалят по света и предлагат услугите си в Китай, Хонконг, Филипините, Борнео, Тайланд, в холандските провинции на Индия (днешна Индонезия), та дори в Съединените щати и Сибир. В началото Япония набира тъкмо такива жени за публичните домове. Но това не трае дълго най-вече по финансови причини: въпросните караюки-сан се отдават „под наем”, но срещу пари, откупувайки дългове. Армията обаче не е в състояние да плаща. Японците преценяват за ненужно да се обвързват с договори, при положение че корейските училища са пълни с хубави момичета. С колонизирането на полуострова проституцията по японски образец, сиреч по определени правила – в обособени публични домове, с регистрация и медицинско обслужване на момичетата, се пренася и в големите корейски градове. На много места се появяват т.нар. „плаващи градове” (японското наименование на кварталите с червени фенери), чиято дейност е под контрола на Кемпейтай, японската военна полиция. Набирането на момичета за армията първоначално става с конвенционални средства: чрез малки обяви във вестниците в Япония и прилежащите й територии (Корея, Манджукуо, Формоза и южната част на о-в Сахалин). Обявите са недвусмислени и много караюки-сан, освободени от дълговете си, се завръщат като доброволки. До деня, в който министърът на външните работи, разгневен от жалкия образ, който тези пътуващи зад граница проститутки придават на империята, решава да прекрати издаването на визи. С напредването на Втората световна война се проявява и друг недостатък. Все повече войници имат скрупули да злоупотребяват с техни сънароднички, които биха могли да са им майки или сестри. Тогава се взема решение да се прибегне до непрофесионални чужденки, с които те да не могат да се идентифицират. Като корейките например. Подходът напълно се променя и всички начини за набиране на проститутки стават позволени. Бившият лейтенант от японската армия Хисабуро Нанкава си спомня: „Изпратиха ме в Кейджо да набирам момичета. Официално ги наемахме за отрядите на женския доброволчески корпус. Много момичета бяха привлечени и като работнички за военните заводи. Но каквото и да разправяхме, всички знаехме за какво иде реч. За 20-годишен хлапак като мен това беше приятна работа. Направо песен в сравнение с това да те пратят на фронта. Така че я вършехме с усърдие. Набелязвахме момичетата, основно в училищата, с помощта на учителите, които ги пресяваха след първи оглед. Ако видехме някоя сладурана на улицата, също не се колебаехме. Трябваше да сме активни, защото според инструкциите бяхме длъжни да предаваме „подбрана и качествена” стока”.

В Корея бързо се разнася слухът, че обещанията за работа на вербовчиците са само празни приказки. Настъпва страх, момичетата се крият, не ходят на училище, а някои спешно се задомяват с напразната надежда, че така ще се отърват от ужасната повинност.

„Беше есен. 16 септември 1937 г., доколкото си спомням. Играехме на ластик с приятелките ми. Към нас се приближи един японец, придружен от кореец. Японецът беше с работнически панталон, а кореецът с традиционна носия. Повикаха ме и ми казаха, че баща ми се заиграл на бадук (традиционна корейска игра) и им заръчал да ме приберат. Другите момичета си тръгнаха. Не бях навършила 12, но изглеждах като на 15, понеже бях едра и добре сложена. Баща ми често ме пращаше да пазарувам вместо него. Повярвах на тези мъже и ги последвах, най-много ме е яд на корееца, задето ме предаде”, спомня си Ий Ок-пън.

В Китай се използват същите методи. Понякога и по-брутални. Хайките из градовете, през които японската армия настъпва в хода на войната, и досега предизвикват ужас. „Събираха жените, стари и млади, изнасилваха ги и по-едричките ги откарваха”, спомня си след години Ченг, бивша китайска „утешителка”. В един от градовете в провинция Хенан японците стигат дотам в рафинираната си жестокост, че пускат обява за предстоящо откриване на училище за момичета мюсюлманки. В уречения ден десетки момичета, които идват да се запишат, са изнасилени и откарани в „дом за утеха”. С отварянето на военни публични домове японците се надяват да постигнат три основни цели: ограничаване на изнасилванията и проявите на насилие, повдигане на бойния дух и предотвратяване на разпространението на венерически болести. Тези основни принципи са прецизно изложени в циркуляр на Министерството на войната от онова време: „… присъствието на жени за сексуални цели оказва дълбоко и пряко психологическо въздействие и при правилно управление способства за повдигане на бойния дух, поддържане на дисциплината, предотвратяване на престъпления и венерически болести във войската”. Така че първият етап след набирането на момичетата е задължителният медицински преглед. Предприема се с двойна цел: за да се установи здравословното състояние и да се разбере дали момичето е девствено. Девствениците, смятани за особено ценни, се запазвали, доколкото било възможно, за бойните офицери, тъй като според японските поверия девствеността и чистотата предпазват от рани и смърт.

