10 ноември 2014

Дъждовна и студена есенна нощ в Лондон. Група студенти от студентския лейбъристки клуб на UCL се отправят към Уестминстър, където биват посрещнати от млад, русоляв асистент в британския парламент. Той отвежда групичката към малка зала, в която след няколко минути идва Джон Макдонъл. Депутатът на лейбъристите, избран от бедна част на Западен Лондон, изглежда енергичен и концентриран, въпреки късния час и деня, прекаран в парламентарни изслушвания. Макдонъл разказва на студентите за текущите си битки и споделя надеждата си Ед Милибанд да успее да обедини и да изведе до успех партията в идните избори, макар и сам да не е съгласен с много от неговите позиции. С тъжна искреност обаче признава, че се чувства самотен сред лейбъристите. Като виден представител на лявото крило, Джон Макдонъл е все по-изолиран в собствената си партия, поела път към ярко изразен центризъм от 1997 година насам – годината на победата на Тони Блеър, което съвпада и с първото влизане на Макдонъл в парламента . Депутатът обаче не губи дух – смята, че Милибанд е малка, но значима стъпка за връщането на партията към традиционните й ценности. Само с няколко изречения мотивира студентите да продължат активността си като остро критикува равнодушното отношение на съпартийците си към мерките за строги икономии на консервативното правителство. Именно в това се усеща и главното му огорчение – в липсата на адекватна атака срещу тази политика, едновременно в разрез с традиционните ценности на партията, но също така и контрапродуктивна в чисто икономически аспект. В думите му се чете безсилие от факта, че като един от малкото лейбъристки представители – противници на остеритета, той няма възможност да промени кой знае какво в политиката на партията . Едва ли самият Макдонъл се е надявал тогава, че само след по-малко от година именно той ще бъде политикът, който ще има най-силно влияние в насочването на икономическата програма на Лейбър. Дискусията завършва, а русолявият младеж ни кани на по бира в парламентарния пъб. След дълги разговори там ни извежда до изхода, като ни благодари за интереса към неговия началник и се радва да види активни студенти лейбъристи, които не са върли последаватели на Блеър и наложените от него политики (т.нар. блеъристи).

08 май 2015

„52 минути, които разтърсиха Великобритания“ е обедното заглавие на Daily Mirror в деня след парламентарните избори в страната. Изминалата нощ се превръща в безспирен и неочакван по размерите си празник за Консервативната партия, която разгромява всички свои опоненти. Докато социологическите анкети предсказват фотофиниш и дори лека преднина за Лейбъристите, то крайните резултати са шокиращи – торитата (популярно наименование на Консервативната партия) не само печелят убедително, но и успяват да постигнат пълно мнозинство. Нещо, което не успяват да постигнат дори при предишната си победа през 2010 г., когато хвърлят голяма част от вината за финансовата криза и настъпилата рецесия в страната върху лейбъристите. По този начин консерваторите успяват да си извоюват правото да управляват сами, без нуждата на своите доскорошни коалиционни партньори от Либерал-демократическата партия. Които всъщност биват унищожени и вследствие именно на мълчаливото си съгласие към политиките на торитата през последните пет години . Популистката партия UKIP също не съумява да открадне мечтаните консервативни гласоподаветели към себе си и се задоволява само с един мандат. Но най-вече Дейвид Камерън по впечатляващ начин успява да победи своя главен опонент в лицето на Ед Милибанд. Найджъл Фараж, лидерът на UKIP, подава неочаквано оставка малко след 11 часа (впоследствие я оттегля). Преди новините в 12, Ник Клег, председателят на Либерал-демократическата партия, прави същото. Засрамен от ужасното си представяне, Ед Милибанд ги последва в телевизионно обръщение малко след това. Само за 52 минути целият политически пейзаж на страната е разтърсен и променен завинаги. Неочакваната, но титанична победа на консерваторите според много анализатори чертае началото на нова ера – на еднопартийната Великобритания, където множество малки партии нямат силата да бъдат заплаха за властта на Торитата . Най-тежки са въпросите през Лейбъристите – „Червеният Ед“ ли направи прекалено остър завой наляво, като не следваше предписаните от Тони Блеър неолиберални мантри, или завоят му не беше достатъчно осезаем, за да бъде почувстван от електората. Тези тежки въпроси ще занимават лейбъристите в следващите месеци, докато кошмарът от изборната нощ не им дава сън.

