САЩ се наредиха до Саудитска Арабия и Русия като производител на петрол и така се формира Голяма тройка. Цените на черното злато не реагираха на голямата промяна. Защо ли?

На 4 февруари 2017 г. някак между другото CNN съобщи, че „по заповед на Тръмп военни инженери заминават за щата Северна Дакота, където ще подпомогнат финализирането на нефтопровода Dakota Access Pipeline. Новината беше съобщена от сенатора Джон Хоувън след разговори с вицепрезидента Майкъл Пенс и изпълняващия длъжността министър на армията (командващият Сухопътните сили) генерал Робърт Спър. Президентът Доналд Тръмп е подписал указ да се възобнови изграждането на нефтопровода, отменяйки указа на предшественика си Барак Обама. Сенатор Спър заяви, че проектът ще бъде изпълнен от частна компания със спазването на всички норми на безопасност за земите на племето сиукси. По тръбопровода ще се пренася нефт от Северна Дакота в щата Илинойс. Той ще пресече река Мисури покрай земите на сиуксите, които се намират на границата между Северна и Южна Дакота. Противниците на проекта твърдят, че тръбата ще влоши достъпа до питейна вода за племето и за милиони хора, живеещи покрай долното течение на Мисури, а също така ще унищожи свещени за индианците места. Противниците организираха протести през 2016 г. и в началото на декември властите обявиха, че се отказват от петролопровода. В новата администрация на Тръмп обаче бяха назначени на важни позиции определени професионалисти, свързани с „енергийното лоби”. Бившият президент на ExxonMobil Рекс Тилърсън стана държавен секретар, конгресменът от Монтана и защитник на добива на шистов петрол Раян Зинке е вътрешен министър, бившият губернатор на петролния щат Тексас Рик Пери пое енергийното министерство, а генерал Скот Прюит би трябвало да защитава околната среда.

Още като губернатор на Тексас Пери влезе в Борда на директорите на тексаската компания Energy Transfer Partners, която участва в изграждането на спорния тръбопровод Dakota Access Pipeline, спрян по време на президентството на Обама. Затова изобщо не бе изненада, че веднага след като встъпи в длъжност, той участва в размразяването на проекта. Освен това Пери неведнъж е казвал открито, че не вярва в апокалиптичните приказки за климатичните промени и определя себе си като скептик по тази тема. Иронията на съдбата е в това, че той пое именно министерството, което обещаваше да закрие по време на своята предизборна кампания за президент през 2012 г.

Като губернатор Пери превърна петролния щат Тексас в най-големия производител на енергия от вятърни генератори, като закри старите централи на въглища. Той, от една страна, се застъпва за връщане на законодателството към старите регулации по отношение на сондажните работи за петрол и газ, но в същото време подкрепя развитието на алтернативните енергийни източници. По време на губернаторството си Пери одобри реализирането на проекти за 7 милиарда долара за увеличаване на мощността на вятърните генератори от 210 на 19 000 мегавата и сега тяхната енергия би могла да снабдява с електричество цяла държава като Чили.

Генерал Скот Прюит пък като генерален прокурор на Оклахома защитаваше енергийната индустрия в усилията й да премахне нормативните регулации за екологично замърсяване. Известни са приятелските връзки на Прюит с шефовете на фосилните енергийни компании и консервативни групи като свързаната с братя Кох фондация „Американци за просперитет”, която се противопостави на екологичните инициативи на бившия президент Обама и изигра централна роля за отмяна на търговията с квоти за емисия на парникови газове. През 2014 г. New York Times излезе с разследване за „тайните връзки” на ген. Прюит с петролната и газовата индустрия. И по-специално с базираната в Оклахома Devon Energy, един от най-големите производители на петрол в САЩ. В материала се разкрива, че Devon Energy е написала специалното писмо за метановите емисии, което след това Прюит е копирал и изпратил до същата организация, която сега оглавява – Агенцията за защита на околната среда. Вътрешният министър Раян Зинке, бивш законодател от Монтана, бе уличен, че е получил 85 хиляди долара от компания с дългове над 100 милиона долара и с цена на акция от 8 цента! Преди да заеме поста вътрешен министър (чиято работа се отличава от дейността на аналогичните администрации в различните щати; вместо да охраняват реда в страната, те отговарят за управлението на природните ресурси и държавните земи), Раян Зинке е бил член на Борда на директорите и консултант на Save the World Air, компания, основана през 1998 г. и преименувана сега на QS Energy Inc. Предметът й на дейност е „увеличаване на потока на петрол в тръбопроводите”. Според регистъра на Комисията за стоковите борси и тържищата бившият морски пехотинец е получавал по 5000 долара на месец, за да организира официални срещи на шефовете на компанията включително с властите на щата Монтана. Усилията му явно са се увенчали с успех, защото канадската фирма TransCanada Corp. плаща на QS Energy Inc., за да тества оборудването за строителството на петролопровода Keystone. Вътрешното министерство контролира милиони хектари федерални земи и води, както и сондажите за петрол и газ, които се осъществяват върху тези площи. „На този пост не ни трябва човек с дълбоки връзки с петролната и газовата индустрия, която е готова да изцеди и последната капка от обществените земи”, заяви изпълнителният директор на Института за енергия и политика в Сан Франциско Дейвид Померанц. Като сенатор от Монтана Раян Зинке активно лобира за фирмата QS Energy, на която той се опитва да уреди национални контракти за продажба на петролно оборудване.

