В продължение на векове Европа е била символ на модерността и прогреса. Именно от този континент са тръгвали идеите, които радикално са променяли целия свят. Днес положението е съвсем различно. Европа е в ступор. Основната ѝ политическа конструкция – Европейският съюз – отдавна се е превърнал в безличен бюрократичен механизъм с постоянно растяща администрация като онази, така добре описана от Валери Петров в сатиричната му поема „Песничка за пазачите на фара”:
„Растяло, растяло, растяло
и набъбвало щатното тяло,
и където преди един играел на дама,
се простряла панорама голяма
от бюра
номера,
телефони,
от звънци
и писци,
и тампони
и чудел се всеки, млад и стар,
щом минел край техния фар
на гората от писалки
на планината от закачалки
на реката от карфички и подшиватели,
а краката всички си клатели...”
Всъщност най-големият проблем на бюрократизирания евромеханизъм не е, че служителите му си клатят краката. Най-големият проблем е, че те постоянно нещо вършат, постоянно са заети, скъсват се от работа. Въпросът е какъв е резултатът от неуморната им дейност. А резултатът е, че европейският проект, който някога беше символ на прогреса, днес олицетворява застоя. Това е основната причина за нарастването на евроскептицизма, за електоралния успех на партиите, които призовават за по-голяма независимост на нациите и за ограничаване властта на „онези в Брюксел”. И докато текат тези процеси, брюкселските елити упорито се правят, че не виждат какви са основните проблеми на нормалните европейци. Нормалните европейци искат да бъде сложен край на процеса на постоянно увеличаващото се неравенство. Искат да има справедливост при разпределението на обществените ресурси. Искат да имат заплащане, което да отговаря на положения от тях труд. Да имат сигурност, че когато се разболеят, ще могат да разчитат на качествена медицинска помощ. Нормалните хора искат принците на солидарността да са по-важни, отколкото законите на пазарния фундаментализъм. Това, че всичко, ама наистина всичко, се превръща в стока, в обект на покупко-продажба, е добро за големите корпорации, но е лошо за гражданите. Когато огромни политически механизми, какъвто е Евросъюзът, започнат да бъдат възприемани като обикновен параван, който прикрива интересите на мегакомпаниите, той със сигурност губи голяма част от легитимността си в очите на обикновените хора. Те не искат купешки фрази и брюкселски новоговор. Искат работа и добро заплащане. Ако тези, които ръководят Евросъюза, са слепи за подобни желания, те неминуемо ще се отправят към политическото небитие, заедно с подопечните им дирекции и поддирекции, комисии и подкомисии. Цитираната по-горе поема на Валери Петров завършва с това, че бедният фар не успява да издържи на натиска на бясно растящия бюрократичен апарат, разцепва се и потъва. Заедно с фара потъва и целият обслужващ персонал. „И тъй се издавили всичките хора, от първия пазач до шофьора”. Това е логичната съдба на всички структури, обслужващи преди всичко каузите на елита. Изчезват, за да отстъпят мястото си на нещо по-смислено.