През 1630 г. на борда на кораба „Арабела”, превозващ английски пуритани от Англия в Америка, Джон Уинтроп произнася една прословута реч, която ще бъде многократно цитирана през следващите столетия. Говорейки за това как трябва да изглежда новото общество, което английските заселници смятат да създадат на американска земя, Уинтроп обрисува един „град на хълма”, способен да служи като идеал за съвместното съществуване на много хора. Джон Уинтроп, който ще стане първият губернатор на Масачузетс, подчертава: „И ако не успеем да превърнем този град във фар за цялото човечество, ако допуснем фалшът да покрие отношенията с Бога, то нека Неговите проклятия да се изсипят върху главите ни”. Уинтроп уверява слушатели си, че очите на хората от целия свят са вперени в колонистите, които нямат никакво право да излъжат надеждите на вярващите във възможността да съществува едно истински справедливо общество. Тази проповед, получила названието „Градът на хълма”, е първият ярък пример за чувството за изключителност, което имат за себе си жителите на бъдещите Съединени щати. През следващите години и векове примерите за това усещане ще се увеличават, а американците ще бъдат абсолютно убедени, че са призвани да бъдат пример за подражание на цялото останало човечество. Или както се изразява американският писател Херман Мелвил (авторът на „Моби Дик”) през 1850 г.: „Ние, американците, сме особен, избран народ, Израел на нашето време, защото носим върху себе си бремето на световната свобода”. С годините представата на американците и най-вече на лидерите им за американската изключителност спира да носи толкова абстрактно-метафизичен характер и придобива съвсем конкретни измерения.
Още през 1900 г. сенаторът от Индиана Албърт Бевъридж, твърд привърженик на анексирането на Филипините и на създаването на мощен американски флот, заявява: „Вътрешните подобрения бяха главната черта от първото столетие на развитието ни; завладяването и развиването на други земи ще бъде доминиращата черта на следващите ни сто години. От всички раси Бог избра американския народ като своя избрана нация за окончателното възраждане на света. Това е божествената мисия на Америка, тя ще ни донесе всичките доходи, всичката слава, всичкото възможно човешко щастие. Ние сме опекуните на световния прогрес, пазителите на справедливия мир...”. През 1917 г. президентът Удроу Уилсън вече твърди, че американските принципи са принципите на цялото човечество, а трийсет години по-късно Хари Труман формулира по следния начин кредото си: „Светът е длъжен да приеме американската система. Самата американска система може да продължи да съществува в Америка само ако стане система на целия свят”.
Формата на управление, при която държавата хегемон определя външната, а до голяма степен и вътрешната политика на много други държави, си има точно определено име – империя. Дълго време американските политици и анализатори срамежливо избягват въпросния термин. Все пак Съединените щати са „лидери на свободния свят”, някак си не върви да говорят за себе си като за „империя”. Само че след края на Студената война и разпадането на СССР и с неоконсервативната революция от края на XX и началото на XXI век тази срамежливост изчезва. Един от най-видните неоконсерватори, Уилям Кристол, спокойно твърди, че „ако някой иска да ни нарича империя, няма проблем, ние сме си имперска държава”. Друг неоконсерватор, Макс Буут, допълва: „Ние сме една привлекателна империя. Всички искат да се присъединят към нас”. Това твърдение определено изглежда спорно. Особено днес, когато е ясно, че Съединените щати се провалиха в Ирак и в целия Близък изток, че от тях тръгна най-опустошителната финансово-икономическа криза през последните 100 години, че налаганият в продължение на десетилетия от американските политици и мозъчни тръстове пазарно-фундаменталистки подход доведе до огромно разширяване на пропастта между бедни и богати. След всичко това едва ли са толкова много хората по света, които с упоение биха възхвалявали „американския идеал”. Да, през 90-те години на миналия век нещата стоят по различен начин. Тогава по точното определение на Збигнев Бжежински се оформя: „Едно състояние на самодоволство, а после и на крайна арогантност от страна на Съединените щати. Арогантността беше в мисълта, че вече сме в състояние да определяме правилата на играта и че тези нови правила могат да ни позволят да решаваме кога да започваме войни, как да започваме войни, как да прекратяваме войни и как да ги предотвратяваме”. Брент Скоукрофт, съветник по националната сигурност на президентите Джералд Форд и Джордж Буш-баща, очертава „... силното чувство за превъзходство, което получихме, като единствената останала суперсила. Казахме си, че разполагаме с цялата тази мощ. Докато я имаме, трябва да пренаредим света, като започнем с Близкия изток. И тъкмо това ни поведе надолу...”