Според прогнозите на Дейвид Блекмон от Forbes светът не бива да очаква никаква промяна в конюнктурата на петролния пазар поне до 2020 г. Това означава, че цената на барел ще се запази около нива от 50 долара при добив от 10 милиона барела дневно. Но не защото няма да има колебания между търсене и предлагане, а защото така искат големите играчи на пазара. Истината е, че при петрола няма пряка връзка между цената и предлагането. Сегашният „преситен” пазар отразява само видимата част, защото светът винаги е имал повече петрол и газ, отколкото е имал нужда. Една от пазарните аксиоми гласи, че всяко увеличаване на напрежението в нефтодобивните региони води до ръст в цената, както се случи по време на войната Йом Кипур през 1973 г., Иранската революция от 1979 г ., окупацията на Кувейт от Ирак през 1990 г., Арабската пролет през 2011 г. А от три години в Близкия изток, тоест в района с най-големите световни залежи, напрежението кипи, в Сирия и Ирак войната е в разгара си, в Либия няма държава, Израел и Хамас са в напрегнато крехко примирие, Нигерия не може да се справи с „Боко Харам”, а „Ислямска държава” е безконтролна. Петролният пазар обаче остава глух и сляп, изобщо не се влияе от политическите рискове и цените продължават да падат. Става ясно, че системата на ценообразуване в петролната индустрия се подчинява на съвсем други, непазарни закони. Петролният пазар действа въпреки пазарната логика. Но това не означава, че тя не съществува. Ако в крайна сметка цената на петрола не се влияе от двата ключови параметъра – търсенето и предлагането и политическия риск, то значи съществува някаква друга зависимост. Такава е налице и при диамантите. Светът е задръстен от толкова много диаманти, че всеки жител на планетата може да си окачи поне 10. Но монополът на големите играчи като De Beers държи цените космически високи и под контрол. Изобщо няма никакъв шанс конюнктурата да се промени. Мантрата за пазара и връзката му с търсенето и предлагането е за студентите от икономическите институти, но изобщо не се отнася до реалния свят. На последната среща на Комитета на министрите на петрола във Виена през декември 2016 г. ОПЕК и страните – износителки извън организацията – подписаха споразумение за съвместно съкращаване на добива на нефт. То задължава страните да ограничат производството до 1164 млн. барела дневно за първата половина от 2017 г. Комитетът за наблюдение към ОПЕК бе създаден, за да контролира изпълнението на споразумението за съкращаване на добива на нефт на страните от картела и независимите производители. В момента в него влизат петима министри – трима от организацията (Кувейт, Венецуела и Алжир) и двама от страни извън нея (Русия и Оман). Но още отсега може да се каже, че няма да има никаква промяна. Защото ОПЕК е една бутафорна организация, хартиен тигър, какъвто винаги е била. Основната й цел е да отклонява вниманието от реалните господари на енергийния пазар. А това са международният петролен картел, в който влизат Exxon/Mobil, Conoco/Phillips, British Petroleum, Royal Dutch Shell и Saudi Aramco… Макар да имат различни имена, те са свързани и действат като една гигантска фирма според максимата на всички могъщи корпорации: клиентите са нашият враг, конкурентите са нашите приятели. Тези компании са истинската могъща сила зад ОПЕК – организацията, кукла на конци на петролните гиганти. Ако западните медии пуснат новината, че ОПЕК е взел решение за цената на петрола, това означава, че петролният картел е решил да прекрати сегашния петролен излишък и да вдигне цената. Това е т.нар. „Стандартна оперативна процедура” и тя действа по един и същи модел, независимо дали сме в 1927 или в 2017 г. Преди близо един век Джон Рокфелер и Standard Oil своеволно решават да разтърсят петролния пазар, за да извадят от равновесие конкурентите. След като Върховният съд на САЩ разпорежда на групата Standard Oil да разруши монопола си на пазара, се раждат „Седемте сестри” – нещо като днешния ОПЕК. Абсолютен театър на днешните гиганти ExxonMobil, BP, Chevron, Royal Dutch Shell…

Да, световният бизнес е сцена…

В момента също се разиграва подобен театър, като днес целта е да бъдат извадени от равновесие „непослушни петролни държави” като Русия и Венецуела. На този фон може да се запитаме не е ли малко странно, че напоследък изобщо не се говори за петрола и цените на петрола, а новините от сектора рядко попадат сред най-шумните заглавия. Това също има обяснение. Оказва се, че публично насърчаваната война срещу тероризма много често се оказва полезна за ролята на САЩ като глобална велика сила. Това нагледно личи от съдбата на най-големия терорист за последните 30 години – Осама бин Ладен. Когато той създава „Ал Кайда”, цената на петрола е 38 долара за барел. Когато е убит, цената е 110 долара за барел. На 2 май 2011 г. новината за смъртта му е №1 във всички медии по света. В същото време истинската новина, която би трябвало да стресне света, така и не получава достатъчно публичност: в деня и часа, в който „тюлените” осъществяват операцията си в Пакистан, президентът Обама получава в Белия дом доклад с гриф „Строго секретно”. В него се цитират данни на U. S. Geological Service, според които запасите от петрол в находището в Северна Дакота, Монтана и канадската провинция Саскачеван, известно като Bakken Oil Field, възлизат на 503 милиарда барела! При това количеството е от графата „песимистичен вариант”. Иначе има данни, че там вероятно се крият 2 трилиона барела – умопомрачително количество, което гарантира на страната пълна енергийна независимост и перспективата да бъде господар на света поне още няколко века. Защото тези залежи са колкото петролните богатства на Саудитска Арабия и Венецуела, взети заедно! Или 8 пъти по-големи от запасите само на Саудитска Арабия, 18 пъти повече от Ирак, 21 пъти повече от Кувейт, 25 пъти повече от Русия, 500 пъти повече от Йемен. Министерството на енергетиката и медиите тържествено обявяват, че САЩ вече навлизат в епохата на „пълната енергийна независимост”. Веднага към предполагаемите