Демокрация и техники за манипулиране на общественото мнение и недоволство
Доклад, изнесен на 22 юни 2015 г. в университета «Кристиан Албрехт» в Кил
Нарушенията на моралните норми са „морално невидими”, когато те са видими като факти, но са поставени в такъв контекст, който пречи да предизвикват у населението морално възмущение. Пример за това са последствията от неолибералния икономически ред, които се наблюдават в страните от т.нар. Трети свят, но се срещат все по-често и в западните индустриални държави. Нарушенията на моралните норми са „когнитивно невидими”, когато те са видими като факти, но са поставени в контекст, който пречи да се правят изводи и заключения. Целта в такива случаи е да се избегнат асоциациите със сравними действия или събития, които се оценяват от съответните елити по напълно различни критерии. Подходящ пример за това са т.нар. целеви убийства на конкретни лица, които се смятат от дадена държава за заплаха за националната й сигурност. Подобни убийства представляват нарушения на международното право и не биха се възприели по сходен начин, когато са извършени от държави, които „ние” смятаме за наши „врагове”. Доколко едни факти савидими или невидими за обществеността, зависи от медиите, които стават проводници и на определен интерпретативен контекст, а заедно с това и на „политическите възгледи за света”. Темата засяга всички ни. За изясняването на тези въпроси не са необходими експертни знания, макар че управляващите елити се опитват да ограничават обсъждането на подобни теми в рамките на групи от „подходящи експерти”. Но за темите, които имат отношение към всички нас като граждани, умът ни е надарен от природата с една естествена способност, със „светлината на разума”, или lumen naturale (от лат. естествена светлина), както се нарича в епохата на Просвещението. Следователно ние можем да се занимаваме с тези въпроси, без да се налага да имаме някакво специално образование. Към естествената способност на ума ни спада и дарбата да разглеждаме критично явленията и фактите в обществено-политическата сфера. Обърнете внимание на неолибералния новоговор за скриване или замаскиране на действително казаното. Той включва понятия като структурна реформа, намаляване на административната тежест, дерегулация, пакт за стабилност, строги икономии, спасителен пакет за еврото, свободен пазар, либерализация, пазарно ориентирана демокрация, няма алтернатива (английският лозунг на Маргарет Тачър от 80-те, който често е използван след 2009 г. от Меркел за оправдаване на редица непопулярни политически решения), човешки капитал, временна заетост и т.н. Подобни понятия носят идеологически натоварени възгледи за света, чийто тоталитарен характер е важно да бъде разкрит и назован. За да не ставаме несъзнателно жертви на тези идеологически възгледи, трябва да разберем прикритите предразсъдъци и идеологическите компоненти в терминологията, с която си служим при назоваването на обществено-политическите явления.
Фрагментиране (раздробяване)
На изображението ние виждаме фрагменти от някакви обекти, без обаче да сме в състояние да открием фактическата смислова връзка между тях. Защо е невидима тази връзка? Отговорът, който дава психологията, гласи, че възприятийната система не може да приложи своите смислови категории, докато не стане видима причината за фрагментирането. В момента, в който направим видима причината, довела до раздробяването на обектите, ние вече можем без усилие да попълним липсващите елементи и да открием връзката между фрагментите. Това е обща закономерност на психиката, която представлява интерес и при нашата тема. Разпокъсаното представяне на смисловата връзка между дадени факти ги прави невидими. Тогава ние възприемаме само едно натрупване на изолирани информационни късчета (фрагменти), както се получава обикновено при прочита на някой всекидневник. Но когато при раздробяването на информацията причината за това фрагментиране е ясна, ние не се затрудняваме да открием смисловата връзка.
Парадоксът на демокрацията
И така, нашата тема се занимава и с това защо или как се постига невидимост на фактите чрез фрагментиране (раздробяване). Това директно води към въпроса, кой и за кого иска да направи невидими дадени факти. За да се разбере този въпрос, трябва да тръгнем от нещо, което се нарича „парадокс на демокрацията”, един проблем в отношенията между елитите и народа. Изследването на този проблем може да се проследи назад до Античността. В политическия дискурс народът често се сравнява със стадо, което е склонно към ирационални афекти и следователно трябва да бъде контролирано. Затова за управниците на всеки народ е важно да тълкуват мълчанието на стадото и да го обясняват според политическите си цели. В най-новата история тази тема става популярна покрай Ричард Никсън, който тълкува мълчанието на обществото като одобрение на войната във Виетнам. Древногръцкият историк Тукидид (454-399 г. пр.Хр.) е първият, който по систематичен начин се занимава с тези въпроси. Освен това Тукидид е и първият, който разкрива тясната връзка между нашите представи за управление и нашите предположения за човешката природа. Всяко управление зависи също и от представата, която сме си създали за природата на човешкия ум. Тукидид споделя мнението, че масите проявяват склонност към афекти и страсти за сметка на здравия разум: „Масите са непостоянни и променят разбиранията си като ветропоказател, за своите несполуки те обвиняват винаги другите…”. Политическите лидери на свой ред се ръководят в действията си преди всичко от стремежа към власт. Тукидид установява, че всяка добра организационна форма на едно общество трябва да се съобразява със слабостите на човешката природа. А според него демокрацията като форма на управление не може да постигне това. Затова той вижда идеалната форма на управление по-скоро като режим, който „се нарича демокрация, но в действителност е власт на първенеца”. Тоест авторитарна власт на най-добрия, най-отличения. Аристотел също застъпва подобно схващане. Той приема тимокрацията, тоест „господството на високоуважаваните и притежаващи собственост хора”, за идеалната форма на управление. При това демократичните и олигархичните елементи трябва така да са балансирани, че нито масите, или бедните, нито елитите, или богатите, да не могат да придобиват прекомерна власт. (В съчиненията на Аристотел няма пълно съвпадение на използваната социалнополитическа терминология. Така например в „Политика” това, което е наричано от него „полития”, в „Етика” е наричано „тимокрация”, като той извежда термина от старогръцката дума за „ценз”. Бел.пр.) Аристотел вижда демокрацията като упадъчна форма на тимокрацията. Причината е, че демокрацията съдържа в себе си възможността „бедните, тъй като представляват мнозинството, да поделят помежду си имуществото на богатите”, което според него е несправедливо. Същите принципи се откриват и в американската конституция: всяка форма на управление трябва така да е организирана, че „да защитава малцинството на богатите от мнозинството на бедните”, казва Джеймс Мадисън, един от бащите основатели на САЩ, подписал конституцията на американската държава. Предложеното от Мадисън решение на тези обтегнати отношения между народа и елитите е „представителната демокрация”, де факто една форма на олигархията, която позволява да се гарантират частните интереси на малцинството на богатите. Тези примери са достатъчни като илюстрация за това, че цялата западна история на идеите е проникната от дълбок скепсис, а често и от враждебност към демокрацията.
