Важно е да знаем откъде идваме, защото, ако не знаем откъде идваме, няма да знаем къде сме. А ако не знаем къде сме, не знаем накъде отиваме. Пък ако не знаем накъде отиваме, сигурно вървим в грешна посока.
- ТЕРИ ПРАТЧЕТ

В късния следобед на 2 ноември 1906 г. улиците на Тюбинген са пусти. Малки снежинки се въртят в своя танц и полепват по черното палто на случаен, изостанал в студа на деня минувач. Прозорците на някои от къщите са се изпълнили със светлина, а други, напротив – са помръкнали в очакване на здрача на вечерта. Слънцето не се е появявало през този ден, а шумът на река Некар е изчезнал в леда, сковал водата. Побелелите калдъръмени улици сякаш са нарисувани. Няма стъпки, няма човешки глас. В далечината се разнася шум от конски копита на каретен впряг, който след няколко минути свива на ъгъла на Херенбергерщрасе 28. Колелата оставят своите дири по снега, а след секунда от един от входовете на малките хотели се появява мъж на средна възраст с цилиндър на главата. Пресича улицата и улисан от мелодията на хрупкащия под обувките сняг, поема по тротоара надолу. Не изминава много време и ето, че пред него се разкрива ярка витрина. Над входа с големи зелени букви е изписано J. J. Heckenhauer Antiquariat, а струящата от вътрешността светлина разкрива стотици книги. Това е прословутата книжарница на Тюбинген, която привлича всеки гост на града. Дори и през зимата. Мъжът с цилиндъра се шмугва бързо през входа, като преди това изтупва с премерено движение снега от раменете си, потропва с обувки и чак след това натиска бравата. Когато се вмъква в книжарницата, не го посреща никой. Само една дебела бяла котка се отърква в перфектно изгладения панталон на новодошлия и се оттегля върху личното си кресло, покрито цяло в косми. От дъното на магазина след няколко секунди избоботва мъжки глас, който оповестява появата на стария книжар – г-н Карл. Господинът с цилиндъра кима приветливо и се оставя на книгите по рафтовете да го водят. Внимателно хваща привлякла интереса му книга, разтваря я, зачита се, после я връща на мястото й. След двучасово скитане между лавиците гостът на книжарницата избира една книга, плаща я, погалва бялата дебела котка, на каишката на която прочита името Херман, и напуска. Навън вече е късна вечер, почти нощ. Странникът с официалния костюм стига до хотела си, където е посрещнат любезно на входа, а малко по-късно, след като е изпил чаша горещ чай, се оставя да бъде погълнат от самотата на собствената си стая. Газената лампа облива със светлина навред. Пред огледалото има бяла купа за измиване, а до нея – порцеланова кана, пълна с вода. Когато сваля цилиндъра си, косата на господина се оказва рядка и подстригана почти до кожа. Мустакът му, който отдавна е загубил черния си цвят и е започнал да побелява, е леко разрошен, а двойната гуша, от която страда още от студентските си години, сега на тази вечерна светлина е станала още по-забележима. Кожата по ръцете е започнала да изтънява, а походката – да напомня тази на старците, разхождащи се по парковете в летните вечери. Но сега той няма време да мисли за всички тези безмилостни игри на времето с човешкото тяло. Отпуска се на леглото, а на нощното шкафче поставя закупената преди час книга. В момента обаче не иска да чете нищо. Предстои му важен ден, в който ще оповести откритието на живота си. Но до утре има още време. Трябва да поспи. Изгася лампата, а в тъмнината на стаята от вътрешната страна на цилиндъра виси тънка бяла лентичка плат, невидима отвън, върху която незнайна женска ръка е избродирала с калиграфска умелост името на собственика й – Алоис Алцхаймер.

„Не ви ли омръзнаха всичките тези интервюта? Не разбрахте ли що за човек съм аз от десетките книги, които съм написал? Какво толкова любопитно може да има в личния свят на един писател? Защо не пишете за героите ми, за стила ми на писане… въпреки че това със стила са литературни щуротии на комплексирани хора, които нямат капчица талант да напишат своя собствена книга и се заемат с критика. Вижте, уморих се да ме разпитвате. Уморих се! Онова, което имам да казвам и да споделям, с него изпълвам страниците на книгите си. Искате да ви разсмивам? Но това е присъщо на героите ми. Аз не съм забавен. Може и да съм смешен човек като външност, но не съм веселяк. Когато ме видите да се усмихвам, това е лъжа. Щастието е химера. Така че престанете да звъните и да разпитвате. Жив съм, пиша, другото не е ваша работа. Ако умра, първо ще звънна на вас. Бъдете спокойна. Вашият вестник първи ще обяви кончината ми, а под заглавието, че Тери е умрял, ще пише вашето име. Спокойна ли сте вече? Ще се радвам, ако скоро не чувам гласа ви. Довиждане! И моля ви, съвсем сърдечно и човешки, оставате ме!” След което Тери нервно хлопва слушалката. Старият телефонен апарат, който стои като своеобразна антика в дома му, е единственият предмет – спомен от миналото му, който го следва при всяка смяна на адреса на живеене. Апаратът е като онези от старите филмови ленти – с вилка и шайба за набиране на номерата. Часът е 9 сутринта, а денят 12 декември 2007 г. Мястото? Броудчалк, западно от Солсбъри. Денят, макар и студен, е слънчев, а през големите прозорци нахлува обилната му светлина. Топлината на огъня от камината гали приятно кожата на стареца Тери, а ръцете му издайнически треперят след проведения разговор. В момента, в който се надига от креслото си, телефонът отново звъни. „Ало… Да! Здрасти, Риана!... Не, не съм унил. Притеснен съм. Не знам как да ти го кажа, не е за телефон… Да, скъпа. Кога се прибираш?... С мама ще те чакаме. Обичам те!” В този момент в стаята влиза Лин, обичната съпруга на Тери. Оставя чаша чай на масата, прокарва нежната си ръка по брадата на мъжа си, побеляла от годините, и мълчаливо излиза. Вратата тихо простенва, а миг по-късно се чува вик и удар на счупена чаша. Тери не може да овладее ужаса от новината, която го е сполетяла предния ден. Цяла нощ не е спал, взирайки се в пламъка от дървото в камината. А сега е обезумял, блъска, хвърля и чупи. Голямата библиотека в дневната се накланя под натиска му и се сгромолясва на пода. Стъклото на масата се превръща на сол, а старият телефон полита към прозореца. След повече от тридесетминутна борба на Тери с всичко около него стаята е обезобразена. Сам той, изтощен от лудостта, се свива в ъгъла до прозореца, през който нахлува късната есен. Старческото тяло се срива и притихва в сън. Когато се събужда, вечерта вече е дошла. Наоколо всичко е оправено постарому, все едно нищо не е било. Главата му е в скута на Лин, която шепти: „Поспи! До теб съм. Нали знаеш, че много те обичам?”