15 юни 2015

5 минути преди затварянето на номинациите, Джереми Корбин, доскоро слабо известен лейбъристки депутат от Северен Лондон, успява все пак да събере нужната бройка номинации, за да участва в изборите за нов лидер на партията. Корбин представлява Северен Ислингтън в продължение на повече от 30 години. Той не е особено устат и ако с нещо е бил забелязван, то е с неговата пестеливост и скромност. В някои години е бил депутатът, който е имал най-ниски разходи от всички в парламента. Активист против войната в Ирак и Афганистан, дългогодишен противник на политиките на строги икономии и на реформите проведени от Маргарет Тачър, Корбин изглежда като един от тези самотници в партията, които мечтаят за демократичен социализъм и харесват голяма част от установената социална система в страната преди идването на Тачър . За него „третият път“ на Тони Блеър – изместването на лейбъристката партия към политическия център и фокусирането й върху желанията на бизнеса като средство за постигане на икономически растеж, e едновременно провал и предателство. То не само е отказ да се защитят постигнатите в последните десетилетия социални предобивки за обикновения гражданин, но е и неефективно за постигане на декларираните цели за нарастващи заплати и стандарт на живот. Заради своите позиции обаче в дългите години на господство на Тони Блеър и неговите политики, Корбин бива изолиран като единак от лявото крило на партията, а номинацията му първоначално предизвиква само лека изненада или смущение сред съпартийците му, но в никакъв случай не е приета сериозно. Корбин среща сериозни трудности дори да събере нужните му номинации, за да участва в надпреварата . Шансът му бива даден, след като няколко активистки групи, както и популярният английски журналист Оуен Джоунс започват да лобират за участието му в надпреварата с цел да се разширят дебатите около политиките на партията, тъй като тримата други кандидати са от центристкото или дори от дясното крило и не проявяват сериозни различия в мненията си. Така няколко депутати, макар да обявяват, че не мислят да гласуват за него при същинския избор, дават своята номинация за Корбин, за да има плурализъм в дискусиите по бъдещето на партията, а хората от лявото крило да бъдат чути и идеите им представени. Блеъристите потриват доволно ръце, че партията им няма как да отиде в ръцете на такъв лидер, който би я направил неизбираема, и не изпитват никакво съмнение, че Джереми Корбин е абсолютен аутсайдер в надпреварата.

12 септември, 2015

„Победителят в надпреварата и нов лидер на Лейбъристката партия се казва … Джереми Корбин. ” След три месеца на усилена изборна кампания, Корбин печели лидерското състезание директно в първия кръг – с 59 % от гласовете, най-големият процент от гласове, които лидер на лейбъристите е получавал при избора си. Това надхвърля дори получените от Тони Блеър проценти, когато той е на върха на своята популярност . За три месеца Корбин успява да разбие всички очаквания – докато букмейкърите му дават коефициент 1/100 да спечели надпреварата в началото, в дните преди приключването й, залозите за негова победа вече носят минимална печалба. За следилите отблизо кампанията му, това не може да е изненада. Подкрепян от своите верни активисти, в голямата си част студенти, силно решени да се борят против жестокото към тях управление на торитата, наложила им непосилни студентски такси от хиляди паундове, Корбин обиколи страната, като всяка от неговите визити беше в препълнени зали. Оставащите пред входа често бяха стотици. Пламенните му речи го отличиха от парфюмираните политици от американски тип, заредени със заучени реплики и меки неутрални позиции, каквито бяха опонентите му. И върнаха вярата на хората, че политиката все още може да бъде битка на идеи и виждания, а не мръсна игра с цел лична облага. Такива бяха и думите му при първата му реч: „Заедно, ние можем да се борим срещу жестоките неравенства на днешното общество. Бедността не е неизбежна. Нещата могат и ще се променят.“ След бурната радост, която посрещна избора му, първата работа на новия лидер не бе да се впусне в страстно ухажване на медиите или уговаряне на срещи с елита на страната. След края на конференцията в Брайтън той отиде да поздрави и да изпее няколко леви химна с активистите, работили по кампанията му неуморно в последните седмици. А само час по-късно вече беше на Трафалгар Скуер, където се обърна към хилядите хора, събрали се на демонстрация в подкрепа на по-солидарната политика по отношение на бежанския въпрос.