залежи се юрват стотици компании и настава истинска петролна треска. Повечето американци вярват на приказката и се размечтават отново да карат огромни спортни коли, които гълтат лакомо бензин. Защото цената на бензина ще бъде ниска, тъй като петролната индустрия ще разработва евтино богатите си залежи от шистови петролни резерви благодарение на новите технологични чудеса. Уви, след еуфорията количествата се оказват доста по-скромни. Всъщност става въпрос не за 500, а дори по-малко от 5 милиарда барела. При това суровината е на голяма дълбочина, и то като шистов петрол, чийто добив е изключително скъп и при сегашните цени на петрола не би било рентабилно да се добива, ако нивата не стигнат поне около 65 долара за барел. Но дори и тогава това е икономически риск, защото между 2011 и 2014 г. направените инвестиции възлизат на 36 милиарда долара, така че само за връщането на тези дългове при цена 65 долара за барел ще отнеме минимум 7 години – без нито цент печалба! Освен това местното население и най-вече индианците от племето сиукси завеждат съдебен иск срещу добива на шистов петрол и блокират строителството на петролопровода Dakota Access. Така еуфорията преминава в другата крайност – заговоря се за „Смъртта на Великите петролни полета в Бакен”. За последните 4 години индустрията губи 100 000 работни места, една трета от петролните фирми фалират, а Великото петролно поле Бакен сега дава 25% по-малко суровина от пика, който стигна преди година и половина – от 1,26 милиона барела дневно падна на 942 000 барела. Но след влизането в Белия дом на президента милиардер Доналд Тръмп картината започва да се променя много бързо. Докато всички вдигат шум около първите стъпки на новата администрация и указа за имиграцията, във Вашингтон без особени фанфари и перипетии петролното лоби започва да окупира солидни позиции. Драматични промени настъпват и около един от основните глобални играчи на петролния пазар – ОПЕК, и в частност Саудитска Арабия. Миналата година приходите на страните – износителки на петрол, падат катастрофално с цели 65% след пика на цената на петрола през 2012 г., или от 951 милиарда до скромните 334 милиарда долара. За да компенсират валутния дефицит, много от тези страни посягат на валутните си резерви. При цена от 52,1 долара за барел в началото на март валутните резерви на Саудитска Арабия намаляват с още 2 милиарда долара през февруари. Защото при цена под 53 долара за барел страната изобщо не може да се справя с бюджетните си разходи. Последният път, когато страните от ОПЕК са изпадали в подобна кризисна ситуация, е през 2004 г., но дори и тогава техните приходи възлизат на 370 милиарда долара, макар и при цена от 38,3 долара за барел, докато средната цена за 2016 г. е 43,5 долара за барел. Това означава, че ефективността от инвестициите в добива и производството на петрол пада и Саудитска Арабия отново е най-сериозно потърпевша. В момента чуждестранните валутни резерви на страната са по-ниски с 27% след пика от 2014 г. и се равняват на 538 милиарда долара, дефицитът е от 258 милиарда долара. Тази тенденция продължава да се влошава, като не помага дори относителното повишаване на цената на петрола. Въпреки че през януари 2016 г. цената на барел „Брент” е 30,7 долара, а в края на годината се повишава до 53,3 долара за барел, валутните резерви на Рияд падат с нови 10 процента. Средно на ден страната изнася по 7,7 млн. барела, или общо 2,8 млрд. барела. И въпреки това от валутната хазна се стопяват още 78 млрд. долара. По данни на американската агенция EIA – Energy Information Agency, през 2015 г. петролните приходи на Саудитска Арабия са били 130 млрд. долара, докато за миналата година те са 108 милиарда. А това е доста скромно в сравнение с приходите от 307 милиарда долара през 2012 г. На базата на тези данни Джордж Фридман прогнозира, че ако цената на петрола не достигне 90 долара за барел в близко бъдеще, Саудитска Арабия е застрашена от социални вълнения, тъй като няма да може да поддържа баланса на своята социална стабилност. Кралството с население 31 милиона души се управлява от шест клана на кралската династия с около 15 000 членове. Но реално властта и богатството принадлежат на около 2000 души, които си купуват обществена подкрепа с помощта на щедри социални разходи. При предишния пик на цената на петрола, която между 1998 и 2013 г. скочи с 1062 процента, валутните резерви стигнаха 737 млрд. долара и това обяснява защо само 5,5 милиона саудитци работят, от които 3 милиона служат директно на правителството на кралското семейство. Според Breitbart News енергийният сектор на Саудитска Арабия формира 45% от БВП, покрива 80% от бюджета на страната и запълва 90% от износа. В същото време кралството се храни само от внос – 70 процента от хранителните стоки са вносни. Саудитска Арабия внася също така и военна техника, автомобили, кораби и други индустриални стоки. През 2015 г. бюджетният дефицит достигна 98 милиарда долара и за да компенсира драстично падналите приходи, правителството планира до 2018 г. да въведе 20% ДОД за 10,1 милиона чуждестранни работници, които през миналата година са прехвърлили в родината си 36 млрд. долара. В същото време драстично са съкратени различни инвестиционни проекти на стойност 226 млрд. долара. Това са мащабни промени, които крият опасност от насилствени улични бунтове и биха могли да предизвикат краха на управляващия салафитски ултраконсервативен елит. Въпреки тази заплаха Саудитска Арабия остава в пасивна позиция и реално следва линията, която й диктува Белият дом. Срещу това получава само потупване по рамото – както бе наречена куриозната церемония за удостояване на саудитския престолонаследник принц Мохамед бин Найеф с медала „Джордж Тенет”. Шефът на ЦРУ Майк Помпео връчи наградата на саудитския принц в знак на признание за неговото „отлично представяне в борбата с тероризма и приноса му за световната сигурност и мир”. Самата награда носи името на Джордж Тенет, един от най-дълго управлявалите директори на ЦРУ в периода 1996-2004 г.