В политическия дискурс, както и в политическата реторика на Новото време обаче, понятието демокрация играе една все по-голяма роля. Демокрацията вече е не само една от възможните форми на управление, но е единствената форма, при която политическата власт може изобщо да се легитимира. В същото време управляващите елити гледат на демокрацията като на „необходима илюзия” и се стремят зад реториката за демокрация да създадат подходящите олигархични структури, необходими за гарантиране на техния частен интерес. Обявяват сериозните демократични достижения за „излишък от демокрация”. И се опитват да подкопаят демокрацията по начин, който трябва да остане за населението напълно скрит (процес, който застрашително се ускорява напоследък). Пример за това са законодателните процедури на Европейския съюз, Световната банка, Международния валутен фонд, Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции, както и Тройката. Създаването на олигархични структури под демократично прикритие е постигнато във впечатляващ обем. Западните демокрации действително имат по-скоро характера на олигархии. Още през 1975 г. в доклад със заглавие „Кризата на демокрацията” Самюъл Хънтингтън констатира, че президентът Труман ръководи страната само с помощта на шепа банкери и адвокати от Уолстрийт, а манипулирането на „демокрацията” е относително лесно и просто. „Излишъкът от демокрация” очевидно е успешно коригиран и в брой на „Вашингтон Таймс” от 21 април 2014 г. пише: „Америка вече не е демокрация. А изобщо да не говорим за демократичната република, която са си представяли бащите основатели”. Бившият президент на САЩ Джими Картър в свое интервю на 28 юли 2015 г. казва, че САЩ е „олигархия”, в която се шири „неограничена политическа корупция”. Следователно олигархичният характер на САЩ е съвсем очевиден факт за елитите. Онези, които не обръщат внимание на подобни изявления на елита, може би ще признаят очевидното, ако то е доказано с помощта на научна методика. През 2014 г. политолозите Мартин Гилънс от Принстънския университет и Бенджамин Пейдж от Северозападния университет, използвайки като пример САЩ, проучват каква тежест имат желанията на големите маси от народа при вземането на политически решения. Техните анализи показват, че тежестта на мнението на хората е близка до нулата и че 70% от населението изобщо нямат никакво влияние върху политическите решения. В Европа не е по-различно. Ако човек иска да получи поне частично реалистична представа за действителната ситуация, особено полезни са вътрешнодържавните информационни медии на съответните елити, като например „Уолстрийт Джърнъл”. В тези медии от време на време се намира относително обективен поглед върху реалностите, защото за финансовия елит и бизнеса е важно да получават една не твърде изкривена идеологически картина на действителността. Тъй като тези медии се обръщат към представителите на елитите, те могат да избегнат кресливата политическа реторика и пропагандата, които се използват в масовите медии, предназначени за населението. На 28 февруари 2013 г. „Уолстрийт Джърнъл” трезво констатира, че неолибералната програма не може да бъде променена чрез никакви демократични избори независимо от изборните резултати в различните държави. Следователно и в САЩ, и в Европа се оказва илюзия твърдението, че избирателите определят важните политически решения. Точно за икономическите въпроси това не е изненадващо, защото неолиберализмът и демокрацията на практика са несъвместими. Милтън Фридман, един от бащите на неолиберализма, заявява това съвсем открито през 1990 г.: „Веднъж установено, демократичното общество разрушава свободната икономика” (бюлетин на Общество „Мон Пелерин”), нещо, което от гледна точка на елитите трябва да бъде предотвратено. Така че демокрацията е „допустима” само до степен, в която сферата на икономиката остава извън демократичните процеси на вземане на решения, тоест до там, докъдето тя не е никаква демокрация. В този смисъл най-големият враг на демокрацията навсякъде по света е неолиберализмът. Според мултинационалните концерни демокрацията преди всичко представлява риск за бизнеса. Населението не иска да приеме, че организацията на едно общество налага съобразяване с икономически „ограничения” и че заплатите и социалните придобивки са изключително неблагоприятни фактори за увеличаването на капитала. Затова управляващите елити просто трябва да наложат подходящите „мерки” по авторитарен път. Следователно едно действително демократично общество е несъвместимо с фаворизираните от управляващите елити обществени отношения. В политическата игра обаче „демокрацията” все пак е една „необходима илюзия”, затова тя трябва да приеме формата на насочвана от подходящите експерти „демокрация на зрителите”, а не на демокрация на участието. При демокрацията на зрителите е по-лесно да се поддържа активна илюзията за демокрация и същевременно да се гарантира стабилността на настоящия статус на политическите елити. Именно с тези проблеми се занимава споменатият по-горе влиятелен доклад „Кризата на демокрацията”. През 1975 г. този доклад е разработен по поръчка на т.нар. Тристранна комисия. Названието „Тристранна” се дължи на факта, че членовете на въпросната елитарна съвещателна организация са представители на трите големи световни икономически блока – Северна Америка, Европа и Япония. Тристранната комисия поддържа тесни връзки с други елитни мрежи, най-вече с Билдербергската група и берлинския мозъчен тръст „Атлантик Брюке”. В германската й секция членуват например Йозеф Акерман, Герхард Шрьодер, Еделгард Булман и Тео Зомер. В доклада „Кризата на демокрацията” се казва, че причинената от „излишъка на демокрация” криза на демокрацията може да бъде разрешена и демокрацията да бъде прилагана (за целите на елитите) единствено когато хората проявяват известна апатия и безучастие. Тоест желаната от управляващите елити демокрация на зрителите може да се постигне само когато населението като цяло е деполитизирано и обзето от политическа летаргия и морална апатия. Тази цел може да се осъществи единствено чрез използване на подходящи техники за предизвикване на апатия (чрез грижи за финансовата издръжка, пораждане на страх, консуматорство и т.н.), както и на техники за манипулиране на общественото мнение и техники за манипулиране на недоволството и възмущението.
