На 18 март 2018 г. в Русия се провеждат президентски избори, на които Владимир Путин е подкрепен от рекордните 56 432 768 гласоподаватели. На 18 март 2014 г. Крим се връща в пределите на Руската федерация, като по този начин е възстановена историческата справедливост. На 18 март 1874 г. се ражда един от най-забележителните руски мислители – Николай Бердяев. Съдбата на Николай Александрович е изпълнена с драматични събития. Заради привързаността си към левите идеи и участието си в студентски демонстрации в края на XIX век е изключен от университета и изпратен на заточение. В началото на XX век Бердяев вече е критично настроен към увлеченията на една значителна част от руската интелигенция по марксизма, съзирайки в тази любов сектантски догматизъм. Междувременно отново е заточен, този път заради антиклерикална статия. След идването на болшевиките на власт през 1917 г. проблемите на философа не престават. Два пъти е арестуван, защото си позволява да критикува новата власт. Явно интелектът му е респектирал болшевишките ръководители, защото след втория арест е разпитван от самия шеф на тайните служби Феликс Дзерджински. През 1922 г. е взето решение да бъде екстрадиран от Съветска Русия. Напуска страната на борда на т.нар. „философски кораб”, на който пътуват над 150 руски интелектуалци, изпратени в изгнание заради „антисъветизъм”. Въпреки че остро критикува съветската власт, Николай Бердяев никога не се присъединява към онези руски емигрантски среди, за които единственият смисъл на живота е омразата към Съветска Русия. В множество свои статии и книги Бердяев аргументирано доказва, че руският комунизъм не е някаква свалила се незнайно откъде напаст, не е резултат от някакъв „зловещ юдео-масонски заговор”. Руският комунизъм, убеден е философът, има своите дълбоки основания в менталността на народа, в начина, по който руснаците разсъждават за света и за себе си. Една от най-интересните книги на Николай Бердяев е „Руската идея”. Оформянето на руската идея се дължи преди всичко на факта, че „руснаците от народните, трудовите слоеве, даже когато се отказват от православието, продължават да търсят истината, Бога, Божията правда и смисъла на живота”. Руската идея според Бердяев, това е идеята на „комунитарността, братството между хората и народите”. Това е месианска идея, защото руснаците са призвани да играят достойна роля в световната история именно в утвърждаването на принципите на съвместното живеене. Николай Бердяев за разлика от много други философи емигранти смята, че руската идея не е изчезнала, след като болшевиките идват на власт. „Духът на комунизма, религията на комунизма, философията на комунизма са антихристиянски и антихуманистични, но в социалната система на комунизма има голяма истина, която би могла да бъде съчетана с християнството, във всеки случай в по-голяма степен, отколкото капиталистическата система, която е най-антихристиянска от всички”, пише Бердяев. След края на Втората световна война, по време на която Бердяев, пак за разлика от други руски емигранти, безрезервно подкрепя страната си, на философа е върнато съветското гражданство. Той обаче отказва да се върне в родината, след като там се разгаря нова вълна от жестоки репресии срещу инакомислещите. Николай Бердяев умира на 23 март 1948 г. в градчето Кламар, недалеч от Париж, само две седмици след като е завършил последната си книга „Царството на духа и царството на кесаря”. Споровете около идеите на Бердяев не стихват и след смъртта му. Докато съществува СССР, официалната позиция за него е, че е „антисъветски писател” и „контрареволюционер”, а трудовете му излизат единствено в „самиздат”. Реабилитиран е след началото на Горбачовите „гласност” и „преустройство” през втората половина на 80-те години. След разпада на Съветския съюз обаче критиките към него се засилват. Особено от страна на либералната и прозападната интелигенция. Нейните представители не могат да му простят факта, че никога не осъжда стопроцентово комунизма, че продължава да вярва в особената роля на Русия, дори и в комунистическия й облик, че предпочита националното пред космополитното. В либералните среди става модно мислители като Бердяев да бъдат наричани „болшевизатори”. Какво да се прави, руските либерали, особено тези от 90-те години и нататък, никога не са се отличавали с особена дълбочина на мисълта. Концепциите им, както философските, така и политическите, не са нищо друго освен сляпо копиране на западни образци. И негативното отношение на повечето нормални руснаци към тях е съвсем разбираемо. На последните президентски избори за либералните кандидати Ксения Собчак и Григорий Явлински гласуват общо 2,7% от избирателите. Дори в Москва и Санкт Петербург, минаващи за крепости на либерализма и острови на антипутинската опозиция, подкрепата за Собчак едва прехвърля четирипроцентовата бариера, докато за Владимир Путин гласуват над 70% от избирателите. По всичко обаче личи, че Ксения Анатолиевна не се притеснява особено от тази символична подкрепа. Тя никак не е глупава и си дава много ясна сметка, че с позициите, които изразява, нито може да стане президент, нито някакъв особено значим фактор в руския политически живот. Задачата й е съвсем друга – да стане основен изразител на прозападните, либералните, антипутински настроения. Според социологическите проучвания подобни възгледи изповядват 7-8% от руските избиратели. Крайно малко, за да се наредиш сред главните политици на страната, но пък напълно достатъчно за влизане в парламента и от там за вдигане на собствената цена в очите на западните грантодарители.
Разбира се, за въпросните 7-8% се борят и други „радикални опозиционери” като Алексей Навални например. Ето защо двамата не могат да се понасят. Това стана ясно за всички именно в деня на изборите, когато двамата опозиционни политици разговарят директно в YouTube шоуто „Навальный live”. Официално декларираната цел на Ксения Анатолиевна е този разговор да доведе до някакъв вид следизборно обединение. На практика обаче се получава съвсем друго. Ето само малка част от разговора:
КСЕНИЯ СОБЧАК: Дойдох тук, за да предложа на Алексей Навални да се договорим за сътрудничество след изборите. Каня Алексей в нашата нова партия, която създаваме с Дмитрий Гудков. Опозицията е разединена, а на нас ни е необходимо обединение независимо от различните ни виждания.
АЛЕКСЕЙ НАВАЛНИ: Ксения, самата ти си част от лъжовната фалшификаторска схема, която не ме допусна до изборите. Всичките ти действия са отвратителни. Отказвам да сътруднича с теб. Ние нямаме нищо общо. На тези, така наречени избори, ти стана шампион по лицемерие. Дойде у нас в два часа посред нощ и ми каза: „Предлагат ми огромни пари, за да се кандидатирам”. Всяка твоя дума е лъжа.
КСЕНИЯ СОБЧАК: Това не е истина. Не съм казвала нищо такова. Само предложих да издигнем общ кандидат.
АЛЕКСЕЙ НАВАЛНИ: Вашата идея с Путин беше ясна – да не ме пуснете на изборите и да бъдат издигнати най-непопулярните хора в държавата, ти и Григорий Явлински. Дори и да те бях подкрепил, за теб нямаше да гласуват повече от 2,5%. Като кандидат-президент ти рекламираше в Инстаграм водка и черен хайвер. Ти си карикатурен либерален кандидат.