. Дълбоките бразди около очите на Тери се изпълват със сълзите му, потекли неудържимо. Час по-късно, когато болката утихва, а разстроеният мъж вече се е съвзел и е приседнал в креслото си, отвън се чува двигателят на кола. Това е колата на Риана. Тя е тук, както е обещала. Вечерта преминава в дълъг, протяжен разговор. Семейството е седнало край масата, а сервираната храна изстива, без никой да я накуси. Тери внимателно, с жестове на истински аристократ, премерено отпива глътка вино, а сетне продължава да говори. Лин кротко е поставила ръката си на коляното му, а дъщеря им просто задава въпроси. Въпрос след въпрос. Малко след като часовникът в дневната отброява дванадесетия час, Тери избоботва: „Трябва да поспя. Нужно ми е, доколкото вече мога да си събера ума. Утре ме очаква тежък ден. Светът трябва да узнае какво се случва с мен. Не мога да живея в лъжа. Всичко друго е безотговорност. И моля ви, просто ме обичайте!”. След което напуска масата и потъва в мрака на спалнята. А там на нощното шкафче до задължителната чаша, пълна с вода, стои книгата на Херман Хесе, която преди няколко години е закупил от една антикварна книжарница в Тюбинген. Това е книгата, която започва с думите: „… и нека лекомислените смятат, че в известно отношение несъществуващото се предава с думи по-лесно, отколкото съществуващото, но все пак за благочестивия и добросъвестен летописец е точно обратното: нищо не е толкова неподатливо на словесно описание, отколкото нещата, чието съществуване нито е доказуемо, нито е вероятно, които обаче тъкмо с това, че благочестиви люде ги разглеждат като съществуващи, се приближават с една крачка към възможността да бъдат родени”. Това е просто „Игра на стъклени перли”. Но сега не може да чете. Предстои му важен ден, в който ще оповести онова, което от тук насетне ще бележи живота му. Но до утре има още време. Трябва да поспи. Изгася лампата, а в тъмнината на стаята от вътрешната страна на любимата му черна филцова шапка виси тънка бяла лентичка плат, невидима отвън, върху която ръката на обичната Лин е избродирала с калиграфска умелост името на собственика й – Тери Пратчет.

Когато на следващата сутрин, 3 ноември 1906 г., мъжът с цилиндъра се събужда, есенният ден вече е нахлул. Снегът се е натрупал по улиците, но вече не вали. Стъклата в долния си край са се покрили с пръснати кристали, а топлината в стаята и меките завеси създават усещане за уют. Алоис Алцхаймер поглежда джобния си часовник. Часът е 8. Облича панталона, ризата. Пристяга вратовръзката, намята тъмносивия си елек, сакото, балтона. Завързва връзките на обувките си прилежно на панделка, грабва чантата и хлопва вратата зад гърба си. Мекият килим потъва под стъпките му. Оставя ключа долу на рецепцията и напуска хотела с думите: „Ще се върна, но късно вечерта! Моля ви, не чистете стаята”. След което се оставя в прегръдката на студа, а лепкавата мъгла поглъща наедрялото му тяло. Запътва се към конферентната зала, в която ще се проведе 37-ата среща на психиатрите от Югозапада Германия. Но с всяка крачка притеснението му расте. Алоис се опитва да не мисли за предстоящото. Той просто трябва да прочете доклада си. Няма нищо страшно. Сега предпочита да си припомня миналото. Това винаги го е успокоявало в подобни моменти. Снегът скрибуца под краката му, а в главата се надпреварват мисли за детството, за любовта и за… една неочаквана и тежка смърт. Алоис се ражда на 14 юни 1864 г. Да, сега е вече на 42. Знае какво иска от живота, знае как да го постигне и най-важното – вече има силите и познанието да го стори. Споменът за детството му не е лек. Той е отраснал без грижите на мама, която умира при самото раждане. Алоис и досега таи в себе си чувство за вина. В деня на неговата поява баща му Едуард Алцхаймер е трябвало да направи избор кой да остане жив. Затова през годините, докато гледа как синът му расте, Едуард не веднъж отронва тежко: „Дано никога не узнаеш какво е да хвърляш подобен жребий между две човешки същества, които обичаш. Между две същества, толкова различни и в същността си толкова близки. Едното, с което си живял повече от десетилетие и си мечтал, а другото – сбъдната мечта, божествен дар, които девет месеца си усещал да нарастват в утробата на първото. Това не е трагедия, а емоционален апокалипсис, който, ако не те убие, те превръща в затворник на самотата ти. През деня от самотата те измъква смехът на детето ти, но през нощта… Нощта те поглъща изцяло, за да те изплюе в утрото като ненужна, непотребна вещ. Умираш и се раждаш всяка нощ. Дори Сизиф ми се струва щастливец”. Алоис действително отрасва в сянката на спомена за един избор. Затова пък получава цялата любов, с която е способен да го дари баща му. Както и всички условия, за да получи брилянтно образование. Още от дете младият наследник на фамилията Алцхаймер развива особен пиетет към фехтовката и медицината до сетния си дъх. Фехтовката е хоби, бягство от умората, от онова голямото, на което той посвещава живота си – медицината. Днес, когато крачи по улиците на заснежения Тюбинген, запътен към конференцията, на която е сигурен, че ще предизвика фурор с доклада си, няма как да не се сеща за студентските си години. Именно в Тюбинген Алоис учи медицина и избира да се отдаде на модерните по това време дисциплини психология и невропатология. Пак в Тюбинген той се отдава за първи път и на любовта. На един от изпитите в университета, докато чака своя ред, за да влезе при стария професор Борн, в коридора попада на млада жена, цялата обляна в сълзи. Това е Чечиле Гейзенимер. Студентка, четири години по-голяма от него, която току-що е скъсана на изпит. Това е вторият й неуспех и ако на поправката не се