Демокрация и пропаганда
Когато се сравняват различните форми на управление, би могло, както обявява американският политолог Харолд Ласуел, да се даде предимство на демокрацията само тогава, когато тя успява да поддържа гражданите в съгласие с решенията, които една „специализирана” политическа класа взема вместо тях. Това може да се осигури с подходящи техники на пропагандата. Следователно пропагандата е вътрешно присъща и неизбежна част от „функциониращата” демокрация. Освен това техниките за манипулиране на общественото мнение имат това предимство пред диктатурата, че са „по-евтини от насилието, корупцията или други техники за контрол”. В този смисъл на демокрацията, ако е контролирана чрез манипулиране на общественото мнение, може да се гледа като на оптималната форма на управление. Едуард Бърнис е най-влиятелният пропагандатор на пропагандата. И в книгата си „Пропаганда” описва основните й техники. Пропаганда – това са всички опити, които целят да разклатят и унищожат естествената способност за преценка на хората и да породят нагласи, убеждения и мнения, позволяващи на управляващите елити да злоупотребяват с хората в своя полза (като ги лишават от политически права и ги превръщат в инструмент). В книгата си Бърнис пише следното: „Съзнателното и интелигентно манипулиране на начина на поведение и на нагласите на масите е съществена съставна част на демократичните общества. Организации, които работят тайно, направляват обществените процеси. Те формират едно невидимо правителство, което е действителната върховна власт на нашата държава”. Трябва да сме наясно, че описаната от Бърнис ситуация е фактическото състояние по онова време и тази ситуация оттогава насам в значителна степен се е изострила. Пропагандата днес е необходим елемент на системата за индоктриниране на всички западни общества. А „невидимото правителство, което е действителната върховна власт на нашата държава”, се състои от невидимите нишки от мрежите на различни елити. Те „направляват обществените процеси”. Те определят политическите решения. След което ги представят на обществеността чрез „внедрени журналисти” от масовите медии като неизбежни ограничения в името на благото на населението. Как се постига население с подходящо ниво на апатия, както и „невидимо правителство”, което да го управлява? Централна роля в осъществяването на тази цел играят, естествено, масовите медии. Съвсем ясни прозрения за техните функции прави Пол Лазарсфелд, един от най-значимите изследователи на комуникацията, но и един от откривателите на модерните емпирични социологически изследвания: „Гражданите трябва да бъдат заливани с огромно количество информация, така че да имат илюзията, че са добре информирани”. Благодарение на тази илюзия за добра информираност гражданинът има чиста политическа съвест; той се чувства осведомен за всички важни неща и вечер може спокойно да си легне да спи. От тази гледна точка според Лазарсфелд медиите са „най-важният и най-ефикасен обществен наркотик”. Когато на гражданите се предостави усещането за осведоменост, когато те са прочели по време на закуска „Зюддойче Цайтунг”, следобед са надникнали в електронното издание на „Шпигел”, а вечерта са гледали всекидневното новинарско предаване по А Ер Де „Тагесшау”, те се чувстват толкова информирани, че изобщо не могат да разпознаят болестта, от която страдат, подчертава Лазарсфелд. Особено податливи на илюзията за информираност са т.нар. образовани прослойки. По логични причини именно тези прослойки са в особено висока степен индоктринирани от съответната управляваща идеология. Днес не е по-различно от времето на националсоциализма. Заради мълчаливата си търпимост образованите хора са важен елемент за стабилизирането на всяка властваща идеология. Достатъчно много примери има за това как едно такова „приспиване” и „упояване” може да бъде постигнато по афективен и емоционален път. Освен техниките за упояване и емоционален контрол специална роля в политиката играят и техниките за насаждане на страх. Реториката, легитимираща военните „интервенции”, с готовност прилага двойствена стратегия: когато става дума за агресивни войни, образованата част от населението се оставя лесно да бъде спечелена за каузата на „хуманитарните интервенции”, а останалата част може да бъде приобщена чрез внушаване на страх от коварни и брутални сили. Прочут пример е появата на държавния секретар на САЩ Колин Пауъл пред Съвета за сигурност на 5 февруари 2003 г. Тогава той държи в ръката си една епруветка, пълна с бял прах. Това е демонстрация на „неопровержимото” доказателство, че Садам Хюсеин разполага с оръжия за масово поразяване. Въпросното „доказателство” е предназначено за американското население и има за цел да засили страховете на хората, за да подкрепят вече отдавна планираната инвазия на САЩ в Ирак. Тази манипулация на емоциите жъне голям успех, а като страничен ефект впоследствие са убити повече от сто хиляди цивилни иракчани. Най-пресният пример с тежки последствия за това как може да се прави хегемониална политика чрез внушаване на страх е информацията на масовите медии за Русия и Украйна. За манипулиране на населението се ползват както техники, които имат краткотрайно въздействие, така и техники с по-продължителен ефект. В този смисъл управляването на възгледите е по-важно от контролирането на емоциите. Защото възгледите са по-стабилни от емоциите. Затова техниките за насочване на мненията имат по-важно значение и по-голяма роля. Тези елементарни техники не изискват никакви специални познания по психология, те са стандартната задача на средствата за масово осведомяване:
- ДЕКЛАРИРАЙ ФАКТИТЕ КАТО МНЕНИЯ! КАКТО ОТБЕЛЯЗВА ХАНА АРЕНД, ЕДНА ОТ НАЙ-ПЛАШЕЩИТЕ ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ТОТАЛИТАРНИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ Е ДА СЕ ОТНАСЯШ КЪМ ФАКТИТЕ ТАКА, СЯКАШ СТАВА ВЪПРОС ЗА ГОЛИ МНЕНИЯ.
