Загадката Андропов

Юрий Владимирович Андропов е роден преди 101 години на 15 юни 1914 година. Той еднолично властва в СССР малко повече от една година. Андропов е генерален секретар на ЦК на КПСС от 12 ноември 1982 г. до 9 февруари 1984 година. Неговата роля в историята на Русия е уникална. Той оставя кадрово наследство, което изиграва решаваща и фатална роля за съдбата на Съветския съюз. Самият Андропов е наричан „предтеча на перестройката”. Той е „политически баща” на Михаил Горбачов и Борис Елцин, които разрушиха за няколко години с изумителна лекота червената геополитическа империя, наречена Съветски съюз. Иначе Юрий Андропов е известен по света като „кадър” на КГБ. В действителност обаче той е отгледан като класическа номенклатура на комсомола и комунистическата партия. В един момент просто е изпратен с партийно поръчение в КГБ. Службите и партията съвсем не са едно и също. Номенклатурата управлява, а службите са просто инструмент в ръцете й. Преди своята смърт Юрий Владимирович отново е на върха на комунистическата номенклатура в СССР.

След като през 1982 година е избран за генерален секретар на ЦК на КПСС, по-късно заема и поста председател на Президиума на Върховния съвет на СССР. След избирането на Андропов за генсек редица западни медии пишат, че той е истински „либерал” и човек с „прозападни нагласи”. Публикациите са на 15 ноември в „Шпигел”, на 19 ноември в „Цайт” и на 21-ви в „Нюзуик”. Прави впечатление, че по отношение на него много бързо се променят квалификациите. Като председател на КГБ Юрий Владимирович е „чудовище”, „душител на свободата”, „червен палач”, „жесток кагебист”, а в ролята му на генерален секретар на ЦК на КПСС той е вече „демократ”, „либерално настроена личност”, „адекватен”, „способен да се преустрои” и др. Архиварят на Борис Елцин Рудолф Германович Пихоя твърди, че слуховете за Андропов, че е „просветен диктатор, който не е чужд на западните ценности”, започват да се разпространяват на Запад най-малкото „от началото на 1982 година”. Логично е да се предположи, че Западът е знаел предварително кой ще бъде новият генсек и му е подготвял нов имидж. Около личността на Юрий Андропов витаят митове и легенди. Има множество неизяснени бели петна в биографията му. За него се знае, че е спокоен, издръжлив, умен, даже сантиментален. Не пие. Не пуши. Пише стихове. Дружи с поети и писатели. Обича да слуша класическа музика и уважава театъра. Нелошо пее. Свири на пиано и китара. Сергей Семанов в своята книга „Секретната мисия на Андропов” пише: „Андропов не обича православието и историческа Русия, естетическите му вкусове са явно прозападни”.

За председател на КГБ го назначава „скъпият и любим” Леонид Илич Брежнев. След като неочаквано Брежнев освобождава от този пост през 1967 година генерал-полковник Владимир Ефимович Семичастни. По това време се разиграва остра и драматична битка между клановете на Брежнев и Шелепин. Последният е наричан още като студент „Железният Шурик” заради своя уникален кариеризъм. Александър Николаевич Шелепин в периода 1967-1975 г. е член на Политбюро на ЦК на КПСС. Той използва председателя на КГБ генерал-полковник Владимир Семичастни за ключов съюзник в борбата срещу Леонид Брежнев и неговите хора. Именно Семичастни преди години безскрупулно предава своя сюзерен Никита Хрушчов. В голямата политика приятелите предават само „свои”. И най-често са водени от безогледен кариеризъм като „Железният Шурик”. Леонид Брежнев няма никакво доверие на Владимир Семичастни. И на заседание на Политбюро неочаквано за всички по предложение на Леонид Илич „Железният Шурик” е свален от длъжност и е заменен с Андропов. Една от разпространените версии за този ход на Брежнев е, че Владимир Семичастни изобщо не е зависим от него.

Б режнев смело назначава Андропов, за когото разполага с компрометиращи материали. По този начин на 18 май 1967 г. Юрий Владимирович Андропов заема ключова позиция в СССР – председател на КГБ. На този пост той прекарва 15 години. Друг, задържал се толкова много на върха на КГБ, няма. Както към всеки, Брежнев винаги се е отнасял с подозрение и към Андропов. Затова му назначава и двама заместници – Семьон Кузмич Цвигун и Георгий Карпович Циньов, които са проверени бойни другари на Леонид Илич. И двамата влизат в кабинета на председателя на КГБ без предварителна заявка. Генерал Семьон Цвигун е бил в близки дружески отношения с „вечния” български зам.-министър на МВР и близък на Тодор Живков Григор Шопов, заемал този пост 17 години. Юрий Владимирович обаче още от самото начало оценява своето назначаване в КГБ като временен неуспех в политическата си кариера. Той се примирява със ситуацията и се опитва да я използва като трамплин за „скок на самия връх”. Това е обяснението защо Андропов проявява подчертано нежелание да вникне в професионалната страна на дейността на поверената му институция. Подчинените му го наричат „цар Андроп”. Още в самото начало на своята кариера на кагебист Юрий Андропов създава Пето управление за борба с идеологическите диверсии. До този момент функционира Четвърто управление на КГБ, което се занимава с антисъветски нелегални движения, националистически формирования и враждебни елементи. Но на 23 май 1969 година за началник на Пето управление Юрий Андропов назначава Филип Денисович Бобков. По-късно той прави шеметна кариера. Филип Бобков се бори успешно с руското национално самосъзнание. Плътно контролира списанията „Москва”, „Наш съвременник” и „Млада гвардия”, които култивират руската идея.