КСЕНИЯ СОБЧАК: Няма да реагирам на обидните ти думи. Аз съм по-мъдра. В тази кампания направих много хубави неща, затворих сметище, помагах на болници. Обиколих повече райони от всички други кандидати. Хиляди хора идваха на моите събития. И помня всичко, което съм ти казвала. Предложих ти да издигнем общ кандидат, например твоята съпруга Юлия. Искам хората да видят, че можем да се обединим.
АЛЕКСЕЙ НАВАЛНИ: Всичко, което изреди току-що, са празни думи, благоглупости. По-добре разкажи за това, че водиш корпоративни събития на „Газпром”, компанията, с която аз се боря.
КСЕНИЯ СОБЧАК: Ти си се променил за тези години. Колко пъти повтори това за черния хайвер... Това е популизъм. Ти апелираш към ниските страсти на хората. Никога не съм вземала пари от държавата. „Тя води корпоративни събития, поства реклама”, само че става дума за руски компании, а парите, получени от тях, използвах за изборите. А ти как си изкарваш парите?
АЛЕКСЕЙ НАВАЛНИ: Честно печеля парите си, като оказвам юридически услуги. Казваш, че си обиколила 20 региона. Аз обиколих 40, при положение че 60 дни бях в ареста. А твоята роля е да позориш опозицията.
КСЕНИЯ СОБЧАК: Ние с теб сме повече приятели, отколкото врагове. Аз направих така, че да бъде почетена паметта на Борис Немцов. Трябва да правим това, което можем. Участието на изборите беше компромис. Можеше да ме използваш като инструмент в борбата, а не направи това. Просто е глупаво.
АЛЕКСЕЙ НАВАЛНИ: Ние с теб не сме от едната страна на барикадата. Ти си инструмент на Путин. Казваш, че си поставила паметна плоча на Немцов... Хората ги пребиваха заради тази плоча, а ти и кметът на Москва си направихте отвратителна пиар акция.
КСЕНИЯ СОБЧАК: Призовавам те да не се караме. Алексей, ти си силен и смел. Обаче си затормозен от злоба и дребнотемие. Можеш да станеш друг и тогава можем да създадем силна опозиция.
АЛЕКСЕЙ НАВАЛНИ: Ти вършиш мерзости и подлости. Семейството на Немцов беше възмутено от поведението ти. А после идваш и казваш: „Хайде да бъдем над тези неща”.
КСЕНИЯ СОБЧАК: Ти всичко изопачаваш. Постваш мои снимки, на които се прегръщам с Умар Джабраилов (Бизнесмен от Чечения и меценат. Приписват му интимни връзки както с Ксения Собчак, така и с Наоми Кембъл. На 30 август миналата година е арестуван, след като стреля в тавана в московския хотел Four Seasons, а в стаята му освен пистолета е открит и подозрителен бял прах, б.а.), макар че от много години не общувам с него. Използваш срещу мен същите методи, които използва и властта.
АЛЕКСЕЙ НАВАЛНИ: Ако искаш да се занимаваш с политика, трябва да се държиш по съвсем различен начин.
КСЕНИЯ СОБЧАК: Джабраилов и „Дом-2” (руско риалити шоу, една от водещите на които е Ксения Собчак, б.а.) бяха преди десет години. Аз се промених. Дори не искам да споменавам думата „нацизъм” и да си спомням за миналото ти. Ти ходеше на Руските маршове и обиждаше грузинците, но ти също се промени. А мен ме обвиняваш за миналото ми.
АЛЕКСЕЙ НАВАЛНИ: Не се отказвам от нищо, което е било в политическото ми минало. Политикът не може да занулира биографията си. Ти можеш да се занимаваш с политика, но не с нас. Спри да лъжеш и да лицемерничиш. Ти нито веднъж не обвини Путин в корупция.
Всъщност още веднага след като стана ясно, че Ксения Собчак ще се кандидатира на президентските избори, се появяват и съмненията, че тя е „кремълски проект”. Факт е, че това звучи логично. Властта има полза от нейната кандидатура най-малко по две причини. Първо, за нея се очаква да гласуват хора, които иначе не биха участвали в изборите. Така избирателната активност се вдига, т.е. изпълнява се една от основните цели на управляващите. И, второ, Собчак с миналото си на водеща на риалити програми, „светска лъвица” и „мъжемелачка” служи идеално на целта за допълнителното омаскаряване на либералната опозиция. При това напълно в реда на нещата е Ксения Анатолиевна изобщо да не знае за какво я използват и искрено да вярва, че е автентичен опозиционен кандидат. В крайна сметка благодарение и на нейното участие либералната опозиция в Русия е в рамките на статистическата грешка. Нелибералната опозиция също няма особено много поводи за радост. Кандидатът на Комунистическата партия, милионерът Павел Грудинин, за когото редица анализатори твърдяха, че ще се превърне в голямата изненада на тези избори, взе едва 11,7% от гласовете. Това е най-слабият резултат на комунистите на президентски избори. Грудинин, който уж трябваше да добавя нови гласове, не успя да направи нищо, с което да привлече нови избиратели. Всъщност освен със спомена за прословутите му мустаци „ала Сталин” избирателите едва ли ще го запомнят с друго. А около тези мустаци има една любопитна история. Малко преди изборите Грудинин дава интервю на популярния журналист и видеоблогър Юрий Дуд. По време на разговора двамата сключват следния облог. Ако Павел Николаевич спечели по-малко от 15%, ще си обръсне мустаците. Ако вземе повече, Дуд ще се подстриже „нула номер”. След обявяването на официалните резултати Грудинин се опитва да спаси мустаците си с помощта на слабо убедителни доводи от сорта на този, че „изборите бяха нечестни”. В крайна сметка обаче надделява чувството за необходимостта от изпълнение на обещанието. Точно седмица след изборите Павел Николаевич обръсва прочутите си мустаци. Нещо, което не е правил от 30 години. Този сюжет напълно логично се вписва в шутовския и фарсов характер, който носеха със себе си съперниците на Владимир Путин на тези избори. Резултатите показват, че на огромното мнозинство избиратели им е писнало от подобно „веселие”. Независимо от факта, че „вечният” кандидат Владимир Жириновски практически не излиза от телевизионните студиа и едва ли има руснак, който да не го познава, за него гласуваха едва 5,6% от избирателите. Слабата, остарялата морално и физически опозиция, както и водената от Владимир Путин политика – ето основните компоненти, които водят до рекордния резултат на действащия президент. И все пак тези стойности едва ли щяха да бъдат достигнати, ако дни преди изборите властта в Русия не е директно обвинена, че стои зад опита за убийство на Сергей Скрипал и дъщеря му Юлия в английското градче Солсбъри. Тези обвинения изглеждат толкова нелепи, че неволно си задаваш въпроса, а дали Тереза Мей, Борис Джонсън, както и останалите британски, а и всякакви други русофоби, не са агенти на Кремъл, активирани да говорят глупости преди изборите, за да добавят още няколко процента към и без това високия рейтинг на президента? Факт е, че само някой, тежко увреден от антируска пропаганда мозък, би твърдял, че Русия