Или как „граждани” и политици, които страстно помагаха на задължителното гласуване, днес са най-яростните му противници

Април и май са добри месеци за българската демокрация. Особено за „умната и красива” част от нея. Април и май можеха да бъдат добри и за българските психиатри, ако бяха забелязали какво точно се случва – „граждани” и политици, които преди 2 години горещо настояваха за задължително гласуване, сега още по-горещо се мятат срещу него. Не помните? Забравили ли сте? Та кой събираше подписи за референдум за задължително гласуване, кой настояваше за задължителна преференция? Кой се тръшкаше по жълтите павета с искане за задължителeн вот, който щял да „нормализира политическия процес в България”? Това бяха именно „умните и красивите”, площадният авангард на републиката. Това бяха последователите на съблечената Свобода, които с вувузели, пърформанси, хепънинги, бели рояли и много свободно време се изправяха жертвоготовно срещу всички хибридни заплахи на отечеството. Господа психиатри, защо не си вършите работата?

Да повторим – в момента има хора, които пълнят интернет, медии, площади и градинки с отчаяни вопли срещу задължителното гласуване; една голяма част от тях преди 2 години с още по-жестока настървеност помогнаха то да бъде въведено, дори предлагаха по-крути задължения. „Ох, насилиха ме!”, крещи насилникът. И се оплаква от една работа, в която се раздаде телом и духом, обговорена навремето правдиво от Гиньо Ганев („Битият бит, продължението… не винаги е приятно”).

ВСИЧКО ЗАПОЧНА В НАЧАЛОТО НА 2014 г., КОГАТО ПРЕЗИДЕНТЪТ РОСЕН ПЛЕВНЕЛИЕВ предложи референдум с три въпроса: дали да се гласува мажоритарно, задължително и електронно. Държавният глава се изказа ясно и категорично в полза на принудителния вот: „При задължително гласуване участие в избори и национални референдуми ще вземат не само активните граждани, но и сънародниците ни, които са се отчуждили от политическия живот. Колкото повече граждани изразяват воля, толкова по-легитимни са изборните резултати и по-стабилни институциите. Хората, които ни управляват, не трябва да бъдат избраници само на твърди партийни ядра… Целта на допитването за задължителността е всеки български гражданин да се ангажира с общите дела и начина, по който се осъществява публичната власт. Задължителното гласуване e инструмент, с който ще противодействаме на най-порочните практики – корпоративен, манипулиран, организиран или купен вот”. Изявлението той прави поне 3 пъти: в обръщение към нацията, от сайта на президентството и в мотивите за допитване, внесени в Народното събрание на 30 януари 2014 г. Сега, в дните след въвеждане на задължителното гласуване, умни и красиви медии с трепет очакваха вето на Плевнелиев, чудейки се какво ли мисли той по същината на такъв тип вот, защото досега било тайна. Няма тайна, държавният глава е виден защитник на задължителното гласуване, позицията му е заявена пред възможно най-високата трибуна – парламента.

Още тогава Бойко Борисов като блуждаещ опозиционер из парламентарните кулоари, заявява, че ако Народното събрание отхвърли референдума на Плевнелиев, ГЕРБ ще го внесе чрез подписка. Следват две неща – парламентът, управляван от БСП, ДПС и „Атака”, очаквано спира допитването, а подписка наистина е стартирана. Само че не от ГЕРБ, а още по-очаквано – от „гражданска група”, т.е. Инициативен комитет. Оглавява го проф. Георги Близнашки, който е дейно подпомогнат от всеки умен и красив гражданин на държавата. „Като се солидаризираме с отправеното по-рано предложение от президента на републиката в същия смисъл…”, мотивира се комитетът пред Народното събрание и внася 570 000 подписа, събрани набързо с помощта на ГЕРБ, 108 000 от които ГРАО не признава. „Задължителното гласуване е временна мярка за няколко години, докато се нормализира политическият процес в страната”, мотивира позицията си пред медиите Близнашки. Успоредно с това текат лягане по паветата, напоителни декларации и всякакъв „цветен” инструментариум от нестихващата революция срещу Орешарски – подкрепя се „радикалната изборна реформа”, на която Пеевски и Мая Манолова пречат…„Въпросите на президента са противоконституционни”, казва Манолова, визирайки задължителния вот и електронния. „Конституцията не е по-голяма от суверена, нека той се произнесе”, отвръща площадната контрареакция. Най-върлите якобинци – неправителствената организация „Протестна мрежа”, в яростен памфлет настоява за нещо повече – задължителна преференция. „Не си помисляйте да обезсмислите или отмените използването на преференцията! Преференцията трябва да стане задължителна, а гласът на този, който не я употреби, да бъде недействителен”, гласи текст, в който тя явно, но не много грамотно изразява политическата си позиция.