. Имперското самочувствие на САЩ през 90-те години е напълно логичен резултат от факта, че малко преди това втората свръхсила в продължение на близо половин век – Съветският съюз – доброволно напуска сцената. Още през декември 1988 г. съветският лидер Михаил Горбачов обявява края на Студената война. В реч пред Общото събрание на ООН той заявява, че СССР ще направи драстични съкращения във военното си присъствие в Източна Европа, ще се изтегли от Афганистан и ще работи за значимо съкращаване на стратегическите оръжия. Освен това Горбачов вече е дал да се разбере, че Москва няма да реагира агресивно, ако нейните източноевропейски сателити решат да се отърват от прегръдката й. Точно заради това негово решение стават възможни „нежните революции” в Европа от 1989 г. Съветският ръководител се надява, че тези му действия ще допринесат за създаването на един несравнимо по-хуманен и справедлив свят. И, разбира се, очаква Съединените щати също да работят за това. Само че във Вашингтон възприемат действията му по съвсем различен начин. За американските политици и „учени глави” стореното от Горбачов е знак за слабост и доказателство, че САЩ са спечелили Студената война. Джордж Шулц, американският държавен секретар по времето на президента Рейгън, радостно отбелязва в мемоарите си: „Горбачов постоянно слагаше подаръци в краката ни – отстъпка след отстъпка”. А пък американският конгресмен Едуард Марки определя съгласието на СССР да унищожи ракетите си със среден обсег като „най-добрата оферта, която руснаците са ни отправяли от времето на продажбата на Аляска”. Американците тепърва ще получават още приятни новини от новите си руски приятели. Горбачов се съгласява с обединението на Германия, както и с членството й в НАТО. В замяна на това иска само едно: Северноатлантическият пакт да не се разширява на изток. Новият американски държавен секретар Джеймс Бейкър, германският външен министър Ханс Дитрих Геншер, както и канцлерът обединител Хелмут Кол, уверяват неуморно съветския лидер, че НАТО няма да се мести в източна посока. Разсекретените документи от германските и британските архиви показват, че Западът е направил всичко възможно, за да остане СССР с впечатлението, че няма никаква вероятност страни като Полша, Унгария, Чехия да станат членове на Северноатлантическия пакт. Този ангажимент не е спазен. Вашингтон няма намерение да изпълнява обещанията си към държава, която доброволно се е лишила от статута на свръхсила. В края на 1991 г. Съветският съюз престава да съществува, а няколко месеца преди това Съединените щати са прогонили Садам Хюсеин от Кувейт. Чувството за превъзходство и дори арогантността, за които говорят Бжежински и Скоукрофт, изглеждат напълно оправдани. След изчезването на основния съперник по всичко личи, че идващият XXI век ще носи отпечатъка на Pax Americana, ще бъде векът на безусловния еднополюсен свят. И това изобщо не са фантазии. Още през 1992 г. под ръководството на видния неоконсерватор Пол Улфовиц, който тогава работи в Министерството на отбраната, е изготвен документ, наречен „Насоки за планиране на отбраната”. В него специално е отбелязано, че Съединените щати няма да допуснат появата на съперници, които да заплашват глобалната им хегемония, и ще предприемат бързи действия срещу всяка държава, за която бъде преценено, че застрашава американските интереси. След като подробности от документа са публикувани в „Ню Йорк Таймс”, Пентагонът заявява, че това било само „чернова”, която в никакъв случай не отразявала официалната американска политика. Само че събитията през следващите години показват, че въпросната „чернова” удивително точно съвпада с действията на Вашингтон. По времето и на двата мандата на своя противник от Демократическата партия Бил Клинтън групата на неоконсерваторите