справи, остава само един изход – трябва да напусне позорно учебното заведение. Опитът на Алоис да я успокои води до известен оптимизъм у нея. Това не го разконцентрира и той взема своя изпит с отличен и с трепет в сърцето, че може да помогне на Чечиле, която го привлича с чара си въпреки сълзите. Макар и леко грозновата, макар и малко по-голяма от него, Чечиле кара сърцето на Алоис да бие учестено, а коленете му да треперят. Връзката между тях започва като учене за поправителна сесия, в която той е учител, а тя послушна ученичка, но прераства в приятелство, което в една дъждовна вечер се заздравява в омачкания чаршаф на леглото в общежитието. „Помня тази нощ. Знам, че повечето мъже бързо забравят първата си нощ, прекарана с жена, но аз я помня. Валеше из ведро. Светкавиците в небето раздираха нощния мрак, а тътенът от гръмотевиците не ме смущаваше да рецитирам наизустени от мен стихове на Хайне.” След тази дълга нощ животът на двамата влюбени се променя завинаги. През 1884 г. в една малка църква в Бавария, далеч от приятели и роднини, които между другото не одобряват връзката между Алоис и Чечиле, двамата пристъпват към тайнството на брака. Меденият месец прекарват по поляните край Марктбрайт, родното градче на Алцхаймер. Тук Чечиле забременява. И му споделя нещо, което досега е премълчавала. Година преди да се запознаят в университета, Чечиле е била омъжена. Първият й съпруг обаче завършва живота си, увиснал на въже в обора за животни. „През последните седмици той беше изпаднал в умопомрачение. Неспособността му да изпълни утробата ми с живот, както и алкохолизмът му, го отведоха до лудост, от която той не успя да се отскубне”, споделя прикривалата се досега вдовица. Алоис е смутен, но всъщност е много повече влюбен. Тази тайна не ги разделя, а заздравява още повече отношенията между тях. След девет месеца, когато се появява първото им дете, животът наистина се превръща в приказка. Те пътуват заедно извън шума на големия Мюнхен, където са се установили по това време. Вечер приспиват заедно малкото си момиченце, а след като домът утихне съвсем, Алоис се потапя в света на психологията и невропатологията. Иска да прочете всяка новоизлязла статия, всяка нова книга по проблемите, за които вече са започнали да говорят всички. Алоис Алцхаймер е на гребена на научните знания, които вълнуват цялата планета.

Младото семейство Алцхаймер се мести във Вюрцбург, където Алоис довършва образованието си по медицина, а през 1888 г. вече са във Франкфурт на Майн. Купуват прекрасен дом в сянката на Императорската катедрала, извисяваща се над града. Тук проплакват синът им и втората им дъщеря, но тук се раждат и първите големи научни постижения на главата на семейството. Ежедневното посещение на дома за психично болни в града, както и среднощните занимания, осигуряват на Алоис онези професионални натрупвания, които го доближават до отговори на въпроси, които отдавна си е задавал. Във Франкфурт пътят му се пресича с Емил Крепелин, сочен за най-добър специалист по психология в Германия в онези години. Крепелин е само с осем години по-възрастен от Алцхаймер, но вече е изградил солидна кариера, а наблюденията му върху психичните разстройства при хората и систематизацията им са му спечелили славата на „най-големият познавач на човешката душа”. Работата сближава двамата мъже и те стават като братя, увлечени в изследванията си, заспиват нощем уморени на тесния диван в лабораторията. А след два часа сън отново се захващат за работа. След една такава нощ през зимата на 1901 г. Алоис, уморен до смърт, поема по пътя към дома си, в който го очакват трите му деца и прекрасната Чечиле. Когато се прибира обаче, навсякъде е тъмно. Нещо не е наред. Чечиле обикновено оставя една газена лампа да свети към стълбището, което отвежда към втория етаж. Вратата леко скръцва и се затваря зад гърба на Алцхаймер. Той събува обувките тихо. Свлича палтото си на пода и се качва нагоре. В детската стая момичетата спят. Синът му е в самостоятелна стая. Часът е вече пет сутринта. Когато Алоис влиза в спалнята, цари гробна тишина. „Чечиле?”, отронва тихо психиатърът. Завивката не помръдва. Той пали трескаво свещ и вижда лицето жена си – посиняло, сякаш вкочанено от студ. Очите – затворени, а лявата ръка – разтворена, провиснала от ъгъла на спалнята. Настъпилият смут, последван от суматоха, завладяват цялата къща. Следват три дни, в които приятели на доктора и най-вещи лица от медицинския университет правят опити да разберат какво се е случило. Алоис не е на себе си, а децата все още не могат да осъзнаят истинския ужас. Чечиле е мъртва, а проведената аутопсия не може да даде отговор защо. В града плъзва мълвата за отравяне. Опит за самоубийство? А може би убийство? Едва ли някога някой ще узнае. В деня на погребението Алоис е сам в църквата заедно с няколко колеги. Той иска да преживее тази лична трагедия далеч от децата си, които са отпратени при близки семейни приятели в Мюнхен. Алцхаймер знае най-добре какво би могло да причини на децата тази ранна среща със смъртта. Знае отлично и какво би станало с него, ако не изживее тази безвъзвратна раздяла сега. Когато ритуалът по погребението приключва, той се прибира в опустелия дом и броди из него като призрак. Разтваря всеки шкаф, наднича зад всяка врата. Сякаш търси онази, която преди няколко нощи си е тръгнала от него. А ако той си беше у дома тогава? Дали щеше да я спаси?... Когато уморен се отпуска в голямото семейно легло, наднича под него сякаш се надява да я види там. Наместо нея го очаква приготвен с любов коледен подарък. Коледа е само след няколко дни. Алоис открива прекрасна кутия, обшита с коприна. Отваря я и вътре го очаква цилиндър. От вътрешната страна виси тънка бяла лентичка плат, върху която ръката на обичната му Чечиле е избродирала с калиграфска умелост името му – Алоис Алцхаймер. Денят е 19 декември 1901 г. Не, не, това са само спомени. От тогава са минали почти пет години. Сега денят е 3 ноември 1906 г. и на доктор Алцхаймер му предстои да оповести най-голямото откритие в живота си. Огромната тежка врата на конферентната зала се отваря. Вътре е шумно. Всички го очакват.