има изгода от отравянето на бившия шпионин в навечерието както на президентските избори, така и на световното първенство по футбол. Владимир Путин може да бъде обвиняван във всякакви грехове, но дори и враговете му признават, че е невероятно хладнокръвен, че никога не се ръководи от емоциите, а единствено от разума, че отлично изчислява няколко хода напред. Е, нима е възможно такъв рационален ум да се предаде на емоциите и да тръгне „да отмъщава на предателя”? Риторичен въпрос, разбира се. Що се отнася до самия Сергей Скрипал, който изведнъж се превърна от напълно неизвестен шпионин в световна знаменитост, неговата съдба е много показателна за случващото се във времената след разпада на СССР. Сергей Викторович е роден през 1951 г. в Киев. Физически силен и отличаващ се със силен патриотизъм, той отрано се насочва към военната кариера. Завършва Военноинженерното училище в Калининград, а после и Военноинженерната академия в Москва. Професионалният му път продължава в елитните военнодесантни войски. Служи в Афганистан под командването на генерал Борис Громов, който ще играе ключова роля в по-сетнешната му съдба. Още докато е десантчик, Скрипал получава предложение за работа в Главното разузнавателно управление (ГРУ), външното разузнаване на съветското Министерство на отбраната. Бързо се издига по кариерната стълбица и в началото на 90-те години е изпратен в Малта. Според руските медии там се проявява като „енергичен професионалист, способен да се занимава с подбор на агенти и да намира важна информация”. През 1993 г. е преместен в Испания като старши офицер от ГРУ към руския военен аташе. Именно от тогава датира интересът към него от страна на чужди разузнавания. Както пише британският „Таймс”, във времето на Елцин много руснаци, работещи зад граница, в това число и тези от службите, страдат от често забавяне на заплатите. Така че Сергей Скрипал без колебание се съгласява да сътрудничи на британското разузнаване, когато му обещават стабилно и редовно изплащано парично възнаграждение. Има и друга версия за неговата вербовка. Генерал-майорът в оставка от ГРУ и историк на спецслужбите Валерий Малевани разказва пред Би Би Си, че Сергей Викторович е „прихванат” от британците, след като му е скроен сексуален компромат. За пред обществото Скрипал има идеален брак. Женен е от 1970 г. за любимата си Людмила, имат две деца – Александър и Юлия. Сергей Скрипал издава на британците руските агенти на ГРУ, които работят в Европа. Благодарение на донесенията му са осветени няколко десетки агенти. Освен това Скрипал предава и информация за руски военни обекти, в частност, свързана с военния космодрум Плесецк в Архангелска област. Също така той разказва на британците кои негови колеги в ГРУ подлежат на вербовка. Излага им всички слаби и силни страни на потенциалните шпиони. През 1999 г. Сергей Скрипал се връща в Москва, където продължава работата си в щабквартирата на ГРУ. Назначен е за началник-отдел „Кадри”, като така получава достъп до нови секретни данни, които предава на MI6. Срещите с британците никога не стават в Москва. Обикновено това се случва в Испания, като Скрипал обяснява честите си пътувания дотам с необходимостта от лечение. Любопитното е, че сътрудничеството му с MI6 продължава дори и след като напуска ГРУ. Работата е там, че той продължава да се среща с бившите си колеги, а те, недопускайки че Скрипал има и „втора работа”, му разказват доста неща от служебните си занимания. Сергей Викторович пък надлежно разказва всичко чуто на британците. Междувременно започва нещатна работа в Министерството на външните работи, след което генерал Борис Громов му помага да се устрои в правителството на Московска област. Така получава достъп до правителствена информация, която също предава в Лондон. Сергей Скрипал е изключително внимателен, най-вече при харченето на получените за шпионската си дейност пари. Започва да строи нова къща, но прави това изключително бавно, постоянно оплаквайки се пред приятели и просто познати, че не му достигат средства. Кара стара ръждясала „Нива”, създавайки впечатлението, че действително няма пари за излишни разходи. Независимо от всички предпазни мерки обаче в крайна сметка контраразузнавачите от ФСБ влизат в дирите му. През 2004 г. Сергей Викторович е арестуван близо до дома му в Москва. След като той чистосърдечно признава всичко, което е правил, от ФСБ твърдят, че дейността му вероятно е нанесла на руските спецслужби вреди, съпоставими с нанесените от действията на Олег Пенковски. В началото на 60-те години този офицер от ГРУ работи за американското и британското разузнаване, като покрай всичко останало успява и да им предаде цялата съветска резидентура във Великобритания и САЩ. През 1962 г. Пенковски е арестуван, а на следващата година е осъден на смърт и разстрелян. „Тъй като Скрипал е отговарял за кадрите, той би могъл да разкрие имената на много агенти на ГРУ по целия свят и особено в Западна Европа”, обяснява пред Би Би Си източник от британските служби. Въпреки това съдбата е несравнимо по-благосклонна към Сергей Скрипал, отколкото е била към Олег Пенковски. Осъден е на 13 години затвор, от които излежава само шест. На 9 юли 2010 г. на летището във Виена с разлика от няколко минути се приземяват два самолета. Единият е излетял от Москва, а другият от Ню Йорк. От руския самолет слизат четирима души, от американския – десет. Така минава едно от най-коментираните събития на 2010 г. – размяната на руски за американски шпиони. Сред четиримата, които се качват на американския самолет, е и Сергей Скрипал, който заедно с останалите е помилван от тогавашния президент Дмитрий Медведев. Смята се, че именно британците са лобирали особено усърдно пред американските си колеги за включването на Скрипал в списъка. Сред помилваните от Барак Обама руски шпиони пък фигурира превърналата се скоро в световна знаменитост Анна Чапман. Още при пристигането си във Великобритания Сергей Скрипал заявява, че няма никакво намерение да живее в Лондон. От гледна точка на личната безопасност британската столица му изглежда твърде ненадеждна. В крайна сметка се установява в Солсбъри, а скоро британски визи получават жена му и децата му. Сергей Скрипал живее спокоен живот, като чете лекции в MI6 и в други разузнавателни централи. Следват обаче семейни трагедии. През 2012 г. от рак умира съпругата му Людмила. Пет години по-късно внезапно от бъбречна недостатъчност умира и синът му Александър. Дъщеря му Юлия, която се е върнала да живее в Русия, често навестява баща си. На 1 март 2018 г. Сергей Скрипал за първи път отбелязва