не спира да твърди, че САЩ са длъжни да се месят навсякъде и по всяко време дори и при най-малкото съмнение, че някой оспорва световното им лидерство. Неоконсерваторите настояват за значително увеличаване на военните разходи и за осигуряване на господството на Съединените щати в Космоса. В многобройните си доклади, писма и заявления те настояват Вашингтон да упражнява абсолютен контрол над „райони с ключово значение” като богатия на петрол Близък изток. През 1998 г. един от най-мощните неоконсервативни тинк-танкове, „Проект за нов американски век”, призовава президента Бил Клинтън да не се съобразява с „остарели” структури като Съвета за сигурност на ООН и да атакува Ирак, за да свали Садам Хюсеин. Клинтън не изпълнява неоконсервативната препоръка, но с изказванията си неговият държавен секретар Мадлин Олбрайт демонстрира голяма близост със схващанията на хора като Улфовиц и Ричард Пърл. „Ако трябва да използваме сила – заявява Олбрайт, – то е, защото сме Америка, без нас светът не може да направи нищо. Ние вървим с гордо вдигната глава и виждаме по-далеч от другите”. Демократите обаче само „виждат”, докато след идването на власт на президента Джордж Буш-младши в началото на 2001 г. републиканците нямат търпение да започнат и да действат. Пол Улфовиц, който вече е заместник-министър на отбраната, настоява, че основната цел на американската мощ трябва да е Садам Хюсеин. Така мислят почти всички членове на администрацията на Буш. Новият президент открива първото заседание на Съвета за национална сигурност с въпроса: „Конди, за какво ще говорим днес? Какво стои на дневен ред?”. Кондолиза Райс отговаря: „Как Ирак дестабилизира региона, г-н президент”. Финансовият министър Пол О'Нийл признава, че от самото начало се кроят планове за свалянето на Садам и за коренната промяна на Ирак. Още през 2000 г. „Проект за нов американски век” излиза с доклад, озаглавен „Възстановяване на отбраната”. В него се твърди, че американските въоръжени сили трябва да са в състояние да печелят войни на няколко бойни театъра и да изпълняват „полицейски задължения” в ключови райони на света. Посочва се също така, че „процесът на военна трансформация ще бъде дълъг, освен ако не се случи нещо катастрофално от типа на нов Пърл Харбър”. Е, катастрофалното се случва. Веднага след 11 септември 2001 г. цялата цивилна и военна администрация във Вашингтон е впрегната, за да открие връзка между Садам и похитителите на самолетите. Тъй като независимо от всички усилия доказателства за това твърдение не са открити, управляващите избират друг аргумент, за да убедят американското и световното обществено мнение за необходимостта от свалянето на Садам. Той притежава оръжия за масово поразяване и може да ги използва във всеки един момент, твърдят всички – от президента Буш до редовия коментатор по телевизията, – а единственото спасение за света е неговото сваляне от власт. Тоталната пропаганда дава ефект. Социологическите проучвания показват, че повечето американци подкрепят война срещу „лудия Садам”. Такова е и становището на почти всички американски политици – без значение дали са републиканци или демократи. Това е звездният час на неоконсерваторите. В продължение на години те твърдят, че Америка трябва да бъде неоспоримият световен хегемон и да налага „демократичните ценности” по целия свят. Неконсервативното верую гласи, че Америка знае най-добре и затова останалите страни са длъжни да я следват. А който дръзне да оспори тази „аксиома”, заслужава най-строго наказание. За влезлите в администрацията на Буш неоконсерватори като Улфовиц, Луис Либи, Ричард Пърл, Джон Болтън, както и за съидейниците им в академичната и журналистическата общност, Ирак е само началото. Заместник държавният секретар Джон Болтън смята, че военната операция трябва да продължи към Сирия и Северна Корея. В най-влиятелното неоконсервативно списание „Коментар” излиза статия, озаглавена „Във възхвала на доктрината „Буш”. Авторът Норман Подхорец пише: „Правителствата, които заслужават да бъдат свалени и заменени с нови, не се изчерпват с трите държави от Оста на злото. Оста трябва да обхваща най-малкото Сирия, Ливан и Либия, „приятелите” на Америка като саудитската кралска фамилия и Хосни Мубарак в Египет, както и Палестинската автономия, независимо дали я оглавява Арафат или някой от поддръжниците