След като СССР се разпада, Филип Бобков бързо се преквалифицира в бодигард на крадливия банкер и бизнесмен с русофобска нагласа Владимир Александрович Гусински. Андропов и Бобков работят професионално. Те не закриват изброените по-горе списания. Само им пречат да работят ефективно. Още по това време Юрий Владимирович удивително ловко съчетава външния либерализъм с вътрешна твърдост, преминаваща понякога в жестокост. Очевидно е, че Западът няма никакъв шанс да разгроми СССР, докато на неговия път за постигането на целта стои монолитно КГБ. Андропов е този, който започва да изгражда интелектуалното ядро на бъдещата плеяда „перестройчици”. Един от подбраните е Михаил Сергеевич Горбачов. Днес той ту живее в Германия в курортното градче Ротах-Егерн в Бавария, където през 2007 година си купува къща, наречена „Замъкът Хубертус”, за 1 милион евро, ту живее в САЩ. Заслугата е на Юрий Владимирович, който се ориентира към перспективния „храст”, както сам нарича себе си Михаил Сергеевич Горбачов.

За да се вникне в същността и развитието на перестройката като процес, е необходимо да си припомним едно уникално интервю, дадено пред западни журналисти през 1979 г. от съветския дисидент и съвременен философ Александър Зиновиев. Той дава изключително точен отговор на зададения въпрос: „Кое е най-слабото звено в съветската система?”. Зиновиев изрича пророческите думи: „... Това, което се счита за най-надеждно, а именно а п а р а т ъ т н а КПСС: в него – ЦК, в него – Политбюро, последно – генералният секретар (в залата следва шумен смях). Поставете свой човек на неговото място и за няколко месеца ще се разпадне апаратът, ще започне верижна реакция на разпад на цялата система на властта и управлението. И като следствие от това ще имаме разпад на цялото общество”. Журналистите се хилят весело, но умните хора разбират безценната стойност на казаното от Зиновиев. Нека се върнем на самия Юрий Владимирович Андропов! Длъжността председател на КГБ на СССР винаги е била закрита в информационен план. Неприлично и опасно е да се изучава неговата биография, генеалогичното дърво и плодовете на родословното дърво на главния чекист на Съветския съюз. За първи път на 13 ноември 1982 година на страниците на вестник „Правда” се появява кратка и суха биографична справка за новия генсек. В нея е написано: „Юрий Владимирович Андропов е роден на 15 юни 1914 година в семейство на железничар в станция Нагутская, Ставрополски край...”. Писателят Роман Перин в своята книга „Гилотина за бесовете” твърди: „В биографията на Андропов остават множество бели петна, особено по въпроса за неговия произход и възкачването му по властовата пирамида. На изследователите е известно от „семейното предание”, че майката на Юрий е имала фамилия Еренщейн, после се появява версията Фанщейн”. Съвсем наскоро авторът И. А. Минутко в книгата „Юрий Андропов. Реалност и мит” установява, че нейното име е Евгения Карловна Флекенщейн. За бащата на Юрий Владимирович не се знае почти нищо, освен че е работел „по жп линиите”. По други данни той е бил обикновен местен бижутер прекупвач. В своите автобиографии Андропов веднъж пише, че след неговото раждане Евгения Карловна се е „развела с мъжа си”, друг път, че баща му е починал. Първоначално е твърдял, че се е лишил от баща „на двегодишна възраст”, т.е. през 1916 година, а после се установява, че неговият баща е умрял през 1919 година. Един от великите мислители преди време е казал: „Изглежда, че лъжата е проста и достъпна за всеки, а между другото нито веднъж не съм видял лъжец, който удачно да излъже три пъти подред”. Противоречивите сведения за родителите на шефа на КГБ изглеждат странно. Всичко се знае за болестите на Андропов. Всичко се знае за неговия син алкохолик от първия брак, но нищо за родителите. Ситуацията напомня на отговора на един известен днес руски политик: „майка – рускиня, баща – юрист”. В задграничните кръгове на руската емиграция „изплува” и една друга фамилия на Юрий Андропов – Либерман. В медиите на постсъветското пространство и в чужбина могат да се срещнат ред фамилии, които се приписват на Юрий Владимирович: Андропуло, Андропян, Либерман. Но няма доказателства. В случая няма никакво значение „дали Андропов е евреин”, както пише публицистът А. Игнатиев. Това не е компрометиращ факт. Но е видно, че даже на най-високо чиновническо ниво в съветския естаблишмънт отсъства искреност. Писателят и публицист Рой Медведев има редица ярки публикации за Юрий Владимирович, в които пише: „Председателят на КГБ бе просто увлечен... по Горбачов и неведнъж говори за него с възхищение”. Същият този любимец на Андропов с типичния морал на класическата комунистическа номенклатура ще каже след смъртта на своя покровител нещо нелицеприятно, подло и гадно: „Че какво особено е направил Андропов за страната!? Защо медиите у нас и в чужбина не изядоха с парцалите този бивш председател на КГБ, вкарал в затвори и психиатрии редица дисиденти, изгонил от страната много от тях? Той е полуевреин, а те не позволяват своите да бъдат обиждани”. През 1936 година Юрий Андропов е избран за комсомолски секретар на техникума, в който се учи. През същата година е издигнат за комсомолски организатор на корабостроителницата в град Рибинск, където отива да работи. Политическата кариера на Юрий