Когато настъпва капитулацията на нацистка Германия през 1945 г., доскорошните диктатори и богове на нацисткия режим се разбягват като плъхове. Хайнрих Химлер, шеф на Гестапо и имперски министър на вътрешните работи, е помислил и за това. Още през февруари 1945 г. той започва тайно от фюрера да организира евентуални пътища за бягство на нацисткия елит. Създадена е цяла мрежа от хуманитарни структури (като Червения кръст) и монаси, които да улеснят „бежанската вълна”. Така довчерашните убийци и антисемити, преобразени в жертви на гоненията на Хитлер, облечени като свещеници или представящи се за евреи, потеглят към Рим и Генуа. Към банковите сметки на папската институция потичат хиляди долари за всеки „окаян” бежанец, а за по-специалните сумите стават шестцифрени. Пътят за спасение, наречен „Ватиканският коридор”, е начертан брилянтно. Той преминава по линията Швейцария, пристанищата на Генуа и Рим, а след това Латинска Америка. Лозунгът, под който се извършва операцията и който многократно се отпечатва във вестниците през този период, звучи като болезнен апел: „Спасете техния живот!” . Много хора се включват и подпомагат бежанския поток, по-голямата част от който е съставен от военнопрестъпници, но сега те са снабдени с документи на жертви. В тази „мъжка” игра участва и една от най-интересните фигури в историята на шпионажа – френската красавица Маргьорит д’Андюрен. Жената, която Ерик Фратини определя като „кралицата на жените шпионки” . Жената, чийто живот е по-странен дори от литературна измислица.
Байон е прекрасно малко градче в Югозападна Франция. Пълноводната река Нив пронизва селището, а четири стари моста свързват южната и северната му част. На Великден градът се изпълва с аромата на традиционното печено агнешко с боб, примесен с миризмата на какви ли не шоколадови вкусотии. Дъхът на цъфтящи храсти заедно с песента на птиците и звъна на камбаните превръщат Байон през пролетта в истинска райска градина. Смехът на децата, подвикванията на родителите, кучешкият лай и параходният стон звучат като своеобразна симфония. Такъв е й Великден през 1903 г. Забравили за кръстните страдания на своя Спасител, хората са наизлезли, поздравяват се за празника, а много семейства са в лодките по реката. Греблата раздират спокойната водна плът, а патиците плуват край тях и кълват хвърлените остатъци храна. В далечината един жълт плавателен съд, насочил се срещу течението на реката, става все по-малък, докато накрая съвсем не изчезва зад хоризонта. Това е фамилната лодка на семейство Клерис. Днес цялото домочадие се е отдало на почивка. Татко Максим, висш магистрат в града, един от най-уважаваните юристи в околията, заедно с мама Мари Дирарт и двете си палави момичета Ирен и Жан Амели са се насочили към тучно зелените пасбища извън града, където да разстелят одеялото си и да хапнат приготвения обяд. Питър, синът на фамилията Клерис, е останал в града с други момчета. Той е вече на 16 и семейните увеселения не са по вкуса му. Днес, макар небето да е ясно и слънцето ярко, все още времето е студено. Двете момиченца весело тананикат някаква песен, а родителите гребат в ритъм. „Ясно помня този ден. Никога не съм се чувствала така изпълнена със задоволство и усещане за хармония, както тогава. Несекващите усмивки и любовта в очите на хората край теб – това е най-голямата награда за всеки в едно семейство” , споделя мама Мари. Ирен е на 12 години, спокойно и уравновесено хлапе. Жан Амели е не само по-малка – на 10, но и далеч по-палава. Има дори мъжко поведение – плюе във водата, иска да пишка права като тате, мрази дългата си коса, но не само заради въшките, а защото иска да носи момчешка шапка. „Мъжкараната на татко!” , отбелязва почти с гордост Максим. Ето я чудната поляна. Шареното одеяло е вече върху тревата, обсипана с жълти глухарчета. Вкусна храна, викове на децата. Сладък и спокоен разговор между мама и татко. Ирен гони някаква снежнобяла пеперуда, а Жан Амели ниже венче от маргаритки за малката си главица. Ако има семейна идилия, то тази тук навярно е такава. Денят започва бавно да изтича, а малко преди да потеглят обратно с лодката, Жан Амели изчезва. „Първоначалният смут започна да прераства в притеснение, което от своя страна се превърна в ужас, когато видяхме крехкото телце на Жан да се носи от водното течение на реката” , разказва бащата. Венецът на момиченцето паднал във водата и докато се оглеждала в нея в опит да си го върне, Жан цопнала в студената прегръдка на реката. Максим Клерис мигновено се хвърля във водата и изважда изнемощялото телце на Жан. Започва борба за живота й.