му”. Разбира се, идеите за контрол върху ключови райони от света се разпространяват не просто от някакви идеалистично настроени интелектуалци, които си фантазират за необходимостта от американско господство ей така по принцип. Тези идеи имат и съвсем материални основания. Те биват реализирани от хора, които искат да притежават постоянен контрол върху жизненоважните суровини и особено върху петрола. Робърт Кейгън, виден неоконсерватор и съпруг на Виктория Нюланд, която е настоящ заместник държавен секретар и която се прочу с фразата Fuck the EU!, пише: „Вероятно ще е нужна голяма концентрация на наши войски в Близкия изток за дълъг период от време. Проблемите в икономиката до голяма степен се дължат на несигурните доставки на нефт. Ако разположим наши войски в Ирак, доставките ще бъдат гарантирани”. Според водещи фигури във Вашингтон контролът върху Ирак е важен не само заради самия нефт като суровина, а защото е лост за влияние. Контролът върху Персийския залив означава контрол върху Европа, Япония и Китай, смятат привържениците на идеята за абсолютната американска хегемония. Американската военна машина смазва без никакви проблеми деморализираната и зле въоръжена иракска армия. Междувременно в Ирак така и не са открити оръжия за масово поразяване поради простата причина, че такива никога не са съществували. Управляващите във Вашингтон нямат никакво намерение да се извиняват за лъжите си. Неудобството остава за техните политически противници като Хилъри Клинтън, на която и до днес й се налага да обяснява как е могла да се хване на елементарната републиканска пропаганда за съществуването на подобни оръжия и да подкрепи инвазията в Ирак. Идеолозите и практиците на неоконсерватизма имат съвсем други грижи. Най-напред трябва да поставят под контрол иракските природни ресурси. През 2004 г. компанията „Келог, Браун и Рут”, дъщерна компания на енергийния гигант „Халибъртън”, получава договор за реконструиране на нефтените съоръжения в Южен Ирак на стойност 1,2 милиарда долара. Малката подробност е, че преди да стане вицепрезидент на Съединените щати, Дик Чейни е изпълнителен директор на „Халибъртън”. Това е и компанията, която след началото на войната в Ирак се изкачва от 19-а до 1-ва позиция в списъка на контрагентите на Пентагона. До 2008 г. приходите на „Халибъртън” надхвърлят 24 милиарда долара, като много от тях идват благодарение на договори, спечелени след съмнително проведени търгове. Първата задача, която си поставя американската администрация в Ирак, след като започва да управлява страната, е тоталната модернизация на местната икономика. Всъщност този термин означава приватизация на националната нефтена компания и на още двеста държавни предприятия. След приватизирането им на новите собственици е позволено да репатрират печалбата още преди облагането й с данъци. Не че данъците са особено страшни. Скоро след американската окупация в Ирак е въведен плосък данък от 15 процента за всички физически и юридически лица. Освен предприятията са приватизирани и банките, а министърът на отбраната Донълд Ръмсфелд казва, че всички тези реформи полагат основата на „най-новаторското и стимулиращо данъчно законодателство в свободния свят”. Оценката на Нобеловия лауреат по икономика Джоузеф Стиглиц е съвсем различна. Той твърди, че „Ирак е подложен на още по-радикална форма на шокова терапия, отколкото онази, изпробвана върху държавите от бившия Съветски блок”.
Ирак и страните от бившия социалистически лагер не са единствените, които са подложени на неолиберални експерименти. Предписанията на пазарния фундаментализъм се прилагат и в най-развитите държави включително и в Съединените щати. Е, в малко по-лека форма, отколкото при „туземците” от Източна Европа. Но дори и този „неолиберализъм с човешко лице” води до засилване на неравенството, до облагодетелстване на все по-малко хора и до понижаване на възможностите на все повече. В книгата си „Премълчаваната история на САЩ” Оливър Стоун и Питър Кузник отбелязват, че администрацията на Джордж Буш прави всичко възможно, за да улесни процеса, при който богатите стават още по-неприлично богати. През първите години от неговия мандат се въвеждат все повече и повече данъчни облекчения за свръхбогатите американци. Стига се дотам, че милиардери като Уорън Бъфет и Бил Гейтс публично порицават