Да, светът е сцена и в новия политически театър Саудитска Арабия отново играе главната поддържаща роля. Нека погледнем назад в историята и да потърсим историческите паралели. Сегашната ситуация на петролните пазари много прилича на най-загадъчния и мистериозен период от историята на нефта – тайнствената 1986 г. Според икономическите експерти това е годината, която се счита за неофициално начало на новото летоброене при формирането на цените на петрола. Много руски анализатори считат, че това е годината, в която стартира проектът за унищожаване на СССР и началото на процеса на глобализацията. Днес крахът на цените на петрола следва същата спирала като ценовия шок отпреди 30 години. Началото на този процес започна в средата на април 1986 г., точно два месеца след тайното посещен и е п р е з февруари на шефа на ЦРУ Уилям Кейси в Рияд за среща на четири очи с крал Фахд. Веднага след това от март 1986 г. Саудитска Арабия буквално започва да задръства пазара и без да се съобразява с квотите на ОПЕК, вдига дневното производство от 2 милиона на 10 милиона барела! Педи това пет години прави точно обратното, съкращава производството пет пъти, за да задържи цените. Тогава войната между Иран и Ирак е в разгара си и Ирак безогледно бомбардира петролната инфраструктура на Техеран. Но въпреки това цените на петрола изобщо не реагират на елемента „риск” и продължават да падат. И то застрашително с цели 70%. Вместо да се стресне, Саудитска Арабия сключва сделки за доставка по най-щедрата формула „цена на производител” независимо от производствени разходи, себестойност, транспорт плюс бонус – гарантира на преработващите рафинерии печалба от 2 долара на барел!

Това означава, че купувачът е пълен господар, може да купува колкото си иска, да прави дъмпинг, да продава бензина на каквато иска цена. Всички разходи благородно поема Саудитска Арабия! В САЩ се стига до куриози – бензиностанциите се принуждават да организират Ден на безплатния бензин, за да привличат клиенти! На другия полюс е СССР, който само през 1986 г. губи 20 милиарда долара. И, естествено, губи необходимата валута за високотехнологичен внос. Официалната версия гласи: Саудитска Арабия предприема този дъмпинг заради желанието си да увеличи своя дял на световния пазар. Същата логика се пробутва и сега, макар че реално де лът на Саудитска Арабия не се увеличава, а, напротив, намалява. Ситуацията наистина e уникална. Рияд срива пазара, губи приходи и в крайна сметка не печели нищо. Нормалната икономическа логика не може да обясни този абсурд. Но както е известно, дяволът е в подробностите. А те са твърде пикантни. Защото Саудитска Арабия реализира 80% от своя петрол през 1986 г. чрез четири американски компании: Exxon, Mobil, Texaco и Chevron. Новият спад на цените днес следва същата тенденция. През 2014 г. крахът започва два месеца след официалното посещение на американския президент Барак Обама в Рияд. След това Саудитска Арабия обявява новата си пазарна политика, която води до рухване на цената със 71% – това е най-големият годишен ценови спад, откакто стартира търговията с фючърси през 80-те години. Но 1986 г. и 2015 г. не са единствените периоди, в които цената на петрола пада необяснимо против законите на пазара и икономическата логика. В периода 2008-2011 г. цените скачат от 33 долара за барел до 125 долара за барел, въпреки че ЕС намалява потреблението на петрол със 7%, САЩ – с 3%, а страните от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие разполагат със запаси от 2,797 трилиона барела. Всъщност един от неписаните постулати на петролния пазар гласи: цената на петрола никога не се е определяла от себестойността на добива. Цената винаги е била резултат от политико-военни компромиси между производители и потребители. Тези интереси непрекъснато се менят и колебаят, така и цените следват същата крива. И още един постулат, взет директно от практиката. Откакто съществува петролният пазар, никой никога не е успял да прогнозира големите колебания в цената. Това означава, че факторите, от които се влияе тя, са извън зоната за прогнози, тоест извън логиката на търсенето и предлагането, които са в основата на всяка икономическа прогноза. Цената на петрола е обект на чиста манипулация, независимо дали това ни се харесва или не, твърди експертът Даниел Йергин, вицепрезидент на аналитичната компания IHS и автор на книгата „Цената. В търсене на петрола, парите и властта”. Според него 60% от цената на петрола е чиста спекулация. Всъщност в историята на петрола съществува само един кратък период от 1871 до 1895 г., когато е имало свободно ценообразуване. При това тези 24 години са белязани от такива ценови амплитуди, които повече никога не се повтарят за цялата история на пазара. Първата нефтена борса е открита през 1871 г., а през 1895 г. Standard Oil решава да я закрие и започва да определя цената монополно. Тогава президентът на Standard Oil Джон Рокфелер просто казва, че цена от 2 долара за барел напълно го устройва. След което се възцаряват странна хармония и стабилност. Компанията Standard Oil остава монополист чак до 1927 г., когато англичаните откриват огромното петролно находище в Киркук в Ирак и това завинаги променя географията на петролния пазар. До този момент основните обеми от петрол се произвеждат предимно в САЩ. След Киркук в бизнеса се намесват и европейците. През 1928 г. се създава Международният петролен картел, в който освен предшествениците на американските компании Exxon, Mobil, Texaco, Chevron и Gulf Oil влизат още и английски корпорации, чиито наследници днес са British Petroleum и Royal Dutch Shell. Всеки участник от картела получава квота от световния пазар, но цената продължава да се определя според доставките на американския петрол независимо от мястото на добива и себестойността на производството. Споразумението има за цел да не допусне американските компании да загубят пазарите в Европа и Азия заради конкуренцията с близкоизточния петрол. Дори нещо повече, те печелят повече, защото петролът от Киркук струва колкото американския, тъй като по онова време петролът се продава по цената на фиктивните доставки от САЩ. Тази схема се запазва до 1947 г., когато заради плана „Маршал” е въведена двубазовата цена на петрола. За базова цена служи американският петрол, но стойността на доставките вече се определя според мястото на доставката – от Мексиканския или от Персийския залив. По този начин доставките за Европа поевтиняват, защото вече не се налага да плащат фиктивната доставка на близкоизточния петрол уж от САЩ. Но пък са застрашени добивът и износът на американски петрол. При различна стойност на доставките и запазването на базовата цена се образува т.