рождения ден на сина си без него самия. Юлия идва в Солсбъри, за да бъде до баща си в този труден момент. Четири дни по-късно двамата са намерени в безпомощно състояние. Докато се разгаря скандалът, свързан с покушението срещу тях, никой не знае къде се намират и какво точно е състоянието на двамата. До момента, когато в края на март се появяват информации, че Юлия Скрипал се чувства значително по-добре. Новината предизвиква множество иронични коментари в социалните мрежи, най-вече с „чудодейните” качества на прословутия нервнопаралитичен газ „Новичок”, който „лекува псориазис, ишиас, лумбаго и веднъж завинаги премахва пърхота”. Разбира се, на всички здравомислещи хора е ясно, че няма никаква логика руската държава да е поръчала отстраняването на Сергей Скрипал и дъщеря му Юлия. Още повече пък, след като става дума за шпионин, осъден в своята страна, лежал в затвора, след което разменен. „Няма случаи на покушение срещу агенти, които са разменени”, убедено казва пред Би Би Си Александър Колпакиди, руски историк на специалните служби. И допълва: „Руското разузнаване убива само тези, които продължават да причиняват вреди, а Скрипал вече не притежава никакви тайни. Всичко, което е имал, отдавна го е продал на британските спецслужби. Нашите спецслужби не са убивали никого заради самото отмъщение. Всички, които са убити, са унищожени, за да не нанасят повече вреди”. Само че отговорни за покушението срещу Сергей Скрипал и дъщеря му все пак има. Ако приемем, че не са руските спецслужби, тогава кой? Медиите са изпълнени с повече или по-малко логично звучащи предположения. Според някои версии Скрипал е жертва на самите британски служби, а последвалата антируска истерия служи за отклоняване на вниманието. А има доста важни теми, от които вниманието трябва да бъде отклонено. Едната безспорно е педофилският скандал, избухнал във Великобритания. Страната е шокирана, когато става ясно, че местните власти в градчето Телфорд отдавна са знаели за педофилските мрежи, но понеже замесените са от пакистански произход, не са реагирали, за да не бъдат обвинени в расизъм. Другата тема, по която правителството на Тереза Мей не би искало да се шуми много, е Брекзит. Работата е там, че преговорите за излизането от Евросъюза съвсем не вървят така, както би искал Лондон. Оказва се, че на Великобритания ще й се наложи да плати доста по-висока цена за Брекзит, отколкото бе обещавано доскоро на британците. Дали обаче това биха могли да бъдат причини за физическото отстраняване на бивш шпионин? И дали ключът към опитите за неговото убийство не се крие в точно определени познанства на Сергей Скрипал? Веднага след покушението срещу него в няколко медии се появяват информации за връзките между него и Кристофър Стийл. Да, това е същият човек, който през 2016 г. в разгара на американската президентска кампания изготвя прословутото „руско досие” на Доналд Тръмп. Работата по документа е финансирана от щаба на Хилъри Клинтън и Демократическата партия. Според досието Кремъл притежава компромати, включително и такива със сексуален характер, срещу Тръмп. Ето защо, ако кандидатът на републиканците стане президент, ще прави всичко каквото му наредят от Москва. Роденият през 1964 г. Кристофър Стийл започва работа в MI6, веднага след като се дипломира от университета в Кеймбридж. През 1990 г. той заминава за Москва, където работи под дипломатическо прикритие. Кристофър заминава за руската столица, малко след като се оженва за любимата си Лаура. Разбира се, КГБ прекрасно знае какво всъщност работи новоназначеният „дипломат”. Както и останалите британски дипломати, Стийл е следен много внимателно. При това съветските служби веднага му показват, че знаят кой е. Не правят особени усилия да прикриват действията си и дори открадват любимия чифт обувки на г-жа Стийл. През 1993 г. семейството се връща в Лондон, където се раждат двамата им синове Матю и Хенри. През 1998 г. следва нова „дипломатическа” дестинация, този път в Париж, където се ражда дъщеря им Джорджина. След приключването на този ангажимент Кристофър Стийл е изпратен в Афганистан. Там отговаря за залавянето или ликвидирането на особено опасни талибански командири. Между 2006 и 2009 г. оглавява руския отдел в MI6 и участва в разследването на отравянето с полоний на Александър Литвиненко. Още от самото начало Стийл е убеден, че Литвиненко е отстранен по поръчка на Кремъл. След като напуска официално MI6, той и също напусналият службите Кристофър Бъроус основават частната разузнавателна агенция Orbis Business Intelligence. Между 2014 и 2016 г. Стийл изготвя над сто доклада, посветени на случващото се в Украйна и Русия. Работата му е високо оценена от американските специални служби. Освен това е и достатъчно добре платена. От основаването си до днес разузнавателната агенция е генерирала 20 милиона долара печалба. Освен всичко останало Кристофър Стийл ръководи проекта „Карл Велики”, според който Русия се намесва активно във вътрешната политика на Франция, Италия, Германия, Великобритания, Турция, а крайната й цел е разрушаването на Европейския съюз. Независимо от огромния шум, който вдигна „руското досие” на Тръмп, скоро стана ясно, че огромната част от съдържащата се в него информация не почива на никакви достоверни данни. Или, казано с популярното днешно клише, работата, извършена от Стийл по поръчка на американската Демократическа партия и Хилъри Клинтън, е фейк нюз. Хипотезата, че бившият служител на ГРУ Сергей Скрипал е консултирал Стийл при изготвянето на „досието”, е твърде вероятна. Такова е и предположението, че още докато е работил в руския отдел на MI6, британецът е бил отлично запознат с дейността на Скрипал. Ако Сергей Викторович действително е работил по „руското досие”, той със сигурност е бил наясно с неговия фейков характер, а нищо чудно да е бил запознат и с това кои точно лица дърпат конците на антитръмповския заговор в САЩ. А това вече е опасно знание. И много хора както в Съединените щати, така и във Великобритания биха били твърде доволни, ако Скрипал замълчи завинаги. Ако пък на всичкото отгоре за „замълчаването” му бъде набедена Москва, още по-хубаво. А това не е особено трудно. През последните десетина години западната публика е подложена на масирана антируска пропаганда, така че без особени въпроси ще приеме поредното „доказателство” за „злокобната дълга ръка на Москва”. Това се отнася особено силно за Великобритания, където след смъртта на Литвиненко можеш да обвиниш Русия във всевъзможни абсурдни престъпления и все ще се намерят достатъчно на брой хора, които да повярват на казаното.