„Тери, Тери, събуди се! Сънуваш!”, шепти тихо в мрака на спалнята Лин, съпругата на Тери Пратчет. Главата му е в скута й. Лампата на нощното шкафче осветява корицата на „Степният вълк”. Навън нощта е ясна. Часът е 2 след полунощ. По бялата нощница на Лин прокапва капчица слюнка от устата на сънуващия Тери. Затова Лин винаги слага върху възглавницата му хавлия, която сутрин веднага отива за пране. Но сега писателят спи непробудно, а кошмарът, който сънува, е не кошмар, а пътят на личния му триумф, за който всеки може само да мечтае. За този триумф Тери обича да говори единствено с Лин в дългите летни нощи на верандата на къщата. Сега, прокарвайки пръстите си по посивелите му коси, г-жа Пратчет си припомня веселите му монолози на фона на песента на щурците. И въпреки че отвън е късна есен, Лин чува шепота на лятната нощ от 2007 г., примесена с мелодичния глас на Тери. Това е последното лято, преди да го връхлети ужасът. Но сега Лин не иска да мисли за това. Иска да слуша Тери и неговия монолог, произнесен с екзотичен, почти приказен британски английски: „Лин, как стигнах до тук? Седя си на люлеещия се стол по боксерки с теб, клатя си краката, защото, не можеш да отречеш – виж колко съм нисък. Добре де, може да не съм нисък, но виж с какъв корем съм се сдобил. Заприличал съм на трол. Косми стърчат от ушите, от носа. Да, остаряваме скъпа. А какъв хлапак бях. Когато съм се родил, мама ми е разказвала, че вместо да плача, съм се смял. Явно съм бил чешит от бебе. Тате и неговото инженерство като хлапак много ме вдъхновяваха, но онова, което изобщо не разбирах, беше как е възможно този човек да седи по цял ден прав на чертожната дъска и да чертае някакви котировки, арматури, бигли, да щрихова бетони. Аз затова станах писател, за да си седя седнал… като мама, която цял живот беше секретарка. Върти телефонна шайба, носи кафе на директорите и гостите им, подрежда документи. От време на време се налага да мисли за някакви дребни неща, да съобрази разни задачи, но нищо повече. Затова аз не я оставях на мира. Бях й достатъчно голяма грижа. А и цялата домашна работа, която тежеше на нейните плещи, пране, чистене. И готвене, разбира се. Готвенето беше най-голямата й тегоба. Тате беше капризен за храната. Не обичаше пържено. Всичко трябваше да е задушено, а месото се печеше винаги на бавен огън. Лин, мисля, че те обичам само защото не готвиш като мама. Готвиш вкусно, а мама не беше никак добра в кухнята. Нито сладкишите й се получаваха, нито ястията. Мама правеше крем карамел без почти никаква захар. Тате го обичаше така. Месото пък беше винаги безсолно, пак заради тате. Изобщо детството ми мина в една къща, в която правилата се диктуваха от тате. Добре, че не станах като него. Мрънкащо създание, макар и много обичливо. Аз съм просто влюбен в теб, аз не мрънкам, нали, Лин? Бикънсфилд, в който минаха първите години от живота ми, беше едно райско кътче. Но, разбира се, раят е само там, където си ти, моя фейо. Ама аз тогава се правех на елф. Опитвах се да летя. Качвах се на някое дърво и сетне, туп, на земята. Гравитацията си знае работата, ама тогава аз нищо не знаех. Търчах по поляните. Коленете – вечно ожулени. А в главата ми се раждаха все нови и нови идеи. Крадях пощата на съседа. Мисля, че той знаеше, но и двамата си играехме ролите. Тайно отмъквах писмата от пощенската кутия, а той след час драматично се оплакваше, че пак не му е пристигнало писмото. Даже подозирам, че тази игра му харесваше и по едно време той сам започна да слага писма в кутията. Беше вдовец, без деца. Като си заобиколен от самота, смехът на един хлапак е достатъчен, за да те отскубне от унинието ти. Говоря ги едни, откъде знам аз какво е самота. През 1957 г., когато вече бях станал почти мъж, деветгодишен, за първи път се оказах в библиотека. Е, вкъщи си имахме един голям скрин, натъпкан с книги, но когато попаднах в голямата градска библиотека, наистина се почувствах, като че да съм пораснал. Ходех напето между рафтовете и разтварях всяка книга, която ми привличаше погледа. Разтварях и ако знаеш какво разочарование ме връхлиташе в момента, в който откриех, че по страниците няма картинки. Но пък, когато имаше, настъпваше най-голямата сладост. Всеки малчуган се радва на картинки. Къде сега да сядам и да се мъча с все още лошото си четене да разбера какво пише вътре. Хората затова рисуват. За да помагат на тези, които ги мързи. Така даже човек може да си чете книги на френски, на немски, на хинди дори. Стига картинки да има. Така мислех тогава. Сега, когато сам станах писател, взех да забравям за тези перипетии на детето Тери Пратчет. Та постепенно, докато разглеждах образите в книгите, придобих и търпението да чета. А с това се подобри и скоростта ми на четене. Като станах на единайсет години, вече нямаше кой да ме бие по темпо на консумация на книги. Можех да изчитам по 400 страници на ден. И да намирам време да играя на улицата. А когато не играех, се лутах в света на книгите. На десет вече имах собствена читателска карта и от тогава никога не съм спирал да чета. Като много автори и аз четях всякакви книги непрекъснато. Сред първите автори, в които се влюбих, беше Иън Флеминг. Обожавах да живея неговия Джеймс Бонд. Всеки младеж иска да бъде герой. Макар че ученето не беше сред любимите ми занимания, тогава просто не виждах никакъв смисъл от формулите за съкратено умножение, а тригонометричните функции и химичните уравнения ми се струваха напълно излишни. Не че сега съм на друго мнение, но тогава трябваше да