Дни след това обаче Корбин се зае с истинската работа. Като първа задача, той реши да довери най-значимия пост на човека, който беше най-доверен негов съветник през последните месеци като шеф на кампанията му. Джон Макдонъл, така изолиран и нечут сред съпартийците си в онази дъждовна ноемврийска нощ, сега получаваше поста на финансов министър в сянка и в тази си роля щеше да има възможност да коригира всички тези проблемни политики на Ню Лейбър, които рязко се различават от неговите идеали като политик. Още с първите си медийни изяви той показа, че ще бъде непримирим противник на приетата от торитата политика на строги икономии . Джордж Озборн, сегашният финансов министър, отхвърли всичките му атаки като безпочвени обвинения на фона на представящата се относително добре икономика. Но доктрината на Озборн за „постоянни бюджетни излишъци“ отдавна беше нападната от редица известни академици като Томас Пикети, Ха Джун Чанг от Кембридж, Саймън Рен Люис от Оксфорд, Вики Чики от UCL и много други. Не само това, но и независимата държавна агенция OBR (Офисът за бюджетна отговорност) в свой доклад преди време изяви мнението, че не политиките на строги икономии на торитата, а именно тяхното разхлабване и укротяване през 2012 г., са позволили да се наблюдава по-добро представяне на икономиката и добър икономически растеж след това.

Темата за остеритета в днешна Великобритания е и истинската тема, върху която трябва да се съсредоточат Лейбъристите ако искат да си върнат гласовете. Защото именно това им донесе загубата . Когато през 2010 г. страната показваше високи дефицити, породени от високата безработица и съответно високите трансферни социални плащания, то консерваторите спечелиха изборите именно като успяха да убедят избирателите в своята теза. А тя беше – безотговорните лейбъристи, с тяхната вяра в социалната държава, доведоха модерна Великобритания до свръхдефицит и фискална опасност. Консерваторите не спряха дотам – те дори вещаеха, че ако не бъде даден стоп на това развитие, страната я грози гръцки сценарий . Медийната група на Мърдок яростно се включи в кампанията по убеждаване на обществото, че поради високата си задлъжнялост, скоро Великобритания ще фалира, ако не вземе строги мерки. Идеята, че участниците на пазарите ще изгубят интерес в страна като Великобритания и ще я обявят за безперспективна е не само налудничава, но и беше отхвърлена от реалността – Камерън направи едва половината от икономиите, които представяше като задължителни за да се превъзмогне тази опасност, а страната в нито един момент не бе оценена от пазарите като близка до фалит.

Routledge-Cartoon Но историята бе така умело представена от консерваторите, че реалността нямаше значение. И тук лейбъристите загубиха изборите – те решиха да приемат топката в своето поле и да минат в обяснителен режим за различните си отделни политики по изразходване на бюджета и за това как дефицитът да бъде намален по-леко, с „мек остеритет”. Това беше фатална грешка, защото даде на обществото идеята, че торитата са прави и че наистина лейбъристите са довели до проблемите през 2010-а. А реалносттта бе тъкмо обратната – дефицитът дойде като резултат от финансовата криза от 2008 г., оставила икономиката осакатена, а хиляди хора без работа. Тя се случи като директен резултат от липсата на регулации във финансовия сектор, прокарани от правителствата на Тачър през 80-те, но и толерирани от Тони Блеър в годините на Ню Лейбър. И когато държавата трябваше да изчисти поразиите на огромния финансов сектор, то тя бе изправена пред сериозни трудности да плати сметката . В такъв момент обаче, когато хора остават на улицата, без работа и перспектива, а младите са заплашени от липсата на възможности за развитие, Джон Макдонъл смята, че е нужно държавата да не отстъпва и да им предложи нужната подкрепа. Така тя не само изпълнява социалната си роля, но и се грижи дългосрочният потенциал на икономиката да бъде запазен – нещо, което политиките на остеритет заплашват сериозно.