Всъщност британската русофобия има много дълбоки корени, поне от началото на XIX век. Тя се развива в две измерения. Първото носи геополитически характер. Вярно, за един кратък период от време в онзи период Великобритания и Русия са съюзници във войните срещу Наполеон. След окончателното му поражение обаче и след Виенския конгрес (1814-1815 г.), който циментира следвоенното статукво, нуждата от такова сътрудничество отпада. Нещо повече, Русия е изиграла основна роля в разгрома на Наполеон и с право претендира да е сред главните действащи лица на световната арена. Великобритания, която се превръща в световна империя, в никакъв случай не може да толерира подобни претенции от когото и да било. Британците са особено обезпокоени за господството си в Азия. Именно противопоставянето между Руската и Британската империя за влияние на този континент определя правилата на т.нар. Голяма игра. Зад британската русофобия не стоят никакви религиозни или идеологически основания. Всички упреци срещу руския деспотизъм имат пропагандно-конюнктурни цели и са насочени срещу царя. Наистина би било абсурдно да търсим някаква принципна „защита на демокрацията” от страна на Лондон, при положение че основен техен съюзник по това време е Османската империя, за която по никакъв начин не би могло да се каже, че уважава правата на поданиците си. Втората причина за британската русофобия има вътрешнополитически характер. Тя се крие в борбата на партиите за гласовете на избирателите. Ако правителството се държи твърде меко по отношение на Русия, опозицията го обвинява в слабост и примиренчество. Когато пък властта тръгва да завоюва нови територии, това се оправдава с желанието те да бъдат присъединени към империята, преди там да се настанят руските „варвари”. Британската русофобия от XIX век удивително напомня днешните времена. И днес, както и тогава, правителството в Лондон е подложено на силен натиск от страна на могъщи антируски кръгове, свързани, разбира се, със САЩ, да проявява максимална твърдост спрямо Русия. Нетипичната за британците неумереност в изказа, която проявяват висши държавници като Тереза Мей и Борис Джонсън, се обяснява точно с това. Тези хора натискат все по-силно газта на русофобията от страх да не бъдат обвинени, че „ги е страх от Путин”. В средата на XIX век, и по-точно между 1853 и 1856 г., Великобритания, Франция, Османската империя и Сардинското кралство водят т.нар. Кримска война срещу Русия. Парижкият мирен договор, ознаменувал нейния край, забранява на Руската империя да разполага военни кораби в Черно море. Руснаците са тежко засегнати от тази война, което за известно време намалява русофобската истерия във Великобритания. Тя обаче се разгаря с нова сила след избухването на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) и особено след като руските войски се приближават опасно близо до Цариград. Кралица Виктория дори изпраща на премиера Бенджамин Дизраели телеграма със следното съдържание: „Ако руснаците превземат Константинопол, кралицата ще бъде толкова огорчена, че най-вероятно веднага ще се отрече от престола”. Британските опасения по адрес на Русия, както винаги, са силно преувеличени. Александър Втори няма никакво намерение нито да завладява Константинопол, нито да сваля султана. Той просто иска да възстанови престижа на ръководената от него империя, силно пострадал след Кримската война. Британската русофобия утихва временно едва когато в края на XIX и началото на XX век все по-настойчиви стават претенциите на обединена Германия да играе основна роля в световните дела. На германците вече им е тясно в тяхната територия и открито настояват за по-голямо жизнено пространство и преразпределение на колониалните владения. През този период управляващите в Лондон и Париж осъзнават две неща. Първо, битката с Германия е неизбежна. И, второ, ако искат да спечелят тази битка, задължително трябва да имат подкрепата на Русия. Така се стига до създаването през 1907 г. на Антантата – съглашението между Великобритания, Франция и Русия. Подобен съюз, вече с участието и на Съединените щати, е сключен и по време на Втората световна война, като отново главната му цел е да бъде сложен край на германските претенции за световна хегемония. Когато обаче тази опасност отминава, Русия (Съветският съюз в онзи период) много бързо се превръща от съюзник във враг номер едно на Запада. И най-вече на САЩ. Съединените щати, които безапелационно са изместили Великобритания от първата позиция в западния свят, искат да бъдат и световен хегемон. Единствената преграда по пътя към осъществяването на това желание е СССР. По време на цялата Студена война, използвайки безспир красивите фрази за спазването на човешките права, свободата, демокрацията, Съединените щати всъщност водят борба за световно господство. А този стремеж се заражда много по-рано. Още в края на XIX век., когато на американците им става все по-тясно в установените граници. През 1885 г. излиза книгата на Джозайа Стронг „Нашата страна”, която моментално се превръща в литературен бестселър. В нея се казва, че англосаксонците са длъжни да разпространяват в целия свят такива блага като демокрацията, протестантството и свободното предприемачество. Съвсем скоро започва и практическото приложение на това „дарителство”. През последното десетилетие на XIX век американците завладяват остров Мидуей, Хавайския архипелаг, Пуерто Рико. На практика поставят под свой контрол Куба, Филипините и Панама, като така стават основният фактор за развитието на търговията в Тихоокеанския регион. В този период Съединените щати много приличат на Германия. И двете държави се стремят към разширяване на „жизненото си пространство” като задължително условие за продължаване на икономическия им възход. За разлика от Германия обаче САЩ са заобиколени от вода и затова им е нужен преди всичко силен флот. Съвсем логично главният американски военен теоретик през този период е адмирал Алфред Махан. Книгата му „Влиянието на морската сила върху историята” (1890 г.) бързо се превръща в най-значителния тогавашен труд в областта на военната стратегия и международната политика. Давайки за пример Великобритания, която става световен хегемон благодарение на непобедимите си военноморски сили, Махан настоява за необходимостта САЩ също да изградят могъщ флот. През 40-те години на XX век изключително популярни сред американските управляващи стават идеите на британския геополитик Халфорд Макиндер, който въвежда знаменитото понятие „Хартленд”. Въпросното понятие се появява за първи път в статията му „Географската ос на историята” (1904 г.). Според Макиндер планетата се състои от „световен остров” Хартленд (Евразия и Африка), Външни острови (Америките и Австралия) и Световен океан. Хартлендът включва земите от Централна Европа до Западен Сибир. Ето една от най-известните сентенции на Халфорд Макиндер: „Който владее Източна Европа, владее Хартленда, който владее Хартленда, владее Световния остров, а който владее Световния остров, управлява света”. За геополитиците от школата на Макиндер Русия (или Съветският съюз) е основна заплаха, защото прави успешни опити за контрол над Хартленда. По време на Студената война битката срещу Русия е маскирана под формата на „борба с комунистическата заплаха”. След разпадането на Съветския съюз този реквизит е прибран в килера, откъдето са извадени старите русофобски