полагам изпити и това ме караше да се бунтувам срещу тях. Успокоение откривах единствено в библиотеката, където между другото на четиринайсет години ме назначиха на работа. Всяка събота ходех и обслужвах читателите. Не ми плащаха, но мама и тате бяха спокойни, че съм на сигурно място. Не ми плащаха, но пък ми прощаваха 256-те глоби, които трябваше да ми бъдат наложени за просрочено връщане на книги, които вземах за четене вкъщи. Често като награда даже ми правеха подаръци. Първият такъв подарък беше за Коледата на 1963 г. Връчиха ми три книги, завързани с канап, с думите: „Мисля, че тези са напълно по твоята част”. Когато се прибрах у дома и разтворих подаръка, за първи път се изправих очи в очи с Толкин. Бяха ми подарили „Властелинът на пръстените”. Изчетох я за 24 часа. След това препрочитах тази книга десетки пъти. Спомням си, че вечно ми беше мъчно за орките… Елфите постоянно като че ли мътеха нещо, а човеците като че ли вечно изпадаха в немилост, ала орките бяха по-долу и от най-долните. Мда, имах любознателен ум, то си личи и сега… Нали, Лин? Но за да станеш писател, трябва да си читател и при това да четеш всичко. Научната фантастика и фентъзито ме накараха да започна да чета. Писателите на научна фантастика имат мислене на хомяци, които влачат в писателската си бърлога каквото им попадне. Така и аз примъквах какви ли не четива у дома. Бавно изпълвах стаята си с книги и скоро самата тя заприлича на библиотека. Живеех в свят от чужди мисли. В измислени, съчинени от някой друг вселени. Лин, технически погледнато, още от дете се превърнах в хуманист. Не вярвам в дългите бради в небето, ала вярвам, че съществува ред”. След което изведнъж Тери изчезва. Мълчи дълго, съзерцава звездите, плувнали по целия хоризонт. Отпива глътка от чашата, пълна с бяло вино, в която плува стръкче розмарин, една любима комбинация, и продължава да мълчи. Минават повече от десет минути в тишина, изпълнена с песента на щурците. „Лин, сигурно ти досаждам с моите брътвежи за детство и книги, но само това ми дава възможност да видя къде съм сега. За да осъзнаеш къде си днес, трябва да се върнеш назад и да прелистиш хилядите страници, изпълнени със собствената ти история. Колкото по-дълго и истински живееш, толкова повече тези страници набъбват. Става все по-трудно да ги обозреш. И ако искаш да продължиш напред, трябва да се научиш да четеш по-бързо. Иначе се изгубваш в спомените си. И всичко ново започва да ти прилича на нещо изживяно старо. Това с особена сила важи за пътя на писателя. Твориш чужди светове, създаваш други реалности само за да не си в своята действителност. А моята, като се замисля, не е чак толкова лоша. Имам теб, прекрасната ни дъщеря и толкова милиони развълнувани човешки създания. Странно е. Седим с теб тук на верандата, а там някъде, в нечий дом някой се взира в редовете, изписани от мен. Взира се, за да се вълнува. Човеците днес като че ли все по-малко се вълнуват и чувстват. А аз и до днес горя. Щастлив човек ли съм?” Мълчанието отново се настанява между Тери и Лин. Утрото на новия ден е започнало да кара звездите да избледняват, за да могат през идващата нощ отново да се пръснат навред и да вдъхновяват Тери да продължи с разказа си. „Когато отпечатаха първия ми разказ, бях на тринайсет. Заради него, а и заради щуротиите, които вършех в училище, всички се влюбиха в мен. Още тогава разбрах, че трябва да стана писател. През 1965 г. получих дипломата си за средно образование и се насочих към университета. Зад гърба си имах вече повече от десет публикации, дори и такива в престижни издания за художествена литература. Бях взел решение да ставам историк на изкуството, но една обява за работа като репортер във вестник „Бъкс Фрий Прес” ме отклони от намерението ми. Е, наложи се да уча две години журналистика, но няма какво да скромнича – аз бях роден журналист, а удоволствието от удрянето на клавишите подобно на машинописка за мен имаше почти терапевтичен ефект. Вдъхновявах се, както като дете, когато исках да стана астроном. Днес телескопът продължава да седи в ъгъла на спалнята като непотребна вещ, но тогава вярвах, че мога да стана звездоброец, магьосник, но в ХХ век за това се изискваха и други умения, на първо място сред тях отлична математическа подготовка. Аз и до днес трябва да се замисля, за да ти кажа теоремата на Питагор. Но вдъхновението от астрономията не приключи дори дълго след като разбрах, че не бих могъл да стана астрофизик. От редакцията на вестника ми предложиха да водя своя рубрика за фентъзи разкази. Така между 8 октомври 1965 г. и 17 юли 1970 г. създадох 247 епизода, части от 67 отделни истории. Истории за Килимените хора… всъщност това, което пишех тогава, приличаше повече на приказки на братя Грим, отколкото на мен самия. Но помниш ли, Лин, именно тези разкази ни срещнаха. Помниш ли как дойде в редакцията, за да се запознаеш с мен, защото си харесала някакъв мой текст? Помниш ли как само седмица по-късно отново се домъкна при мен, падна на колене до бюрото, докато вглъбено удрях по клавишите, отвори една кутийка от паста за зъби. От нея извади една халка, направена от дърво, както го беше сторил героят ми от разказа, който те доведе при мен, и ми предложи да се омъжиш за мен. От тогава минаха почти четирийсет години. Лин, така абсурдно започна всичко между нас, че никога не съм вярвал, че ще ме понесеш толкова много години. Заслужавам ли? А пазиш ли рисунката, която ти нарисувах тогава? Ти седеше така, забила колене в пода, а аз бързо хванах едни молив и