- ФРАГМЕНТИРАЙ СВЪРЗАНИТЕ В СЪЩНОСТТА СИ ФАКТИ, ТАКА ЧЕ ДА СЕ ЗАГУБИ СМИСЛОВАТА ВРЪЗКА ПОМЕЖДУ ИМ!
- ДЕКОНТЕКСТУАЛИЗИРАЙ ФАКТИТЕ, ОСВОБОДИ ГИ ОТ ИСТИНСКИЯ ИМ КОНТЕКСТ, ТАКА ЧЕ ДА ИЗГЛЕЖДАТ КАТО ИЗОЛИРАНИ ЕДИНИЧНИ СЛУЧАИ!
- РЕКОНТЕКСТУАЛИЗИРАЙ ФАКТИТЕ, ВГРАДИ ГИ В НОВ КОНТЕКСТ, НАСИТЕН С „ПОЗИТИВНИ” СЪПЪТСТВАЩИ ПРЕДСТАВИ, ТАКА ЧЕ ДА ЗАГУБЯТ ПЪРВОНАЧАЛНАТА СИ СМИСЛОВА ВРЪЗКА И С НЕЯ ДА ИЗЧЕЗНЕ СЪЩО И ЕВЕНТУАЛНИЯТ ПОТЕНЦИАЛ ДА ПРЕДИЗВИКВАТ МОРАЛНО ВЪЗМУЩЕНИЕ!
Извън тези съвсем обикновени техники психологията ни дава изобилие от много по-фини и отчасти изненадващи механизми за формиране на нашите решения и мнения. Ще представя само два прости примера:
а) Поредица от експериментални проучвания показва, че едно твърдение, изказано от експериментаторите, става все по-достоверно в очите на наблюдателите колкото по-често се повтаря, включително и когато преди това изрично е обявено от експериментатора за невярно. Тези процеси се осъществяват автоматично и несъзнателно. Следователно ние не можем да им се противопоставяме. Дори когато на анкетирания субект предварително му е разяснено явлението, това не променя въздействието: колкото по-често той чува дадено мнение, толкова повече нараства неговото усещане за достоверността му. Всекидневните вестници изобилстват с такива примери – било то за „гърците, които не искат реформи”, или за термина „анексия” във връзка с Крим. Постоянното повтаряне на една теза повишава последователно усещането за нейната достоверност.
б) Колкото по-малко познания имаме в дадена област, толкова повече проявяваме склонност да търсим истината някъде по средата. Излиза значи, че сме склонни да приемаме всички мнения за равнопоставени и избягваме гледните точки в наблюдавания спектър от мнения, определяни като „крайни”, дори и тогава, когато действително „правилното” разбиране е позиционирано именно в тях. Следователно формирането на общественото мнение започва да се направлява още с определянето на тези „периферии”, с поставянето на границите около това, което се смята за „разумно”. С други думи този, който може да маркира перифериите (крайните гледни точки) на видимия за публиката спектър от мнения, а заедно с това и да посочи „разумно приемливото”, той вече е осъществил голяма част от манипулацията на общественото мнение. В една неолиберална, т.е. „пазарноориентирана”, концепция за „демокрацията” е особено важно да се маркира лявата периферия на „допустимото”, тоест на онова, което все още „отговорно” може да бъде „отстоявано”. Така например управляващите елити могат да обявят възгледите на Юрген Хабермас за възможно най-крайното, което „в нашата либерална демокрация” ние сме готови да приемем като разумно. Позициите, които са по-радикални и смело се целят в центъра на властта, още с тази почти невидима маркировка на границите на „приемливото” получават за обществеността етикета „безотговорни”. Така те престават да са част на онова, което би могло „смислено” и „разумно” да се обсъжда.
Как факти, негативни за политиката, се правят когнитивно и морално невидими?