„Две момичета, с които пътувахме във влака за Мукден, бяха „подарени” по време на запой на един от местните командири. И двете бяха девствени. Едното, само на 11 години, беше обезчестено още същата вечер, след което изнасилено подред от всички присъстващи офицери, около десетина души. Другото, на 16, беше откарано на фронта. Сигурно са преценили, че снагата й (беше едро и яко селско момиче) е по-пригодна да понесе пътуването. Там веднага я изнасилили още докато трае сражението. Разказваше ми, че това не донесло късмет на насилника й, който загинал няколко минути по-късно. Самата тя почина от нелекувана инфекция през 1945 г., броени дни преди капитулацията в лагер в Бирма”, спомня си Мун.

В началото стотиците „утешителни домове”, разпръснати по фронтовете в Китай, Манджурия, Тайланд, Бирма, Френски Индокитай, Сингапур, Малайзия, Индонезия и Филипините, се управлявали от японската армия. Заради трудности, свързани с ежедневните нужди на момичетата и войниците, постепенно управлението било поверено на цивилни лица. Обикновено корейци, живеещи в Китай.

„Бях съдържателка на дом в Шанхай. Не ми беше лесно да се справям”, изповядва се Мадам Парк, бивша мама сан (матрона) на служба към японската армия. „Опитвах се да защитавам момичетата и да се отнасям с тях като майка или по-голяма сестра, но те не ми се доверяваха.” И ако Мадам Парк поне се е опитвала да бъде добра с пансионерките, то повечето матрони са били безмилостни. Раните и обидите не са забравени и до днес. „Тези корейци печелеха на наш гръб. Бяха по-жестоки и от японците, а от тях очаквахме поне съчувствие. Освен това разпалваха вражди между момичетата...”, споделя бивша „утешителка”, останала в Шанхай след войната. „Като „добрата” Мадам Парк, която остана да живее 158 в Нанкин. Само че, докато аз трябваше да проституирам, за да си изкарвам прехраната, Мадам Парк натрупа достатъчно пари, за да си купи бакалия” – процежда тя през зъби. След задължителния медицински преглед момичетата моментално се пускат в оборот. „Преди сражения се случваше да обслужваме по 50 войници дневно. Болката беше неописуема, но трябваше да се преструваме, че ни доставя удоволствие”, спомня си Мун. В редките почивки момичетата трябва да почистят помещенията, стълбите, дрехите си и дори презервативите. „Презервативите бяха задължителни, въпреки че войниците се мръщеха – продължава Мун. – С пристигането ни раздаваха по половин дузина. Вечер ги миехме и на другия ден – пак. Ако по невнимание някой се скъсаше, ни наказваха. Грешката винаги беше наша.” За най-малкото непослушание се налагат наказания: предупреждение и лишаване от топла вода или храна в най-добрия случай, при повторно провинение – бой или осакатяване. Най-тежкото наказание е умъртвяване с удари на щик във вагината. Вследствие на множеството инфекции и инжекциите със салварсан повечето жени стават стерилни. Което понякога е благословия, както ми обясни през сълзи китайката Ирен Хенг, отвлечена в нощта на Коледа от остров Пенанг месец преди началото на бомбардировките над Сингапур. „Още след първото изнасилване забременях. Бях слабичка и японците не забелязаха нищо до осмия месец. Като разбраха, че чакам дете, ме изнасилваха, докато не пометнах.” Мъртвороденото дете стои цяла седмица в двора на къщата в Малака, набучено на щик. Още същата вечер Ирен Хенг е принудена да се върне на работа. Оцелява като по чудо след преживения ужас, но никога не се жени и няма деца. Много от жените, които преживяват войната и успяват да се омъжат, не успяват да станат майки заради травмите от сексуалното робство. Някои са осакатени чрез стерилизация или варварски операции за разширяване на вагината, извършвани на по-младите момичета. Какви са спомените на японските императорски войници от онова време? Те също не смеят да говорят за зверствата в продължение на години. Някои от тях дори се връщат по местата на извършените престъпления, за да потърсят прошка. Като 76-годишния Хирота, бивш лейтенант от армията на императора, когото заварвам да полага цветя край едно дърво пред хотел „Тай Сън” в Куала Лумпур, някогашен „дом за утеха”. „Май беше до това дърво. Мисля, че я убих. Беше китайка. Не мърдаше, като си тръгвах. Похарчих всичките си пари за това пътуване, за да й поискам прошка.” Не така обаче преживява миналото си Такаши от Осака, който никога не е споделял тези неща от живота си със семейството си. „Приемах за нормално да се разпореждаме с момичетата. Щом проституцията беше разрешена и разпространена в Япония, защо не и на фронта? Бях около 20-годишен. Никога не прекарвах повече от 10 минути с една янфу. Всеки път си избирах различно момиче: на мен всичките ми се струваха еднакви. Общувахме на японски, те говореха езика. Никога не съм се питал, откъде са и защо се занимават с този занаят. Както и никога не съм правил връзка между тях и годеницата ми, която ме чакаше на село. Така че не изпитвам нищо. Нито вина, нито угризения. Ако имах угризения, сигурно щеше да ми е по-леко.” Според японския психиатър Масаки Нода, авторка на книгата „Война и вина”: „Никой не се интересува от страданията на палачите, но те също са жертви”.