трескаво ти направих портрет. Господи, от години не съм рисувал, а това беше любимият ми начин за бягство от писането. Е, не съм художник, но поне можех да илюстрирам сам част от разказите, които пишех. След години, като си отида от този свят, тези рисунки ще се продават скъпо и прескъпо. Всеки иска да притежава частица от любимия си писател. Като дете с часове преследвах първото издание на „Властелинът на пръстените” и понеже нямах пари да го купя, го откраднах. Не от библиотеката, а от антикварната книжарница. Хванаха ме, но книжарят се направи, че не ме вижда. А аз се направих, че не знам. Любимото ми издание на Толкин. При това с автограф от него самия. Между другото това с подписването на книгите е ужасно нещо. Представяш новата си книга и после върволица от хора те преследват за автограф. За снимка с теб. И в такива ситуации, макар че си бесен, всъщност си принуден да се усмихваш и да се правиш на идиот. Добре, че тези цивилизационни маркетингови циркове са кратки. Лин, щастлив ли съм? Знаеш ли, след толкова години вече изгубих способността да мисля за това. Изгубих се в писанията си. Живея чужди животи. Стремя се да правя този свят едно по-хубаво място за живеене, като карам хората да се усмихват с героите ми, но кой съм всъщност аз. Какъв съм? Веселяк? Странник? Знам само, че съм мъжът, който се влюби в теб в онзи ден в редакцията на вестника и остана така хлапашки омагьосан от очите ти и до днес. През какво ли не преминахме с теб. През отказа ми да превърна писането на книги в работа, през болезнения плач на нашата вече пораснала дъщеря Риана, през болницата, когато трябваше да отстранят матката ти, през раздялата с толкава близки хора и приятели. Преминахме, за да стоим сега тук на верандата, а ти да слушаш старческите ми припомняници с все същия плам на любов в очите. Аз не те обичам, Лин. Аз продължавам да съм влюбен в теб. И не защото си ме следвала навсякъде, а защото ти си остана оная същата госпожица с дървения пръстен, напъхан в кутия от паста за зъби.” Щурците вече са замлъкнали, а на тяхно място са се настанили предутринната песен на птиците и капките роса. Лин става, за да наметне свляклото се от Тери одеяло, изрисувано с любимите му овце, а сетне се връща на мястото си в хамака. „Лин, уморен съм. По онзи същия начин, както бях смазан от работата си в Централния съвет по електропроизводство. Не че бях ядрен физик. Не. Просто бях пресаташе на една камара електроцентрали, протестите срещу които валяха от всички страни и се налагаше да успокоявам разбунилата се тълпа. Всички се страхуваха от тия инженерни достижения на човешката мисъл. Аз и днес продължавам да се страхувам, но повече от много други неща, отколкото от ядрената енергия. Веднъж ме смъмри един гражданин, разтревожен от съществуването на електроцентрала на трийсетина мили от мястото, където живее. Той живееше страшно близо до една фирма за производство на автомобилни гуми и аз се зачудих щеше ли да спи спокойно в леглото, ако му бяха известни всички химикали, които те използват. Всичко това днес е преляло в някакъв истеричен дебат за глобалното затопляне, но несъмнено по същество е много просто. Или действително сме Homo sapiens и би трябвало да сме способни да мислим и разговаряме и чрез договаряне да решим проблема, или просто все още сме си Pam narrans, шимпанзето, което разказва истории. Време е да впрегнем в употреба тези свои мозъци. Тогава, когато напуснах тази работа, аз вече бях впрегнал своя мозък, скрит под прекрасната филцова шапка, която ти ми подари, и напуснах, за да вляза окончателно в Света на диска, който заедно с теб вече бяхме изградили в собствения си дом. Сещаш ли се как разказвахме всички тези истории на растящата като гъба пред очите ни Риана. Помниш ли какво пишеше Стивън Хокинг в неговата „Кратка история на времето”: „Живеем в един свят. Искаме да открием смисъла на това, което ни заобикаля, и да запитаме каква е природата на Вселената? Какво е нашето място в нея, къде сме и откъде идваме?”. Лин, ние сътворихме Света на диска, а в него са всички отговори, които открихме. Когато през 1983 г. излезе първата книга от тази поредица, аз не вярвах, че толкова години ще запазя личното си любопитство към темата… към героите, към проблемите. Вече съм почти на шейсет, а откривам все нови и нови сюжети, приключения, които ме увличат. Лин, Светът на диска е нашият личен свят. Това е нашата омагьосана земя, в която си имаме богове, играещи си със съществата долу под тях. Има магьосници и вещици, варвари и дракони. Но това е един свят, който притежава най-важната способност, която действителният ни свят е изгубил – да се надсмива над себе си. Да, Светът на диска е плосък. Той се крепи върху гърбовете на четири гигантски слона, които са стъпили на гърба на костенурка великан (водна, не сухоземна), носеща се между звездите. Но това е свят, населен от хора, чиито умове не са плоски като земята, по която вървят. А в нашия истински свят е тъкмо обратното. Плоски умове, биещи лениво човешки сърца, все повече убедени в нелепото си съвършенство деца на някакъв съчинен бог. В нашия свят, Лин, този тук, заключен между стените на малкия ни дом, сме далече от тази действителност, но тя е отвън и въпреки нас съществува.”

„Тери, Тери! Сънуваш!”, шепти Лин тихо в ранното утро на 13 декември 2007 г. Тя е останала цяла нощ да бди в съня му, а сега е изтръпнала цяла от страх дали събуждането на Тери няма да го отведе до поредното умопомрачение. В 8 часа сутринта телефонът от дневната прозвънява.

