Като кандидат-президент Доналд Тръмп предложи рязко скъсване с линията на своите предшественици. Той беше особено критичен към неоконсерваторите, които бяха склонни да подкрепят нова война на всяка крачка. Всъщност, той обеща да не включва в своята администрация „тези, които имат перфекти автобиографии, но много малко неща, с които да се похвалят, освен с отговорността за дългата история с провалени политики и продължаващи загуби във войни.” Като цяло той държеше на този ангажимент - например когато отказа да назначи за заместник-държавен секретар Елиът Ейбрамс, който каза, че Тръмп не е подходящ за президент.

По същество кандидат-президентът Тръмп предлагаше не толкова философия, колкото склонност към определени действия. Ако не като реалист, то поне като практичен човек, той се вълнуваше за последствията повече отколкото своите преки предшественици, които разглеждаха войните в качеството на морални походи - в Сомалия, на Балканите, в Афганистан, Ирак, Либия и Сирия. За разлика от тях Тръмп обеща, че „противно на други кандидати за президент войната и агресията няма да бъдат моят първи инстинкт.” Но досега администрацията на Тръмп се очертава като разочарование за онези, които се надяваха за почивка на синтеза между либерални интернационализъм и неоконсерватизъм.

Първият проблем е набирането на хора за екипа. Във Вашингтон хората са политика. Президентът може да говори и да туитва, но той се нуждае от други, за да превърне идеите си в реалност и да приложи своите директиви. Не изглежда той да има някакви външнополитически реалисти около себе си или поне някой със сдържана визия за международните отговорности на Америка.

Рекс Тилърсън, Джеймс Матис и Х. Р. Макмастър до един са сериозни и талантливи и никой от тях не е неокон. Въпреки това всички изглеждат склонни към традиционните подходи на външната политика и са ангажирани с това да направят неконвенционалните мисли на своя шеф умерени. Повечето от имената, споменати за заместник-държавен секретар са категорично ястреби, или някаква комбинация между ястреби и центристи – Ейбрамс, Джон Болтън и Джон Хънтсман.

Тръмп изглежда е най-загрижен от проблеми, които имат пряк вътрешен ефект и особено от икономическите рецепти, за които очевидно не е прав. Той от много време е протекционист (неговите антиимиграционни становища са от скоро). Но неговите виждания не се промениха дори когато се промениха обстоятелствата. Китайците веднъж изкуствено занижиха стойността на юана, но наскоро предприеха противоположния подход. Съединените щати не са единствени в загубата на работни места, които изчезват по света и няма да се върнат обратно. Многостранните търговски сделки рядко са перфектни, но те не са фирмен баланс. Те обикновено предлагат както икономически, така и политически ползи. Тръмп не изглежда готов да признае това, поне не риторично. В действителност той качи на борда опасни противници на свободната търговия като Питър Наваро.

Отричането от администрацията на Транстихоокеанското партньорство беше на практика вредно. Решението на Тръмп смути японският министър-председател Шиндзо Абе, който предложи важни икономически отстъпки, за да се присъедини. По-важното, Тръмп изостави това икономическо поле за Китайската народна република, която налага две различни споразумения. Сред всички други съюзници на САЩ, Австралия дава знаци, че ще се споразумее с Пекин, който се домогва да зададе дневния ред в Тихия океан. В този случай, това което е добро за Китай е лошо за Съединените щати.

За разлика от този казус, по различни абстрактни въпроси на външната политика президентът Тръмп изглежда готов да гледа на малките отстъпки като на големи победи и да продължава напред. Четири години той критикуваше азиатските и европейските съюзници на Америка за това, че се възползват от американската щедрост за тяхната отбрана. В своята мартенска реч за външната политика той се оплака, че „нашите съюзници не плащат своя справедлив дял.” По време на кампанията той предложи да откаже изпълнението на ангажимента по чл.5 от договора за НАТО и да остави на произвола на съдбата страните, провалящи се да направят достатъчен финансов принос.

И все пак секретарите Матис и Тилърсън настояха, че Вашингтон остава ангажиран в абсолютно същите съюзи, повличащи зависимостта на Америка. Още по-лошо, в своята реч пред Конгреса президентът се похвали за лекото покачване във военните разходи на европейските членове на НАТО, което всъщност започна още през 2015 г.: „Въз основа на нашата много тежка и много честна дискусия те започват да изпълняват своите финансови задължения.” Въпреки, че Тръмп заяви с преувеличение, че „парите се изливат” никой не вярва, че Германия, която ще отиде от 1,19 на 1,22 % от БВП тази година, ще удвои своите разходи, за да достигне стандартите на НАТО от 2%.

Политическата инициатива на Тръмп за сближаване с Русия изглежда мъртвородена. За съжаление странният личен ентусиазъм на президента към Путин подкопава неговото желание да приспособи една велика сила, която няма фундаментални неразрешими конфликти с Америка към американската политика. Противно на историческите интерпретации на неоконите, Русия и Америка често са си сътрудничели в миналото. Нещо повече, опитите на президента Тръмп да подобри отношенията срещат силна идеологическа опозиция от неоконсерваторите, решени да си намерят нов враг и от партизанската съпротива на либералните демократи, ангажирани с подкопаването на новата администрация.

