В годините след световната финансова криза през 2007-2008 година не друг, а именно Китай извлече на гърба си световната икономика –  демонстрирайки и на Съединените щати, и на Европа, предимствата на своята система на стоково-парични отношения. Въпреки това, едва стъпил на крака след последствията от кризата, Западът побърза да започне да дава указания на Пекин, „как се правят пари“. Финансовите експерти надигнаха още по-силно глас след пекинския форум за международно сътрудничество Един пояс, един път, който се проведе през май 2017 година. „Сега едва ли не всички западни медии надуват „балона“,  на китайската икономика“, отбелязва австралийският Граждански избирателен съвет (The Citizens Electoral Council). 

Същите икономисти и финансови експерти, чиито препоръки доведоха света до финансовата криза през 2007-2008 година и последвалия я глобален икономически спад, сега обявяват, че „китайският балон“ днес или утре ще се спука. Впрочем, десет дни след пекинския форум „Един пояс, един път“, рейтинговата агенция Moody's понижи финансовия рейтинг на Китай (за първи път от 1989 година насам) и предупреди за „продължаващото нарастване на вътрешния дълг в мащабите на цялата икономика на КНР на фона на забавяне на потенциалния растеж“. Тогава именно, The Australian писа, че китайското правителство „продължава да действа така, сякаш именно то, а не пазарът, най-добре може да определи цената на риска“. Според изданието, от гледна точка на либералния пазар, е нонсенс „държавата да нарежда на банките да дават кредити с напечатани в централната банка пари, предназначени за местните органи на властта, които тя изцяло контролира, а те на свой ред да вземат още и още заеми, продавайки облигации на други банки, а после да инвестират парите в държавни предприятия на национално и местно ниво, които да ги изразходват за инфраструктурни проекти.“

Напълно допускам, че и The Australian, и западните икономисти са искрени. Просто те вярват, че собствената им система, при която правителството, принадлежащо на крупните корпорации и банки, и управлявано от политици, които започват своята кариера в същите тези корпорации и банки, а след приключване на политическата си кариера отново се връщат там – вече разпродали инфраструктурните обекти и предприятия пак на тези корпорации и банки – повтарям, вярват – че тази е по-добрата система. Разбира се, че банковият капитал е нещо „по-добро“ – получаваш комисионна за сделката по продажбата, получаваш и безсрочна възможност да взимаш част от печалбата от тези активи… Обаче остава въпросът какво прави останалата, небанковата част от страната?

В началото на 90-те години на миналия век, когато Европа (а после и САЩ) „погребаха“ регулиращия дейността на банките закон Глас Стийгъл, Китай въведе подобен нормативен акт. Западът бурно изрази радостта си заради лудите печалби, идващи от финансовия бизнес и граничещи с мародерство. В същото време Китай, за да намали обема на спекулативните операции и да вложи инвестиции в производството и развитието, раздели дребните банки, предоставящи финансиране за реалната икономика, от спекулативните инвестиционни банки, предлагащи „бързи пари“ с хищнически лихвен процент. Това беше програмата на „реформите и откритостта“ на Дън Сяопин.

Народната банка на Китай (НБК) получи пълномощия да контролира търговските банки и продължава непрекъснато да уточнява и укрепва нормативно-правовата основа на финансовия сектор, за да обезпечи защитата на функционирането на банките, които имат най-важно значение за икономическия ръст на цялата страна, а не само за финансовия сектор. Именно по това Народната банка на Китай (НБК) се отличава от Международния валутен фонд (МВФ), Европейската централна банка (ЕЦБ) и прочие западни финансови институции. Това е всичко: да не се позволи на банките, които са длъжни да кредитират реалната икономика, да се занимават с хазартни игри. 

Освен описаното дотук председателят на КНР Си Дзинпин въведе твърди мерки срещу спекулациите с недвижимо имущество и по-строги правила в борбата с незаконната финансова дейност. Лошите дългове сега се регулират до настъпване на банкрут, а основните финанси се инвестират чрез кредитиране на програми за развитие на инфраструктурата на обществения  сектор.

В света няма икономика без дългове, но има очевидни знаци, че икономиката се разраства и придобива способността да кредитира собственото си бъдеще: за три години – от 2011 до 2013 г. – в Китай се изля повече бетон, отколкото в САЩ за целия ХХ век. Това е пресметнало изданието The Australian.