Именно тази смела стъпка обаче не направи предишния лидер Ед Милибанд. Той остави празна ролята на истински критик на безпощадните финансови рестрикции на коалиционното правителство на консерватори и либерали. И резултатите не закъсняха – на изборите на 7 май, в Шотландия, традиционна лейбъристка крепост, Шотландската национална партия, отличаваща се с рязко отхвърляне на неолибералните политики и изразен ляв уклон, спечели 56 от всичките 59 места. Със заемане на мека позиция по отношение на остеритета, лейбъристите загубиха тези места, а може би и още много. Джон Макдонъл обаче е уверен, че ще успее да ги върне. Стагниращите работни заплати, компенсирани с нарастващо задлъжняване и непосилните цени на имотите в някои части на страната, карат много хора да започват да търсят алтернативи на предлаганите от Озборн политики на постоянен консерватизъм и липсата на адекватно покачване на стандарта на живот. Корбин обаче е решен да не се ориентира само към текущите теми. Той се опитва да възвърне партията към нейните корени, като оспорва много от предишните политики на консенсуса, които Ню Лейбър приложиха като част от техния трети път между социалното и капиталистическото. Приватизацията е друга основна тема, която новият лидер реши да зачеркне. И има очевидна причина за това – изследване на държавната агенция YouGov от 2013 показва, че 66 % от британците искат ренационализация на железопътния транспорт. Приватизацията на държавните железници доведе до странната ситуация в момента – от една страна, Великобритания разполага с един от най-скъпите железопътни транспорти в Европа, а от друга – хората масово са недоволни от лошото качество на услугите и честите закъснения . Пълната либерализация на тази услуга и свободното ценообразуване подобно на самолетните авиокомпании може да значи, че едно пътуване през уикенда от Манчестър до Лондон, запазено няколко дни преди датата на пътуване, може да достигне много сериозна сума. Това оказва значителни ефекти върху мобилността и като цяло върху възможностите на обикновените хора да пътуват из страната. Неадекватността на приетите политики се вижда още по-ясно от факта, че след приватизацията, частните компании се насочват единствено към развитие на по-апетитните маршрути, като дори не искат да предлагат услуги в нерентабилните участъци. Това води да затруднения в транспорта, като някои населени места остават без обществен транспорт. Затова се налага бюджетът да субсидира частните компании, ако все пак решат да обслужват тези линии . В крайна сметка, държавата плаща от парите на данъкоплатците на частна компания, за да развива своята дейност, разбира се, с нормална за нея пазарна печалба. Всичко това доведе Корбин до обещанието още в първите му дни като лидер, че ренационализацията на железопътния транспорт ще е една от главните точки в неговата програма.

Така малко по малко, довчерашният политически самотник започва да връща лейбъристите към техните корени. И докато много от депутатите му, преставители на Блеъристкото крило, оспорват неговите позиции и дори гласуват различно от партийната линия, то членската маса расте. Удивителен е фактът, че от избирането на Корбин за лидер като членове на партията са се записали повече хора, отколкото е в момента членската маса на консерваторите . Разбира се, чистият активизъм или електорално въодушевление няма да донесе на лейбъристите бъдещи изборни победи. Голямата част от големия бизнес, особено съсредоточеният в Лондон финансов сектор, е върл противник на плановете на Корбин, особено в частта му по отношение на намаляване на избягването на данъци и увеличаването на данъчната ставка за най-богатите. В същото време, огромната част от медиите във Великобритания всe още се държат от Рупърт Мърдок, който e твърд подръжник на торитата. Съответно не е случайна и медийната война, която бе отприщена срещу новото ръководство. „Неизбираем“, „лунатик“, „краен радикал“ бяха някои от описанията, използвани за Корбин . Атаки, които обикновено бързо лъсват като неаргументирани. Така преди седмица един от водещите консервативни вестници гръмна с новината, че Джереми Корбин е уредил сина си на водеща позиция в офиса на Джон Макдонъл. Едва ли има нещо по-логично обаче твоят асистент да те последва, когато се изкачиш нагоре в кариерата – такъв е и случаят с русолявия младеж, който срещнахме в онази студена ноемврийска нощ, организиращ срещите на Макдонъл с неговите гости и отделящ им подобаващо внимание след тях. И е логично, Себ Корбин да стане шеф на кабинета на Макдонъл, след като беше редом до него през дългото време, когато шефът му беше изолиран и неразбран лейбъристки отцепник.