атрибути. Няма никакво значение, че Съветският съюз е изчезнал, твърдят новите геополитици, добавяйки, че руската заплаха е все така жива. Някои от тях са напълно искрени, когато предлагат решения за справяне с нея. Збигнев Бжежински директно заявява, че Русия трябва да бъде разделена на части: „Една децентрализирана Русия няма да бъде особено склонна да приема призивите за обединяване в империя. На Русия, устроена на принципа на свободната конфедерация, в която ще влязат европейската й руска част, една сибирска република и една далекоизточна република, би й било по-лесно да развива по-тесни икономически връзки с новите държави от Централна Азия. Всяка от тези три членки на новата конфедерация би имала много по-широки възможности за използване на местния творчески потенциал, който в продължение на векове е потискан от тежката ръка на московската бюрокрация”. Именно подобна „демократична децентрализация” се извършва в Русия през 90-те години на миналия век по време на президентстването на Борис Елцин. И съвсем неслучайно множество американски политици и политолози и до днес описват този период като „прекрасно време”, когато се уважават „плурализмът, свободата и правата на човека”. Разбира се, че на американците изобщо не им пука нито за плурализма, нито за свободата, нито за правата на човека. За тях е важно Русия да бъде слаба и разделена, за да не пречи на американското господство. Една силна и уверена в себе си Русия е заплаха. Ето защо Вашингтон толкова не харесва Путин, който върна силата и значението на родината си. Ето защо САЩ и техните сателити биха направили всичко възможно за отстраняването на руския президент. Или поне за максималното му дискредитиране в очите на колкото се може повече хора. Кампанията, водена от русофобския Запад по демонизирането на Владимир Путин, започна да набира бясна скорост след знаковата му реч в Мюнхен от 2007 г., а истеричните си висини достигна след връщането на Крим в състава на Руската федерация. Западните „спин-доктори” прекрасно разбират, че за да бъде антируската им кампания ефективна, не е достатъчно да се говори за Русия „на ангро” и по принцип. Трябва да има конкретика в нападките. А какво може да бъде по-въздействащо върху умовете на хората от прицелната атака срещу самия връх на държавата. Ето защо Путин е превръщан в любима мишена на всеки, който иска да уязви Русия, като се започне от Хилъри Клинтън, мине се през Борис Джонсън и се стигне до най-задръстения български русофоб, който не обича това определение, а предпочита термините „политолог” или, в краен случай, „анализатор”. Демонизацията на руския президент върви по две направления. Първото е общоисторическо. Путин е поставян в края на една редичка от руски управленци, които еднозначно биват определяни като деспоти, тирани, душители на свободата – Иван Грозни, Николай Първи, Александър Трети, Владимир Ленин, Йосиф Сталин. По този начин на западната публика се внушава, че след като начело на руската държава през последните пет-шест столетия са стояли основно мракобесници, е съвсем естествено и днешният руски президент да е такъв. Но за да не останат нещата единствено на ниво исторически сравнения, се стига и до второто направление в демонизацията на Владимир Путин, а именно описването на неговите личностни характеристики. В безброй статии, телевизионни и радиопредавания, както и в много „сериозни” дебели книги, Путин е представен по следния начин – шпионин, автократ, милиардер, хитрец, реакционер, консерватор, човек, чиято основна цел е възстановяването на Руската империя и поробването на свободния свят. Като цяло тези „обективни факти” се представят в медиите, но най-голяма радост антируските истерици изпитват, когато видят, че подобни определения се появяват в „научните” трудове на уважавани университетски професори. Академичните лица за разлика от повечето журналисти и простосмъртни анализатори имат огромен авторитет сред аудиторията. Смята се, че те наистина са обективни, че единственото, на което държат, е чистата и свята истина. Ето защо няколко изречения на професор от Харвард или Оксфорд имат много по-голяма тежест от безкрайните словоизлияния на десетките коментатори на CNN или BBC. Един от академичните любимци на двигателите на русофобската пропаганда е американският историк Ричард Пайпс (повече за него в а-specto, бр. 22). Професор Пайпс разглежда историята на Русия единствено като история на тиранията. Той подчертава, че икономическата и политическата власт в тази страна винаги е съсредоточена в ръцете на един-единствен човек, който властва над безпросветната робска маса. При комунизма, както и при царизма, човешката личност няма никакво значение. Значение има единствено държавата, чийто основен стремеж винаги е бил, е и ще бъде подчиняването на останалите народи. Възгледите на Ричард Пайпс стават особено популярни след 1991 г. благодарение, разбира се, на съчувстващите му масмедии. И много малко от работещите там си задават въпроса, как така тази „извечна сатрапска държава” напълно доброволно предостави Източна Европа на американците и НАТО и позволи по ненасилствен начин на мястото на някогашния Съветски съюз да се появят 15 нови държави. Защо Владимир Путин, който непрекъснато е обвиняван във всички смъртни грехове, нито веднъж, откакто е президент, не е отправил претенции към чужди територии? Нещо повече, след светкавичната победоносна война с Грузия през 2008 г. той извежда руските войски от временно заетите от тях територии. Що се отнася до връщането на Крим в състава на Русия, или анексията, както обичат да се изразяват русофобите, това се случва едва след преврата в Украйна и съвсем реалната опасност в Севастопол да бъде създадена поредната база на НАТО. По същия начин многоучените професори и непритежаващите академичен ореол анализатори предпочитат да коментират надълго и нашироко отделни изречения на руски ръководители и почти не си дават труда да обсъждат сериозните им изказвания. Всички те не спират да повтарят фразата на Путин, че ако трябва, „терористите ще бъдат удавяни в тоалетната”, но отделят твърде малко внимание на задълбочените му изявления на международни форуми, били те в Мюнхен или пред клуба „Валдай”. Ако все пак го направят, ще разберат, че руският президент няма никакво намерение да „завладява света” и да „потъпква свободата”. Единственото, на което държи, е националните интереси да бъдат уважавани и да не се държат с Русия като с парий. Само че, кой знае защо, когато американският или френският президент защитават националните си интереси, това се приема за нещо напълно естествено, а когато го прави руският президент, следват обвинения в „империализъм” и „тоталитаризъм”. Не е трудно да се отговори на този въпрос. Антируските кръгове в Съединените щати и Европа никак, ама никак не се вълнуват от „свободата”, „плурализма” и „правата на човека”. Единственото, което истински ги вълнува, е Русия да бъде слаба. Цялата „свободолюбива” риторика е подчинена на тази цел. Използват я, защото смятат, че именно това ще помогне за отслабването на руската държава. Ще я забравят в момента, в който решат, че вече не им върши работа. През II в. пр.н.