Широко рекламираният в началните години на прехода и на аграрната реформа фермерски рай в България не се е състоял. Вместо от дребни и средни фермери гръбнакът на българското земеделие се състои от едри арендатори.
Само за 10 години, от 2003 до 2013-а, броят на регистрираните земеделски стопанства е спаднал почти тройно – от 665 500 до 252 900. В същото време средният размер на използваната земя от едно стопанство се е покачил с 50%.
Към 2013 г. 8600 земеделски производители (4% от всички) стопанисват 85% от земята. За изследвания период средните стопанства, обработващи от 20 до 100 декара, които са най-близо до т.нар. фермерски модел, са намалели драстично с цели 52%. През 2010 г. те са едва около 11% от всички стопанства у нас при 31% средно за ЕС. В Гърция и Испания са около 38%, в Хърватия 37%, в Италия 33%, а в Полша над 50%.
Това сочат данните в публикувания тези дни доклад „Концентрацията на земеделието в България” на екологичната организация „За земята”. Документът оборва наложилите се обществени представи за раздробеността на земеделската земя у нас. Тъкмо обратното – налице е концентрация, която в някои отношения достига едни от най-високите нива в Европейския съюз. Така например България е на челните места в Европа по дял на използвана земя от едрите земеделски стопанства (за такива се приемат обработващите над 500 декара, но у нас има и арендатори, разпростиращи се върху хиляда пъти по-големи площи и повече). Разпределението е по-неравномерно единствено в Чехия, Словакия и Великобритания. С по-малко средни фермерски стопанства от България пак е единствено Малта – страната с най-малко земеделска площ в Европа. През последните години в целия ЕС се наблюдава криза сред маломащабното земеделско производство и съсредоточаване на производството в по-малък брой по-едри стопанства, но този процес в България е значително по-сериозен, отбелязват авторите на доклада.
Броят на заетите в селското стопанство спада постоянно. През 1993 г. е имало 1 777 122 земеделски стопани, макар повечето от тях да не са били ориентирани изцяло към пазара. През 2001 г. те са вече 770 хил. души, или 24% от работната сила, през 2010 г. са 705 хиляди, или 20%, а през 2014 г. заетите в сектора са под 700 хиляди. Изместването на непазарните и полупазарните стопанства от едрите производители не довежда и до отварянето на нови работни места, както се обещава, а точно обратното.
Интензивното земеделие в България произвежда големи количества зърнени култури – предимно пшеница за износ, и е един от водещите износители на слънчоглед в световен мащаб. Ефективността на сектора е изключително висока, признават от „За земята”, но същевременно полемизират социалните и екологичните ползи от това – печалбите се увеличават, но се концентрират във все по-малко ръце, намаляват работни места, както и продуктите с висока добавена стойност, и качествените храни за местния пазар.
Когато седнете около масата, вгледайте се внимателно какво има на нея. Опитайте се да откриете продуктите с български произход. Със сигурност това е хлябът, но само ако е обикновен и пшеничен. Останалите видове се правят от готови смеси. Например в ръжения хляб сто на сто има вносни добавки просто защото страната ни почти не произвежда ръж. И не само в него.
Има голяма вероятност зеленият лук, магданозът и копърът да идват от българска градина. Олиото също е от нашите маслобойни, в останалия свят добавят в салатата зехтин. Доматите основно са гръцки, пиперът е пристигнал от Турция, лукът е македонски, а млякото за сиренето е докарано от Унгария.
Българската шопска салата е любимото европейско ястие, показа гласуване във Фейсбук, организирано от Европейския парламент през май 2014 г., когато се избираха евродепутатите. Откъдето и да я погледнеш, шопската салата вече си е интернационална. Само остава да се защити като географско наименование made in EU.
Ето какво излиза: 80% ОТ ХРАНИТЕ НА БЪЛГАРИНА СА ВНОСНИ, плащаме 7-8 милиарда лева за тях. Това „откритие” направи само преди дни със загриженост шефът на земеделската комисия в парламента Румен Христов. Някак си не върви обаче точно той да е откривателят. Късата ни памет е национална черта, но все още има хора, които помнят и знаят, че г-н Христов не може да бъде изненадан от ситуацията. В определени моменти от кариерата си дори управляваше земеделското министерство. Беше заместник-министър (1992 г.) точно когато се наливаха основите на новата политика. После два пъти ръководеше ведомството като служебен министър в кабинетите на Ренета Инджова (1994–1995 г.) и на Стефан Софиянски (1997 г.). Дори съветваше експрезидента Желю Желев.
От друга страна, новината може да е стара, но пък винаги можеш да блеснеш с нея. Често може да се чуе още една изтъркана фраза: че в Израел от пустиня направиха градина, а ние от градина – пустиня. Тя обаче е напълно невярна. Пустеещите земи не само че намаляват в геометрична прогресия, но сега да си намериш свободно парче, за да боднеш някой корен домат или да засадиш кайсия, е по-малко вероятно, отколкото да спечелиш в телевизионно шоу.
