РАЗГОВОР С ДОЦ. ДАРИНА ГРИГОРОВА ОТ ИСТОРИЧЕСКИЯ ФАКУЛТЕТ НА СУ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ”
Комунизмът си отиде, омразата срещу Русия остана. Защо?
Омразата се поражда от страх и неразбиране. Русия от момента, в който се превръща във велика сила през ХVIII в. и стремително се разраства като географско и културно пространство, предизвиква неспокойното любопитство на западния европеец. Най-популярна е гледната точка на френския пътешественик в двора на Николай I през ХIХ в. маркиз Дьо Кюстин, за когото Руската империя е варварска, но дори и той признава, че за Франция Русия е „страна на чудесата”. Мисля, че тя и до днес остава такава, но вместо като Алиса Западът подхожда към Русия като Али Баба, дошъл да си отмъкне полагащото му се съкровище от пещерата, но Сезам не се отваря, разбира се. В самата Русия пак още от имперските времена и до днес съществува не по-малко едностранчивото антиевропейско, подменено сега като антиамериканско, отношение към Запада – най-вече в крайно консервативните кръгове. Така че това е наследено взаимно неразбиране, но то се съчетава и с партньорство. Ако пак ви върна към ХIХ в., Русия при Александър I е съюзник с Франция, руските бюрократи имитират Гражданския кодекс на Наполеон в административната и политическата реформа на империята, до един момент двете страни са великолепни партньори. Следва обаче Отечествената война (1812 г.), французите даже се опитват да моделират „казашка” нация, за да я откъснат от руската (впрочем тази грешка я повтаря и Хитлер), но вместо това войната катализира раждането на руската нация, възпята от Толстой („Война и мир”), Лермонтов („Бородино”), Чайковски (увертюрата „1812 година”). А колкото до комунизма, той няма пряко отношение към „омразата срещу Русия”. Има такава фиксация, защото и като СССР, и като постсъветска Русия тази страна е огромна (11 часови пояса, изкуствено намалени при Медведев на 9), непредсказуема, ирационална и далече от подредения в аптечен стил западноевропейски начин на мислене. Русия може да бъде самодостатъчна, което не значи стремеж към изолационизъм, с което напоследък се спекулира, но означава самостоятелност и неподчинение на външни сили, а това не се харесва.
Съществува една съзнателно отглеждана русофобия по целия свят. Едно формиране на русофобски елити...
Русофобията, както и всички фобии, е болестно състояние на нездрав и комплексиран ум – тя може да се отгледа, но с краткосрочни успехи. Абсолютната нетърпимост към нова Русия, която наблюдаваме, е построена на познатата антисъветска риторика, съзнателно приравняваща съвременната руска държава със СССР. Донякъде дискредитирането на социалната идея от СССР допринесе за измамното чувство на победители у западните последователи на Бжежински, които, омаловажавайки днешна Русия, са на път да дискредитират либералната идея чрез агресивното разпространение на либертарианството, което за мен е тревожно. Парадоксът е, че либерализмът в стила на социалния му вариант от края на ХIХ и началото на ХХ в. сега се изповядва тъкмо от Путин. Консерватизмът, обявен от него за водеща идеология през декември 2013-а, в неговото разбиране днес е именно правото да бъдеш различен, правото на всяка държава да е уникална, а не да приеме неолибералния модел на атомизирано общество от елфи с „трети пол”, разкъсани връзки с поколенията, без национална памет и чувство за държавност. И точно социалната идея е на път да се реабилитира от Русия, която официално е социална държава, без да се страхува да го заяви. Това е друг елемент от стратегията на Путин, детайл, който дразни много враговете му.
Ако един държавник в която и да е част на света е русофоб, САЩ го подкрепят, ако не е, го дискредитират.
Това е безусловен факт. И той е толкова прозрачен, че не може да бъде скрит и за електората на същия този държавник. Русофобските елити са професия, плод и на политическа технология, но не са по-различни от русофилските, защото това е най-вече политическа самоидентификация, ориентирана васално към съответния гарант, сюзерен на властта било от Запад или от Изток, нищо ново под слънцето, за съжаление суверенната политика по нашите земи е рядкост.