е. римският политик Марк Порций Катон има навика да завършва всяка своя реч в Сената с изречението Carthago delenda est (Картаген трябва да бъде разрушен). Казва това дори когато речта му няма нищо общо с основния противник на Рим през този период. Подобна обсесия се наблюдава и в днешните русофобски среди. За всичко, като се започне с глобалното затопляне, мине се през международния тероризъм и се свърши с някое вътрешнополитическо неблагополучие, са виновни Русия и Путин. Ето защо те са убедени, че Russia delenda est. И това е характерно не само за примитивните русофоби, но и за хора с университетски титли и претенции за свръхвисока образованост. Странно как въпреки всичките си познания подобни хора не желаят да се учат от историята. Защо си мислят, че ще успеят там, където се провалиха монголо-татарите, „обединена Европа” на Наполеон и не по-малко „обединената Европа” на Хитлер? На същата съдба са обречени и старанията на днешните антируски кръгове, независимо дали действат в чужбина или в самата Русия. „Ама нищо подобно, бясно се оправдават те, ние изобщо не искаме смъртта на Русия. Единственото, което искаме, е тя да стане модерна западна държава.” Да, де, то „модерна западна държава” е евфемизъм, зад който се крие представата за една слаба, унизена и тотално зависеща от милостта на Запада, държава. И още нещо, изключително важно. Независимо от цялото „озападняване”, което тече в Русия от времената на Петър Първи, та чак до наши дни, тази страна винаги ще бъде различна от традиционните западни демокрации. Дори само заради едно чисто обективно обстоятелство – огромната й територия. Заради тази огромност ролята на държавата е ключова. Либерали и либертарианци от всякакъв вид не спират да мечтаят за все по-необратимото смаляване на функциите на държавата. В най-мокрите им сънища тя направо изчезва. За Русия това би означавало сигурна смърт. Да, в Русия са силни бунтовните, антидържавни, анархистични идеи. Достатъчно е да си припомним за влиянието, което оказват в целия свят идеите, а и практиките на хора като Бакунин, Кропоткин и Махно. Недоверието към държавните институции там е особено силно. И в същото време руснаците разбират, че е по-добре да има държава, била тя несъвършена, корумпирана или автократична, отколкото да я няма. Кой, ако не държавата, е в състояние да построи пътищата, Tранссибирската магистрала, атомните ледоразбивачи? При този невероятно разнообразен, а на места и направо нетърпим климат не може да вирее никакъв „частен предприемачески дух”. Никакви „честни частници” няма да оцелеят, ако не разчитат на държавната помощ. Другото, което различава и винаги ще различава Русия от Запада, е смисълът на понятието „свобода”. За западния човек свободата преди всичко е личен въпрос. Става дума за свободата да правиш това, което искаш. Да си банкер и в един момент да станеш будистки монах, да си високоплатен адвокат, да зарежеш всичко и да се отдадеш на обиколки по света, от мъж да се превърнеш в жена и обратното. Това е свободата за западния човек. А за руснака свободата означава преди всичко самостоятелност и независимост на държавата. За руснака да си свободен означава, че никаква чужда сила няма да ти диктува как да живееш и че никой не държи монопола върху истината, която да налага върху всички останали. Това, последното, особено дразни западните „велики” сили, които смятат, че отдавна им е връчен нотариален акт за собственост върху единствено правилния начин на живот. Така че, ако някой друг народ, бил той в Европа, Азия или Африка, има различно виждане за развитието си, той моментално трябва да бъде вкаран в рамките. Като начало доброволно, а ако много се противи на „цивилизаторските” усилия, ще се наложи да се използва и сила. За благото на нуждаещия се от „цивилизоване”, разбира се.
Когато споменаваме понятието „Запад”, трябва да си даваме сметка, че в случая изобщо не става дума за някаква колективна воля, за общност от равноправни държави, които вземат решенията за бъдещето след сериозен, а понякога и много труден консенсус. Нещата стоят много по-просто. Имаме един хегемон, Съединените щати, който решава какво да се прави, а след това спуска решенията надолу по веригата към онези, които биват наричани „партньори”, а всъщност са най-обикновени подизпълнители. Вярно, понякога изглежда, че „фронтменът” на западната позиция е друг, а САЩ само „помагат”. Но това впечатление е измамно. Когато става дума за наистина важни въпроси, основната роля изпълняват Съединените щати, независимо от това как изглеждат нещата на повърхността. Аферата „Скрипал” е много показателна в това отношение. Вярно, първата цигулка тук е Великобритания. Само че партитурата е написана другаде. И диригентът определено не е британец. Още когато всички държави от ЕС изразиха твърдата си подкрепа за обидно глупавата британска версия, когато започнаха да гонят руски дипломати, се появиха и първите съмнения относно лидерската роля на Лондон. Как така една държава, която е в процес на напускане на Евросъюза и която е обект на постоянни критики от ръководителите на същия този съюз, изведнъж получава такава мощна и безрезервна европодкрепа? При това, без да представи никакви убедителни доказателства за теориите си. Твърде странно звучи европейците изведнъж да са изпитали прилив на любовни чувства към Великобритания и в резултат на това да са готови да я подкрепят и в най-безумните авантюри. Много по-логично изглежда версията, че европейската подкрепа е осигурена не от Лондон, а от някое много по-могъщо лоби. Във Вашингтон. Тук трябва задължително да отбележим, че откакто за президент на САЩ бе избран Доналд Тръмп, нещата в тази държава станаха крайно неясни и посланията, които идват от там, често са напълно разнопосочни. При предишните президенти Барак Обама, Джордж Буш-младши, Бил Клинтън беше лесно. Имаше една ясно изразена политика, която биваше следвана неотклонно от всички държавни служители. Докато сега е различно. Днес политиките на САЩ са най-малко две. При това силно различаващи се. Едната е тази на президента Тръмп, който настоява за концентриране преди всичко върху вътрешните проблеми и за поддържане, ако не на приятелски, то поне на нормални отношения с ключови държави като Русия. А съвсем друга е политиката на „експанзионистите”, на наследниците на Хилъри Клинтън, които смятат, че САЩ с цената на всичко трябва да продължат да бъдат неоспорим хегемон не само в пространството на Запада, а и в целия свят. Големите правомощия на американския президент понякога създават усещането, че той е пълновластен господар върху цялото политико-икономическо пространство на Съединените щати. Нещо като съвременен абсолютен монарх. Това усещане е измамно. Американският президент много по-често е просто изпълнител на желанията на мощни лобита, отколкото човек, който диктува правилата на играта. При цялата си „непредсказуемост” и постоянно декларирано желание за „борба с истаблишмънта” Доналд Тръмп със сигурност си дава сметка, че засегне ли сериозно интересите на „експанзионистите”, с него е свършено. Затова твърде често не той е генераторът на определени политики. Просто е принуден да ги следва, ако не иска да свърши като Кенеди. Или, в по-добрия случай, като Никсън. В крайна сметка няма особено значение дали настоящият курс към замразяване на отношенията с Русия идва от Тръмп или от „експанзионистите”. По-същественото е, че посоката и в двата случая бива задавана от Вашингтон. А на Лондон просто му е възложено да изобразява „лидер”. Така, както на Франция й бе възложена главната роля при свалянето на Муамар Кадафи през 2011 