Владимирович е мълниеносна. Само за две години от комсомолски секретар на едно от стотиците предприятия в областта той се издига до първи секретар на Ярославския областен комитет на комсомола. В биографията на Юрий Владимирович има още една неразкрита тайна. Степента на неговото участие в партизанското движение в Карелия. През октомври 1941 г. град Петрозаводск е превзет от белофините с активното участие на германците. Андропов като лидер на комсомола в републиката би трябвало да вземе активно участие в партизанското движение. По-късно някои литератори с желание да се подмажат на Юрий Владимирович решават да напишат нещо подобно на „Малката земя” (посветена на Брежнев) за партизанина герой Андропов. Главният чекист реагира много студено на този опит. Той забранява всякакво ровене в архивните материали, които отразяват неговото участие в карелското нелегално движение. Любопитно е да се знае какво пише за този период от живота на Юрий Владимирович писателят Александър Островски в своята книга „Кой назначи Горбачов?”: „През 1940 година Андропов оглавява ЦК на комсомола в Карелия, която не е автономна, както днес, а е съюзна Карело-финска ССР. Това значи, че в навечерието на Великата отечествена война Юрий Владимирович се мести не по номенклатурната хоризонтала, а по нейната вертикала, т.е. прави важна крачка в своята политическа кариера”. По някои данни през 1938 г. Лаврентий Павлович Берия като началник на Главно управление по държавна сигурност на НКВД на СССР, разпорежда да се прекрати агентурната вербовка на партийни номенклатурни работници. Съществува версия, че Юрий Владимирович тогава продължава да сътрудничи на органите на държавна сигурност включително и в Петрозаводск. Говори се, че фамилията на неговия куратор е „Гусев”. В официална биографична справка за Юрий Владимирович пише: „От първите дни на Великата отечествена война Андропов е активен участник в партизанското движение в Карелия. След освобождаването през 1944 г. на град Петрозаводск от финландските агресори Ю. В. Андропов е на партийна работа”. За съжаление карелските изследователи не успяват да намерят този партизански отряд, в който се е сражавал техният знаменит земляк. За някои това дава основание да мислят, че партизанското минало на Юрий Владимирович има такова отношение към действителността, каквото има и плаването на Андропов като моряк с корабите на Волжската флотилия. Все пак повечето от мемоаристите говорят за шефа на КГБ положително. Харесва им, че Юрий Владимирович е спокоен, не взема прибързани решения. До крайност влиза в детайлите, умее да слуша хората, съобразява се с тяхното мнение. Признава публично своите грешки. През 1951 година Андропов е назначен в апарата на ЦК на КПСС. Там той работи като инспектор на ЦК, наблюдаващ работата на партийните организации в прибалтийските съветски републики. Обърнете внимание: региони с изключително сложна вътрешнополитическа обстановка. Кой способства за бързото издигане на Юрий Владимирович? Отговорът не е тайна. Името на този човек е значимо за историята на Карелия и СССР. Той се казва Ото Вилхелмович Куусинен, легендарен деец на комунистическото и работническото движение, герой на социалистическия труд, основател на комунистическата партия на Финландия, един от ръководителите на финландската революция през 1918 година. Етнически финландец. Погребан на Червения площад в Москва. Ото Куусинен е „духовният баща” на Андропов. Обединява ги не само голямата амбициозност. Имат и общи увлечения като слабост към западната култура, която оказва влияние върху формирането на техния мироглед. През 1953 г. Юрий Владимирович е на работа в Министерството на външните работи. След една година е назначен за пълномощен посланик на СССР в Унгария. В този момент той е само на 40 години. Очевидно е доказал на съветското ръководство, че може да решава сложни задачи. В Будапеща след 1947 г. комунистическият лидер Матиаш Ракоши (по баща Матиаш Розенфелд), приближен до Лаврентий Берия, установява лична диктатура. Разгръщат се необосновани репресии. Жизненото равнище в Унгария по това време е най-ниското в източноевропейските страни. През юни 1953 г. Матиаш Ракоши е отстранен. На негово място като премиер заема поста Имре Над (известен у нас преди като Имре Наги). Стар съперник на сваления Матиаш Ракоши. Имре Над е служил в отрядите на червените интернационалисти. Свирепо се е разправял с противниците на болшевиките. Работи известно време в унгарската секция на Коминтерна. В този период от своя живот Имре Над живее в една стая с бащата на Петре Роман (Пет ре е премиер на Румъния в периода 1989-1991 г.). Има достоверни данни, че Имре Над е взел участие в разстрела на царското семейство на Николай II в мазето на дома на Ипатиев в Екатеринбург в нощта на 16 срещу 17 юли 1918 г. Той е бил свързан с НКВД (Народен комисариат по вътрешните работи). На 23 октомври 1956 г. в Унгария избухва въоръжено въстание. На 31 октомври Имре Над обявява, че Унгария се оттегля от Варшавския договор и на 1 ноември се обръща към Обединените нации и по-точно към САЩ и Великобритания да признаят Унгария за независима. Той получава явна подкрепа от Йосип Броз Тито и главата на Унгарската католическа църква кардинал Миндсенти. Получава и тайна подкрепа от западните специални служби. През тези