В Украйна дори нацизмът е предпочитан пред русофилството.
Зависи за коя Украйна питате. В Западна Украйна, или Галиция, която от средата на XIV в. никога повече не е руска територия и чак през 1939 г. става съветска, докато преди е била полска, австрийска и австро-унгарска, има стари традиции на отглеждане на русофобия. В Галиция украинското население – русините, са униати поради полското влияние и са австрийски проект на нация, подобно на хърватите, откъснати от сърбите първо по религиозен принцип, а после и като национално съзнание. Австрийците създават украинската нация в Галиция, за да я противопоставят на поляците и евреите по тези земи, които са мнозинство там до етническите чистки по време на Втората световна война, организирани от немците, но изпълнени с показна жестокост от западноукраинските националисти, чиито наследници днес видяхме като най-активната и най-агресивната част от Майдана. Фобията към поляци, евреи и руснаци е национално образуваща като образ на „врага” в западноукраинския национален проект на Австрия. Неслучайно Австрия по време на Първата световна война организира концлагери в Терезин и Талерхов за тези русини в Галиция, останали с русофилски (или москофилски, както тогава са ги наричали) настроения, съдбата им е трагична. Пак по време на Първата световна война Германия поема щафетата на австрийския проект и създава специални лагери в Украйна за украинци и такива отделно за руснаци. Украинските немски лагери за военнопленници са с изключително добри условия, почти като санаториум, съчетани с професионална агитпросвета. Селяните отиват там и започва да им се внушава, че те не са руснаци, че нямат нищо общо с руската култура и че са само украинци, тоест етноцентричният украински модел, устроен като русофобски, е плод още от Първата световна. По-късно Хитлер просто реанимира това отношение на украинските националисти без никакви усилия, защото техните идеолози се развиват успоредно с фашизма на Мусолини. Източна Украйна, Малорусия, която е православна и тръгва от Киевска Рус, е част от плътта на Русия така, както Македония от нашата. Когато през ХIХ в. в Русия славистите преоткриват славянския фолклор, се създават условия за зараждане и на украинската нация. Политиката на Руската империя обаче е неадекватна спрямо малорусите. Заради страха от полско влияние върху интелигенцията им те биват отблъснати. Най-либералният император, Александър II, забранява да се разпространява украинската литература и всякакъв културен живот, право, предоставяно на всички народи в империята, и това капсулира и превръща украинските патриоти в националисти, а първоначално те са русофили и не смятат да отделят украинската от руската култура. Така те започват да ненавиждат Русия и от Киев се преместват в Лвов, днешна Западна Украйна, с което попадат под влиянието на австрийския проект за украинска нация по галицийски.
Тоест САЩ стъпиха на много стари емоции с традиции.
Да, те просто ги доразвиват и стимулират, като толерират колаборационистите, от една страна, а от друга, като поощряват антируската (под формата на антисъветска) и западноукраинската (галицийската) конструкция на новата украинска нация след 1991-ва. Днес символиката на новата украинска държава е от Западната украинска република, т.е. от Галиция, което е решение на първия президент Леонид Кравчук, родом от тези земи. От 1992 г. и до ден днешен се следва политиката на „национализация” на историята на Украйна. В училищата се изгражда националната митология, фиксирана върху два центъра (да не кажа, опорни точки): единият е „голодоморът”, който е представен като национален геноцид спрямо украинците, а той е социален геноцид спрямо тази част от селяните в Съветския съюз, които са в житните райони и стават жертва на колективизацията, а сред тях са и руснаци, казаци, казахи, кавказки народи, тоест тук е фиксиран врагът – Съветският съюз, който е представен като съзнателен унищожител на украинската нация; и втората фиксация е героизацията на украинските националисти и нацисти от УПА с Бандера, Шухевич и др. съюзници на Хитлер. Вече имаме цяло поколение, отгледано с тази отровна приказка. Те разбират евроинтеграцията като еманципация от Русия, която не отличават от СССР. И в момента аз съм срещала млади образовани хора от Югоизточна Украйна, които казват за себе си: „Аз съм „рускоезичен украински националист”. Значи той не може да изрече „аз съм украинец”, обаче не казва и че е руснак. С такъв човек не може да се говори, той е като зомби – с „национализирано” съзнание, но наполовина, от което идва и болезнената нетърпимост към другата гледна точка.