неравенството. По целия свят става известна забележката на Бъфет, че е платил за облагаемия си доход данък от 17,7%, докато секретарката му е трябвало да плати данък от 30%. Данъците върху луксозните недвижими имоти, които плащат едва 2% от най-богатите, също са намалени драстично, а през това време минималната заплата остава замразена. Ето какво пише Джоузеф Стиглиц в „Цената на неравенството”: „Простата история на Америка е тази: богатите стават по-богати, най-богатите от богатите стават дори още по-богати, бедните стават по-бедни и броят им се увеличава, а средната класа изчезва. Доходите на хората от средната класа стагнират или намаляват, а разликата между тях и истински богатите се увеличава”. Данните, които привежда Стиглиц, са показателни. За последните трийсетина години ниските заплати в САЩ са се повишили едва с 15%, а заплатите на хората от елитния 1 процент са нараснали със 150%. Дори и след кризата от 2007-2008 г. супербогатите се възстановяват много по-бързо, естествено, за сметка на не толкова богатите. След известно понижение на доходите през 2008 г. корпоративните шефове възвръщат огромните си печалби. Разликата в техните доходи и тези на нормалните служители е 240 към 1. Управлението на Буш се отличава с най-голяма безработица и най-малък растеж на доходите в целия период след Втората световна война. До края на 2009 г. над 40 милиона американци живеят в бедност. Почти една четвърт от доходите в САЩ отиват в 1% от населението, а най-богатата една десета от този 1% получава толкова, колкото най-бедните 120 милиона.
На фона на финансово-икономическата криза в САЩ, на спадналия авторитет на Америка в световен мащаб избирането на Барак Обама за президент се приема като изключително положителен знак. Неговите послания за твърдо загърбване на арогантната външна политика от времето на Буш, за решително скъсване с неолибералния консенсус в икономиката и за връщане на социалната чувствителност галят слуха не само на американските избиратели, но и на всички хора по света, които искат да гледат на Съединените щати не като на самовлюбена империя, а като на носител на модерните ценности, чието прилагане в действителността ще направи света по-добро място за живеене. Само че най-големите поддръжници на Обама се оказват и най-големите наивници. Бързо става ясно, че новият президент няма намерение да прави особено големи корекции във вътрешната политика на предшественика си. Основните членове на икономическия му екип са близки до Робърт Рубин, финансов министър по времето на президента Бил Клинтън. Именно Рубин е човекът, чиито действия допринасят много за избухване на финансовата криза. Той задълбочава дерегулацията на пазара на дериватите и лобира за отменянето на закона „Глас-Стийгъл”, който разделя инвестиционното от търговското банкиране. Разбира се, Уолстрийт му се отплаща подобаващо. След края на правителствената служба Робърт Рубин заема висок пост в „Ситигруп”, където през следващите осем години получава 126 милиона долара. Когато встъпва в длъжност, президентът Обама назначава за финансов министър Тимъти Гайтнър, а за старши икономически съветник на Белия дом Лорънс Съмърс. И двамата са протежета на Рубин и са работили на Уолстрийт. Според Дейвид Сирота, популярен радиожурналист, писател и яростен критик на пазарния фундаментализъм: „Рубин и хората му са класически либерали, които не слизат от лимузините. Те са изкарали купища пари от спекулации на борсата, но държат да минат за добри демократи, защото имат желание да дават малко повече на бедните. Това е моделът на Демократическата партия: оставете богатите да правят, каквото си поискат, но дайте по една троха повече на всички останали”. Още през първите месеци на мандата на Обама банкерите могат да въздъхнат с облекчение. Държавата няма никакво намерение да им търси сметка за действията, довели до най-голямата криза в историята след 1929 г. Уолстрийт може да празнува. През първата година от президентстването на Обама сумата на изплатените възнаграждения и обезщетения в банките, инвестиционните фондове, хедж фондовете и финансовите къщи стига рекордните 128 милиарда долара. Година по-късно вече става дума за 135 милиарда. Колкото повече богатеят представителите на елита, толкова по-малко впечатление им прави фактът, че техните съграждани не само обедняват по-масово, но