Защо новата студена война е по-опасна от старата

През последните години напрежението между Русия и САЩ е сравнявано със съвременна студена война. Това сравнение е твърде коварно: независимо, че степента на противопоставяне далеч не се приближава до предишните нива, връзките между двете страни станаха много по-нестабилни.

Ефектът на мащабите

Сравненията между днешните събития с епизоди от времето на Студената война отдавна са нещо обичайно, но коректността им е доста съмнителна.

Преди всичко – по силата на несъпоставимите мащаби на случващото се.

Така, слушайки изказванията на командващите НАТО за активността на руските подводници сега, сравнена с годините на Студената война, трябва да се има предвид, че през 1991 година, когато СССР се разпадаше, съветският флот е разполагал с над 250 подводни лодки, а в началото на 80-те те са били още повече. Днес военноморските сили на Русия имат около 60 лодки. Отчитайки тези числени параметри, да се говори за пет пъти по-висока активност днес в сравнение с тази преди 25 години, е доста трудно.

Същото може да се каже и за регулярните прелитания на руски изтребители и бомбардировачи над самолети и кораби на натовските въоръжени сили.

Повод за продължителни обсъждания в пресата стана приближаването до руските брегове на един ескадронен миноносец на НАТО, посрещнат от два фронтови руски бомбардировача. В условията на студена война този инцидент би бил просто стандартен фон, тогава реалните обстрели изглеждаха значително по-иначе.

***

„Следващите три дни бяха най-впечатляващите за цялото време на прехода. – отбелязва капитан Томас Мърсър – Руски самолети, включително Ту-95, Ил-38, Бе-12, а също така кораби и подводници, непрекъснато следяха два самолетоносача, нарушавайки разписанието им и принуждавайки изтощените екипажи да поддържат денонощно въздушно прикритие. Авиационните „фантоми”, излитащи от японските летища, ни помогнаха да прихванем част от съветските бомбардировачи. Някои съветски екипажи се оказаха достатъчно смели, за да се приближат плътно до нашите машини, независимо от противодействието на прехващачите.

Сутринта на 2 декември два ракетоносача Ту-16 се доближиха до самолетоносачите на по-малко от 150 мили, скоро след което два самолета Ту-95 започнаха да кръжат с разузнавателна цел в буферната зона от 180-220 мили на северозапад.

Екипажите на машините се бяха приготвили да прихванат голяма група самолети, приближаващи се от „север – северозапад”.  Адмирал Силвестър Р. Фоули, командващ Тихоокеанския флот, наблюдаваше случващото се от палубата на самолетоносача „Карла Винсън”.

Операторите от радиолокационната станция фиксираха приближаването на няколко групи самолети с числеността на полк. Три Ту-22М, два Ту-95, девет Ту-16 и шест Ил-38 се приближиха от различни посоки, пробивайки и бариерата на въздушния патрул. „Томкети” и „Фантоми” прихванаха руските бомбардировачи в момента на приближаването им и напрежението наоколо донякъде спадна.

Без никакво притеснение на следващия ден руснаците се появиха отново – този път в група от два Ту-95, два Ту-16, два Ил-38 и два Бе-12, придружаваше ги двойка изтребители МиГ-23 и двойка Су-15. Започнаха да облитат корабите на малка височина, принуждавайки ни да вдигнем във въздуха „Томкети”, които ги съпровождаха повече от два часа.”

Така в книгата „Сarrier Warfare” е описан епизод, свързан с приближаването на ударно съединение начело със самолетоносачите „Карл Винсън” и „Мидуей” до съветските брегове в Японско море през ноември-декември 1984 година.

„Взаимните маневри”, които в онзи период е прието да се смятат за „обостряне на отношенията”, се разпростират в акваторията на площ от милиони квадратни километри, с участието на десетки кораби и подводници, стотици самолети и вертолети и развити спътникови групировки.

Сходни са и мащабите на противопоставяне на земята. За да се разбере доколко са се променили те, може да се приведе следният пример: сухопътните войски на Русия, действащи днес в огромното пространство от Крим до Камчатка и от Колския полуостров до Сирия и Таджикистан, по своята численост и оборудване с основните видове оръжия съответстват, да речем, на броя на съветските войски в Германия в средата на 80-те години.

Съкращаването на въоръжаването засегна и другата страна: общото количество строеви танкове на Бундесвера сега е на нивото на окомплектоването на една немска танкова дивизия от времето на Студената война.

Да, разбира се, днешният Леопард-2А7 няма нищо общо с Леопард-2А2 от 1984 година, както и Т-90А съвсем не е Т-72А, но така или иначе гъстотата на разполагане на бойните единици между противниците и интензивността на техните действия са намалели многократно.