напрегнати дни Андропов се среща многократно с Имре Над. Уверява го, че Москва няма да се намеси силово, и цели само спадане на напрежението в страната. След срещите с Имре Над, връщайки се в посолството, Юрий Владимирович праща грама след грама в ЦК на КПСС с настояване да бъдат въведени съветски войски в Унгария. На 1 ноември 1956 г. съветски танкови колони от няколко места навлизат на унгарска територия. На 2 ноември Имре Над вика Андропов и иска обяснения. Юрий Владимирович се кълне, че това са само тактически маневри. В действителност Андропов готви ново унгарско правителство. За премиер е избран Янош Кадар. На 4 ноември съветските танкове са в Будапеща. След потушаването на бунта от съветските войски Имре Над се скрива в югославското посолство. Арестуван е на 22 ноември и е прехвърлен в Румъния. Тогава е направен опит да му се окаже влияние чрез бащата на Петре Роман. Неуспешно. Върнат е в Будапеща и след таен процес е обесен на 16 юни 1958 г. Ролята на Юрий Владимирович в унгарските събития е слабо изучена. Но всички са единодушни, че ролята на съветския посланик в Будапеща е била изключително голяма за развитието им. Коварството на Андропов е отработено именно в Будапеща. То ще му служи в бъдеще и в неговата кариера. Полковник Копачи, началник на полицията в Будапеща и привърженик на Имре Над, по-късно разказва: „Андропов правеше впечатление на привърженик на реформите. Често се усмихваше, винаги намираше ласкави думи за реформаторите. На нас ни бе трудно да преценим дали той действа по инструкции или по лична инициатива”. Копачи разбира със закъснение доколко Юрий Владимирович е бил привърженик на реформите. Съветският посланик в своя кабинет обещава на унгарския полицейски шеф да му намери подходящо място в новото правителство на Янош Кадар. Но излизайки от съветското посолство в Будапеща, Копачи е качен на руски БТР и закаран директно в затвора. Където прекарва седем години. До края на своя живот Копачи помни как, изпращайки го, Андропов се усмихва и приветливо му маха с ръка. Унгарските националисти на базата на публикация в американското списание „Атлантик ревю” твърдят, че Андропов е бил масон. Въпросната публикация излиза само две седмици преди смъртта на Юрий Владимирович. Съмненията в тази посока се усилват от доверителните отношения на Андропов с известни руски масони като Г. А. Арбатов, А. Е. Бовин, Ф. М. Бурлацки, А. И. Волски и други. Аркадий Иванович Волски става известна личност след падането на Берлинската стена. Той оглавява станалия популярен Руски съюз на промишлениците и предприемачите в Русия. Връзката Андропов–Волски е интересна. Аркадий Иванович Волски постоянно се оказва в „горещите” точки по света – Унгария, Чехословакия, Чернобил и Карабах, Чечения и Северна Осетия. Волски е загадъчен „министър без портфейл”, който оказва влияние върху политиката на Кремъл. През 1956 година Волски е в Унгария заедно с Юрий Владимирович. С тях е и Владимир Крючков, дипломат в съветското посолство в Будапеща по същото време. Като председател на КГБ на СССР Андропов назначава Владимир Крючков за секретар на своя кабинет. По-късно през 1974 г. той оглавява ПГУ на КГБ (разузнаването), а след това в периода 1988-1991 г. е издигнат за шеф на КГБ на СССР. Владимир Крючков многократно повдига въпроса за „агентите за влияние”. Но така и не разкрива имена. Генерал-полковник Маркус Волф, ръководител на разузнаването на ГДР, дава следната оценка за Юрий Владимирович: „Даже за такъв негов почитател, какъвто съм аз, е ясно, че той заслужава критично отношение, особено заради твърдото поведение към дисидентите. Неговият интерес към допустимите форми на политически плурализъм се ограничаваше с наблюдаването на унгарския експеримент, който ние полушеговито, полупренебрежително наричахме „унгарски гулаш”. Обаче във вътрешната политика той провеждаше по-твърди идеологически установки”. Решението на Андропов да назначи Владимир Крючков за началник на ПГУ-КГБ е било логично, но не мъдро. По този повод Маркус Волф казва: „Когато през август 1991 г. чух, че бившият секретар на Андропов е оглавил ГКЧП (Държавен комитет за извънредно положение), веднага разбрах: крахът е неминуем”. Появата на хора като Владимир Крючков във висшите ешелони на руските специални служби са явен признак за разлагане. В периода 1945-1991 г. 91 служители на КГБ и ГРУ стават изменници на родината. От тях 48 бягат зад граница или са разобличени в периода 1975-1991 г., когато ученикът на Андропов, неговият началник на Секретариата, оглавява ПГУ, а после и КГБ. По това време най-ценният руски агент в ЦРУ – Олдрич Еймс, си спомня, че очите и ушите на американското разузнаване са навсякъде в Русия. Съветската система е тотално инфилтрирана с американска агентура. Агентите на ЦРУ са в КГБ, ГРУ, Кремъл, научноизследователските институти... Не просто проникват в разузнавателните служби на СССР и страните от Варшавския договор, но и в огромни мащаби ги манипулират. През 1982 г. Брежнев планира за пореден път да напусне поста генсек. Като свой заместник той вижда само Владимир Василиевич Шчербитски, първи секретар на компартията на Украйна. Смяната на властта Брежнев планира първоначално през пролетта, а по-късно определя промяната за ноември 1982 г. Уви! Няколко дни преди ноемврийския пленум Леонид