Годината вече е 2015-а. Орешарски е история… Управляват ГЕРБ, Реформаторският блок (РБ), Патриотичният фронт (ПФ) и АБВ. Президентът Плевнелиев внася отново трите си въпроса. Депутатското мнозинство зачерква двата, а „Протестна мрежа” заявява: „Отхвърлените въпроси – картел срещу хората”. Така с думичката „картел” е описан отхвърлен референдум, едно от питанията на който е в полза на задължителното гласуване.

В редактирането на държавния глава дейно участва РБ. Въпреки че точно реформаторите бяха сред най-горещите застъпници на референдума. „РБ призовава Народното събрание да подкрепи инициативата на президента… Въвеждането на задължително гласуване би могло да има и оздравителен ефект върху политическия процес, но лесно може да бъде възприето от гражданите и като „санкция” от страна на политическия елит, в който те така или иначе вече са загубили доверие. Това прави особено подходящо решаването на този въпрос да стане именно на референдум”, декларира официално блокът в началото на 2014 г. успоредно с президентската идея за три въпроса. Ако тук виждаме подкрепа и колебание за задължителния вот, година по-късно няма никакви съмнения. „РБ подкрепя мажоритарния вот и задължителното гласуване”, казва твърдо Найден Зеленогорски, цитиран от официоза – сайта на РБ. В удивителен синхрон с „независимите граждани” блокът се обявява за още по-крута принуда – „задължително преференциално гласуване”. Днес, след отдавна победилата революция и въведения задължителен вот , някои от нещата са същите, други са коренно различни. Зеленогорски носи същите дрехи, на раменете му е същата глава, но със същата убедителност говори нови неща: „Задължителното гласуване не е хапчето за лечение на болната ни демокрация, за преодоляване на купен и корпоративен вот. В Европа и в света сред утвърдените демокрации почти няма такива, които да използват задължително гласуване. То ще създаде Франкенщайн”. Напълно нов е и Радан Кънев. „Философията на ограничаване на избирателни права, задължително гласуване и капсулация на етническия вот е изпробвана в много държави, като най-характерният пример е Гърция. Не ми се иска да стигаме до гръцки политически резултати. Монополът на ДПС сред етническите турци и купуването на гласове не могат да бъдат преодолени със санкции срещу негласуващите”, пише той във Фейсбук. И партия „Зелените” е в горещ мир със себе си – през 2014 г. напористо подкрепя референдума на Плевнелиев, сега излиза с обратната позиция. „Когато правото се превърне в задължение”, четем на сайта й…

А как стоят днес нещата с „активните граждани”? Все така – умно и красиво. „Изборите вече са задължителни. Това решиха депутатите…”, се казва във възвание на „Протестна мрежа” от 21 април 2016 г., призоваващо за протест срещу новия изборен кодекс. Пет дни по-късно хората, които подкрепяха с подписи, гърла и нерядко със сърце допитването на Плевнелиев и инициативния комитет, манифестират срещу задължителното гласуване. Определят принудата като „арогантност”, ПОМПЯТ МЕДИИТЕ И СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ ТОЛКОВА СТРАСТНО, КОЛКОТО ПРЕДИ 2 ГОДИНИ, САМО ЧЕ – ГОВОРЕЙКИ ОБРАТНОТО. Новата им версия е модифицирана – едни твърдят, че винаги са били яростно против задължителното гласуване, но понеже подкрепяли електронното, нямало как двете да се разграничат… Защо тогава не разкритикуваха Плевнелиев за единия въпрос, защо не се възпротивиха на Близнашки? Други разправят, че били още по-яростно против, но в душите им греела чистата и свята идея да се пита народът… Обаче от тогава протекоха четири кампании за свикване на национален референдум (Сидеров – за земята, Инициативен комитет – за партийните субсидии, Слави Трифонов и Веселин Марешки) и с грам усилие не помогнаха. Психиатрията стигна почти до държавния връх след като личният юридически съветник на президента Кристиан Таков се изказа напоително против: „задължително гласуване, гарантирано с абсурдна санкция…”. „Принудителният вот ще падне в Конституционния съд”, тръбят площадни бардове, с което горката революция влезе в обувките на Мая Манолова.