и все по-малка част от тях успяват да намерят изход от бедността. Съединените щати някога бяха възприемани като страната на неограничените възможности, като мястото, където всеки бедняк, стига да има някакъв талант, може да стане милиардер. Статистическите данни, които привежда Джоузеф Стиглиц обаче, показват, че това отдавна не е така. Социалната мобилност в САЩ става все по-трудна и ако социалният ти статус изобщо се движи нанякъде, то движението по-често е надолу, отколкото нагоре. Стиглиц показва, че дори в страни като Великобритания, известна с вековните си класови различия, днес един беден човек има по-големи шансове да стане богат, отколкото в Съединените щати. Един друг Нобелов лауреат по икономика, Пол Кругман, критикува Обама, че не е оспорил „новия консенсус, че бедните и средната класа трябва да приемат големи съкращения в програмите за социално подпомагане и в медицинската помощ, а корпорациите и богатите трябва да приемат големи съкращения в данъците. Това се казва споделена саможертва!”. В сферата на външната политика разликите между администрацията на Обама и тази на Буш са още по-малки. Вярно, Дик Чейни, Пол Улфовиц, Ричард Пърл, Кондолиза Райс и останалите радетели на идеята за „износ на демокрация” вече ги няма, но пък наследниците им са също толкова войнствени. Да започнем с вече споменатата Виктория Нюланд, която е заместник външен министър с ресори Европа и Евразия. По времето на Буш-младши г-жа Нюланд е съветник по външнополитическите въпроси на вицепрезидента Чейни и в това си качество яростно защитава тезата за американско нахлуване първо в Афганистан, а после и в Ирак. След като президентската власт в САЩ преминава от републиканците към демократите, видната неоконсервативна семейна двойка Робърт Кейгън–Виктория Нюланд също сменя политическите си предпочитания и вече се кълне във вярност не на Чейни, а на Хилъри Клинтън. Изборът е обясним, понеже именно Хилъри е най-войнствено настроеният член на екипа на Обама. Между другото през юни тази година Робърт Кейгън пише програмна статия в сп. New Republic, в която надълго и нашироко обяснява как Съединените щати в никакъв случай не бива да правят грешката да се отказват от ролята си на световен хегемон. „За наше собствено добро, а и за доброто на целия свят – твърди Кейгън – Америка трябва да продължи да прави всичко възможно, за да остане единствената суперсила”. Малко по-рано в пресата се появяват съобщения за тайна среща във Вашингтон между съпругата на Кейгън и един от лидерите на украинския „Десен сектор”. Според тази информация Нюланд е предложила на екстремистите солидна американска финансова подкрепа, при положение че те се съгласят да зарежат крайностите и да се трансформират в нормална политическа партия. Разбира се, Виктория Нюланд отрича истинността на това твърдение, но съмненията в публиката със сигурност са останали. Все пак именно тя се разхождаше в Киев през декември миналата година и доволна позираше пред камерите, докато раздаваше курабийки на киевските протестиращи. Какво е правила в Украйна, когато камерите не са били включени, никой не може да каже със сигурност. Сюзън Райс е друга, изключително агресивно настроена дама във външнополитическия екип на Барак Обама. По време на първия му президентски мандат тя е посланик на САЩ в ООН. След избухването на гражданската война в Либия през 2011 г. Сюзън Райс става най-яростният изразител на тезата, че Съединените щати трябва да направят всичко възможно за отстраняването на Кадафи от власт. Райс заедно със Саманта Пауър, която по-късно ще я наследи като посланик на САЩ в ООН, и държавния секретар Хилъри Клинтън успяват да наложат тази теза най-напред в администрацията на президента. Трите агресивни дами се налагат над по-миролюбиво настроените си колеги – министъра на отбраната Робърт Гейтс, съветника по националната сигурност Томас Донилън и експерта по антитероризъм Джон Бренън. Следва гласуването в Съвета за сигурност на ООН, което на практика прави възможни въздушните удари срещу Кадафи, отстраняването му от власт и мъчителното му убийство, заснето с камерите на мобилни телефони. Според американската терминология Либия може да се счита за „окончателно свободна”. Да, в официалните изявления на Държавния департамент либийските граждани се поздравяват за „извоюваната свобода”, само