Илич Брежнев умира, без да е болен сериозно. Внезапно! Първият, който посещава болния в този момент, не е известният правителствен и партиен доктор Евгений Иванович Чазов, а Андропов. По разказите на Виктория Петровна, съпруга на Брежнев, Юрий Владимирович прибира „бронираната чанта с документи и я отнася”. Журналистът Ю. Изюмов, позовавайки се на хора, близки на семейството на Брежнев, пише: „Когато Андропов пристига във вилата, без да казва никому дума, отива в спалнята, взема от там неголяма черна чанта и си заминава... После той се появява за втори път заедно с доктор Евгений Чазов. На въпроса, какво има в чантата, Виктория Петровна Брежнева, естествено, не може да отговори. Леонид Илич й е казвал, че в нея има „компромати за всички членове на Политбюро”, но го казвал със смях, като че ли се шегува”. Руският историк Александър Островски по повод кончината на Брежнев пише: „Въпреки че даденият епизод е известен отдавна в литературата, никой не се замисля над въпроса: а могъл ли е някой да прибере тази чанта, преди лекарите официално да констатират смъртта на генсека? Отговорът на този въпрос може да бъде само един: не. Следователно, прибирайки „бронираната чанта”, Андропов сам независимо от лекарите констатира смъртта на Брежнев. Освен това, ако се вярва на доктор Евгений Чазов, Юрий Владимирович, напускайки вилата, му казва: „Трябва срочно да се свика пленум на ЦК”. По този начин Андропов всъщност е дал да се разбере, че за истинска борба за живота на Брежнев и дума не може да става”. По данни на изследователите смъртта на Леонид Илич е била констатирана не по-рано от 10.30 часа. В официалното съобщение за кончината и в медицинското заключение тя е била преместена напред минимум с два часа. Брежнев не успява да направи генсек избрания от него приемник Владимир Шчербитски, първи секретар на компартията в Украйна. В периода, когато Андропов е в Кремъл, украинецът нито веднъж не прекрачва прага на кабинета му. Интересни са спомените на един друг украинец – генерал Виталий Василиевич Фьодорчук, който повече от 10 години ръководи КГБ на УССР, председател е на КГБ на СССР (1982 г.), министър на вътрешните работи на СССР (1982-1986). Неговата оценка за Андропов е силно негативна. В едно свое интервю той казва: „Когато бях председател на КГБ на Украйна, председателят на КГБ на СССР Андропов изискваше ние в Украйна ежегодно да затваряме 10-15 души. И ми струваше невероятни усилия, включително конфиденциални обръщения към Брежнев, броят на украинските дисиденти да се ограничава годишно само до двама-трима. Освен това Андропов лично следеше развитието на следствията по делата на някои украински дисиденти. Понякога даваше насоката. Можете ли да си го представите? А после виновни за всичко изкараха КГБ на Украйна и Фьодорчук, които уж се докарвали пред Москва”. Фьодорчук счита, че „въпреки създалото се сред интелигенцията положително мнение за Андропов твърде много за разрушаването на съюза волно или неволно направи именно той”. Какво излиза в крайна сметка? Юрий Владимирович Андропов „греши” при подбора на кадри. Фатално. Той „греши” при посочването на три съдбоносни за СССР персони. Първоначално Крючков и Горбачов. А по-късно и с привличането на Борис Елцин във високите партийни орбити. Цитираната по-горе „тройка” се превръща в гробокопач на евразийския геополитически полюс. В брой №2 от 1995 г. на вестник „Совершенно секретно” е публикуван откъс от смелите мемоари на бившия служител на ПГУКГБ Михаил Любимов. Той разказва за секретния план на Андропов за перестройка в СССР и подчертава, че именно шефът на КГБ е готвил кандидатурите на бъдещите разрушители на Съветския съюз Горбачов и Елцин. Михаил Любимов счита, че план с кодово име „Голгота” е бил разработен на Запад, по-точно в ЦРУ, и е реализиран в Кремъл. Въз основа на този план Андропов чрез своите помощници формулира задачата за „възстановяване на истинския социализъм” по пътя на унищожаване на съществуващия социализъм чрез реставрация на капитализма. При това „не мекият шведски социалдемократичен тип”, а както казва Андропов: „Ние сме длъжни да подложим страната на див и необуздан капитализъм, където цари законът на джунглата”. Така или иначе, това е лично мнение на Михаил Любимов, но е изказано публично. През 15-те месеца, когато ръководи СССР, Юрий Владимирович Андропов успява да трасира своя реформаторски курс. Основните положения той излага в програмната статия „Учението на Карл Маркс и някои въпроси в строителството на СССР”. Статията е публикувана в списание „Комунист”, №3 от 1983 г. В нея Андропов посочва необходимостта от провеждане на широкомащабен икономически експеримент, предвиждащ определена самостоятелност на икономическите предприятия и обединения. На юнския пленум на ЦК на КПСС през 1983 г. Андропов произнася една ключова фраза: „Ако говорим откровено, ние все още не познаваме достатъчно обществото, в което живеем и се трудим. Не сме разкрили напълно присъщите му закономерности, особено икономическите. Затова сме принудени да действаме, така да се каже, емпирически – доста нерационален метод на пробите и грешките”. Казаното от лидера на съветската държава не е просто показване на „отделни недостатъци”. Това може да се приеме като пряко указание за осъзната и пълноценна програма за последващи