По-големите проблеми за Корбин обаче ще дойдат от някои истински грешки, които той е правил. Сред тях на първо място ясно лъсва мнението му за Близкия изток, което е директен израз на някои от чувствата сред левите активисти на Острова. Джереми Корбин взима присърце борбата на палестинския народ за независима държава. Затова и често е организирал дискусии и семинари по темата. На тях обаче, понякога се появяват не особено популярни гости – като представители на групировката Хамас, обявена за терористична в Европа. Дейвид Камерън и неговите асистенти знаят колко силен коз е това в техните ръце и колко ефективно то може да бъде използвано . Тази кампания вече започна, като министърът, както и близки до консерваторите медии, не пропускат да обсъдят как всеки, който е имал контакти с подобни терористични субекти представлява заплаха за страната. Върхът на тази кампания беше пропагандното видео, публикувано от страницата на Дейвид Камерън и консерваторите във Фейсбук, което завършваше с плашещите думи: „Джереми Корбин е заплаха за националната сигурност, както и тази на вашето семейство“ . Парадоксално е как според консерваторите той е едновременно радикален и неизбираем, и в същото време истинска заплаха за националната сигурност.

По подобен начин се разви и кампанията, с която торитата убеждават хората, че Корбин вижда в смъртта на Осама Бин Ладен една трагедия. Точните думи на Джереми Корбин в едно предаване по темата преди години бяха: „Без опит за арест, без опит за съд – това беше истинско убийство. Трагедия след трагедия след трагедия – Световният търговски център беше трагедия, навлизането в Афганистан и войната в Ирак – също трагедии. Десетки хиляди убити, мъченията се завърнаха на световно ниво…“

Свръхувереността на консерваторите обаче може да им изиграе лоша шега. Разпологащи на практика с неограничени възможности да гласуват своите закони, Камерън и Озборн бързо се впуснаха в изпълнение на радикални задачи – да не приемат никакви компромиси, каквито често се налагаше да допускат в коалицията си с либералите. Едноличното управление на Камерън му дава възможност да възнагради голяма част от предишните си спонсори от частния сектор, както и да изпълни някои от най-смелите си мечти, които да му върнат част от твърдия консервативен електорат, отишъл по посока на UKIP в последните години. Така например, след множество обещания, че това няма да се случи, през октомври торитата удариха повече от 3 милиона британци с около 1300 паунда на година, като приеха изменения в законите, даващи данъчни облекчения на определени групи с ниски доходи като майки с деца, пенсионери и други. Разбира се, отново под предтекста, че това ще помогне на икономиката и в дългосрочен план ще доведе до нетни печалби за засегнатите.  Този ход обаче бе толкова дързък, че дори някои от по-възрастните членове, стари доайени от времето на Тачър, се обявиха против подобни мерки, тъй като осъзнаха, че с тях може би прекрачват някои граници на търпимост. Камерън обаче не дава вид, че му пука, тъй като вече декларира, че няма да търси трети премиерски мандат.

Това обаче означава, че позицията на следващ лидер на партията е широко отворена за претендентите за нея. И докато Борис Джонсън, леко налудничавият, но много популярен кмет на Лондон, ще даде най-доброто от себе си, то едно бледо и хладнокръвно лице се очертава на преден план. Джордж Озборн се очерта в последните години като един от най-безпощадните политици на британската сцена. Стабилно подготвен в най-елитното частно училище Итън, а след това преминал през лоното на консервативната политика Оксфорд, Озборн определено често мисли за премиерското място, след като е на голяма почит сред висшите консервативни кръгове. Единственото, което му липсва, е чарът на Камерън.

С оглед на това, ролята на Джереми Корбин е  повече от историческа. Той няма само задачата да определи посоката, по която лейбъристите ще тръгнат и цялостното им бъдеще, но е поставен пред задачата да победи една от най-успешните генерации на политическата сцена на Великобритания. Младите последователи на Тачър определено ще завършат подобаващо големия си проект, ако успеят да въздигнат Озборн или Джонсън до поста премиер през 2020-та година. Шансовете на Корбин пред тази комбинация на консервативна интелектуална реторика, силни корпоративни интереси и обща популярност сред народа, не изглеждат много сериозни. Не по-големи от тогава, когато негови колеги му дадоха няколко номинации, за да може да участва в надпреварата за лидер на партията за чест и слава. С усмивка и с обяснение, че „той така или иначе не може да спечели“.