г. Вярно, хиперактивният Саркози се „раздаде” сто процента в опитите си да убеди целия свят, че той и само той е основният играч в либийската драма. Още повече че имаше всички причини да желае изчезването на един така неудобен спомоществовател на предизборната му кампания като Кадафи. Но независимо от това и тогава, и сега е ясно, че сценарият се пише на едно-единствено място – във Вашингтон. След което се раздава на изпълнителите за заучаване и действие. Редица наблюдатели се питат защо в последно време сценаристите са завладени от такава силна истерия? Защо антируската обсесия изцяло е завладяла съзнанието им? Дори и след връщането на Крим в състава на Руската федерация не се наблюдаваше подобен взрив на русофобски прояви. Обвинения в извършване на чудовищно престъпление, бясна антируска кампания в медиите, гонене на руски дипломати... Защо е всичко това? От всички тези действия личи, че нервността при сценаристите е достигнала краен предел. Те усещат, че глобалното господство им се изплъзва, но не могат да нацелят вярната стратегия, за да го запазят, ако изобщо съществува такава стратегия. След Крим и подкрепата, която Москва осигури на бунтовниците в Източна Украйна, бяха въведени санкции. Очакваше се те да окажат такова невероятно въздействие върху положението в Русия, че обикновените хора, както и уязвените олигарси, сами да свалят „омразния” Путин. Само дето се получи точно обратният ефект. Подложени на силен натиск, обикновените хора, както и уязвените олигарси, се сплотиха още по-здраво около Кремъл. Така стратегията чрез санкции да бъде предизвикана поредната цветна революция се сгромоляса. И се търсят други начини за уязвяване на управляващите в Москва. Само дето няма нищо оригинално и в настоящия подход. Неговата цел по тоталната дискредитация на Владимир Путин и екипа му вече беше използвана срещу хора като Слободан Милошевич, Саддам Хюсеин, Муамар Кадафи. И тогава проработи. Подложена на 24-часова обработка на съзнанието, световната публика повярва, че става дума за ужасни деспоти и зверове в човешки образ, които трябва да бъдат премахнати час по-скоро. Без значение с какви средства. Изглежда, отвъдокеанските сценаристи се надяват, че тази тактика ще проработи и сега. Само дето забравят едно нещо. Русия не е нито остатъчна Югославия, нито Ирак, нито Либия. Русия е огромна страна с невероятен военен, научен, финансов, природен и най-вече човешки потенциал. Да, Русия е империя. Само че тази империя е основана не върху превъзходството в оръжейната или финансово-икономическата сфера. Това е империя на духа. И съвсем не случайно Западът гледа с такова раздразнение към Русия. Пречи му нейната извисеност. Пречи му нейната самостоятелност. Нетърпимостта на Запада към Русия има многовековна история, твърди швейцарският журналист Ги Метан в чудесната си книга „Хилядагодишната война между Запада и Русия”. Още в първата половина на XIII век тевтонските рицари, литовските и полските католици се опитват да унищожат православна Русия. През 1240 и 1242 г. владимирският и новгородски княз Александър Невски разбива шведите и рицарите на Тевтонския орден, които са си въобразили, че просто ще се разходят из руските земи, имайки предвид монголо-татарското нашествие. След изтощителни борби монголо-татарите все пак поставят руските земи под свой контрол. Краят на това продължило два века и половина господство идва при Иван Трети. Той успява да обедини около Москва почти всички руски земи, поставяйки основите на днешна Русия. Иван Трети се възкачва на престола през 1465 г., малко след падането на Константинопол под османска власт и именно от него започва традицията на възприемането на Русия като продължителка на погиналата Византийска империя. При неговия син Василий ІІІ се появява и прословутата концепция за Москва като Трети Рим. Неин автор е псковският монах Филотей. В писмото си до Василий ІІІ той извежда добре познатата формула: „Двата Рима паднаха, третият (Москва) крепне, а четвърти няма да има”. Русофобите много обичат да цитират тази формула и да възклицават победоносно: „Ето, виждате ли, отпреди петстотин години датира желанието на тези да завладеят света”. Всъщност тази концепция няма нищо общо с желанието за световно господство. Тя просто е израз на едно съвсем логично пораснало самочувствие на руската държава. Руснаците не искат да владеят света. Те само искат държавата им да бъде уважавана и отношението към нея да бъде като към всички останали. Така е било през XV век, така е и днес. Вярно, Русия няма икономическите показатели на Съединените щати, но има постижения в интелектуалната сфера, които трудно биха могли да бъдат достигнати. Смешни са опитите на Борис Джонсън, този някога симпатичен ексцентрик, който напоследък се смъкна до нивото на най-безмозъчната русофобия, да се прави на интелектуалец. В реч на банкет, даван от лондонския кмет в края на март, британският външен министър припомня началото на „Престъпление и наказание” в смисъла на това, „че всички знаем кой е престъпникът, въпросът е само в това дали той ще си признае, или ще бъде хванат”. Набеденият познавач на творчеството на Достоевски бързо беше поставен на мястото му от Мария Захарова. По повод на „много вероятните” предположения, че няма кой, освен Русия, да стои зад покушението срещу семейство Скрипал, прессекретарят на руското външно министерство отговори с цитат на Фьодор Михайлович: „От сто заека не можеш да направиш кон. Стотици подозрения не правят доказателство”. Между другото самият Фьодор Достоевски има едно изключително точно описание на отношенията на родината му с Европа: „Какво ли не направихме, за да ни признае Европа за свои. Навирахме й се ежеминутно и неуморно, натрапвахме й се във всички нейни неща и нещица... Ту я плашихме със силата си, изпращайки там нашите армии, за да спасяват царе, ту се прекланяхме пред нея, както не трябваше да правим, уверявайки я, че сме създадени единствено, за да служим на Европа, да я направим щастлива. И какво, всички тези освободени от нас народи веднага, още преди да са се разправили с Наполеон, започнаха да ни гледат с най-ярко недоброжелателство и с най-зли подозрения. А след това, независимо от получения урок, какво правим ние през всичките следващи години? Същото! Отново натрапваме доброжелателството си! Ето какво спечелихме, служейки толкова вярно на Европа – единствено ненавист и презрение”. Разбира се, Русия винаги ще бъде част от Европа. И не защото трябва да „догонва” някакъв измислен евромодел. От много векове Русия е органична част от европейската култура, нейните мислители, нейните творци са обогатили много европейската менталност. Но има и нещо друго, не по-малко важно. Пред Русия се простират и безкрайните пространства на Азия. Така че, ако вратите на някои европейски държави се затварят за нея, бедата не е особено голяма. Все по-тясното сътрудничество с Китай, с Индия многократно компенсира проблемите с някои от страните на европейския континент. Онзи модел на света, в който господстваше американският хегемон и неговите евросателити, безвъзвратно си отива. Днес живеем в съвсем различен свят. Все повече държави открито заявяват правото си на независима политика, на самостоятелно вземане на жизненоважните за тях решения. Русия показва, че това е напълно възможно. Че възраженията и раздразнението на доскорошния хегемон вече нямат никакво значение.