действия. Преди всичко в икономиката. Детайлите на своя план Андропов премълчава. Потапя ги в ритуални фрази за необходимостта от социалистическо строителство и други подобни чекистки полунамеци. Генадий Гудков, бивш депутат от Думата, ярък опозиционер, а в предишния си живот и офицер от КГБ, казва: „Планът за промени на Андропов бе готов още през 1965 година”. Около проекта за радикална реформа на Юрий Владимирович отдавна витаят легенди. Акцентът е поставен върху ликвидирането на националното делене на страната, диктатурата и разпускането на КПСС. Хората, които знаят детайли от замисъла на Андропов, и днес продължават да мълчат. Единствен Аркадий Волски преди смъртта си споделя пред журналист от вестник „Комерсант”: „Той имаше идея-фикс: да ликвидира построения по национален признак СССР. Междунационалните противоречия в съюза се потушаваха. Не бяха толкова злобни, както сега. Но тлееха винаги”. Аркадий Иванович Волски си спомня: „Веднъж генсекът ме извика: „Дайте да приключим с националното деление на страната. Представете съображения за организирането в Съветския съюз на щати въз основа на числеността на населението, производствената целесъобразност и така, че образуващата нация да бъде претопена. Нарисувайте нова карта на СССР”. Аркадий Волски изготвя 15 варианта. Нито един от тях не е харесан от Юрий Владимирович. Според версия на служители на КГБ Андропов е планирал за няколко години да въведе сталинска диктатура. Насочена предимно срещу партийната номенклатура. Андропов я счита за главен източник на корупционната и бюрократичната зараза, която е поразила СССР. Планирано е било отменяне на чл. 6 от Конституцията на СССР, който е свързан с ръководната роля на КПСС. В концептуален план се е разработвала формула за изграждането на конкурентна основа на 10 експериментални икономически зони. Но всяка една от тях по свой собствен и различен от другите сценарий. Изглежда, че Андропов е искал да насочи СССР по „китайския” път на развитие. Накратко, не „една страна – две системи”, както стана в Китай след обединението с Хонконг, а „една страна – десетки системи и подсистеми”. Пред Юрий Владимирович Андропов е стоял остро въпросът, откъде да вземе професионални икономисти, които да проведат „експеримент за промяна на икономическите условия”? Необходими са били хора, способни при обсъждането на икономически въпроси да излязат извън рамките на твърдо фиксираната парадигма на социалистическата икономика. Да бъдат стимулирани към изработването на идеи и да окажат помощ в образованието. За реформи е необходимо да се отгледат реформатори, на които да се даде възможност да се запознаят с най-новите постижения и тенденции в западната икономическа наука. Такива експерти е имало само в сенчестия сектор на ниво предприятие. Те не са имали експертиза за оздравяване на икономиката на цялата страна. Андропов стига до извода, че трябва да се изградят новите икономически кадри „от нулата”. В СССР не е имало кой да подготви икономисти за „корпорацията СССР”. И Андропов тръгва по пътя на Ленин. Като няма кадри у дома, то тогава ги изграждаме в чужбина. На базата на чуждия опит. За първи път в историята се приема, че могат да се обучават специалисти извън идеологически неутралната техническа сфера. В действителност става дума за бъдещите интелектуални лидери на страната. През 1910 година Владимир Ленин създава във френското градче Лонжюмо (на 24 км от Париж) партийна школа за обучение на бъдещия комунистически „елит”. По замисъла на Андропов новите икономисти е трябвало да „попият” самостоятелно ефективните пазарни механизми и ценности. Естествено, като отхвърлят всички преки провокации, насочени към подриване на националните интереси на СССР, и всичко друго, което е неприемливо. Стажантите е трябвало да се въоръжат с нови пазарни знания и самостоятелно да направят синтез със съветската реалност и със задачите, свързани с модернизацията на Съветския съюз. Точно тук е грешката на Юрий Владимирович. Той е считал, че неговото ведомство КГБ ще може да обезпечи „идеологически контрол” на целия процес. Вярвал е, че елиминирането на конкурентни гледни точки спрямо интересите на СССР сред „стажантите” може да се осъществи от стратегически мислещи офицери на неговото ведомство. В ролята на Лонжюмо е решено да се ползва Международният институт за приложен и системен анализ (МИПСА) във Виена. През есента на 1972 г. неизвестният зам.-началник на Държавния комитет на СССР за наука и техника Джермен Гвишиани е командирован в Австрия. В замък в околностите на Виена той се среща с представители на Римския клуб и МИПСА. Международният институт за приложен и системен анализ е съвсем прясно основан. Негови учредители са САЩ, СССР, Канада, Япония, ГФР, ГДР и още няколко европейски страни. Тук е важно да се подчертае, че МИПСА е наречен „проект на две разузнавания” – КГБ и ЦРУ. Двете служби са ползвали института като маса за преговори между елитите на капиталистическите и социалистическите държави. Речено-сторено. Потокът от подбрани млади икономисти от СССР, обезпечавани от служители на КГБ, се насочва за специализация в МИПСА. Там обучението се извършва от западни „специалисти по управление”, половината от които са служители на специалните служби. Западът получава едно огромно предимство пред