нар. „средна линия”, при която цените на американския и близкоизточния петрол са еднакви с отчитане единствено на доставките. „Средната линия” се разполага някъде около района на Малта, което фактически прави неизгоден износа на американски петрол в част от Европа и Азия. Едновременно с това става неизгоден и транспортът на по-евтиния близкоизточен петрол в САЩ. Решението е намерено бързо. Цената на близкоизточния петрол е намалена по отношение с американския до такова ниво, че „средната линия” се премества от Малта в Ню Йорк, който се превръща в своеобразен петролен Гринуич. По този начин доставките на петрол от всяка точка на планетата до Ню Йорк автоматично стават рентабилни. Това изменя радикално петролния пазар. САЩ се превръщат от основен износител в главен вносител на петрол, което оформя съвременния механизъм за ценообразуването на петролния пазар. От 1971 г. до сега те определят съвременните механизми за въздействие на този пазар. Началото е поставено още през 1945 г. с Пакта «Куинси» На 14 февруари 1945 г. на борда на американския крайцер „Куинси” се провежда тайна среща на президента Франклин Рузвелт с краля на Саудитска Арабия Абдулазиз бин Сауд, в края на която е подписано споразумение, известно като Пакта от „Куинси”, с което САЩ придобиват изцяло правото да разработват, добиват и купуват саудитски нефт в замяна на пълна военна и политическа защита от външна заплаха. След смъртта на Рузвелт неговият наследник Хари Труман е дори още по-настоятелен „да отвори вратите” на Близкия изток. Началникът на Отдела за близкоизточна политика в Държавния департамент пише сакрални думи до президента на САЩ, които и до днес определят американската политика: „Петролните ресурси в Саудитска Арабия представляват изумителен източник на стратегическа мощ и са един от най-големите материални активи в човешката история. Концесията за този петрол привидно е под американски контрол”. Адолф Бърли, един от най-доверените съветници на Рузвелт, доста по-късно казва откровено, че контролът върху петролните резерви на Близкия изток означава „реален контрол върху света”. През 1947 „средната линия” е вече в Ню Йорк и САЩ започват масирания внос на петрол, като първоначално цените на черното злато растат твърде бавно, а към 1971 г. вносът представлява по 1 милион барела на ден. След две години той скача шест пъти до 6,5 милиона барела, въпреки ембаргото на арабските производители. Това става на фона на двойното увеличение на производството на Саудитска Арабия до 8,4 милиона барела на ден. Защо 1971 г. е толкова важна и САЩ така трескаво внасят все по-големи обеми петрол? Защото на 15 август президентът Никсън отменя златния стандарт за долара, след което американската валута за две години се обезценява с 25% и в крайна сметка води до петролната криза през 1973 г. и скока на цените. Официално признатата версия гласи нещо съвсем друго, че причина за кризата е наложеното през октомври 1973 г. от страните от ОПЕК ембарго срещу Запада заради Израелско-арабската война. Да, ембаргото също играе определена роля, но не толкова съществена, защото Иран не се присъединява, а по онова време иранският износ е втори в света след Саудитска Арабия с 5,5 млн. барела на ден. Въпреки ембаргото американският внос продължава да расте благодарение на увеличеното производство от Саудитска Арабия. Решението на Никсън за златния стандарт е предшествано от преговори между Международния петролен картел и ОПЕК, в резултат на което рентните плащания се увеличават до 55% в полза на страните от ОПЕК. Тогава почти целият нефт е добиван от картела на концесии. Водят се преговори и за увеличаване на цената на петрола. През 1971-1972 г. цените на свободните доставки скачат два пъти, но картелът продължава да плаща по старите занижени цени. Повишаването на цените е изгодно и за двете страни – не само за ОПЕК, но и за картела. Така например приходите на Exxon през 1973 г. скочат с цели 60%. В онзи момент от цената на бензина 9% отиват за ОПЕК, картелът прибира 20%, а 70% представляват данъци в страните, където се произвежда крайният продукт. Към 1973 г. над 85% от петрола се преработват от „Седемте сестри”, седемте фирми от международния петролен картел, а пет от тези компании плащат данъци в САЩ. Така че причината за петролната криза от 1973 г. не е скокът в цената на петрола или петролният дефицит. А навикът на петролните шейхове да превръщат своите доходи в злато. Към лятото на 1971 г. златните резерви на САЩ падат до 9838 тона (при 21 800 тона през 1949 г.). Паричната маса на долара в света достига 132 милиарда, а вътрешният оборот е 52 милиарда. Но отмяната на златния стандарт и девалвацията на долара обезценяват доходите на шейховете. Страните от ОПЕК настояват цената на петрола да се увеличи със 100%, но картелът отказва, за да не се лиши от печалбите, които получава в резултат на двойната разлика между цената на ОПЕК и цените на доставките за Европа и Япония. В крайна сметка цената на петрола скача до 11,65 долара за барел през 1973 г. Това е датата на възхода на ОПЕК, новия петролен картел, който заменя международния петролен картел. Политиката на ОПЕК започва със серия от национализации, проведени от правителствата на арабските страни на петролодобивните локални фирми. И тук следва първият голям парадокс: ОПЕК се превръща в новия монополист и установява официална цена от 11,65 долара, но тя мистериозно се запазва непроменена чак до 1979 г. Необяснимо е защо ОПЕК не предприема нищо, за да защити своите интереси, макар че през петте години между 1974 и 1979 г. положителното салдо от 67 милиарда долара се стопява и дори през 1979 г. стига до дефицит от 2 милиарда долара. Причината е много проста, макар че остава скрита за света: през 1976 г. Саудитска Арабия и акционерите в Aramco (Exxon, Mobil, Texaco и Chevron) сключват споразумение за изкупуване на активите на компанията по балансовата стойност. Така Aramco остава монополист в добива на саудитски нефт. Докато не бъдат изплатени парите на акционерите, Aramco продължава да добива саудитски петрол, получавайки само по 21 цента от барел. Но в замяна на това се реализират 80% от добивания петрол. Саудитска Арабия изплаща балансовата стойност на компанията през 1980 г., но така и не подписва споразумението чак до 1990 г. В същото време Саудитска Арабия играе ролята на клапан, като винаги първа повишава или намалява добива на петрол при решенията на ОПЕК. Но през цялото време реалните собственици на саудитския петрол са американските компании. Тези исторически факти демонстрират нагледно механизма на действие на ОПЕК, а версията за всесилното могъщество на страните – производителки на петрол, е повече от съмнителна. Съмненията се засилват и от факта, че до 1979 г., когато избухва Иранската революция, добивът на петрол от Техеран в голямата си част принадлежи отново на акционерите от Aramco. И все пак първата петролна криза има един конкретен резултат: появата на прословутите „петродолари”. Кризата от 1973 г. установява още една закономерност в рамките на нелогичното (непазарно) поведение на световните цени на петрола. Тази закономерност е връзката между ценовите скокове на петролния пазар и политиката на Федералния резерв на САЩ. Кризата слага началото на постепенното преминаване на петролната индустрия от картелни към борсови цени и спотова търговия. В началото на 70-те години спотовата търговия представлява едва 1-2% по отношение на фючърсните договори. В края на 70-те този дял достига 10-15%, а към 1986 г. – 50-55%. Първоначално спотовите доставки се осъществяват по относително свободни цени и изпълняват второстепенна роля по отношение на дългосрочните доставки на петрол по официални цени. Ако някъде се появи повишено търсене, а дългосрочните договори не го покриват изцяло, тогава в тази посока се отправят танкери с петрол, които продават суровината с премия по отношение на официалната цена. Обемът на спотовите доставки расте паралелно с процеса на асимилация на пазара от национализираните от арабските правителства петролни компании. Те все повече се намесват в износа на петрол в ролята на посредник (институтът на трейдърите), като работят без печалба, но всички обеми минават през тях. Капитализацията на динамично трупащия обороти пазар става изключително само в зоната на долара под контрола на американските самолетоносачи. Затова неслучайно се говори за връзката между петрола и Шести американски флот. Възникналата през 1971 г. връзка между цената на петрола и долара работи безотказно и до днес на принципа на скачените съдове. Когато доларът е скъп, цената на петрола пада и обратното. Например през 1970 г., когато все още действа „златният стандарт”, лихвеният процент на Федералния резерв е 9%. На следващата година точно преди началото на ценовия скок той пада до 3% и остава на това ниво през целия период на кризата. След това през 80-те години при падащи цени на петрола лихвеният процент остава на нива от 13%. По време на окупацията на Кувейт от Ирак през 1990 г. Федералният резерв вдига лихвения процент от 6% на 10%, поради което нарастването на цените на петрола е незначително и краткотрайно. След като те се връщат на предишното си ниво, лихвеният процент отново пада. Рекордът е установен в периода 1980-1981 г., когато лихвите скачат до безпрецедентното ниво от 19% веднага след Иранската революция, когато Иран лишава световния пазар от 7 милиона барела дневно (10% от световното потребление). Естествено, цената на петрола веднага скача от 12 до 40 долара. Но ако не е този безпрецедентен лихвен процент, цените биха скочили до небето. По време на кризата след Иранската революция Федералният резерв изпробва в екстремални условия компенсаторен механизъм за намаляване на цената на петрола чрез повишаване на лихвения процент. Това е операция, която подготвя почвата за последвалото сгромолясване на пазара през 1986 г. Началото на тази игра започва през 1983 г., когато Федералният резерв започва постепенно да вдига лихвения процент, и към 1985 г. това увеличение е с над 30%. В същото време обемите на спотовия пазар надхвърлят пазара на фючърси, тоест повече от половината петрол се търгува по свободни цени. Но странно защо свободните цени в този момент са по-ниски от официалните цени на ОПЕК! През февруари 1986 г. директорът на ЦРУ Уилям Кейси пристига в Саудитска Арабия и носи подарък за крал Фахд: обещание, че САЩ ще проведат девалвация и ще намалят лихвения процент на Федералния резерв. В замяна на това Кейси иска Саудитска Арабия да срине петролния пазар. Крал Фахд се съгласява, тъй като от действията на Федералния резерв той лично спечелва 10 милиарда долара. Това става възможно, тъй като след информацията на Кейси крал Фахд вади валутните си резерви от доларовата зона. Така с намаляването на лихвения процент от 12% до 6% кралското семейство печели 10 милиарда долара, които фактически покриват загубите от неадекватните и непазарни действия на Саудитска Арабия на петролния пазар. Тази операция поставя началото на нов тренд на петролния пазар след 1986 г. – ерата на фючърсите. От този момент реалната търговия с петрол остава на втори план, а на първи започва да доминира търговията с фючърси без задължителни доставки и с деривативи. Постепенно петролът от реален актив се превръща във финансов, а фондовият пазар – в букмейкърска кантора. Но истински разцвет търговията с „петрол на хартия” придобива след атентатите от 11 септември 2001 г. Това става възможно благодарение на две много важни решения на Конгреса. Едното касае отмяната на Закона Glass-Steagall, който забранява на финансовите институции да действат едновременно като търговски и инвестиционни банки. Другото се отнася до отмяната на забраната за участие на пенсионни и застрахователни фондове във високорискови борсови операции. От този момент цените на петрола започват да растат въпреки международните събития и обстановка – войната в Ирак и Афганистан, Арабската