Украйна не е първата страна, чието публично убийство е подготвяно отрано и широко се освети из медиите във формата на риалити шоу, преди нея бяха много страни като Югославия, Ирак, Либия, Сирия и пр. Смятате ли, че следващият опит ще бъде Русия?
„Публично убийство”, или показно може би, е интересен, но малко драматичен образ, не забравяйте, че това се случи вече в Украйна с Оранжевата революция през 2004-та. Сега имате римейк в кафеникав оттенък от Десния сектор и „Свобода” и с хард вариант на щурмоваци с пироефекти за тв картинката пред неизкушения зрител. Колкото до Русия – САЩ са основният й съперник в битката за ресурсите, съсредоточени в Азия. Не подценявам Китай, но той предпочита да колонизира тихо и не заплашва националните интереси на Русия. Както това направиха САЩ с подкрепата си на кафявия Майдан и принудиха Русия да се защити. Самата Украйна е една малка Русия. Тя е многонационална, има същия манталитет, същата история и същия тънък либерален елит в интелигенцията, който изпитва комплекс към Запада. Дали майдан може да се случи и в Русия, да, би могло да се допусне такъв вариант, но само при драстично отслабване на държавата, което в момента е невъзможно заради политиката на Путин, който възвърна сакрализацията на държавността. (Това всъщност е една от разликите между украинците и руснаците. За украинците Майданът е традиционно поведение от времената на хетманите, автономията и децентрализацията са част от бита им почти до Екатерина Велика. За руснаците централизацията и сакралността на държавата са важен елемент от националната им гордост, неизбежен при тази огромна територия.) Как си представяте обаче руският президент Путин да си остави спецназа да го обстрелват с павета, да го горят с коктейли „Молотов” с напалм и той да стои, застинал безизразно като Янукович, и да не действа. Съществува не без основания и опасението, че Украйна е генералната репетиция за Русия, тъкмо затова така остро реагира Путин. Когато Ходорковски отиде в Украйна, на мен не ми беше толкова интересна речта му, колкото реакцията на Майдана. Целият площад на Независимостта ревеше „Россия вставай!”, тоест „Русия, вдигай се!”. Кукловодите от „меката сила” с тънка находчивост внушават на украинците от Евромайдана, ето, вие ще успеете и ще отнесете свободата и в Русия. Тогава вече украинците ще си спомнят, че са братя с руснаците, че са славянски родствени народи и т.н. В част от руските либерални медии в момента се тиражира тезата, че украинците от Майдана обичат руснаците, но ненавиждат Путин, и затова някои либерални публицисти с болшевишки замах призовават Десния сектор да дойде в Москва, а Западът да приложи ожесточителни санкции. Бедата на повечето съвременни руски либерали е, че са тоталитарни като поведение и не търпят инакомислие, впрочем тази психоза я има и у нас и очевидно е някакъв постсоциалистически синдром на хора, свързани с привилегирования елит преди прехода.
Русия през последния четвърт век е била непрекъснато застрашена.
Тя се чувстваше несигурна до март 2014 г. След референдума, след „зелените човечета”, вежливото присъединяване без капка кръв, което е уникално, да се възвърне територия по мирен път през XXI век, руснаците вече не се чувстват застрашени. Рейтингът на Путин скочи. Те чувстват, че държавата им вече не е на колене. В Русия в момента като политическа система има просветен авторитаризъм с демокрация от евразийски тип. Проблем може да възникне чак при приемника на Путин, когато ще има междуцарствие, каквото се създаде между парламентарните избори през 2011-а и президентските през 2012-а. Защото при силна централизация на властта трябва да се избере хирургически точно новият приемник, както Елцин направи с Путин, това е руска специфика.
Ефективността на цветните революции силно ще спадне, тъй като тази технология вече стана лесно разпознаваема.
