И насилието от страна на опозицията, и нарастващият авторитаризъм на правителството носят вина за това

Новините за Венецуела като че ли се влошават с всеки изминал ден. На 29 март Върховният съд иззе законодателната власт на Конгреса. Частичната отмяна на това решение, предприето дни по-късно, не попречи на избухването на нова вълна от смъртоносни протести в началото на април. Жертвите досега са трийсет и се увеличават с всеки изминал ден. Убити са както поддръжници на опозицията, така и на правителството. Правителствени служби са били разграбени и подпалени, а държавни служители – убити. Не му се вижда краят.

Организацията на американските държави (ОАС) ще проведе още една извънредна среща на външните министри, за да обсъди кризата във Венецуела. Венецуела обяви, че ще напусне ОАС, вероятно за да изпревари своето отстраняване от организацията. В очите на мнозина това действие ще я превърне в още по-презирана страна, отколкото тя вече е.

Дълбоката икономическа и социална криза не дава признаци, че ще утихне и вероятно ще се влоши сред хаоса и насилието, което разтърсва страната. Опозицията показа готовността си да пожертва възможностите за икономическо възстановяване, за да постигне целта си и да отстрани президента Николас Мадуро, а Associated Press съобщи, че председателят на водения от опозицията Конгрес Хулио Борхес наскоро се е свързал с повече от 12 водещи международни банки, като ги е призовал да не работят с Венецуела. Правителството, на свой ред, е изправено пред нарастваща критика заради привидно пълната му неспособност да разреши или дори да признае пълната тежест на социално-икономическата криза в страната, както и заради това, което мнозина считат за плъзгане към авторитаризъм.

Как да разбираме всичко това?

В момента се разпространяват две контрастиращи версии за кризата във Венецуела. Първата, изтъквана в западните медии, описва правителството като диктаторски режим, въвлечен в безмилостната репресия над героичната опозиция, която мирно иска завръщане към демократичното управление. Втората, представена от правителството и една малка (и вероятно намаляваща) група от активисти за международна солидарност, описва демократично избраното правителство като обсадено от яростната, извадена от равновесие опозиция, която (а) представлява малцинство от богати елити; б) ползва се с пълна подкрепа от империята на САЩ; и в) няма да се спре пред нищо, за да постигне промяна на режима, независимо от законността или морала на действията си.

И двете версии съдържат елементи от истината, но нито една от тях не изчерпва причините за кризата във Венецуела.

Идеята, че Венецуела е авторитарна, се повтаря до втръсване през почти целия осемнадесетгодишен период на управлението на чависти, който започна, когато Уго Чавес бе избран за президент през 1998 г.

Доскоро беше сравнително лесно това твърдение да бъде опровергано, като се пренебрегва факта, че управляващата партия на Венецуела се утвърждава многократно, спечелвайки 12 от 15 основни избори между 1998-а и 2015-а, и отстъпи три пъти (през декември 2007 г., септември 2010 г. и декември 2015 г., когато загуби изборите). На няколко пъти Чавес заема поста от 1998 до 2012 г., като печели със значителна разлика (най-ниската разлика е 55% срещу 44% през 2012 г., а най-високата – 63% срещу 37% през 2006 г.).

Настоящият президент Николас Мадуро също беше избран демократично. Редовно повтарящите се обвинения в изборни измами нямат основание, тъй като измамата е невъзможна в избирателната система на Венецуела, която Джими Картър нарече „най-добрата в светa”.

Да, докато предишните твърдения за авторитаризма във Венецуела нямат особени основания, това вече не е така. Редица действия от страна на правителството от началото на 2016 г. насам правят все по-трудни за оспорване твърденията, че Венецуела се движи в авторитарна посока.

Първо, през 2016 г. Върховният съд, който очевидно, а дори и открито, е подчинен на изпълнителната власт, попречи на контролирания от опозицията Конгрес (спечелил законодателно мнозинство през декември 2015 г.) да прокара каквито и да било значителни законодателни промени. В някои случаи законодателите се опитваха да действат извън своите правомощия, например като поискаха да се даде амнистия на затворници като Леополдо Лопес. Въпреки това системното блокиране на Конгреса от страна на Върховния съд обезсили новопродобитото законодателно мнозинство на опозицията, а по този начин и резултатите от изборите през декември 2015 г.

Второ, след като го забави с месеци, правителството отмени свикването на разрешен от конституцията референдум за предсрочно отзоваване на президента през октомври 2016 г. Трето, правителството отложи общинските и регионалните избори за неограничен период от време, а според конституцията те трябваше да бъдат проведени през 2016 г. (въпреки че Мадуро наскоро призова да се зададе датата на изборите). Четвърто, както беше отбелязано, Върховният съд издаде решение за разпускане на Конгреса през март преди да го отмени частично дни по-късно по искане на Мадуро. Мадуро бе принуден да предприеме действия, когато неговият главен прокурор Луиза Ортега предприе безпрецедентната стъпка публично да обвини Върховния съд в това, че решението му „прави пробив в конституционния ред”. Пето, през април 2017 г., на Енрике Каприлес, водеща опозиционна фигура и бивш кандидат за президент (през 2012 и 2013 г.), му беше забранено да участва в политиката в продължение на петнайсет години с твърде съмнителни мотиви.