„Строителството на пътища, тунели, мостове и нови градове не само води до възникването на необходимостта от нова инфраструктура, то също така създава така нужните нови работни места. Австралия, където равнището на безработица е над 20 процента в реално изражение, би имала полза да се поучи от китайския подход – пише The Australian. – Кредитът, ако се използва правилно, е същински аванс за работата по преустройството на икономиката, а резултатите от него се виждат чрез развитието на страната и растежа на обема на нейното производство, преобразуването на населението и работната сила, както и чрез  изграждането на инфраструктура, която преобразява възможностите на всички засегнати отрасли и компании.“

Подобен завистлив поглед от страна на Австралия към нейния гигантски съсед е разбираем: китайското навлизане в икономиката на страната е навсякъде, то вече не може да бъде спряно по заповед на Вашингтон. Впрочем, може би, американското присъствие тук се изразява единствено с поддържането на секретната разузнавателна база „Пайн Геп“ в центъра на австралийската пустиня. 

Не бива да се смята, че австралийците на виждат проблемите на Китай, а западните финансисти си ги измислят. Проблеми има. И именно, за да бъдат преодолени те, Пекин реши да препаше половината свят със своята инициатива „Пояс и път“.

„Много държави по маршрута на „Пояс и път“ спешно се нуждаят от мащабни инфраструктурни инвестиции; например такива, каквито обещава Китай. – пише Project Syndicate – Инициативата „Пояс и път“ обещава да помогне на страните да превъзмогнат съществуващите ограничения чрез предоставяне на външно финансиране за строителството на пристанища, пътища, училища, болници, електростанции и енергосистеми. В този смисъл инициативата може да има ефекта на американския план „Маршал“ след 1945 година, който е възхваляван от всички заради приноса му във възстановяването на икономиката на следвоенна Европа.“ 

И точно така, както планът „Маршал“ подчини Западна Европа на интересите на американските автори на този следвоенен проект, трябва да подейства пекинският план за „коридор“ от Азия към Европа. Парадоксалното е, че за разлика от охранените благодарение на войната в Европа Съединени щати, Китай е готов да похарчи за своята инициатива същите тези 4 трилиона американски долара, които бяха конвертирани в държавни облигации в САЩ, за които Народната банка на Китай само преди година получаваше по-малко от 1 процент.

„Ето защо –  пише Project Syndicate – инвестициите в „Пояс и път“ няма да излязат твърде скъпо на Китай, ако се вземат предвид по-далечните ползи, които те ще донесат.“ 

Ръстът на благосъстояние в тази до неотдавна много бедна държава ясно личи дори отвъд Атлантика. Както съобщава най-влиятелният всекидневник в Китай „Женмин жибао“, миналата година коефициентът на Енгел в Китай е бил 30.1 процента. Нека припомним, че този коефициент определя похарчените от населението разходи за хранителни продукти спрямо общите потребителски разходи. При увеличаване на доходите в семейството делът на средствата, харчени за храна, намалява.

Въз основа на този принцип ООН утвърди стандартите за определяне на жизненото равнище за различните страни в света. Ако коефициентът на Енгел достига 60 процента, се счита, че населението на дадената държава е бедно. Ако той е 50-60 процента – потребностите му са едва удовлетворени. При 40-50 на сто е налице едно вече умерено просперираща общество. Ако коефициентът на Енгел е 30-40 процента, обществото е сравнително богато, според критериите, определени от ООН. А при 20-30 процента, които постига Китай, става дума за страна с богати граждани.

За да поддържа материалната им състоятелност, на властта в КНР ѝ се налага да налива, и тя налива, финансови средства за разширяването на производството и инфраструктурата. Налива, без да се бои да не би „балонът“ да се „спука“. „Анализът на ефективността и загубите показва, че икономическите перспективи пред Китай са много силни“, пише в Project Syndicate професорът по финанси и икономика в Колумбийския  университет Чан Джинвай, коментирайки проекта „Пояс и път“. По думите му тези перспективи са толкова силни, че всеки би се запитал защо Китай не е предприел това, което прави днес, по-рано.

Автор: Елена Пустовойтова

Източник: Фонд стратегической культуры

Превод: Елена Дюлгерова