Голям брой анализатори стигат до заключението, че хегемонията на долара в световната валутна система защитава интересите на САЩ, и че Китай съвсем скоро има намерение да отправи предизвикателство към тази система. В действителност всичко говори за точно обратното.

Прогнозите за бъдещето на китайската икономика силно се разминават. Едни от експертите прогнозират бърз растеж и удвояване на брутния вътрешен продукт (БВП) на Китай в близките 10-12 години. Те са на мнение, че се ражда нов световен ред, в който Западът вече няма да доминира. Други очакват в близките пет години крах на китайската политическа система или икономика. Всъщност, няма да се случи нито едното, нито другото.

Годините на стремителен растеж вече са в миналото, но ако Китай се справи с преструктурирането на икономиката си, той ще може в близките години да поддържа средногодишни темпове на растеж на БВП около 4-5%. Темповете на растежа ще продължат да падат и в бъдеще, но това не означава, че Китай ще се изправи пред икономическа или политическа криза. Въпреки това, икономическата политика на Китай продължава да тревожи западните анализатори. От април 2016 г. Националната банка на Китай започна да публикува отчета за валутните резерви на страната. Информацията обхваща не само резервите в юани и щатски долари, а и резервите в Специални права на тираж (СПТ), получени  от Международния валутен фонд (МВФ). Китайската банка твърди, че СПТ са много по-стабилни, от която и да било валута във валутната кошница на МВФ, било то евро, американски долари, йени, лири стерлинги, а от октомври тази година и юани .

Китайските банкери считат, че преизчисляването на валутните резерви в СПТ, намалява риска от резки скокове в стойността на валутните резерви, предизвикан от колебанията на валутните курсове. Освен това, Националната банка на Китай заяви, че арбитражът на валутните резерви в СПТ ще засили ролята им в международен финансов аспект . Това изявление удиви голямата част от западните експерти. Някои от тях даже побързаха да кажат, че това е част от стратегическия план на китайските власти за ликвидиране на глобалната хегемония на долара. Лондонският анализатор Дейвид Марш счита например, че Китай възнамерява да установи нов финансов ред, базиран на мултивалутна резервна система. Обаче, каквото и да мислят някои китайски икономисти за нова валутна система, реалната политика на Пекин в последните десетилетия е ориентирана точно в противоположна посока, към укрепване ролята на долара като резервна валута . Нещата не са се променили и сега, когато икономиката на Китай се нуждае от структурна корекция.

Господството на долара и световния ред

През 2008 г. на мнозина им се струваше, че финансовата криза е първият етап от неизбежния упадък на Америка. Че старите финансови центрове като Ню Йорк и Лондон скоро ще отстъпят място на Шанхай, Сао Пауло и Москва, а европейската икономика и еврото ще укрепнат. Малко бяха тези, които прогнозираха, че китайската икономика ще забави темповете си на растеж под 9%, но всички бяха единодушни, че ръст под 8% е невъзможен, защото тогава китайските власти не могат да стабилизират заетостта. Оказа се, че аналитиците превъзнасяха прозорливостта на китайските власти и объркаха желанията на Пекин с неговите възможности. Това се отнасяше и до намеренията на някои китайски икономисти да направят от юана една от доминиращите резервни валути . Тези оптимисти не виждат, че бързият ръст на търговията с юани се дължи преди всичко на ефекта от неговата ниска котировка и спекулативни валутни операции.

Още преди няколко години за добре запознатите с финансовата и икономическа история експерти беше ясно, че преструктурирането на китайската икономика е неизбежно. А ролята на долара в международните разчети, не само че няма да намалее, а даже ще нарасне . Логично беше инвеститорите да се оттеглят от по-малко ликвидните валути. Накрая така и стана. Развиващите се пазари все още не са станали самодостатъчни двигатели на ръста. Шанхай, Сао Пауло и Москва не успяха да изземат лидерството от старите финансови центрове, а делът на долара в международните валутни резерви нарасна от 61% през 2009 г. до 64% към днешна дата . Много европейци, а също и представители на редица други държави, както в миналото, така и сега, не са доволни от преимуществата, които навярно Америка получава от хегемонията на долара. Някои десни европейски партии, като например членовете на френския Национален фронт, даже говорят, че еврото и Европейският съюз са част от специален американски план за отслабването на Европа. Но не само десните партии, а и привържениците на еврото, настояват, че сегашните му проблеми са провокирани от англосаксонската опозиция, опасяваща се от укрепването на Европа и нейната единна валута .