След като вече си изяснихме техниките за манипулиране на общественото мнение, можем да разгледаме един интересен парадокс, който за съжаление се потвърждава от историята. Става дума за една парадоксална връзка между самооценката и поведението, която се разпада и на ниво държави. Държавите могат с одобрението на мнозинството от своите граждани да извършат най-страшни злодеяния, като например изтезания, масови убийства и геноцид, и заедно с това да са убедени, че действията им не са морално осъдителни. Това явление повдига сериозни въпроси за нашата човешка природа. Та нали разполагаме с естествена морална чувствителност, с естествената способност да оценяваме онова, което приемаме като несправедливо – поне тогава, когато то засяга деянията на другите. За да се стигне до споменатия парадокс, нашата естествена способност за морална оценка трябва да бъде неутрализирана или блокирана по подходящ начин. Най-лесният начин да се постигне това е, като се направят „морално невидими” извършваните от „нашата”общност зверства. На пръв поглед изглежда трудно да се правят невидими очевидни факти, но магическото изкуство ни показва, че не е толкова трудно това да се осъществи чрез умело манипулиране на вниманието. Картината „Фокусникът” на Йеронимус Бош находчиво показва по артистичен начин за какво по-точно става дума. Около една маса са се събрали различни хора, очевидно представители на по-добре поставените в обществото прослойки. Те стават жертва на изкушението, от което се възползва със съвсем банални помощни средства един фокусник. Някои от присъстващите олицетворяват зяпачи и воайори, други по-скоро правят впечатление на безучастни случайни зрители и минувачи. Изпъква мъж с облекло на светски представител на орден, напомнящ на доминиканците, който очевидно владее четенето, ако се съди по пенснето, кацнало на носа му, следователно е интелектуалец. Той схваща ситуацията и я използва за своя изгода, като отмъква кесията на хипнотизирания от фокусника мъж, стоящ пред него. С други думи той е онова, което в средните векове наричат джебчия. По-късно ще се върна на тази картина по неочакван повод. Както показва картината на Бош, не е необходимо голямо усилие, за да се манипулира вниманието на хората така, че те вече да не могат да забелязват явното и очевидните факти да стават невидими за тях. Това се постига и в политическата сфера със забележителна и обезпокоителна ефективност. Давам пример на базата на няколко факта, които са непосредствено свързани с парадокса за самооценката и поведението, тоест с тежки нарушения на моралните норми, извършени от политическите общности, към които принадлежим. При това искам да обърна обичайната политическа перспектива. Вместо да питам за мнимите или действителните мотиви, поради които правителствата са извършили тези престъпления, искам да насоча вниманието ви към населението, към нас самите, и да попитам за причините, поради които не сме реагирали на тези престъпления с подобаващо морално възмущение. Тъй като фактите в случая служат само като основа за разглеждането на този въпрос, ще се огранича с кратко констатиране на малко на брой примери. Тези примери са така подбрани, че да отговарят на следните три критерия: 1. Да се отнасят за деяния, за които сме отговорни „ние”, т.е. политическата общност, чиито представители сме. 2. Да са свързани с недвусмислени нарушения на морални норми и престъпления, следователно с деяния, по отношение на които без колебание бихме реагирали с възмущение и морално осъждане, ако са извършени от нашите „противници”. 3. Да са неоспорими и добре документирани, да са отразени и в средствата за масово осведомяване (макар и фрагментирано и често по подходящ начин реконтекстуализирано).
Как се правят невидими „малките факти”?
Най-лесно се правят морално невидими фактите в случаите, когато те по принцип имат незначителна „морална видимост” заради своя обхват, нищожната им политическа тежест или защото засягат твърде абстрактни проблеми. За такива „малки” факти масовите медии могат да информират без всякакъв риск; подобни факти могат да бъдат видими в истинския смисъл на думата и все пак да са „морално невидими”. Особено лесно става да се направят морално невидими фактите в случаи на тежки нарушения на моралните норми, които са причинени от абстрактни структури. Нашата морална чувствителност сякаш прави разлика между конкретно видимото насилие и структурното насилие и не реагира по един и същ начин. Такива например са резултатите от действията на неконтролируемите по демократичен път олигархии на финансовия капитал. За възприемането на причини, които имат абстрактен характер, човешкият ум не е подходящо устроен – ние не ги забелязваме дори когато имат тежки последствия. Жан Циглер, бившият специален докладчик на ООН за правото на прехрана, посочва през 2012 г. във вестник „Юнге Велт” следното: „На германския фашизъм му трябваха шест години война, за да убие петдесет и шест милиона души – неолибералната икономика спокойно се справя с това за има-няма една година”. Дори когато причината е ясна и може да бъде назована, на нас ни е трудно да реагираме с морално недоволство на престъпления, осъществени с помощта на абстрактни структури. Пример: Световната банка, чиято задача е да осигурява финансови инструменти по дългосрочни проекти за възстановяване и развитие в сферата на реалната икономика. От години правозащитни организации осъждат нарушенията на човешките права от страна на Световната банка. От време на време тази тема намира място и в средствата за масово осведомяване. На 16 април 2015 г. „Зюддойче Цайтунг” публикува следната информация: „При финансирани от Световната банка инфраструктурни проекти в Африка бедни квартали се събарят отчасти без предварително предупреждение. Жителите им принудително се изселват или остават на улицата без дом”. На същата дата „Ди Цайт” съобщава съответно под заглавие „Световната банка нарушава правата на човека по целия свят”, че само през последните десет години „3,4 милиона души са загубили своята земя или част от препитанието си заради над 900 проекта на Световната банка”. За такива съдбоносни факти населението може безопасно да бъде информирано. Подобни престъпления не биха ги заинтересували особено, докато контекстът, необходим, за да се разберат проблемите, остава изцяло невидим и скрит за хората. Другояче реагират хората при наличието на конкретни действия – например изтезания или мъчения, защото при тях има извършител. Нашата естествена способност за морално недоволство реагира, когато причината за едно престъпление не е абстрактна, а има конкретен извършител. Но и в тези случаи фактите могат да бъдат направени невидими чрез фрагментиране и подходящо деконтекстуализиране. Примерът Узбекистан: Узбекистан минава за една от най-страшните диктатури на света, а тамошното правителство извършва систематично най-тежките нарушения на човешките права, като масови убийства, изтезания или експлоатиране на детски труд. Тъй като обаче Германия разполага с военновъздушна база там и преследва стратегически интереси, търпимостта към престъпленията в Узбекистан спада към германския държавен интерес. Не е проблем да се приведат и други примери за факти, които без усилия могат да се направят морално невидими.
Как се правят невидими „големите факти”?