пролет, намаляването на добива от ОПЕК. С няколко кратки изключения до 2011 г. цената на петрола неизменно расте, след което се колебае около средна стойност от 110 долара до средата на 2014 г. Петролният пазар се превръща в част от глобалния финансов пазар. Финансовите спекуланти стават ключови играчи, като пазарът вече не зависи от търсенето и предлагането на суровината, а от търсенето и предлагането на парите. В момента т. нар. „петрол на хартия” заема 98% от пазара, а обемите на реалния нефт са не повече от 2%. Повечето договори се сключват като фючърси, като в края на техния падеж купувачът просто плаща разликата между цената на контракта и реалната цена на петрола към дадения момент. Тази схема се оказва много рентабилна и за цялата история на борсовата търговия има само два големи удара на играчи на пазара: през 2009 г. Goldman Sachs застрахова целия износ на Мексико срещу падане на цената под 70 долара за барел, а през 2010 г. – под 57 долара. В този случай Goldman Sachs играе ролята на борсов спекулант, макар че е една от петте водещи американски инвестиционни банки. Но този удар нямаше да бъде възможен, ако не бяха отменени двата закона. Явно това е направено тъкмо с тази цел – привличането на такива сериозни играчи. Последният удар срещу чисто пазарния механизъм при определяне на цените на петрола е нанесен през 2008 г. и оттогава цените не могат да служат като ориентир за проектно финансиране, тъй като на глобалния борсов пазар техният ръст вече не зависи от реалния обем на инвестициите. Казано по-просто, цените на петрола са величина, която се определя само от политически фактори! А процесът на моделирането на бъдещето се е изместил от сферата на дългосрочните икономически проекти в сферата на военнополитическите решения. През 2008 г. Федералният резерв стартира първата програма за „количествено облекчение” на стойност 1,15 трилиона долара. Следват още две за по 1,68 трилиона долара. Това означава пускане на печатарската машина на пълен ход, което реално означава инфлация. Това се нарича насищане на пазара с ликвидност и в крайна сметка процесът е еднозначен – неудържим скок на цените. Веднага след като стартира програмата, златото поскъпва с 20%, а петролът – със 100%, и този ръст продължава през целия срок на действие на програмата. Увеличаването на цените на петрола е в синхрон с ръста на водещите борсови индекси. При една балансирана икономика спадовете в пазара винаги са съпроводени с поскъпване на петрола и златото, тъй като парите винаги търсят сигурни активи. И обратното, когато доходността на пазара расте, златото и петролът поевтиняват. Но когато имаме свръхликвидност, всичко се увеличава. Ако парите нарастват при поемане на конкретни задължения, то инфлацията се възприема като икономически ръст. Петролът, който би трябвало да е гаранция на тези задължения, реално не принадлежи на САЩ. Вашингтон контролира ценообразуването чрез фондови механизми, но техните активи са извън зоната на неговия контрол. Но по-важното е, доколко този процес е прогнозируем и управляем? Ако допуснем, че този процес е закономерен, трябва да обърнем внимание на няколко важни елемента. Първо, преди всеки скок на световните цени нивото на вътрешния добив в САЩ неизменно расте, отбелязвайки исторически максимум. Преди кризата от 1973 г. вътрешният добив в САЩ е от порядъка на 9,6 милиона барела на ден. През 1985 г. в навечерието на безпрецедентния крах на цените САЩ добиват 11,2 милиона барела на ден. През 2013 г. добивът вече е в размер на 12,3 милиона на ден. Един много важен нюанс: ръстът на вътрешния добив не се увеличава изведнъж, а постепенно и след скока на цените по традиция започва да пада и се връща към нормалните обеми, което изключва рефлекторна реакция на кризата. Но предварителното увеличаване на производството няма логично обяснение, така че остава предположението за манипулиране на пазара. Дилемата е елементарна: или САЩ са основният катализатор за петролния скок. Или в Белия дом разполагат с информация, която остава скрита и неизвестна за останалите играчи на пазара. На второ място след скока на цените през 2008 г. сериозно развитие получават технологиите за втечнен газ. Пред последните години те увеличават обема на спотовите доставки с 25% и качествено променят пазара, превръщайки го от регионален (зависещ от тръбопроводите) в глобален. Паралелно с това Америка отбеляза истински бум на шистовия газ. Разбира се, споровете, протестите и дори забраната на добива на шистов газ допълнително вдигат шум около алтернативното гориво, което винаги е признак за сериозни борсови игри. По данни на Barclays при двоен ръст на високодоходните облигации привлечените от компаниите за шистов газ средства са отбелязали ръст от 900%. Така че нека не се заблуждаваме – проектите за добив на шистов газ изобщо не са стихиен, моден и безперспективен бизнес. Което ни отвежда към следващото ниво. На трето място големите играчи не си играят на интерес. Те винаги са готови за голямата игра. Още в зората на петролния бизнес Джон Рокфелер изобретява „технологията на големия трус”. Нейната същност се изразява в предизвикването на информационен бум за подгряване на пазара по модела на „златната треска”. Така много независими търсачи на авантюри решават да опитат късмета си с нови сондажи за петролни кладенци. В резултат на този наплив цените падат, гигантът Standard Oil изкупува на безценица дребните риби, след което цените отново се връщат на предишните си нива. По същата схема на „големия трус” се развиват събитията и при първата петролна криза през 1973 г., когато скокът в цената на черното злато насърчава разработването на нови находища в шелфа на Мексиканския залив, Северно море и Сибир. В резултат на тези сондажи делът на ОПЕК в световния добив намалява чувствително. Събитията от последните три години също се вписват в сюжета на „големия трус”. Той е предшестван от медийния шум от предишните 15 години, които са маркирани от темата за края на ерата на изкопаемите горива. И което е основната причина за нарастването на цените на черното злато. Днес вече никой не говори, че петролните залежи ще се изчерпат към 2050 г., и на тази тема няма нито една публикация, поне не през