Когато Алоис Алцхаймер се вмъква в конферентната зала в Тюбинген в студеното утро на 3 ноември 1906 г., кима за поздрав към няколко свои колеги, а после съблича връхната си дреха. След кратки разговори и размяна на учтивости всички се настаняват по местата си. Честта да открие конференцията е поверена на Алоис. В рамките на час Алцхаймер бавно и постепенно разкрива заниманията с една негова пациентка на име Аугусте Детер. Първата им среща е във франкфуртската психиатрична клиника на 25 ноември 1901 г. Преди ден тя е настанена с тежки поведенчески отклонения по желание на съпруга й в самостоятелна стая – непрекъснато е тревожна, крие се в дома си, защото страда от чувство за преследване. Твърди, че един от съседите й иска да я убие. Аугусте е изпаднала бавно в това състояние, като вече от година не може да готви, а има дни, в които не обелва и дума. Понякога, докато говори, още незавършила мисълта си, говорът секва и повече никога не се връща към казаното. Г-жа Детер е красива жена. Да, кожата на лицето й е покрита с бръчки, но косите й са все така тъмни, както, когато е била ученичка и се е запознала със съпруга си. Но тя вече не познава мъжа си. Мисли го за чужд натрапник у дома си. Разкритите през 1996 г. записи в медицинския картон на пациентката свидетелстват за една скъсана връзка с действителността.

- Какво е първото ви име?, пита д-р Алцхаймер.
- Аугусте.
- А фамилията?
- Аугусте.
- А името на мъжа ви?
- Аугусте.
- Къде живеете?
- Аз все още не живея. А по обед, когато на пациентката й е сервирано свинско месо с карфиол, докторът продължава опита си за разговор.
- Какво ядете?
- Спанак.
- А какво ядете в момента?
- Аз ям само картофи и хрян.

Обследването на случая продължава цели пет години. Опитите на Алоис да измъкне жената от сянката на лудостта продължават през цялото време. За съжаление нищо не води до подобряване на симптомите. Всичко се задълбочава все повече и така до 9 април 1906 г., когато телефонът в лабораторията на Алцхаймер прозвънява. Аугусте е мъртва. Назначената аутопсия, която продължава десет дена, разкрива множество нарушения. Днес знаем, че една от причините за проявата на болестта е отлагането на амилоидни плаки в мозъчната тъкан. Какво обаче кара белтъка амилоид да се натрупва в мозъчната тъкан, все още не е ясно, но следствията от него са нарушаване на структурата на синапсите, а това респективно води до дегенерация на мозъчната тъкан като следствие от прогресивно измиране на неврони, а успоредно с това и до остро нарушаване на мозъчната дейност. Загубата на паметта, дезориентацията, объркаността, трудността при общуването са само част от симптоматиката, която бавно и постепенно отвежда заболелия към края. Тъкмо такъв е случаят с Агусте Детер, която през 1905 г. тихо започва да угасва в болничното си легло, окована от тотална хипертрофия на тялото. Сега Алоис Алцхаймер разказва за всичко това, а новото патологично състояние, което е регистрирал и описал прилежно, назовава просто „болест на забравата”. Работата по случая е единственото нещо, което успява да изтръгне Алоис от тежка лична загуба от 1901 г. Сам се грижи за децата си, а в часовете, в които не е в психиатрията, се опитва да е у дома си с малчуганите. Хлапаците не разбират нищо от работата му, а и самият той не иска да ги въвежда в ужаса на разстройствата на психиката. За негово съжаление обаче сега тук, в Тюбинген, когато всички са чули целия разказ за извървяния от него път и откритията му, никой от колегите не реагира. Аплодисменти липсват. Алоис се срива напълно, но не се предава. Той истински вярва, че работата му го е отвела до нещо много важно в изследванията на човешкия ум. Ако обществото на психиатрите и психолозите от Югозападна Германия не оценява оповестеното откритие, то след публикацията на статията целият свят заговаря за болестта на забравата, която скоро е наречена болест на Алцхаймер. Според обявените от Световната здравна организация данни днес от болестта на Алцхаймер страдат 18 милиона души. С увеличаване на средната продължителност на живота болестта се среща все по-често, като възрастта на диагностицираните става по-ниска. След като изчита доклада и чува вялата реакция на колегите си, Алоис напуска конферентната зала и се отправя към хотела. Няма желание за нищо. Огорчението от неразбирането и маргинализирането на успеха му го тласкат към тежка депресия. Целия следобед той броди по заснежените тротоари на града. Белотата го успокоява, а когато денят отива към заника си, се завръща в хотелската си стая. Там под светлината на една запалена свещ разтваря книгата, която си е закупил предния ден – „Възпитание на чувствата” от Гюстав Флобер. Онова, което първо попада пред очите му, са думите: „Самотата не бива да се запълва със спомени”.

