Защо се самоубива ГСДП?

С решението си отново да участва в управлението на Германия като младши партньор на Ангела Меркел, Германската социалдемократическа партия окончателно се самоубива. Изглежда ръководството на партията изобщо не си е взело поука от най-лошия изборен резултат след края на Втората световна война, зафиксиран през септември миналата година. Вярно, тогава лидерът на традиционната германска левица Мартин Шулц неистово се кълнеше, че партията му в никакъв случай няма да участва във властта. Тогава изглеждаше, че той наистина иска Германската социалдемократическа партия (ГСДП) да не умира. С решението му партията отново да участва в Голямата коалиция той обаче показва, че нищо не е научил. Сигурно би било твърде наивно да очакваме, че класически евроапаратчик като Мартин Шулц е в състояние да излезе от клишетата. След толкова години пребиваване в брюкселските коридори на властта, той със сигурност е усвоил апаратните политически игри и знае как може да извлече някакви краткосрочни ползи. Гледано от по-далечна перспектива обаче, е пределно ясно, че ГСДП се е запътила към бунището на историята. Там я чакат и други традиционни леви партии - Френската социалистическа партия, гръцката ПАСОК, холандските социалисти, както и Чешката социалдемократическа партия, която на последните парламентарни избори се представи по-зле от комунистическата. Защо се получава така? Защо партии, за които навремето гласуваха милиони хора, днес са се превърнали в маргинални организацийки? Причината е обидно проста. Упадъкът на традиционната левица започна от момента, в който нейните ръководители престанаха да се интересуват от това какво мислят техните избиратели. В стремежа си да бъдат модерни и актуални, да са „cool”, традиционните леви лидери загърбиха партийните маси. Решиха да се харесват не на избирателите си, на хората на наемния труд, а на префърцунените либерали, на изразяващите се сложно интелектуалци. А най-интересното е, че това поведение на левите шефове не подтикна нито либералите, нито кой знае колко от софистицираните интелектуалци да гласуват за партиите им. Така че „модерните” шефове загубиха много избиратели, а не прибавиха нито един.

Някогашните им гласоподаватели отидоха при партии, чиито ръководители не се правят на много интелигентни, но пък говорят на езика на нормалните хора. Някогашните маргинални леви и десни радикални партии започнаха да стават все по-симпатични на все повече избиратели. Защото разбираха тревогите им, защото се отнасяха със симпатия към притесненията им и защото обещаваха да се справят с проблемите, които най-силно вълнуват обикновените хора. Може всякак да бъдат наричани тези партии - популистки или екстремистки. Могат да бъдат обвинявани във всички възможни грехове, но не може да им се отрече едно. Те са там, откъдето традиционното ляво отдавна избяга. И затова се спихва така безнадеждно. Вярно, има и традиционни леви партии, които избегнаха тази съдба. Британските лейбъристи например. Защо те успяват да печелят нови избиратели, а други класически леви партии умират? Защото Джереми Корбин вместо да се прави на либерал и да тръгне по онзи измислен „трети път”, се върна към корените на лявото, заговори за национализация, по-високи данъци за хипербогатите, безплатно образование, край на съкращенията, активна роля на държавата в икономиката. Добрите резултати на лейбъристите на последните избори са доказателството, че именно това е правилното поведение за една лява партия, а не фокусирането върху изсмукани от пръстите теми като половата идентичност например. Безкомпромисно поведение по най-важните въпроси, които вълнуват нормалните хора – това е печелившата стратегия на левицата. Компромисите, увъртането, либералниченето, т.е. характеристиките на редица традиционни леви партии в последните години, директно водят до необратим упадък.