че ситуацията на място е коренно различна. В резултат на военната намеса на американски и европейски сили Либия става арена на постоянни военни сражения между най-различни групировки – както джихадистки, така и светски. В края на юли ислямистката групировка „Ансар Ал Шария” дори обявява създаването на „ислямски емират” в Бенгази, люлката на „революцията” срещу Кадафи. Този пореден провал на Белия дом да „изнесе демокрация” в Арабския свят не отрезвява войнствено настроените висши чиновници в администрацията. Идва редът на Сирия. Вашингтон прави опит да разиграе същия сценарий като в Либия. Башар Асад е наречен „убиец на собствения си народ”, стичащите се в Сирия ислямисти от целия свят са наречени „борци за свобода”, остава само Съветът за сигурност на ООН отново да гласува в подкрепа на въздушни удари. Само че този път Русия и Китай не се въздържат при гласуването, както в либийския случай, а гласуват против. Сюзън Райс е бясна, защото планът се проваля. Тя нарича „отвратителни” действията на Китай и Русия и ги обвинява, че пречат на Съединените щати да решат конфликта в Сирия. Със Сюзън Райс е свързан и още един човек, който с непремерените си действия ще допринесе допълнително за влошаването на отношенията между САЩ и добилата ново самочувствие в последно време Русия. Става дума за Майкъл Макфол, американски посланик в Москва в периода 2012-2014 г. Той завършва Станфордския университет със специалност по Русия и Източна Европа. Още като студент заминава на специализация в Ленинград през 1983 г., а в годините на перестройката и управлението на Елцин е чест гост в Русия. През следващите години Макфол се занимава с преподавателска дейност, както и с участие в многобройни тинк-танкове. В края на 2006 г. получава обаждане от своята състудентка Сюзън Райс, която го кани да се присъедини към външнополитическия екип на кандидата за президент Барак Обама. На опита на Макфол да възрази, че вече е приел да работи за друг кандидат на демократите, Джон Едуардс, Райс му казва да се стяга и да пристига веднага. Събеседникът й не чака да го увещават повече и приема. След като поема президентския пост, Барак Обама назначава Майкъл Макфол за старши директор по въпросите на Русия и Евразия в Съвета за национална сигурност. В средата на 2011 г. става ясно, че той ще бъде назначен за американски посланик в Русия. Новината предизвиква известен смут във Вашингтон, защото Макфол не е дипломат от кариерата, а пък традицията е в Москва да бъдат изпращани само такива хора. Руските власти също не са очаровани от избора. Те прекрасно знаят, че Майкъл Макфол принадлежи към групата на т.нар. „либерални ястреби”. Това са представители на Демократическата партия, чиито възгледи са изключително близки до идеите на неоконсерваторите, най-вече в частта за необходимостта от „износ на демокрация”. В редица свои статии и книги Макфол твърди, че разпространяването на свободата трябва да бъде сред основните цели на американската външна политика и за нейното постигане могат да бъдат използвани всякакви средства включително и военни. И неслучайно специалистът по Русия се ползва още с уважението на републиканската администрация на Буш-младши. Първото нещо, което Макфол прави, след като връчва акредитивните си писма в руската столица в началото на 2012 г., е да се срещне с организаторите на протестите срещу Владимир Путин. Медиите в Русия се възползват от това и откриват безпощаден огън срещу новия посланик, твърдейки, че основната му задача щяла да бъде да работи за организирането на „руска оранжева революция” и за свалянето на Путин от власт. Телевизионният коментатор Михаил Леонтиев, виден критик на подкрепяните от Запада руски либерали, припомня на зрителите, че през 1992 г. Макфол е дошъл за пореден път в Русия като представител на влиятелната неправителствена организация „Национален демократичен институт”, известна с близостта си до американските спецслужби и занимаваща се с подготовката на политически лидери за страните от Третия свят. Политологът Андроник Мигранян, ръководител на нюйоркското представителство на финансирания от Кремъл Институт за демокрация и сътрудничество, казва за сп. New Yorker: „Не може да започваш дейността си като посланик със срещи с радикалната опозиция. Това е все едно съветският посланик във Вашингтон да започне работата