СССР. Създадена е комфортна възможност да се влияе при формирането на бъдещия съветски елит. Най-вероятно именно сред „стажантите” специалните служби на Запада изграждат „ударната група на реформаторите” за бъдещата перестройка. След обучение и съвети на западните експерти съветските стажанти организират всеки път свой вътрешен семинар. На него се анализира и показва как предлаганите реформи и мерки биха разрушили напълно икономиката на СССР. В МИПСА се разгръща вълнуваща битка между съветските и западните специални служби за душите и мозъците на десетки млади специалисти от СССР. Същите тези, за които Андропов готви ролята на спасители и реформатори на съветската икономика. Подборът на стажантите е много стриктен. Сред преминалите селекцията са имената на Гайдар, Чубайс, Авен, Шохин, Нечаев, Ясин, Глазев, Мордошов и други. Все имена, които заемат след време високи длъжности в управлението на руската държава. Гайдар се включва в групата след смъртта на Андропов. Юрий Владимирович не би пуснал човек с толкова слаб характер. Групата на Гайдар– Чубайс е тази, която разработва основите на една от експерименталните икономически зони. Много важен момент в реформирането на СССР играе и натрупването на капитали в офшорните зони на Запада. От средата на 80-те ръководството на съветските специални служби започва да концентрира в западни офшорни сметки част от експортната печалба. Целта е при промяна на икономическите условия да се установи контрол над основните активи и ресурси на икономиката. „Естествено, Андропов имаше предвид, че държавата сама ще назначава притежателите на освобождаващата се собственост”, твърди контраразузнавач, който знае някои детайли от плана на Юрий Владимирович. В нашумялата серия публицистични книги „Проектът Русия”, написана от анонимен автор и публикувани през 2005 година, се казва: „Когато СССР се рушеше, над огромните суровинни и стратегически ресурси срочно е бил необходим контрол. При никакви обстоятелства ресурсите не е трябвало да работят в неконтролируем политически сектор. Ефективността е била на второ място. Главното условие – контролируемост. Било е прието условието държавните активи да се прехвърлят на частни лица. Но не подред на всички, а много избирателно”. Очевидно се внушава, че процесът на предаване на държавната собственост е организиран и контролиран от стратезите в специалните служби. По-ясно казано, днешните олигарси в действителност са само наети мениджъри, които се контролират от истинските собственици. Не липсват и любопитни факти. Научният редактор на списание „Журнал” Александър Привалов в своя анализ на първото дело на ЮКОС обръща внимание на следния „детайл”. И обвинението, и защитата фактически игнорират факта, че главен изгодополучател от дейността на нефтената компания е някаква офшорна фирма – „Джамблик”. Най-интересното е, че тя е регистрирана на... 8 ноември 1984 година. Подобен е случаят с компанията Sibir Energy на известния бизнесмен Шалва Чигирински, която е била създадена през 1996 г. на базата на лондонската компания Pentex Energy plc. Последната съществува от 1981 г. и е създадена за „привличане на инвестиции в СССР”. През 90-те последният председател на КГБ на СССР Владимир Крючков работи в ръководството на АФК „Система”. За ръководителя на Пето идеологическо управление на КГБ Филип Бобков е споменато по-горе. Бившият шеф на Центъра за обществени връзки на Министерството по сигурността на Русия Алексей Кандауров е настанен в информационно-аналитичната служба на групата „Менатеп” на Михаил Ходорковски. Самият Владимир Путин като зам.-кмет на Петербург по външноикономическите връзки прави много за откриването в града на филиал на Deutsche Bank. Проблемът на чекистите е, че те могат да анализират, прогнозират, да ловят врагове, да изпълняват указания, но не и да управляват страната. Службите винаги навсякъде са класически и важен инструмент на политическата власт. Юрий Владимирович е съчетавал знанията и уменията на политик, държавник и чекист. Затова той е ключова личност в т. нар. „перестройка”. След смъртта на Андропов в СССР се заформя огромен бардак, процесите са изпуснати, излизат извън контрол и започват да се развиват стремително по плановете на западните специални служби. Най-известните личности, завършили обучение в МИПСА, както и техни приятели, стават гробокопачи на държавата, наречена СССР. По съвместителство същите са главни приватизатори на народната собственост. Моралното падение на комунистическата номенклатура в СССР е невероятно. Вчерашните убедени комунисти изведнъж се превръщат за миг в антикомунисти. Пламенните интернационалисти стават националисти. А войнстващите атеисти започват да тичат със свещички към църквите. Много характерна за този период е фигурата на Леонид Кравчук. В съветско време виден партиен идеолог, а по-късно първи президент на независима Украйна. Леонид Кравчук работи в отдел „Пропаганда” на ЦК на УКП. След 1991 г. комунистическият функционер се преобразява тотално. Леонид Кравчук набира смелост и започва да си признава, че „нощно време е носил храна на бандеровските въстаници в гората”. Позната родна картинка! Още в края на 80-те американската програма за подготовка на „агенти за влияние” в СССР придобива завършена форма. Съветското ръководство знае за