Президентът Тръмп изглежда няма назначени лица в своя екип, които да споделят неговата съпричастност по този въпрос. Поне първият съветник по националната сигурност Майк Флин искаше по-добри отношения с Русия на фона на други, по-съмнителни виждания, но сега изглежда, че президентът е сам. Държавният секретар Тилърсън на практика звучеше като представител на администрацията на Обама, когато настоя Москва да се изтегли от Крим. Вижданията на посочения за посланик (в Русия, бел. прев.) Хънтсман са неясни, но той ще бъде ограничен от бюрокрацията на Държавния департамент, която е в най-добрия случай лишена от въображение, а в най-лошия – активно пречеща.

Президентът изглежда тръгва в противоположна посока по отношение на Китай. Въпрос на сериозен дебат е как Америка най-добре да се справи с потенциалния конкурент, но още преди да встъпи в длъжност президентът Тръмп започна това, което изглеждаше като конфронтация на няколко фронта: Тайван, търговията, Южнокитайско море, Северна Корея. Държавният секретар Тилърсън отново зае силно конфронтационна позиция като предложи в изслушване пред Сената възможността САЩ да блокира претенциите за владения на КНР в Тихия океан – стъпка на прага на войната, и да „принуди”, каквото и да значи това, Китай да спазва санкциите срещу Северна Корея. Тук администрацията си играе с огъня. Дали тя ще зададе приоритети и ще приеме по-балансиран подход поради това, че в момента се назначават по-опитни експерти, е рано да се каже.

Близкоизточната политика на Тръмп изглежда е в мътни води. По време на кампанията той за кратко наложи „безпристрастен” подход спрямо Израел и Палестина, преди да се хвърли напред в подкрепа за хардлайнерското практическо отхвърляне на решението за „две държави” и разширяване на колонизацията на Западния бряг, предложени от правителството на „Ликуд”. От тогава обаче той, подобно на други президенти преди него, отстъпи назад, макар и може би само временно, от обещанието да премести посолството на САЩ в Йерусалим. Освен това президентът Тръмп изрази желанието си да постигне мирно споразумение, което очевидно ще изисква отстъпки и от двете страни.

Президентът изглежда влиза директно в сирийските и иракски капани, въпреки своето предизборно обещание да не го прави. Той остро критикуваше предишната политика в Близкия Изток. „Логиката е заменена с глупост и арогантност, което води едно след друго нови външнополитически бедствия.” Той изрично осъди намесата в Ирак и Либия, обещавайки да измъкне страната „от бизнеса на изграждане на нации” и наблегна на поражението на „Ислямска държава” пред свалянето на Башар Асад.

Засега администрацията просто въведе един артилерийски батальон на морската пехота и някои други сили, за да помогне в превземането на столицата на ИДИЛ Ракка в Сирия. Въпреки оплакванията от неадекватния принцип на споделяне на тежестта в Близкия Изток, президентът Тръмп рискува да насърчи държавите в Персийския залив и Турция да намалят усилията си за победа над „Ислямска държава”. Като президент той предложи още създаването на „безопасни зони” в Сирия, които биха изискали широко и потенциално дълготрайно военно присъствие на САЩ. Има информации, че администрацията обмисля разширена военна роля и в Ирак.

Накрая, президентът изглежда се отмята и за Афганистан. По-рано в кампанията той заяви, че Америка трябва да приключи своята най-дълга война, която се е превърнала в отчаян опит да се създаде централизирана либерално-демократична държава в Централна Азия. Наскоро обаче, той посочи, че планира да запази войските на САЩ там. През декември дори заяви на афганистанския президент Ашраф Гани, че „със сигурност ще продължи да подкрепя сигурността на Афганистан.” Сигурно няма конфликт, който по-малко да застъпва сериозни американски интереси от опитите да се поддържа едно некомпетентно, корумпирано и провалено централно правителство в Кабул.

Какви са намеренията на президента по други въпроси също не е ясно. Подкрепата му за Брекзит разтърси отношенията с Европа, която също е разтревожена от неговите протекционистки убеждения – подчертани от атаката му срещу предполагаемата валутна манипулация на Германия – и потенциално от по-мекия му подход към Русия. Въпреки, че беше силно критичен към иранското ядрено споразумение, той все още не е оспорил договора. Изглежда Тръмп възстановява вашингтонската безкритична прегръдка за Саудитска Арабия, което ще подкопае неговото изявено желание за по-голямо споделяне на тежестта от съюзниците и ще му спечели дългосрочни проблеми в Йемен. Администрацията изглежда е хвърлила повече бомби в Йемен за последната седмица, отколкото кабинета на Обама за цялата минала година. В същото време Тръмп едва забелязва Африка и Южна Америка. Китай постоянно разширява своето икономическо влияние и в двата региона. Как Тръмп предлага да запази американските интереси в тези региони? Досега той не е предложил нищо друго, освен мълчание.

Все още е рано за администрацията на Тръмп и няма нищо сензационно в Държавния департамент и в Министерството на обраната, както и в другите агенции. Президентът все още може да върви в по-прагматична, по-реалистична посока. Въпреки това, без съюзници в администрацията тази перспектива изглежда малка. Това, което Хегел нарича „хитростта на историята” изглежда отново работи. Американският народ, гласувал против безразборните военни намеси на предшествениците на Тръмп, може да се окаже отново с допълнителна доза от същата външна политика.

Автор: Дъг Бандоу, старши сътрудник в института „Като” и бивш специален асистент на президента Роналд Рейгън, автор на книгата „Външнополитически глупости: Новата глобална империя на Америка”

Източник: Списание „The National Interest”
Превод: Николай Николаев