Читателите, които не следят отблизо политическите процеси, може би се питат защо, бе, тази метаморфоза, на какво се дължи катарзисът. Пътеката не е клинична, а прагматична – до средата на 2014 г. умната и красива революция имаше за задача да „брули Ореха”, т.е. да събаря правителството на БСП и ДПС. Всичко бе подчинено в името на тази цел, затова тя поиска референдум, който тогавашната власт нямаше как да приеме. Революцията мечтаеше власт, за да „въвежда радикална промяна”, да „реформира”, особено съдебната система. Бойко Борисов обаче се оказа по-тарикат и след оставката на Христо Иванов се видя, че революцията просто му е дала мандат във властта заедно с отделни нейни представители като Румяна Бъчварова, Даниел Митов, Петър Москов… Друго тя не постигна. Тогава зад „гражданите”, Радан Канев и няколко малки партии задуха нов вятър – вече събарят Бойко Борисов. Какво тук значи някакво си задължително гласуване?! Щом е прокарано от ГЕРБ и в него има „материал” за протести, значи са против – ОТ ПРЪТ ЗА НАЛАГАНЕ НА ОРЕХ СЕ Е ПРЕВЪРНАЛО В РЕНДЕ ЗА СТЪРГАНЕ НА ТИКВА.

Сегашното парламентарно мнозинство подготвяше публично повече от месец задължителния вот. Той мина през комисии, четения, сбирки на партийни групи, фигурираше още в коалиционното споразумение. И въпреки цялата публичност никой от хилядите самозвани правозащитници и поборници за свобода – хора, сдружения, комитети, фондации, не възропта срещу него – ни гък, ни мък. Мълчаха и видни професори, флагмани иначе на либерализма у нас, борци срещу всякакви „закостенели практики”, „рецидиви от миналото” и т.н. Още по-оглушително се спотайваха в началото, когато Плевнелиев, този успял млад евроатлантически мъж, поиска задължително гласуване. Единственият протест, който бе организиран, докато текстовете все още се подготвяха, бе в 12 без 5 и бе посетен от шепа хора – предимно либертарианци и анархисти, които по друг повод едва ли биха се събрали на едно място. Друго недоволство нямаше – пълен срам за т.нар. либерална общност, за хилядите сторонници на гражданските права. А ако не бяха самозванци, ако наистина ценяха свободата, следваше още преди 2 години да застанат срещу Плевнелиев. Да заявят гръмко, че гражданската свобода е неприкосновена. Да декларират ясно разграничението, пък после, щом искат референдум само заради електронното гласуване, нека подкрепят допитването… Да искат прецизиране на мотивите на Инициативния комитет, да кажат още тогава, че принудата е арогантност и противоконституционна. Да мислят в перспектива и да настояват за законова промяна, която забранява референдуми с много въпроси, в които покрай сухото гори мокрото… КЪДЕ ДРУГАДЕ, АКО НЕ ПРИ ПОСТАВЯНЕ НА ВЪПРОСА ЗА ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ГЛАСУВАНЕ, ТРЯБВАШЕ ДА ЗАЩИТЯТ ГРАЖДАНСКИТЕ ПРАВА? Но всичко това изискваше наистина да се борят за ценности, да застанат срещу мейнстрийма – трудно е за врабци, кацнали върху грантов или партиен клон.

Така покрай игрички със „събарянето на тирани” днес получихме гласуване, при което избирателите ще бъдат изваждани от избирателните списъци, ако не се появят пред урната на два последователни вида вот. Никой не бива да се сърди на ГЕРБ и другите подкрепили депутати, защото задължителното гласуване бе настоятелно искано в различни периоди от президента, 90% от партиите и „гражданското общество”. Това, че някой сега твърди обратното, не значи, че всичко започва от днес. Може дори да дадем награда на депутатското мнозинство, защото роденият от него Франкенщайн е в пъти по-либерален от първоначалната идея на президент, Инициативен комитет, реформатори, „зелени” и площадните им отряди. В допитването, за което напираха, задължителни бяха не само изборите, а и референдумите („Подкрепяте ли въвеждането на задължително гласуване на изборите и националните референдуми?”). И точно тези хора сега са най-върлите защитници на правото на избор, на свободата срещу принудата, на гражданската независимост.

„Никой няма да пита какво е било времето, нито защо са мълчали поетите. Всеки ще пита къде са били психиатрите”, би казал днес български Бертолт Брехт. Всичко това е на гърба на държавата, хората и демокрацията.

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на a-specto