Стивън Уолт, един от най-проницателните американски политолози, си позволява да озаглави свой коментар във Foreign Policy по отношение на Сирия със следната фраза: „Ние вървим към война, понеже не можем да се спрем”. Авторът подчертава, че САЩ нямат сериозни врагове и страната се намира извън всякаква опасност от външни заплахи, но американците просто обичат да се хвърлят зад граница „в търсене на чудовища за унищожение”, каквито всъщност няма. Съвременната външна политика на Съединените щати е построена на принципа: трябва нещо да се прави. Например включването на Америка, и то на базово ниво (конструирайки ситуацията), в Сирия и Либия е напълно лишено от стратегически смисъл (само на пръв поглед) и отново е чисто превантивен ход, наричан от американците – въздържане на нарастващата мощ на врага. Разбира се, САЩ нямат достойни по сила врагове нито в Сирия, нито в Либия, така че ходовете им са насочени към другия истински враг, който те често определят високомерно като регионален играч, несъизмерим с американската мощ, и това е Русия. Но дали Русия наистина е враг на САЩ, или става дума за тежка митология?

Да, Русия наистина е враг. Но има и митология. Митологията се състои в това, че Русия десетки години е определяна като военна заплаха, а всъщност и тогава, и сега става дума единствено и само за пари. Русия е враг номер едно за Америка, но не у дома, в Щатите, а именно по света, в глобалните сфери на влияние, които по своята същност представляват пазари и източници на ресурси. Затова войната в Сирия, разглеждана в дълбочина, съвсем не е лишена от стратегически смисъл. По време на кандидатпрезидентската си кампания Доналд Тръмп се опитваше да „обещае” известна промяна във външнополитическите авантюри на САЩ, основно в Близкия изток. Но ракетният обстрел в Сирия показва, че системата е по-силна от намеренията и че дружелюбен с Русия Тръмп всъщност никога не е съществувал. Основната цел на Тръмп е да се заяви: ние сме в Сирия, контролираме ситуацията и ще преговаряме за Сирия като сделка, дори няма да преговаряме, а направо ще решаваме. За съжаление дори една такава елементарна заявка за завръщане на терена струва жерви. Богатството винаги струва жертви. А свръхбогатството на американския корпоративизъм струва интересите на целия останал свят. Отново Оланд и Меркел легитимираха операцията на САЩ, като обявиха в публичното пространство, че Асад е виновен за използването на химическо оръжие. И светът ще трябва да се брани от чудовището. Тази абсурдна технология за легитимиране на операции се повтаря вече толкова много пъти, че на човек му става неудобно от евтиния и доста подъл сценарий.

Досега се считаше, че САЩ се борят в Сирия само срещу „Ислямска държава”, а не срещу войските на Асад. След ракетните удари на Тръмп обаче ситуацията коренно се промени. И ако Путин не направи интелигентен ход, насочен в посока на САЩ, който да запази авторитета на Русия като надеждна военна сила, всичко, което беше инвестирано от Руската федерация досега в Сирия, ще бъде изгубено завинаги. Путин няма ход за отстъпление. Дори в личен план ще изгуби много – репутацията си на стратегически мислител и нестандартен играч. Всъщност руският президент Путин отдавна трябва да е разбрал, че Тръмп няма склонност към никакви отстъпки, дори психологическият му профил не е такъв. Тръмп в сравнение с Обама може да се окаже по-костелив орех и много по-опасен за Русия – Тръмп увеличи разходите за отбрана и отмени някои ограничения при добива на енергийни ресурси. Ако играта в Сирия загрубее, Тръмп наистина може да се превърне за руснаците в разочарованието на века. Администрацията на Обама практически остави Сирия в ръцете на Русия и Иран. Много американски военни стратези обвиняваха Обама, че е подронил значението на военната мощ на Америка, предоставяйки опции за демонстративна „победа” на Путин. Повечето регионални играчи в Близкия изток мислеха, че САЩ са спрели да разбират какво се случва там, тъй като приятелските страни на Америка на практика бяха изоставени, например Израел и Саудитска Арабия. Съвсем скоро след идването на Тръмп на власт високопоставен представител на саудитите посети Белия дом, след което изтече информация, че става дума за исторически поврат в отношенията между двете държави – САЩ и Саудитска Арабия. От това следва един-единствен факт, че САЩ имат намерение да подкрепят Рияд срещу най-големия им враг – Иран. Така че сериозното участие на САЩ във войната в Сирия едва сега започва. Ако Тръмп реши да се „договаря” с Русия, най-вероятно ще бъде за сметка на Иран, тъй като американският президент има намерение да притиска тази държава. Тръмп вече започва да събира „коалиция” на споразумението срещу Иран – саудитите, Израел, Турция, Йордания и др. Едно е сигурно: ако САЩ спрат до тук, всички критици, които обвиняват новия американски президент, че е дружелюбен с Москва, ще удвоят усилията си, че операцията му в Сирия е била заблуждаващ фокус. Така че Америка ще продължи участието си в близкоизточната игра. И ако Тръмп реши, че газопроводите от Катар към Европа са му икономически и геополитически интересни, конфликтът може неприятно да се задълбочи.