Каква е обаче възможността да се направят невидими фактите в случаи, които дори само заради мащаба си не могат да бъдат прикрити. Това изисква значителни инвестиции и усилия в политическата сфера, но също и в магическото изкуство. Както е известно, през 1983 г. Дейвид Копърфийлд демонстрира, че може да скрие от погледа на зрителите си и самата Статуя на свободата. Такъв фокус изисква скъпоструваща и рафинирана техническа апаратура. При манипулирането на общественото мнение тази апаратурата също е скъпоструваща. Само един пример за подобни мащабни факти ще приведа. Това е броят на убитите от САЩ цивилни лица по време на проведените „интервенции” от Втората световна война насам. Тъй като САЩ минават за „най-близкия съюзник на Германия” и тъй като според оценката на външно министерство тези „трансатлантически връзки почиват върху общи ценности”, споменатите факти попадат в политическата сфера, за която и „ние” също така носим отговорност. Ако започнем да броим цивилните жертви вследствие на интервенциите на САЩ, то само от Виетнамската и Корейската война те са между десет и петнайсет милиона души, а от следващите военни действия на САЩ и техните помагачи (например в Афганистан, Ангола, Конго, Източен Тимор, Гватемала, Индонезия, Пакистан, Судан) се добавят още девет до четиринайсет милиона души. По официални данни или оценки на правозащитни организации след Втората световна война САЩ са причинили смъртта на двайсет до трийсет милиона души по време на нападения над други държави. Тези престъпления продължават да бъдат съпътствани от един хор за самопоздравления и самовъзхвала, изпълняван от западни политици, услужливи журналисти и интелектуалци, за които тези деяния са единствено израз на благотворните усилия на „най-голямата световна сила за мир и свобода, за демокрация, сигурност и благоденствие”, по думите на бившия президент на САЩ Клинтън (28 април 1996 г.). Само през последните петнайсет години четири милиона мюсюлмани са убити от „нас”, т.е. от „западната общност на споделените ценности”, за да бъде унищожен по този начин тероризмът по света. Това се вписва в един продължителен исторически континуитет (приемственост) на „западната общност на споделените ценности” – от европейския колониализъм и неговата „цивилизационна мисия” през войната във Виетнам, в която един до два милиона цивилни лица са освободени от комунизма, тоест от неправилния начин на живот, чрез убийството им, до „хуманитарните интервенции” и „цивилизационните мисии за демокрация и човешки права” в съвременната епоха. В медийното представяне на тези престъпления се изисква значително фрагментиране и радикално реконтекстуализиране под формата на „борба за демокрация и зачитане на човешките права”, за да се направят почти невидими за обществеността злодеяния от такъв мащаб, както и тяхната историческа приемственост. Въпреки че всички тези събития са подробно документирани, в общественото съзнание те на практика отсъстват. „Колко души трябва да убиеш, преди да бъдеш обявен за масов убиец и военнопрестъпник?”, пита през 2005 г. Харолд Пинтър в речта си, когато получава Нобеловата награда за литература. Той припомня за „огромния килим, изтъкан от лъжи, от който черпим сили”. За да се запази властта на управляващите елити, „е от огромно значение хората да останат в неведение, да живеят невежи за истината, дори за истината за собствения си живот”. Една от нишките на този „килим, изтъкан от лъжи”, е, че споменатите престъпления в съзнанието на населението са невидими; те просто не са се случили. „Нищо не се е случило. Въобще нищо никога не се е случвало. Дори когато се случваше, не се случваше. Нямаше значение. Никого не го интересуваше.” С това се поставя смразяващият въпрос, как е възможно моралната апатия да достигне такива измерения. „Какво се случи с нашата морална чувствителност? Дали някога сме я имали? Какво означават тези думи?”, пита Пинтър. Отговорът отново ни връща към магическото изкуство, защото предизвикването на такава степен на морална апатия се дължи на един „великолепен, дори изкусен, изключително успешен акт на хипноза”. Най-важният инструмент за постигането на подобна колективна хипноза, разбира се, е езикът. Който владее езика, тоест понятията и категориите, използвани, когато мислим и говорим за обществено-политически явления, може без усилие да ни завладее и нас. „С помощта на езика мисленето се държи в шах.” Следователно и „големи” факти също могат да се направят морално невидими с помощта на елементарни психологически техники. Тези техники днес почти не могат да се забележат като нарочно прилагани способи, напротив – те вече са дълбоко вкоренени в „нормалния” начин на функциониране на масовите медии и просто представляват техни характерни черти. С други думи няма нужда манипулативните техники да бъдат пускани в употреба най-напред централизирано, в същността си те просто са израз на народната мъдрост „Който плаща, той поръчва музиката”. Щом се знае поръчаната за „осведомяването” на населението музика, необходимите техники се появяват от само себе си.
Необходимост от управление на недоволството
Възможно е от гледна точка на управляващите елити да има ситуации, които са особено опасни за стабилността на системата, защото крият потенциал за верижна реакция. Такива ситуации се предизвикват от случки, които толкова силно са жегнали моралните чувства на населението, че то започва да се надига. Важно е тези ситуации бързо и ефективно да бъдат потушени. Техниките, целящи по-дългосрочно манипулиране на мненията, в тези случаи не са достатъчни. Необходими са специални техники за контролиране на надигналото се недоволство. Типичен пример за ситуация, в която „поради злощастно стечение на обстоятелствата” моралните чувства на населението са толкова силно засегнати, че то реагира възмутено, е публикуването на снимките, изобразяващи как затворници в управлявания от САЩ иракски затвор в Абу Гариб са измъчвани. От гледна точка на елитите реакциите на недоволство на собственото население, които застрашават стабилността, например в случаи на упражнено насилие или масово следене, трябва бързо да бъдат овладени или насочени към подходящи фалшиви мишени. Реакциите на възмущение на населението в „приятелска” държава обаче също могат да бъдат опасни за „стабилността”, която е равносилна на собствените хегемонистки интереси, следователно и те трябва да бъдат уместно контролирани. Това важи особено тогава, когато се проявяват по колективно организиран начин. В такива случаи необходимите контролиращи техники се изразяват в „борба с бунтовниците”. Обратно, когато става дума за реакции на недоволство на населението в страни, които нямат прозападна ориентация, където „ние” се стремим да предизвикаме смяна на системата, тогава, естествено, не трябва да се води борба с бунтовниците, а те трябва да бъдат окуражавани, а бунтовете подклаждани и насочвани към съответни цели чрез техники за манипулиране на недоволството. В такива случаи говорим за „цветни революции”, които е важно да бъдат привлечени към каузата за „подкрепа на демокрацията и правата на човека”.