„Колко е часът? Успах ли се? Защо си така угрижена? Какво се е случило?”, пита тревожно Тери, който току-що се е събудил от телефонния звън. Тери действително е забравил всичко, което се е случило предния ден. Но помни онова, което преди два дни докторът му е съобщил. В края на лятото, когато писателят е преживял лек инсулт, поне така е вписано в картона му, е препоръчано да си направи изследване чрез ядрено-магнитен резонанс. След обстоен преглед и редица допълнителни изследвания медицинският екип, на който се е доверил, го известява: „Страдате от рядка форма на кортикална атрофия на задната част на мозъка”. Тери поглежда недоумяващо и пита: „Да не би да искате да ми кажете, че имам някакво спаружване на мозъка отзад? Докторе, моля ви, говорете направо!”. „Г-н Пратчет, главата ви е завладяна от рядка форма на болестта на Алцхаймер. Това е, което трябва да кажем. Всичко останало предстои.” С все още буден поглед авторът на „Светът на диска” с чувство за хумор отбелязва: „Разбира се, по някое време и аз ще умра, както всеки друг. За мен това може би ще е доста по-нататък, отколкото си мислите. Рано е да се каже”. А сега, в утрото на 13 декември, писателят е решил да направи новината публично достояние. Надига се от леглото, обува чехлите, намята халата си и се смъква по стълбите в дневната. В камината догаря дървото, сложено в полунощ. Навън денят обещава да е слънчев. „Лин, има ли кафе? Остави, сам ще си направя, все още не съм грохнал, а и помня къде е кухнята. Лин, ще се научим ли да живеем с това? Ще се приспособим ли с Алцхаймер да си съществуваме тук, в семейния Свят на диска? Знам, че ще ми кажеш „да”, но знам, че сега не го вярваш. Аз също не го вярвам. Както не вярвах, че през лятото на 1997 г. ще ме заведеш в Тюбинген. Но ти ме заведе. Това беше най-хубавото ни лято, Лин! Помниш ли? Ходехме, хванати за ръце като влюбени хлапета. Ти с онази прекрасна рокля на лалета, аз с късите гащи, разкопчаната риза с късия ръкав и любимата филцова шапка. Лин, имам това, което толкова много хора цял живот се стремят да постигнат, а никога не достигат. Имаме го, Лин. И в Тюбинген го преоткрихме. Три седмици в този вълшебен град. И онази чудновата книжарница, в която прекарвах с часове. Как беше? J. J. Heckenhauer Antiquariat… представяш ли си, повече от век… Книжарничката, в която Херман Хесе прави първите си литературни крачки. Този степен вълк на човешката мисъл е бил в тази книжарничка и ние тогава можехме да се докосваме до рафтовете, по които сам той е редил книги. От там си купихме „Степният вълк”. От там си купихме и томът на любимия ти Флобер „Възпитание на чувствата”, който по-късно изгубихме някъде тук, у дома, сред хилядите книги. Явно сме възпитали чувствата си и сега ни е непотребен. Няма случайности в нашето битие. Има само събития, които не сме дораснали да разберем. За мен най-незабравимото от Тюбинген обаче беше обичта, с която ме заля като водопад, и лекцията, която ми беше уредила да изнеса пред студентите в градската конферентна зала. Онази огромна врата, която при всяко отваряне мъркаше като котка. Ах, а котката от книжарницата! Котката, която още от времето на Херман Хесе се казва просто Херман. Когато се погуби котката, на нейно място се настанява нова, само името остава същото. Толкова десетилетия тази подменяща се през годините котка пази спомена за присъствието на един писател. Лин, благодаря ти, че ми даде сили и кураж, че ме обсипа с вярата, че мога да се посветя на словото. Няма по-възвишено от думите. Те остават след теб, както нищо друго на този свят. Продължават да те живеят. Къде е млякото, не го откривам в хладилника. А, да, видях го. На масата е. Искаш ли кафе?” В следващия час между Лин и Тери се настанява утринната тишина. Всеки отпива от горчивата течност в чашата си и се радва на уюта и спокойствието. В 11 часа писателят става и сяда на компютъра си, за да изпълни замисленото. Обявява новината на сайта „Новини от Света на диска”: „Хора, за това ми се щеше малко да затрая, обаче заради предстоящите договори и, разбира се, заради нуждата да държа издателя си в течение, ми се струва нечестно да забавям новината. Поставиха ми диагноза – много рядка форма на болестта на Алцхаймер с ранно начало… Всичко останало си е все така и очаквам да посрещна повече текущи и докогато е възможно, и бъдещи ангажименти, ала ще обсъдя положението с различните организатори. Честно казано, бих предпочел хората да не губят веселото си настроение, защото мисля, че има време поне за още няколко книги”. До вечерта на мейла на писателя са получени хиляди писма за подкрепа, а телефонът, онзи черният, с шайбата и вилката за телефонната слушалка, е блокиран от обаждания. Репортери от всички краища на света заливат писателя с въпроси. Тери обаче е внимателен, опитва се да задоволи тълпата, за да му даде покой след това. Дали ще успее, сам той не знае, но е длъжен да опита. „Лин, нали не сбърках? Трябваше да бъда честен, не мога да се крия и да умра в лъжа. Какво ни предстои? Лин, страх ме. Не, не ме е страх от смъртта. Изобщо не ме е страх от смъртта. От нея никой не се страхува. Всички, в това число и аз, се страхуваме от онова, което би могло да се случи в годините, а може би месеците, преди да дойде смъртта. Имам ли право да плача? Лин, ще забравя ли всичко, което съм написал? Ще ми бъде ли отнета способността да пиша? Лин, а ако се събудя някой ден и не те позная и за мен се превърнеш просто в една непозната жена? Какво ще правим тогава, Лин? А ако болките станат непоносими? Лин, какво ще правим тогава? В този свят човек няма право на асистирана смърт… това е нехуманно, Лин, нечовешко е. Да те боли, да искаш да умреш и никой да не ти помогне да го направиш? А ако боли, Лин, какво ще правим тогава? Ще ми помогнеш ли? Лин, страх ме е! Прегърни ми, защото имам усещането, че ще полудея. Ще се науча ли да живея с това? Ще мога ли да впрегна ума си поне за още някоя книга? Ще мога ли да заспивам нощем? Изтощението сигурно ще ме обезобрази и аз вече няма да съм твоят красив, побелял старец с филцовата шапка. Лин, запомни ме такъв, красив. Моля те, не забравяй жизнения и усмихнат старец. Старецът, който продължава да е влюбен в теб. И помни, Лин, помни, че дори да обезумея, дори да не те познавам вече, дори да съм се стопил и да съм се превърнал в една все още по чудо жива купчина кости, обвита в кожа, там вътре, някъде дълбоко, съм пак аз. Чуваш ли, Лин, аз, твоят Тери! Обичам те, Лин! Но нека сега мислим за друго. Все пак ни предстои толкова много.”

* * *

Тери Пратчет умира на 12 март 2015 г. Сто години по-рано, но на 19 декември, изоставен от децата си и в пълна самота, издъхва Алоис Алцхаймер.