Бившият френски премиер Доминик дьо Вилпен наскоро предложи Франция и Китай да създадат свой съюз, който да сложи край на американско-британската финансова хегемония. Но всъщност, може ли резервният статус на долара да се счита за елемент от финансовата хегемония на САЩ? В интерес на Китай ли е да замени доларите си с със СПТ или даже с юани? Дали публикуването на финансовите отчети на Китай в СПТ ще подкопае ролята на долара като резервна валута? Отговорът на тези три въпроса категорично е: НЕ.

Цената на валутната хегемония

Изчисляването на валутните резерви на Китай в СПТ не представляваше проблем и преди. Но даже ако китайската отчетност показва видимо увеличение на дела на СПТ във валутните резерви, това няма до доведе до по-масовото им използване в качеството им на резервна валута от останалите страни. По принцип централните банки могат да купуват СПТ за попълване на резервите си, само ако МВФ или някоя от държавите емитира облигации, номинирани в СПТ, и то при условие, че емитентът може да хеджира риска си, като закупи еквивалентно количество от валутите, включени в кошницата от СПТ на МВФ .

Но повечето централни банки за съжаление не разполагат с такава възможност.

Когато някоя страна започне да закупува една или друга валута за попълване на резервите си, това натоварва емитента и със значителни разходи. Да допуснем например, че централната банка на някоя страна купи бондове от МВФ, номинирани в СПТ. Тогава МВФ е длъжен да хеджира потенциалния риск, като закупи равностойно количество долари, евро, юани, фунтове или йени. Получава се същото, ако централната банка си купи директно облигации, номинирани в една от тези валути. Впрочем, нито Европа, нито Япония, нито Китай  желаят другите страни да купуват техни държавни ценни книжа за попълване на валутните си резерви .

Например, когато преди три години Централната банка на Китай увеличи покупката на йени, японското правителство поиска тя да преустанови тази практика, защото това съкращава положителното салдо (профицита) в търговския баланс на Япония. Как се получава това? Да предположим, че Япония се нуждае от външен капитал поради недостатъчната ефективност на вътрешните инвестиции. Тогава покупката на йени от Китай  ще бъде от полза, защото намаленият размер на положителното външнотърговско салдо на страната би провокирал по-продуктивни вътрешни инвестиции. Истината обаче е, че нито Япония, нито другите развити икономики се нуждаят от подобна подкрепа за вътрешните си инвестиции. Ефективните инвестиционни проекти така и така ще получат своето финансиране. А в този случай закупуването на йени от Китай ще намали спестяванията в Япония, което на свой ред предполага или увеличаване на дълговото бреме, или ръст на безработицата . Вероятно японските власти не желаят нито едното, нито другото, а едва ли има и друга страна, която да желае това.

По същата причина и европейските страни още до въвеждането на еврото се противопоставяха на изкупуването на националните им валути, а Китай днес ограничава притока на чуждестранен капитал. Ако в близките години или десетилетия юанът стане една от ключовите резервни валути, това ще доведе до нарастване на дълговете на Китай, или до ръст на безработицата . И едното, и другото би усложнило и забавило преструктурирането на китайската икономика.

Само САЩ и до известна степен Великобритания разрешават неограничено закупуване на техни държавни облигации от чуждите централни банки. В момента ролята на долара като резервна валута не дава почти никакви преимущества на САЩ. Америка, както и другите богати страни, нямат проблеми с вътрешните си инвестиции, а притокът на чужд капитал не може да стимулира продуктивни вътрешни инвестиции. Чуждият капитал единствено провокира спад в спестяванията и като следствие на това, или нарастват дълговете, или расте безработицата. Нещо подобно се случи и през 2008 година. Отначало започна нарастване на дълговете, а след това се увеличи и безработицата. Освен това, САЩ също са принудени да плащат висока цена върху доларовите резерви, натрупани от централните банки на другите държави. При тази ситуация, колкото и атрактивни да изглеждат СПТ, доларът ще остане господстваща резервна валута още няколко десетилетия, освен ако правителството на САЩ не реши да сложи край на неговата хегемония.

Геополитика на търговския дефицит

Ако американските власти ограничат закупуването на долари от централните банки на останалите страни, обемът на международната търговия рязко ще се съкрати, а търговският дефицит на САЩ, а след него и безработицата, ще намалеят и американската икономика ще ускори растежа си. Вярно е и обратното. Ако в Европа и Китай търговските профицити намалеят, тези страни по-вероятно ще се сблъскат с нарастване на дълговете или безработица, а растежът на техните икономики ще се забави.

Именно по този начин хегемонията на долара провокира безотговорна икономическа политика на много от европейските страни след кризата от 2008 г. В частност, може да посочим политиката на германските власти по забавяне на темповете на нарастване на работната заплата, която предизвика рязко свиване на вътрешното търсене и доведе до рекорден профицит на търговския баланс на страната. Вашингтон дълго време си затваряше очите пред този факт. Едва през април 2016 г. Министерството на финансите на САЩ включи Германия, Китай и Япония в новия „списък за особен контрол” на страните, чиято политика може да застраши стабилността на валутните курсове .