Борба с бунтовниците
Методите за борба с бунтовниците като военни операции, различни от война (тоест с нисък интензитет), днес представляват най-важната сфера от методите за намеса и имат далеч по-голямо значение от класическите военни действия. Те включват всички тези методи, които съгласно официалното определение за тероризъм могат да бъдат смятани за тероризъм: а именно незаконни насилствени действия за постигане на политически или идеологически цели чрез всяване на страх. В случая с „борбата с бунтовниците” тази форма на тероризъм се нарича борба с тероризма. Следователно антитероризмът и тероризмът се различават само по това дали посочените насилствени актове са извършени от „нас” или от нашите врагове. А терминът „тероризъм” е дълбоко пропит с идеология термин. В същата степен това важи и за термина „борба с бунтовниците”. И тук е важно да се осветлят негласните предпоставки: думата „бунтовници” винаги съдържа имплицитно гледната точка на съответния управляващ режим. „Бунтовници” се наричат онези, които застрашават стабилността на даден подкрепян от „нас” режим, от друга страна, онези, които застрашават стабилността на неподкрепян от „нас” режим, се наричат „борци за свобода”. Тактиката за борба с бунтовниците обхваща широк спектър от методи, за чието усъвършенстване се опитва да допринесе и академичната сфера. Те варират от „информационни операции”, тоест методи за контрол на общественото мнение, през „мерки за контрол на населението” до тактики от типа „шок и ужас”. Кръвопролитните форми на борбата с бунтовниците се поемат от специални части, например от ЦРУ или многобройните поделения на Съвместното командване на силите за специални операции. На 7 юни 2015 г. в „Ню Йорк Таймс” под заглавие „Тайната история на тихите убийства и замъглената отговорност” е публикуван материал за специалните части за „борба с бунтовниците”, които са квалифицирани като „глобална машина за лов на хора”. Дори и малкото факти, които се разясняват за тях, показват един дълъг списък от „убийствени пиршества”, отнели живота на хиляди цивилни лица. Тези поделения според Джеръми Скахил разполагат с годишен бюджет от осем милиарда щатски долара. Информацията на „Ню Йорк Таймс” предизвиква някои краткотрайни реакции на възмущение, но същевременно затвърждава у гражданите убеждението, че в крайна сметка нищо не остава скрито в „нашата демокрация” и затова няма никакви причини за сериозни притеснения. В допълнение журналистическият материал отново вгражда представата за тези престъпления в обичайния контекст на „досадни и неприятни единични случаи” и прикрива чрез една историческа фрагментация дългата традиция на съществуване на подобни специални части. Кръвопролитните методи на борбата с бунтовниците са тествани най-напред във войната във Виетнам, например чрез специалното подразделение „Тайгър Форс”. Въпреки това приемствеността на тези методи на практика остава невидима за общественото съзнание.
Разпалване на бунтове
Една напълно различна стратегия се преследва, когато бунтовете са насочени срещу правителство, неподкрепяно от „западната общност на споделените ценности”. При такива бунтове казваме, че те отразяват стремежа за свобода на населението. Затова трябва да бъдат подпомагани с цел „подкрепяне на демокрацията”. Да се постигне смяна на системата без военна сила, а чрез подклаждане на бунтове от средите на народа се нарича „цветна революция”. Тези революции имат редица предимства за САЩ в сравнение с извършваните през предходните десетилетия от ЦРУ военни пучове и държавни преврати. Тайно инсценираните смени на системата са не само по-евтини, но и срещат значително по-високо одобрение от пучовете от страна на западната общественост и международната общност. Един режим, дошъл на власт по ненасилствен път и привидно изразяващ волята на народа, вече минава за демократично легитимиран. С подпомагането на тайно инсценирани смени на системата се занимават мощни във финансово отношение мрежи на частни организации „в обществена полза”, посветили се на подкрепата на „демокрацията и правата на човека” в държави, които се проявяват като недостатъчно напреднали. Една от най-влиятелните такива организации е Националният фонд за демокрация (NED), както и финансираните от него частни неправителствени организации като „Фрийдъм Хаус” и института „Отворено общество” на Джордж Сорос. За щастие през 1991 г. бившият президент на Националния фонд за демокрация Алън Уайнстейн разкрива приемствеността между дейностите на тези организации и подготвените от ЦРУ пучове: „Много от онова, което ние правим днес, е правено тайно преди двайсет и пет години от ЦРУ”. И действително Националният фонд за демокрация може да ни препрати към дълъг списък, наложени без употреба на сила авторитарни, но приятелски настроени към САЩ режими, преди всичко в Централна и Южна Америка. Понастоящем вниманието на NED е насочено към „поощряване” на демокрацията” в Източна Европа. В допълнение всички тези дейности в подкрепа на хегемонистките интереси са съпътствани от функциониращи на глобално ниво специализирани пропагандни фирми, които самите те се наричат пиар агенции. Пропагандата на такива фирми съпровожда подготовката и извършването на всички интервенции на САЩ от последните десетилетия. Въпреки голямото си влияние върху средствата за масово осведомяване тези фирми са в голяма степен невидими за обществеността. Например „Хил&Ноултън Стратеджис” (които придобиха някаква известност покрай скандалните лъжепоказания на малолетна кувейтка за това, че по време на инвазията през 1990 г. в Кувейт иракски войници са убивали недоносени бебета, като са ги изваждали от кувьозите), „Бърсън-Марстелър” и „Рендън Груп”. Те демонстрират със завиден успех по целия свят, че могат „да продават” не само войни на обществеността, но и желаната политическа „реалност”. За обществеността този политически контекст на една продължаваща десетки години приемственост остава невидим, тъй като масовите медии фрагментират тази дейност като военна намеса за насърчаване на демокрацията и зачитането на човешките права. Или пък така, сякаш при размириците в ислямските държави само народът изразява волята си, за да постигне точно желаната от „нас” смяна на системата.