си, срещайки се с „Черните пантери” или „yедърмените”. Бясната активност на новия посланик в социалните мрежи с постоянните натяквания за необходимостта от развитие на „гражданското общество в Русия” не му печели много нови приятели. Желанието му постоянно да говори на руски пък го вкарва в конфузни ситуации. Изнервен от поредните медийни нападки срещу себе си, Макфол нарича Русия „дива страна”, след което трябва да се извинява. Явната конфронтация между посланика и властите в Кремъл, както и недвусмислената му подкрепа за противниците на Путин, никак не допринасят за подобряване на руско-американските отношения. Затова съвсем логично идва и съобщението от началото на тази година за окончателното отпътуване на Майкъл Макфол от Москва. Даже списание New Yorker, което наскоро му посвети похвална статия, обрисувайки го като безкористен борец за свободата на руския народ, признава, че мандатът му е бил неуспешен. Не се уточнява обаче какво се има предвид под това определение. Да не би пък във Вашингтон да са недоволни, че независимо от всички положени усилия Макфол така и не успя да организира нещо подобно на Майдана в руската столица? Интересно е, че за нов американски посланик в Москва е назначен Джон Тафт. За разлика от своя предшественик той е дипломат от кариерата, а последното му посланическо назначение преди Русия в периода 2009-2013 г. е... Украйна. Независимо от неуспеха си да „вдигне на революция гражданското общество в Русия”, Майкъл Макфол продължава да подкрепя идеята за необходимостта от американска хегемония. Скоро след като става ясно, че напуска Москва, той пише статия в „Таймс”, където твърди, че разбира отказа на Съединените щати да играят активна роля във всички световни дела. Този процес е неизбежен предвид двете скъпоструващи войни в Ирак и Афганистан. И все пак, настоява Макфол, САЩ не могат да отстъпват до безкрай, защото тогава ще настъпят руснаците. Няма особена разлика между този възглед на демократа Макфол и схващанията на неоконсерватора Робърт Кейгън за продължаване на американската хегемония. Между другото самият Кейгън във вече споменатата си статия в New Republic цитира проучване на Pew Research Center, според което повече от половината американци смятат, че САЩ трябва да се занимават със своите си проблеми и да оставят останалите държави сами да се справят със своите. Повече от 50 процента от анкетираните казват, че за тях е много важно Съединените щати „да не се ангажират прекалено много с Украйна”, а само 29 процента твърдят, че страната им „трябва да се изправи твърдо срещу Русия”. Оказва се, че обикновените хора, повечето от които нито са завършили престижни университети, нито са наясно с тънкостите на външната и вътрешната политика, гледат много по-разумно на ролята, която трябва да изпълнява държавата им. Те разбират нещо, което много „велики” американски политици и политолози не схващат или не искат да схванат. Съединените щати няма как да продължат да играят ролята на световен полицай, на сила, която се разпорежда безапелационно във всички точки на земното кълбо. Две са, най-общо казано, причините за това. След финансово-икономическата криза и милиардите долари, похарчени в Ирак, Афганистан и на други места, след все по-задълбочаващите се социални различия у дома, които генерират все по-голямо вътрешно напрежение, САЩ не са вече онзи хегемон, способен да си позволи всякакви безумно скъпи външнополитически авантюри. А втората причина е дори още по-важна. През последното десетилетие Америка загуби огромна част от моралния си авторитет, който караше милиони хора по целия свят да я възприемат наистина като „град на хълма”, чиито действия модерните хора убедено следват. Днес Америка не е пример за подражание. Тя е нагледен пример за това до какви печални резултати могат да доведат самозабравянето и имперското самочувствие. Няма как да бъдеш глобален лидер само въз основа на мощта на армията си. Ако влиянието ти се крепи единствено върху силата на оръжието, можеш да бъдеш жандарм номер едно, но не и лидер номер едно. За да бъдеш истински лидер, трябва да си в състояние да вдъхновяваш, да караш останалите да ИСКАТ да бъдат като теб. Една държава може да бъде водач само когато задава културния модел, който другите следват. Америка загуби тази способност. И затова наблюдаваме закономерния й залез.