Трактори са разорали всеки квадратен метър, превзели са дори синорите. И е обяснимо, защото зад всяка педя стоят съответните европейски субсидии, които се оказаха като златен дъжд за едрите производители . Числата са по-силни от думите. Площта със селскостопанско предназначение у нас е близо 5,2 млн. хектара, които се равняват на 47% от територията на страната. Реално се използват почти 5 млн. хектара. Според последните официални данни за 2014 г. (Аграрен доклад 2015) необработваеми са били само 216 000 хектара. Но те са намалели два пъти за 4 години. От земята за земеделие над 3 млн. хектара са заети от пшеница, ечемик, царевица, слънчоглед, рапица. В същото време овощните градини и лозята са 126 хил. хектара, площите със зеленчуци са още по-незначителни – има-няма 30 000 хектара.
Излиза, че малка България е една голяма нива.
В Златна Добруджа, а и не само там се практикува зърнопроизводство от световна величина. В същото време Добрич е сред десетте области с най-висока безработица. В тази група са също Силистра, Шумен, Видин. ЗАБЕЛЕЖЕТЕ КЪДЕ ИМА НАЙ-МНОГО ХОРА БЕЗ РАБОТА – там, където масово се отглеждат зърнено-житни и маслодайни култури (слънчоглед и рапица). За тях е необходима голяма площ, защото печалбата идва от мащаба. Стотици хиляди декари могат да бъдат обслужени от шепа хора – основният двигател в тази индустрия е машината. Всичко е механизирано до степен напълно да изключи ръчния труд. Печалбата е чиста за онзи, който стопанисва земята и притежава техниката.
Началото на коренната промяна в българското земеделие беше дадено още от предприсъединителната програма на ЕС – САПАРД (2000-2006). С европейски пари бяха купени ултрамодерни и мощни комбайни и трактори. А както се знае, в зърнопроизводството е важна техниката. Който я притежава, той определя правилата.
Друг е въпросът, че до тази програма имаха достъп хора, свързани с политически и икономически кръгове, които разполагаха както контакти, така и със свободни пари, за да осигурят съфинансиране за проектите. Правилата на програмата априори отхвърляха тези, които най-много се нуждаеха от подпомагане – малките производители, кооперациите, семейните ферми. И понеже не е възможно на малки разпокъсани парчета да пуснеш мощните машини, въпросните арендатори започнаха да изкупуват земята и да окрупняват парцелите. Често срещу жълти стотинки. Да, в онези години дребните парчета земя се продаваха за без пари. А за да се случи това, основна заслуга има законодателят, тоест политиците.
Нека да си спомним, че на 22 февруари 1991 г. Великото народно събрание прие Закона за земята. Възстановяването на собствеността трябваше да стане на принципа на комасацията, но по-късно този текст отпадна и имотите бяха върнати в старите им реални граници.
Ако до 9 септември 1944 г. нивите са били 12 милиона, а собствениците им – 885 хиляди, в ново време у нас се появиха над 2 милиона собственици с повече от 25 милиона парцела. ЗЕМЯТА БЕШЕ РАЗДРОБЕНА ВЪВ ВИД, УДОБЕН ЗА РАЗПРОДАЖБА НА БЕЗЦЕНИЦА. Нароилите се наследници бързаха да осребрят нивите, за да си платят самолетния билет за емиграция от България.
Колкото повече земя присъединяваха едрите земеделци, толкова по-високо се качваха приходите им. И съответно печалбите, с които купуваха още и още имоти. В момента има арендатори, които стопанисват по 200 000, по 500 000 и дори над 1 млн. декара земя (собствена и наета). Размери, непознати и неразбираеми в Стара Европа. ЗЪРНЕНИЯТ СЕКТОР СЕ ОКАЗА ЗЛАТНАТА КОКОШКА НА БЪЛГАРСКОТО ЗЕМЕДЕЛИЕ. ЗЛАТНА, НО ЗА КОГО?
Присъединяването на страната ни в ЕС през 2007 г. бетонира хегемонията на зърнопроизводството. Както останалите страни от Източна Европа, България и Румъния получиха правото по улеснен механизъм да предоставят европейските субсидии – твърда сума на декар. Без значение каква култура се отглежда там.
Екипът от български преговарящи прие безусловно тези правила (от глупост или по някакви други причини – засега историята мълчи). Но могат ли да се сравнят разходите за един декар жито и примерно за един декар домати? Ножицата е огромна, а субсидията – еднаква. Тогава и последните неориентирани фермери се впуснаха към нивите. Започнаха варварски битки за всяка педя земя. В равнините не останаха ливади, а стадата са на път да влязат в Червената книга.