Но защо Америка се примирява да плаща цената на доларовата хегемония? По време на Студената война САЩ извлякоха колосални политически дивиденти от способността си да влияят върху чуждите пазари и да намаляват нивата на безработица в другите страни. Днес не е ясно доколко такова влияние е важно, но то е единственото рационално обяснение на факта, че Америка не възпрепятства натрупването на международни резерви в долари. В един момент обаче икономическите разходи за  воденето на такава политика окончателно ще надхвърлят политическите изгоди, която тя носи.

Въпреки това, икономистите продължават да твърдят, че господството на долара носи на САЩ различни по характер материални изгоди . Например Стивън Роуч от Йейлския университет обръща внимание на крайно ниското ниво на спестявания в САЩ. По негово мнение Америка е принудена да разчита на китайските и европейски спестявания, за да компенсира своето свръхпотребление. Намираме, че това мнение е погрешно. Да, господството на долара позволява на американците да имат необичайно високо потребление, превишаващо доходите им, но именно натрупаните доларови резерви от другите страни пораждат това свръхпотребление. Нормата на спестявания в САЩ е ниска, защото тя балансира притока на чужд капитал.

Вносът на капитал в САЩ не увеличава обема на инвестициите, защото ефективните проекти и без него си осигуряват необходимото финансиране, а само води до намаляване на спестяванията. Това е валидно както за периоди на растеж, така и за периоди на депресия. Ако чуждите спестявания се вливат в икономиката по време на „бум”, те подгряват цените, особено на пазара на недвижими имоти и на фондовия пазар. Семействата, притежаващи активи, увеличават разходите си за потребление в тези сектори, както за сметка на спестяванията, така и за сметка на нарастване задлъжнялостта си. Това временно създава нови работни места и увеличава заетостта. На свой ред, в периодите на депресия потреблението пада, а безработицата расте, което също води до намаляване на спестяванията.

Носи ли доларовата хегемония някакви други изгоди на САЩ? Икономистите обикновено изтъкват и няколко други такива . Основната от тях е, че САЩ продават т.нар. „икономическа застраховка” . В периодите на стабилност Америка обръща нискорисковия приток на качествен капитал в по-рискови вложения зад граница, получавайки премия за риска, която след това изплаща в периоди на нестабилност. Това е полезно както за САЩ, така и за купувачите на подобна „застраховка”. По този начин, когато нещата в света не вървят добре, доларът остава стабилен и това предпазва държавата от редица проблеми, а купувачите на долари получават по-стабилни доходи. Но и този ефект не зависи от резервния статус на долара. От него могат да се възползват всички страни, чиито икономики се възприемат като „тихи пристанища”. Например, Япония, Германия или Швейцария. Нещо повече, преди няколко години министър-председателят на Япония Шиндзо Абе имаше намерение да предпази страната си от подобно преимущество. Тогава той заяви, че „ако нещата вървят така и по-нататък, йената ще укрепне, а това със сигурност не трябва да го допуснем”. Впрочем, нежеланието на Япония тогава да се възползва от натрапеното й преимущество предизвика недоволство. И най-вече от страна на Китай, който нарече паричната политика на Япония „приспособленска”, и заяви, че това е „пренос” на кризата в други страни”.

Чудно е, че Вашингтон все още не е започнал да настоява за лимитиране на резервите в долари. Напълно логично изглежда, САЩ да вземе мерки останалите страни да не увеличават темповете си на растеж за сметка на увеличаване задлъжнялостта на американците или във вреда на тяхната заетост. В този аспект, действително би могло да помогне повишаването на статуса на СПТ. Ако централните банки могат да държат резервите си само в СПТ, тогава на САЩ ще се паднат по-малко от 42% от съществуващите дисбаланси. При сегашното състояние това съотношение е около две трети в зависимост от дела на долара във валутните резерви . Тогава Европа ще бъде принудена да поеме почти 31% от това бреме, а частта на Китай, Япония и Великобритания ще бъде някъде в рамките между 6-11%.

Още по-добре би било, както предлага Кейнс още по времето на Бретънуудската конференция, нито една от страните да няма право да пренася вътрешно-икономическите си дисбаланси (предизвикани от собствената й икономическа политика) върху своите търговски партньори. Логиката на такова преструктуриране е неумолима и с течение на времето тя непременно ще се случи. Въпросът е какви икономически трудности още е готово да понесе американското правителство преди да се реши на такава стъпка.

Източник: Carnegie Moscow Center
Автор: Майкъл Петис