Цветните революции за съжаление вече минават в нов „стадий на щурмоваци”, точно защото е ясно на всеки, че това е модел за преврат. Оттук нататък се опасявам, че вече няма да има балончета, ще има само силов механизъм. Ще има насилие, наричано благовидно с романтичната дума „революция”, убедителна за неукрепнали млади умове. Хунвейбини могат да се появят навсякъде, но няма да го има вече този кифличко-роялен момент в цветната драматургия.
Прибирането на Крим от Русия, не беше ли това един рязък ход от страна на Путин? Мисля, че САЩ останаха учудени, а би трябвало да са добри прогнозтици...
Езикът на Студената война започна далеч преди Крим. Ако забелязахте, либералните медии в Русия и на Запад още от Сочи започнаха да дискредитират Русия с риторика от Студената война, много преди вежливото съединение… Но когато гледаш на една държава с колониална надменност, когато представителката на САЩ в ООН заявява на руския си колега, че руснаците трябва да се държат като победени (лузъри), няма как да си добър аналитик. Защото ти подценяваш! А дали е рязък ход, не бих казала. Това беше изключително точна комбинация, почти като военен шахматен етюд за присъединяване на територия, която е руска от повече от два века. Защо го дадоха Крим така лесно украинците? Защото това не е украинска земя. Поредният майдан в Украйна (защото със сигурност ще има трети сезон) щеше да постави висящия въпрос, дали договорът за арендата на Черноморския флот остава или не? Как си представяте Украйна с натовски бази, насочени вече очевидно към Русия, а не към хипотетични врагове, и да няма руска реакция? Дори и Горбачов се възмути на стари години.
Започнаха някакви преговори за разполагане на бази.
Това е друго. Украинците са царе на проточването на преговори и на никакъв резултат от тях. Украинските телевизии показват сега Крим като някакъв ГУЛАГ, интервюират хора с отрязани уши и всякакви ужасии, за които обвиняват руските власти, съзнателно демонизират Русия. Има забрана за украинците да ходят в Крим, защото, като отидат, ще видят, че всичко това не е вярно, разбира се. САЩ не искаха да направят от Украйна югославския вариант с разпадане, защото от това пак ще спечели Русия. Според мен те се опитаха да приложат за Украйна варианта Сирия, една сива зона с абсолютен хаотичен модел на анархия и хронична гражданска война.
Мислите ли, че Русия ще подходи към федерализация на Украйна, с което ще измъкне, буквално казано, и югоизточната част на Украйна?
Сега руската дипломация в Украйна е пред изпитанието да защити идеята за федерализъм и идеята не за етноцентричен модел, а за етнодуалистичен. Путин няма нужда от обща граница, ако това имате предвид. За какво му е и тази територия, Русия може да влияе върху Украйна икономически. Причината за Крим беше разпадането на споразумението от 21 февруари (след което бойните отряди на Майдана превзеха всичко). Ако не беше се разпаднало споразумението, нямаше да има референдум в Крим. За федерализация на Украйна се говори много отдавна. И тази идея е именно на Югоизтока, защото той е богат и той храни Запада. И миньорите си казват: „Добре де, ние всеки ден ходим на работа, даваме огромни дотации на Киев и той вас ви подхранва, за да отивате да правите майдан от наше име”. Просто федерализацията ще даде едно успокоение. Две неща искат руснаците и рускоезичните в Украйна: руският да е държавен език, да си имат училища, нищо да не им пречи за културна самостоятелност и да има федерализация. Знаете ли какво казват на изток: „Ние не искаме нашите пари да отиват за паметници на Бандера в Лвов! Правете си ги, ама не с наши пари”. Друг е въпросът, че украинският политически елит, плътно сраснал с олигархичния модел както на югоизток, така и на запад, няма да подкрепи идеята за федерализация, защото това би означавало силна автономна местна власт, контролирана от гражданите. Самото разделение на западни и източни украинци също подхранва този елит, както у нас разделението на „червени” и „сини”, елементарното разделяй и владей. Ако си спомняте, когато Кучма стана президент, имаше протести на миньорите от Донецк, които искаха автономия и руският език да стане държавен наравно с украинския. Предизборните обещания на Кучма бяха по Донецката програма, но като спечели изборите, забрави за руския език и за всичко останало. Сега може да се повтори същото – новият президент, ако е легитимен, може да обещае да се обсъди въпросът за федерализация и нова конституция, но това иска време и може да се отложи до пълната забрава в чекмеджето на някоя парламентарна комисия.