последните 6 години! Какво се крие зад този информационен шум – грешка на експертите или желание за подгряване на пазара за ценовия шок. Това няма значение днес, защото и пазарът е съвсем различен. През последните години се наблюдаваше не само ръст на цените и на добиваните обеми, но и сериозно подобряване в качеството на нефтодобива и преработката. Така например днес се произвеждат много повече светли горива и по-малко тъмни като мазут, в резултат на което цената му се повиши. Днес използването на мазут в икономиката е все едно да гориш пари. Петролът все по-често се заменя с природен газ. Технологиите за втечняване на газ и развитието на спот-търговията оформят нов енергиен сегмент, който превъзхожда петрола, поне що се отнася до своя борсов потенциал. Ето конкретен пример: през 2013 г. при цена от 110 долара за барел общият оборот на петролните фючърси на борсите в Ню Йорк и Лондон стига до 1 трилион долара на месец. В същото време месечният добив в световен мащаб се равнява на 220 милиарда долара. А износът е почти два пъти по-малък. На този фон Европейският съюз дискутира темата за енергийната независимост и за създаването на „енергиен пръстен” на Европа, който ще формира затворена система за доставка на енергийни ресурси и ще превърне ЕС в енергосамодостатъчен регион. Тази самодостатъчност би трябвало да бъде осигурена от Северна Африка и Русия. Стратегията на „енергийния пръстен” предвижда формиране на нова политическа реалност на основата на стабилни, диверсифицирани доставки на енергийни ресурси. Един от главните привърженици на тази стратегия беше бившият президент на Франция Никола Саркози, а основен елемент представляваше Либия. Съответно те първи станаха жертва на контрастратегията, която изключва Русия и Северна Африка от политическия енергиен пъзъл и залага на „алтернативните доставки”. Проблемът обаче е в това, че конфигурацията на газовия пазар противоречи на военнополитическата конфигурация на света. Поради това днес основ ният политически натиск е насочен към газовия сектор и двете страни с най-големи залежи – Русия и Иран. Ако погледнем картата, лесно ще забележим къде са разположени регионите на нестабилност и ще видим, че те са точно около енергийния пръстен на ЕС. И той се чупи точно по посока на Запада. Защото новият пазар трябва да бъде подсигурен с ликвидност според собствени условия и собствени правила. А за това е необходимо да разполагаш с част от пазара в газовия сектор, която част да е съпоставима с дела на другите играчи. Това е и смисълът на амбициозните проекти на САЩ да развиват добива на шистов газ, и то не само на територията на Америка, но и в Европа. От гледна точка на борсовата технология в игрите на пазара на петрола няма нищо необичайно, цените веднъж се повишават, след това падат. Известно е, че основни играчи на фондовия пазар са американските инвестиционни фондове, а парите им са гарантирани от Федералния резерв. Правилата на играта се налагат и контролират от Комисията по ценните книжа и борсите на САЩ. Но играта само на борсата без контрол върху голяма част от световния износ е невъзможна. Въпросът е каква игра демонстрира Саудитска Арабия и защо отново се съгласява да поеме сериозни загуби. Затова основният смисъл на сегашните катаклизми е в загубите – кой какви загуби ще понесе. А не в играта на понижение. На борсата играчите печелят от големите колебания както при сериозен спад, така и при драматичен скок. Петролните фючърси са краткосрочни – до шест месеца (те са повече от 50% от пазара) или до 9 години (не повече от 10%). Когато играчите са посветени в играта, то точно преди падежа при цена от 110% за барел те преминават от краткосрочни в дългосрочни фючърси, които са много по-евтини. И така избягват загубите. Затова въпреки поевтиняването на петрола фондовите пазари растяха през цялата година. Защото за играчите цената на петрола няма вече никакво значение. Тя може да падне до 40 долара, дори до 30 долара за барел, но те са на плюс към вече реализираните 110 долара за барел. Няма как да се разбере кой точно печели от това, защото на борсата играят не компании и фирми, а банкови сметки. Възможно е един от играчите да е саудитското кралско семейство, може да са и компаниите за шистов газ. Това остава скрито за света, известно е само на Комисията по ценните книжа и борсите.

И все пак какво да очакваме от бъдещето?

Според прогнозите на Свет о в н а т а банка сътресенията в петролния отрасъл ще прод ъ л - жат, след като САЩ о т м е н и х а 40-годишната забрана за износа на петрол и газ при цена на американския петрол от около 35 долара за барел. В същото време Русия планира п р и хо д и т е си за следващите три години върху приходи от 40 долара за барел. Отмяната на ембаргото за износ от САЩ е важна стъпка в новата политическа реалност. Така САЩ се нареждат до Саудитска Арабия и Русия, което формира новата Голяма тройка на производителите на петрол, факт, който изглеждаше напълно сюрреалистично само допреди пет години. Европейският съюз и Япония подкрепят инициативите за сваляне на ограниченията за износ на нефт, но не защото очакват значителни доставки от САЩ. По-скоро американският петрол ще позволи още по-силно да се диверсифицира световният пазар. Петролните държави се надяват отново да извлекат максимални ползи за себе си от продажбата на черното злато – като продават колкото се може повече петрол, преди да бъдат реализирани обещаните квоти за парниковите газове и новите мерки против глобалното затопляне. Поради това цената на петрола ще остане на относително ниски нива – поне през следващите 5 до 7 години. Въпреки всичко Саудитска Арабия ще извлече най-голяма полза заради ниската себестойност на произвеждания петрол от 15 долара за барел, докато при американския тя е около 55 долара за барел. Страните от ОПЕК ще продължат да са най-сериозният играч на пазара със запаси от 1,2 трилиона барела от общо 1,7 трилиона в глобален мащаб, или 70% от световните залежи. От тях 20% се падат на Венецуела, 16% на Саудитска Арабия, по 9% на Иран и Ирак, страните – основателки на ОПЕК, заедно с Кувейт. Петролът ще продължи да бъде основен фактор в геополитиката. Защото петролът е най-големият бизнес на земята.