Обещанието на Доналд Тръмп да поеме нов курс във външната политика на САЩ е добре дошло и същевременно крайно необходимо. Но ако действително иска да успее, той ще трябва първо да убие чудовището на неоконсерватизма, което обитава Вашингтон.

Ако новоизбраният президент Доналд Тръмп предприеме нов курс във външната политика, както неведнъж подчерта по време на кампанията си, то без съмнение той се изправя пред една чудовищна задача. По света има разположени над 800 американски военни бази, което само по себе си е свидетелство за съществуването на една империя, от каквато дори древните римляни биха се гордели. Естеството на империята САЩ бе обобщено най-кратко и ясно от колумниста на New York Times Томас Фридман:

„Скритата ръка на пазара никога няма да може да съществува без скрития юмрук – Макдоналдс нямаше да може да процъфтява, ако не беше McDonnell Douglas, производителят на изтребителите на военновъздушните сили на САЩ F-15. А скритият юмрук, който се грижи технологиите от Силиконовата долина да процъфтяват, това са Американската армия, Военновъздушните сили на САЩ, Военноморските сили и морската пехота.”

Проблемът е, че икономическата хегемония, на която се радват САЩ, не би могла да съществува без военната сила, която служи както за защита, така и като гарант. Военната мощ е едновременно двигател на икономиката и огромна дупка в бюджета на държавата, която изсмуква впечатляващата сума от около 600 милиарда долара. Това е един раздут бюджет и една сила, която няма да позволи той да бъде намален, особено като се има предвид огромната мрежа от корпоративни интереси, които зависят от неговото запазване.

Въпреки че новоизбраният президент не е неоконсерватор, неоконите не са изчезнали в резултат на неговото избиране, и което е по-важно, не се е изпарило убеждението им, че светът трябва да играе по свирката на Америка. Такива като Джон Маккейн, Виктория Нюланд, Джон Болтън и Пол Улфовиц, заедно с техните сподвижници, работещи в безбройните мозъчни тръстове и фондации, образувайки една цяла индустрия, остават непоклатими в политическия, медийния, разузнавателния и военен истаблишмънт. Освен това, когато говорим за неокони, това не се отнася само до републиканците. Хилъри е част от неоконите, защото тяхната визия за мястото на Америка в света съвпада с нейната. Същото се отнася и до Обама по време на неговия престой в Белия дом – потвърждение за което могат да дадат народите на Афганистан и Сирия. Похвално е, че Тръмп и неговият екип не избегнаха да се противопоставят на грозната и неудобна истина за външната политика, водена от Вашингтон в навечерието на 11 септември, която страшно много напомняше на пиян гигант, който стъпва тромаво в китайски магазин, помитайки и разрушавайки всичко по пътя си, без да има идея за посоката или последователността на действията си. Ето кратката и ясна позиция на новоизбрания президент на САЩ, изразена в интервю за Wall Street Journal:

„Мисля си следното: Воюваме със Сирия, която воюва с Ислямска държава. А ние искаме да се отървем от Ислямска държава. Подкрепяме бунтовниците против правителството на Сирия, а в същото време нямаме никаква представа кои всъщност са тези хора. Ако САЩ нападнат г-н Асад, това би означавало, че ние се борим с Русия и със Сирия.”

Сравнете този прост, но убедителен анализ с имперската арогантност, заложена в не много популярния днес „Проект за новия американски век” (PNAC), доктрината на неоконите, която се появи в отговор на разпадането на Съветския съюз в началото на 90-те години. Ето и принципите на „Проекта за новия американски век”, така както са описани през 1997 г.:

„Нашата цел е да окажем подкрепа на американското глобално лидерство и да докажем неговата важност. С приближаването на края на ХХ век, САЩ се очертава като голямата световна сила. След като доведе Запада до победа по време на Студената война, Америка се изправя пред една възможност, която в същото време представлява и предизвикателство: Смятат ли Съединените щати да доразвият достиженията на последните десетилетия? Имат ли волята да моделират задаващия се нов век в унисон с американските принципи и интереси?”

На света е ясно, че откачените американски неокони не се бореха за демокрация и човешки права, а за доминация, хегемония и за елиминирането на всичко и всеки, който би попречил на тяхната извратена визия за Pax Americana. Това е и истинският мотив за войната в Ирак, за смяната на режима в Либия под егидата на НАТО и за опита за промяна на режима в Сирия, посредством прокси война. В действителност, въпреки, че Бил Клинтън никога не е бил член на мозъчния тръст „Проект за новия американски век”, неговото президентстване мина под знака на същата философия, предизвиквайки разпада на Югославия отново с помощта на НАТО – нещо като военен клуб, чиято цел е да елиминира пречките пред имперските интереси на Вашингтон.  

Всъщност единствената значима разлика е в метода, по който президентските администрации при републиканците и демократите преследваха тази цел. Президентите от Демократическата партия Бил Клинтън и Барак Обама избраха международния подход, изпращайки НАТО като „юмрук по пощата”, както го описва Фридман, а не, използвайки американската армия, заедно с други по-малки съюзници като Великобритания. При републиканската администрация на Буш нещата стояха по следния начин: „Или сте с нас, или сте против нас”. Независимо от използвания метод, резултатът е все един и същи – арогантността и тиранията на една суперсила излязоха извън границите на нормалното.

С избора на Тръмп в Белия дом тази неоконсервативна доктрина претърпя сеизмично идеологическо, интелектуално и политическо поражение. Въпреки това, както вече споменах, неоконсерватизмът далеч не е умрял и това е причината Тръмп да го очаква важна битка във Вашингтон, ако той предприеме крачка към смяна на външнополитическия курс на САЩ. 45-тият президент на Съединените щати няма избор. В 2016 г. Америка вече не е светът и светът вече не е Америка.   

Автор: Джон Уайт
Превод: Антоанета Киселинчева