Администрацията има още един грях. Много средства по Програмата за развитие на селските райони също отидоха за едра земеделска техника, която се използва в зърнопроизводството. Обяснимо: най-оборотни са проектите за машини и консултантите бързо си получаваха парите. Големите вносители на агротехника, основно западноевропейски и американски компании, също се радваха на солидни продажби. А чиновникът… на него една комисиона само му стига.
Резултатът е изключителна концентрация на земеползването. ФАКТ: ОКОЛО 10% ОТ ЗЕМЕДЕЛЦИТЕ ПОЛУЧАВАТ 80 НА СТО ОТ СУБСИДИИТЕ.
Пшеницата е най-масовата култура в България през последните десетина години. Обикновено годишно се жънат около 1,1 млн. хектара. При 3,4 млн. хектара обработваема земя излиза, че житото заема една трета от площите. Малката ни държава се оказва сред първите в света по износ на пшеница. През 2013 г. сме продали навън над 3,7 млн. тона жито и се нареждаме на 11-о място сред големите износители.
Първенец в своеобразната класация са САЩ с експорт на 33,2 млн. тона, втора е Канада с 19,8 млн. тона, а трета – Франция, която е изтъргувала 19,6 млн. тона. Забележете, че това са страни с несравнимо по-големи територии от нашата.
Производител номер едно на жито в света е Европейският съюз. През 2014-2015 г. държавите от съюза са добили 154 млн. тона. Китай е събрал 126 млн. тона, Русия – 59 млн. тона, а САЩ – 55,4 млн. тона. Ние добиваме средногодишно около 5 млн. тона и с тях се нареждаме между 22-ро и 24-то място в глобален мащаб.
В същото време вътрешното ни потребление постоянно пада, то е има-няма 1,5 млн. тона. Населението на България се топи, съответно намалява и консумацията на хляб. Потреблението на фураж също е в спад заради намаляващите животни. Снабдяваме със зърно главно държави от ЕС, но не по-малко от 35% заминават за арабския свят – Сирия, Обединени арабски емирства, Ливан, Египет. Казано иначе, там продаваме евтин хляб, субсидиран от европейския бюджет. СТРАНАТА НИ Е СВЕТОВЕН ЛИДЕР ПО ИЗНОС НА СЛЪНЧОГЛЕД, С ГОЛЕМИ КОЛИЧЕСТВА ЗАХРАНВАМЕ МАСЛОБОЙНИТЕ НА СЪСЕДНА ТУРЦИЯ. ТОВА ОТНОВО Е ПРОДУКТ, СУБСИДИРАН ОТ ДЖОБА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ДАНЪКОПЛАТЕЦ.
Резултатът: произвеждаме зърно, а по-голямата част от него изнасяме навън, без това да създава нови работни места и добавена стойност. А наследниците на старите български градинари берат маслини в Гърция или ягоди в Англия. Исторически факт е, че по нашите ширини градинарството и животновъдството са били традиционно занимание на населението. А точно тези два сектора дават суровини, които се превръщат в преработени продукти с висока добавена стойност. С тях можем да конкурираме не една и две европейски страни, но сегашната политика изключва това. Объркваме ли нечии планове? През тази година студената Холандия планира да произведе 900 хиляди тона домати. Километри оранжерии са опасали страната. Подобно рекордно количество слънчева България е имала през 80-те години на миналия век. Напоследък се счита за успех, ако страната ни произведе 150 хиляди тона. Със сигурност холандският зеленчук е несравним по вкус с българския, но ще се завърти в консервната промишленост и добавената стойност ще остава там.
Впрочем страната, известна със своите лалета, е признат лидер не само в оранжерийното производство. Холандия зае една много важна ниша – производител е на семена. А селекцията е ювелирната част от селското стопанство, това са и най-скъпоструващите продукти. Докато нашата аграрна наука се поддържа на командно дишане, холандците сътвориха и сортове розови домати. Вярно, малко по-дребни от нашите, по-твърди, но стават за шопската салата. И сиренето е напълно осигурено, защото страната буквално плува в мляко.
От миналата година влязоха в сила нови правила за субсидиране на европейското селско стопанство. Българската администрация обещава повече пари за фермери, които отглеждат животни, плодове и зеленчуци. Въпреки големите приказки за ново „приоритизиране” едва 15% от определените за страната помощи ще отиват за тези сектори. Основният принцип остава непоклатим – голямата част от субсидиите, както и досега, ще се предоставя на базата на обработваемата площ. Има известни ограничения за едрите фермери – максималната субсидия за един производител е 300 000 евро (не е трудно той да надхвърли тавана, като се скрие зад няколко лица), малки добавки за по-дребните, нещо отгоре за младите… Съществена промяна обаче не е възможна, защото големите производители отдавна са завъртели колелото. Стига да имат сметка, могат да купят животни, да засадят овощни градини и лозя, да направят оранжерии и т.н. За дребните остава да работят за тях. Ако все още са останали по тези ширини.
* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на a-specto