Сред океана от скръб и насилие има и изключителни моменти на човешко милосърдие и разбиране. Като мимолетната любовна история на Мун в тренировъчния лагер за млади камикадзета в Южен Китай, в който пилотите изчакват съдбовния ден на ритуалното си самоубийство. „Всеки ден този млад мъж си купуваше билет и чакаше пред вратата ми. И всеки път присядаше, без да иска нищо. Понякога играехме на карти. Никога не ме докосна. Разговаряхме за неговото и за моето семейство. За страха му от войната. Няколко пъти дори се разсмяхме. Всеки път на излизане затръшваше силно вратата и сипеше ругатни, за да демонстрира на приятелите си на опашката отвън, че е задоволил нуждите си. Това продължи няколко седмици. Докато един ден замина и не се върна повече. Научих, че самолетът му се разбил над гарнизона в Лангсън на границата между Индокитай и Гуандонг.” Историята на две човешки съдби, засмукани от вихъра на историята, станали жертва на японските имперски амбиции.

За повечето янфу краят на войната не означава непременно освобождение. Даже напротив. Корейските съдържателки на публични домове в Китай се разбягват, изоставяйки пансионерките на произвола на съдбата. „Бяхме базирани в Шанхай – разказва Мо, отвлечена от японските войници в деня на сватбата си. – Управителят на дома беше от моето село. Жена му и той избягаха като плъхове, завличайки цялата каса и всички налични провизии.” В хаоса на последните сражения много от момичетата са избити или се самоубиват заедно с войниците, след като са ги обслужили за последен път. В много от лагерите се извършват масови самоубийства на проститутки и войници по заповед на офицерския състав. Командирите се опасяват, че ако момичетата попаднат живи в ръцете на американците, ще дискредитират Япония. Другаде американците се възползват от завареното положение. Властите в Япония не стоят със скръстени ръце. На 21 август 1945 г., по-малко от седмица след като японският император Хирохито признава поражението, принцът премиер Нарухико Хигашикуни свиква седем от министрите си на спешно заседание. Обяснява им, че незабавно трябва да се намери решение на проблема със сексуалното насилие, което неизбежно ще избухне с нахлуването на американските военни на острова. Тогава принц Фумимаро Коное, заемал премиерския пост по време на войната, предлага да се отворят нови „утешителни домове”, този път за американските войници. Пред Хигашикуни той премълчава факта, че от няколко дни вече е разпоредил доставянето на поредния набор от „наемнички”. И тъй като доставката на корейки е невъзможна, властите се насочват към самата Япония. Прилага се познатият метод на лъжата: по изпитаната корейска процедура момичетата са примамвани с обещания за работа „за нуждите на националната сигурност”. В началото на септември 1945 г. е създадена Recreation and Amusement Association (RAA), която обединява Японската ипотечна банка, полицията и 57 сводници. На 3 септември RAA публикува обява за работа в „Майничи Шимбун”. Текстът е повече от лаконичен: „Търсим работници, жени”. В прессъобщението на Министерството на вътрешните работи се уточнява, че жените, които ще работят за родината, „ще спомогнат да се съхрани чистата кръв на японската нация и ще послужат като щит срещу надигащата се лудост”. Американските военни на драго сърце и без излишни угризения се възползват от услугите на тези публични домове, предоставени им така щедро от японското правителство. „Никога не съм се питал какви са тези момичета. Всички проститутки са еднакви. Те ни харесваха, а ние не сме им сторили нищо лошо”, спомня си без грам съжаление бивш американски военен, днес вече пенсионер в Кънектикът. Какво се случва с тези жени 70 години по-късно? Почти всяка седмица в Сеул оцелелите халмеони, както ги наричат тук, се