нея, но си затваря очите. Защото това са именно тези хора, които днес можем с пълна съвест да наречем „агенти за влияние”. Един от кандидатите за изучаване и „отглеждане” от западните специални служби е бил Михаил Сергеевич Горбачов. Приказлив, сноб, винаги с дежурна усмивка и широко размахващ ръце по ленински, първият секретар на Ставрополския регионален комитет и член на ЦК на КПСС привлича вниманието на заинтересованите западни структури и служби. Специалистите бързо установяват, че Михаил Сергеевич е бърз на нови идеи, словоохотлив, себичен, поддаващ се на дресура от своята съпруга Раиса Максимовна. Тя от своя страна е с твърд характер, необуздано честолюбие, стремеж към власт и алчност. Западните експерти правят първото оглеждане на тандема Михаил–Раиса през август-септември 1971 г. по време на турне в Италия. Това на оперативен жаргон се нарича „зарибяване”. По време на турнето на семейство Горбачови по Апенинския полуостров особено активни са британските специални служби. Тогава са направени вероятно и детайлни психологически портрети на двойката Михаил–Раиса. На 15 декември 1984 г. в Лондон в състава на парламентарна делегация от СССР е включен и Михаил Сергеевич Горбачов. Както пишат по това време британските вестници, Горбачов пристига начело на делегацията, облечен в английско палто, италианска шапка, с елегантен сив костюм и съпровождан от миловидна и усмихваща се съпруга. Михаил Сергеевич също се усмихва постоянно. Медиите го наричат „усмихващата се мечка”. Централна тема на съветската делегация при визитата в Лондон е проблемът за световното разоръжаване. Извън официалната програма Михаил Сергеевич посещава шивашко ателие и си поръчва няколко костюма. Не му остава време като комунист и привърженик на марксизма да посети гроба на Карл Маркс. В същото време Раиса Максимовна шета из лондонските магазини. В един от тях си купува обици на стойност 1780 долара. Местните журналисти разбират, че тя е притежател на златна кредитна карта „Американ експрес”. Излиза, че скромното семейство по това време вече има сметка в американска банка. Днес някои медии пишат, че Михаил Горбачов е вербуван вероятно в Канада от западните специални служби. Това е малко вероятно. Не е имало смисъл от пряка вербовка. Тъй като канадците и особено англичаните, прекрасно по това време владеят методите на пряко и косвено въздействие върху човека, без да се има неговото съгласие. Рефлексивно управление. Интересно е това, че по-късно Горбачов заявява, че именно пътуването му до Лондон през 1984 г. поставя началото на „новото мислене” във външната политика на СССР. Все още съветската делегация се намира в Лондон, когато Маргарет Тачър се отправя във Вашингтон. Тя посещава Роналд Рейгън в Белия дом и го информира, че с Михаил Горбачов може добре да се работи. В края на септември 1983 г. Андропов прекарва своята отпуска в Крим. Връща се на работа с обширен флегмон на гърба (флегмон е неограничено остро гной но възпаление на рохавата съединителна тъкан). Получава заразяване, сепсис. На 1 октомври Юрий Владимирович е хоспитализиран в болница. Той повече не може да се изправя и да ходи. Прословутият кремълски лекар академик Чазов казва: „Той (Андропов) почина нелепо. Ругая се, че не успях да го проследя. На гърба му се образува гнойник. Той не зарастваше. И започна сепсис, заразяване на кръвта, от което в края на краищата и умря”. Това признание се разминава драстично с официалното медицинско заключение от февруари 1984 г. Според него Юрий Владимирович е починал от бъбречна недостатъчност. През ноември 1983 г. в обкръжението на Юрий Владимирович Андропов възникват подозрения, че влошаването на здравословното му състояние има изкуствен характер. На 2 декември 1983 г. неочаквано и извънпланово в болницата влиза за „диспансеризация” Горбачов. По време на престоя му в болничното заведение той провежда две относително дълги срещи с Андропов. Обсъждат предстоящите промени в Политбюро и предстоящия пленум. Преди смъртта на Андропов се обсъжда и евентуално присаждане на бъбреци на генсека. Пристигналият от САЩ специалист доктор Албер Рубин съветва да не се прави операция. Организмът на пациента е много слаб. Няма да издържи. Необяснимо е как здравето на първия човек в Кремъл е доверено на гражданин на страна, водеща се за „враг №1” на СССР! Ясен отговор на въпроса, от какво е починал Андропов, няма и до ден днешен. Сред чекистите много се говори, че са го убили. Даже произнасят името на убийцата – Светлана Шчелокова. Андропов уличава нейния съпруг Николай Анисимович Шчелоков в множество престъпления и го уволнява от поста министър на вътрешните работи. В крайна сметка след много време ще се разбере дали Андропов е бил „вписан” в плановете на тези политически сили, в частност западните, които са имали за цел да изучат и да окажат влияние върху съветското общество. Още от далечната 1950 г. Западът активно изучава възможностите за управляване на масите с помощта на средствата на информационно-психологическата война. Изумително е, че всичко е казано още на 18 август 1948 г. в прословутата директива 20/1 „Нашите цели по отношение на СССР”. От там нататък всеки в зависимост от мярката на своето разбиране работи за себе си. Обаче в мярката на своето неразбиране работи за този, който разбира повече...