Същото може да се каже и за ракетно-ядреното противопоставяне, където броят на разгънатите тактически и стратегически бойни глави и на двете страни се е съкратил, примерно, от 65 хиляди през 80-те до по малко от 10 хиляди единици днес.

Всичко е наред?

Не. Съкращаването на „физическо” ниво на противопоставянето, разреждането и намаляването на гъстотата на бойните единици, рязкото съкращаване на въоръжените сили, за съжаление, не са гаранция за сигурност. Да смятаме, че между Русия и НАТО не може да има „горещ конфликт”, уви, не бива – вероятността от него може да се окаже дори по-голяма отколкото преди 30 години.

Същността на проблема е в няколко едновременно развиващи се процеса. Първо, процесът на игнорирането на „червената линия”; второ, процесът на деградация на сигналната система; третият процес, който в голяма степен поддържа първите два, е липсата на ясно разбиране на целите и намеренията на противника – както от едната, така и от другата страна. И често е налице и отсъствие на желание за такова разбиране.

Да се приписват всички тези тъжни явления на „злодейски анексирания” Крим, както правят това на Запад, най-малкото е некоректно – описаните процеси започнаха далеч преди Крим, дори преди идването на власт на Владимир Путин в Русия.

Днешното състояние на отношенията между Русия и НАТО е резултат на дълъг път, започнал през 90-те години на Балканите и в Чечения, продължил с разширяването на алианса, преминал през многобройни и най-често безрезултатни консултации по проблемите на ПРО, и накрая логично приключил със събитията през 2014-2015 г.

В крайна сметка двете страни започнаха взаимно да се игнорират и действията на Русия в Кавказ през 2008 г., в Крим през 2014 г., а също така излизането от Договора за обикновените въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ) през 2015 г. от руска гледна точка са оправдани. Действията на НАТО пък са оправдани от гледна точка на Вашингтон и Брюксел.

Доколко далеч може да се стигне при такова развитие на събитията? Трудно е да се каже. По време на Студената война неведнъж са възниквали ситуации на пряко военно противопоставяне на двете страни, които така или иначе се решаваха с помощта на сложна многостепенна система от сигнали и обсъждания на взаимни отстъпки и критични зони. При това необходимостта от тези отстъпки през 60-те години се превърна в аксиома, заложена във взаимоотношенията между Москва и САЩ.

Сега публичната реторика на Запада е да говори, че интересите и мненията на Москва по принцип нямат значение, а единствената възможна крачка е отказът от заемане на позиция, който (възможно е) да бъде благосклонно приет – във всеки случай, по отношение на Крим.

По въпросите за разширение на НАТО и проблемите около ПРО всичко е още по-просто: мнението на Москва на стартовата позиция се пренебрегва, а неизбежните последствия се възприемат като агресивен натиск от страна на съседите.

При това в американското политическо съзнание е налице двойнствено възприемане на руската военно-политическа машина: от една страна – като опасен противник, който се стреми да стигне нивата на Студената война; от друга – като остаряла и нискоефективна система, неспособна да се развива и дори без възможност да запази потенциала си дълго време.

Подобно двумисъл има и двоен резултат – в политиката постепенно се връща образът на врага като враг, с когото не бива да се търсят компромиси, а трябва само да се изчака докато той сам рухне, по възможност стимулирайки този процес, включително чрез намеса във вътрешните работи на независимата държава.

Значителна роля играе и намаляването на страха пред вероятността от употреба на ядрено оръжие, което също има редица основания: усъвършенстването на самите боеприпаси, които стават все „по-чисти”; напускането на политическата сцена на поколения, помнещи зримо резултатите от атмосферните ядрени опити; не на последно място –  резултатите от изследванията на последствията от използването на ядрено оръжие в японски градове през 1945 г. и Чернобилската катастрофа през 1986 година.

Проблемът се усложнява от катастрофалната деградация на нивото на американския изследователски потенциал по отношение на Русия, в това число изразяваща се в липса на адекватна референтна група.  При това и в самите Съединени щати отбелязват  понижаването на равнището на американската военна експертиза.

В значителната си част представите на политическия елит на САЩ за руския военен потенциал и политическите процеси са основани на твърде обраната картина на света, очертана им от „политически удобни” кореспонденти, съобщаващи на слушателите си това, което те биха искали да чуят.

Навремето нашият военен потенциал и политическото ни устройство бе представян по подобен начин пред ръководството на Третия райх.

Автор: Иля Крамник /lenta.ru
Превод: Елена Дюлгерова