Като отмени референдума, преустанови изборите и възпрепятства опозиционните политици да се качат на власт, венецуелското правителство систематично блокира възможността на венецуелския народ да изразява своята воля чрез избори. Трудно бихме могли да наречем това по друг начин освен пълзящ авторитаризъм. Но също така е трудно да се съгласим с определението, че режимът във Венецуела е изцяло авторитарен, като се има предвид достъпът на опозицията до традиционните и социалните медии, както и възможността ѝ да се ангажира с антиправителствени протести, въпреки някои ограничения (някои, ако не и всички, като например ограничаването на достъпа на протестиращите до части от Каракас, изглеждат разумни на фона на повтарящите се епизоди на унищожаване на държавна собственост).

Правителството заслужава силна критика за авторитарните си действия и продължаващата неспособност да предприеме смислени действия за разрешаване на социално-икономическата криза в страната. И все пак, опозицията е далеч от определението за жертва, която няма вина, каквато се опитват да я изкарат репортажите в мейнстрийм медиите. Един особено явен пример за това, че медиите прикриват насилието от страна на опозицията си и в миналото, и в настоящето, се появява в статия от 19 април в New York Times. Тя по чудо трансформира насилствения военен преврат от 2002 г., който събори Юго Чавес, в привидно мирно „протестно движение”: „Докато предишните протестни движения на опозицията често се стремяха да свалят лявото правителство – едно през 2002 г. дори за кратко свали от власт Уго Чавес, тогавашния президент ...”.

Има достатъчно доказателства за готовността на опозицията да използва насилствени и противоконституционни средства срещу правителството, която не се ограничава само с преврата от 2002 г., а продължава и сега. През април 2013 г. опозицията отказа да признае победата на Мадуро, въпреки нулевите доказателства за измами, и участва в протести, стигащи до насилие, които доведоха до най-малко седем смъртни случая на цивилни. Между февруари и април 2014 г. са загинали 41 души при друга вълна от насилие, предизвикана от опозицията. Широко разпространено е мнението, че тези смъртни случаи са резултат от действията както на опозиционните активисти, така и на държавните сили за сигурност. Някои доклади сочат, че всяка страна отговаря за приблизително половината от смъртните случаи, въпреки че е предизвикателство да се събере напълно надеждна информация по този оспорван проблем.

Опозицията е вземала участие в множество актове на насилие по време на сегашните протести. В репортаж от Венецуела на 23 април Рейчъл Буутройд Рохас пише:

„Списъкът с актове на насилие през последните 18 дни е шокиращ – училищата са били обърнати с главата надолу, сграда на Върховния съд е била разбита, база на въздушните сили е била нападната, а общественият транспорт, здравните и ветеринарните съоръжения са били унищожени. Най-малко 23-ма са мъртви, а много повече - ранени. При един от най-шокиращите случаи на насилие от страна на дясното крило (около 10 ч. вечерта на 20 април) жените, децата и над 50 новородени деца е трябвало да бъдат евакуирани от правителството от обществена АГ болница, която е била атакувана от опозиционни групи”.

Един от най-трагичните скорошни смъртни случаи е от 23 април, когато Алмелина Карило, „47-годишна медицинска сестра, е отивала на работа за следобедната си смяна, когато пътя ѝ пресича чавистко шествие. Тя е в критично състояние, след като е била ударена от замръзнала бутилка, вероятно хвърлена от висок апартамент от симпатизант на опозицията”.

Не е ясно кога или как Венецуела ще спре да се спуска надолу по спиралата. В този смисъл, задачата на всеки, който има отношение към Венецуела, и по-специално активистите вляво на центъра, учените и журналистите, които аплодираха и документираха многото важни постижения на „Боливарска революция”, е тройно по-голяма.

Първо, те трябва да говорят истината. Това означава, разбира се, да документират и да популяризират бруталното и смъртоносно използване на насилието от страна на опозицията срещу правителствени служители, обикновени чависти и невинни свидетели. Този въпрос заслужава много повече внимание, отколкото получава в мейнстийм медиите във Венецуела. И все пак, левицата не може да не обръща внимание на това, че правителството се плъзга към авторитаризма, нито да не обръща внимание на несправедливите му политики. Това не идва от неоправдано сляпа вяра в либералната, представителна демокрация, а от това, че авторитарното управление е несъвместимо с красивия, макар и противоречив и дефектен проект за изграждане на „демокрация на участието и протагонизма (participatory and protagonistic democracy)”, за чието развитие спомогна чавизмът.

Второ, да отхвърлят всички призиви за империалистически интервенции, насочени към „спасяването” на Венецуела. Опитите да се направи това не само ще се провалят, но и вероятно ще превърнат тежката ситуация в трагична, както добре показват ужасяващите неща, които се случват в Ирак и Афганистан.

Трето, да бъдат солидарни с мнозинството от венецуелците, които страдат в ръцете на отмъстителна, безразсъдна опозиция и некомпетентното, безотговорно правителство. Ако има лозунг, който улавя текущото настроение на хората, живеещи в кварталите и селата около Венецуела, вероятно е: Que se vayan todos. Изхвърлете всички вън.

Източник: Foreign Policy In Focus

Автор: Габриел Хетланд (Gabriel Hetland)

Превод: Десислава Пътева