Изкуството на измамата
Потенциалът на хората да изразяват своето възмущение не може да бъде оставен на случайността или на самите тях. Тъй като по природа хората притежават морална чувствителност, контролът върху недоволството им изисква да им се внуши политическа апатия. Освен това трябват и техники, за да бъдат направени морално невидими всички факти, които биха застрашили тази апатия. Именно това означава реалполитика – да се гледа на препратките към демокрацията, човешките права и моралните норми като към реторични обвивки, с които населението може ефективно да се управлява; за целта са необходими подходящи техники, с които хората да бъдат заблудени и измамени относно несъответствието между политическата реторика и действителността. От своя страна измамата е толкова по-успешна, колкото повече техниките са съобразени със закономерностите на нашето мислене. През изминалите десетилетия психологията е натрупала изобилие от нови познания за закономерностите и начина на функциониране на човешкия ум. Много от тези прозрения могат да бъдат полезни за усъвършенстването на техниките на пропагандата и на измамата. Не е изненадващо, че се намират достатъчно психолози, които са готови да се поставят в услуга на такова начинание, което, естествено, им носи уважението на „важни” кръгове. Само един пример: през 2003 г. Асоциацията на американските психолози, най-голямата световна професионална организация на психолози, организира заедно с ЦРУ семинар на тема „Наука за лъжата”. Задачата на семинара е да се обсъдят резултатите от най-новите психологически изследвания и да се подготвят за практиката, за да може на тази база населението да се заблуждава най-ефективно „за целите на националната сигурност”. Членове на Асоциацията на американските психолози участват също и в усъвършенстването и провеждането на практикуваните в Гуантанамо техники за изтезаване, а асоциацията се опитва публично да оправдае тези техники. Изобщо сътрудничеството между Асоциацията на американските психолози и Централното разузнавателно управление има дълги традиции. И други тайни служби се интересуват от подобни психологически изследвания, които дават възможност за развиване на по-съвършени техники за заблуждаване и за манипулиране на общественото мнение. Сред разкритите от Сноудън документи е и една учебна презентация на британската разузнавателна служба – Главната квартира на правителствените комуникации (GCHQ), която е посветена именно на възможностите да бъде мамено населението и да се правят фактите невидими въз основа на съвременните знания за принципите на нашето мислене. Презентацията е озаглавена „Изкуството на измамата”, а на един от слайдовете е показана съвсем на място вече споменатата картина на Йеронимус Бош „Фокусникът”. В това ръководство са представени подробно функционалните области на нашия ум, както и специфичните характеристики на тези функционални области, които могат да бъдат използвани за целите на измамата.
Можем ли да се предпазим от системното манипулиране на нашите нагласи, убеждения и мнения?
При развиването на по-съвършени техники за манипулиране целенасочено се търсят аспекти на нашия ум, които могат да се използват като „психически слабости” за целите на манипулацията. Най-важното в това отношение е, че използваните за тези цели функции на нашия ум – поради начина, по който е устроен – не са достъпни съзнателно. Когато те се използват за манипулиране, ние ставаме жертва на такива манипулации почти автоматично, неволно и неосъзнато, без дори да забележим, че им се поддаваме. Дори когато знаем как функционират техниките за манипулиране и кои свойства на ума ни ги улесняват, пак не сме защитени от тях. Активираните при това вътрешни процеси протичат неосъзнато и не подлежат на нашия нарочен контрол. Когато веднъж са активирани, е невъзможно да поискаме да ги избегнем. От тази гледна точка те не се различават по принцип от процесите, които например лежат в основата на възприятието. И при възприятието не можем по желание да коригираме т.нар. илюзии на възприятието. Например илюзията за движение, която имаме, когато на гарата гледаме от прозореца на спрял влак движещия се по съседните релси влак и усещането ни е, че всъщност потегля нашият влак. Подобни ефекти протичат неосъзнато и автоматично и не изчезват, дори и да сме напълно наясно с тях. Следователно, ако искаме да им се изплъзнем, трябва да избягваме онези ситуации, които ги пораждат. Същото важи и за специфичните особености на менталните процеси, които се търсят, за да се използват за целите на манипулацията. И те протичат в максимална степен неосъзнато, когато са породени от конкретна ситуация и не са контролируеми когнитивно. Следователно ние можем да предотвратим психологическите ефекти, от които целенасочено се възползват техниките за манипулиране, само ако избягваме, доколкото е възможно, пораждащите ги ситуации. Единствено когато забележим, че се намираме в манипулативен контекст, и започнем активно да избягваме медиите, чрез които се предават желаните манипулации, ще имаме някакъв шанс в подобни ситуации да съхраним някакъв остатък от автономия и лична свобода. Когато обаче ние се подложим доброволно на манипулативния контекст и освен това сме убедени, че сме в състояние да разграничаваме истината от измамата в „новините” на медиите, всъщност изпълняваме всички предварителни условия за успеха на съответните техники за манипулиране. Човешкият ум действително е така устроен, че съществуват много варианти за неговото манипулиране и покрай това за „инструментализирането” на едни хора заради стремежа на други към властта. Все пак обаче ние по природа разполагаме с богат репертоар от възможности на нашия ум, за да разпознаваме манипулативните контексти и по този начин активно да ги избягваме. Разполагаме сякаш с една естествена имунна система срещу манипулацията. Само трябва да решим да я пуснем в действие.