събират на протест пред бронзовата статуя, издигната в тяхна памет през 2011 г. на метри от японското посолство. Статуята е на ученичка в традиционно облекло с ръце върху коленете, седнала до празен стол, символизиращ жертвите, отишли си от този свят, без да получат извинение. И ако всяка сряда, в дъжд и вятър, все по-малобройните бивши пансионерки от японските публични домове упорито се срещат на това място, за да протестират, то е, защото все още не са получили извинение. Нещо повече – страданията им се отричат. Япония признава за зверствата чак десетилетия след края на войната. Този срамен епизод в историята на японската армия започва да се споменава в учебниците едва в края на 90-те. Дори днес, в началото на XXI век, клането в Нанкин от 1937 г. се изучава бегло, а жестокостите, на които е бил подложен градът мъченик, са описани предпазливо, като са спестени най-шокиращите моменти от японската завоевателна политика. А в някои учебници изтреблението е отбелязано като „инцидент”. В повечето учебници няма и дума за жените янфу, споменава се само за „доброволки”, изпълнявали своя патриотичен дълг, без да се уточнява от какъв характер е била тяхната работа. Дори и днес ревизионистките позиции и провокации на японския премиер Шиндзо Абе и неговото правителство продължават да предизвикват напрежение със съседите. Как могат азиатските общества, които още помнят ужаса на това отричано минало, да наблюдават безучастно как всяка година японските ръководители се покланят пред мемориала в Язукуни, където са гробовете на военнопрестъпниците? Това е, все едно германският канцлер да сведе глава пред паметник на Третия райх или на фюрера. Списъкът на спорните изказвания и обидни подмятания от страна на японските власти е дълъг. На 1 март 2007 г. по време на първия си мандат Шиндзо Абе нагло отрече причастността на японската армия към отвличанията на млади момичета. „Няма доказателства за употребата на сила”, заяви безцеремонно той. На следващата година депутатът Нариаки Накаяма сравни „домовете за утеха” с „частни кафенета, които са наемали своя персонал срещу осигурена храна и на съответна цена”. През 2013 г. кметът популист на Осака Тору Хашимото скандализира бившите янфу с изказването си, че „сексуалното робство на „жените за утеха” е било необходимо, тъй като е позволявало на смелите войници, завръщащи се от фронта, да се разслабят”. Последната провокация на премиера Шиндзо Абе датира от миналата година и направо шокира Китай и Южна Корея до степен, че южнокорейският президент госпожа Пак Гън-хе заплаши да скъса дипломатическите отношения с Токио. Тогава премиерът обяви намерението си да ревизира историческата декларация на предшественика си Йохей Коно, който през 1993 г. призна „директната или индиректната” намеса на армията в създаването на система за сексуално робство на жени, привличани „в много случаи против волята им”. Умерена, но важна формулировка, особено когато идва от официален член на правителството, разобличаваща поведението на армията по време на войната. Скандалното изказване, че е възможно да бъде отменена декларацията „Коно”, предизвика толкова силен отзвук в цяла Азия, че Абе бе принуден да се отрече от думите си. Времето обаче неумолимо тече. „Трябва да се действа спешно. Скоро ще бъде късно”, тревожи се Ким, доброволка в „дома за споделяне”, построен през 1992 г. за бившите „утешителки”. Възрастните жени са изтощени, дори вече не се надяват на официални обезщетения, пък и за какво са им на тези години? Единственото, което искат, е извинение и официално признаване на техните страдания. Няколко думи само, за да си отидат в мир от този свят и да забравят четирите йероглифа, издълбани върху гърдите на баба Мун: „Аз съм корейска вагина”…

Превод Галя Горанова