Имам чувството, че прибирането на Крим ще предизвика една промяна в самата Руска федерация. Мисля, че това, което стана изключително явно като манипулация в Украйна, някак ще помогне на Путин да се справи с Петата колона в Русия.
Понятието Пета колона важи за всяка държава, защото както американците имат в Русия, така и руснаците имат в Америка. Ако „меката сила” е много слаба точка от политическото поведение на Русия, то разузнаването винаги е било много силна черта, традиционно още от времето на империята. Русия с Крим и с безсилието на САЩ да диктуват едностранно своята воля от името на демокрацията, показа, че светът вече не е еднополюсен. И не може да има Студена война, защото Русия доказа, че САЩ не са единствената свръхдържава, която определя какво ще се случи, и то на Европейския континент, и то на границата между Русия и Украйна. А за промяната имате право – връщането на Крим, който е не просто убежище на Руския черноморски флот, но е и национален символ, а Севастопол е руски град герой, възроди националната гордост на руснаците, които след 1991-ва живееха с комплекса на победения и на унижения, внушаван както от западните медии и политици, така и от самите руски средства за масова инфомация. „Ние си спомнихме, че можем да бъдем Русия”, това беше един от възгласите, и то не на ура-патриотите, нито на крайните консерватори, носталгиращи по СССР, които възродиха напоследък понятието „националпредател” за скептиците в руското общество, най-вече сред част от либералната интелигенция, относно Крим. Това беше възглас и сред руснаците без политически и партийни деформации и това е чиста, неприкрита радост от факта, че Русия се изправи и пак се върна в ролята си на защитник и миротворец – така я възприемат руснаците и затова рейтингът на Путин надминава всичките показатели за цялото му управление досега.
Какво трябва да направи Русия, за да я възприемат като страната на Чайковски и Булгаков, а не на Ленин и Сталин?
Михаил Булгаков е бил любимец на Сталин, който своеобразно го е покровителствал подобно на Николай I и Пушкин. Всеки Майстор си има своя Воланд, едното не може без другото. Затова и Русия винаги ще си остане за Запада „страната на чудесата”, ако се върна пак към признанието на Дьо Кюстин. За да не я възприемат като страната на Сталин, тя трябва непрекъснато и с тихото постоянство на невидим будистки монах да популяризира културата си. А грешката на Русия, поне това, което досега правеше, е да следва политиката на тръбата и на „златната тоалетна чиния”. Отглежда си някакъв елит, русопаразитен, чиято „филия” зависи от капацитета на газопреносната система, защото и „Партията на регионите” в Украйна е толкова проруска, колкото БСП у нас е лява. Русия си се интересува само дали тръбата минава безпроблемно, дали елитът гарантира спокойствието и нататък не прави никакви усилия за образа си в обществото. А този образ може да е траен и лишен от всякакви фобии и псевдофилии само чрез руската култура. Руснаците имат нужда от постоянна културна политика навън. Не еднократна и след това да заспят пак блажено на печката, уверени, че никой няма да ги сравнява със Сталин, и т.н. Русия е източна, евразийска държава, но руската култура е европейска и тя приобщава и възвисява. Това не е евразийски монстър, както се опитват да представят Русия сега нашите русофоби.
Къде греши Западът в отношението си към Русия?
Грешката на Запада е, че подхожда към Русия като колониалист, разглежда я като суровинен придатък и като „регионална сила”, както спомена Обама в речта пред ЕС. Но това беше вече проява на слабост от негова страна, защото с Крим Русия доказа, че е велика сила и може да защити националните си интереси. Освен това нападнат ли я, Русия никога не се дава. С Украйна те просто я нападнаха, това е най-голямата им грешка, не се вслушаха в речта на Путин в Мюнхен от 2007-а, която той просто потвърди през март 2014-а.