Забранено е да се забранява!

Неустоимият чар на екзистенциализма

През един горещ августовски ден на 1932 г. трима млади французи седят в парижкото кафене „Бек дьо Газ” на улица „Монпарнас”. Жената и единият от мъжете имат любовна връзка от години, която ще продължи през целия им живот. Запознали са се, докато учат в престижното Екол Нормал Сюпериор. На изключително тежкия финален изпит за получаване на преподавателска правоспособност младежът е класиран на първо място, а девойката остава малко зад него. Сега 27-годишният Жан-Пол преподава в Хавър, а 24-годишната Симон в Руан. Никой освен най-близките им не знае за тяхното съществуване. Това ще се промени след малко повече от десетилетие, когато ЖанПол Сартр и Симон дьо Бовоар ще станат световни интелектуални звезди. Жан-Пол е роден в Париж през 1905 г., а баща му умира, преди момчето да навърши две годинки. Малкият е център на живота на майка си, а за образованието му се грижи дядото, който разполага с огромна библиотека. Ето така от съвсем малък Жан-Пол свиква с две неща, на които ще държи през целия си живот – да бъде обожаван от жените и да бъде обкръжен от книги. Да прави любов, да пише и да чете, ето това за него е смисълът на живота. Съвсем естествено повторното бракосъчетаване на майката никак не се харесва на момчето. Сега вече ще трябва да дели любимата мама с пастрока си. Не му харесва и фактът, че се преместват в провинциалния Ла Рошел. Съучениците му там също няма как да предизвикат възторга му. Последното, което може да се каже за Жан-Пол, е, че е хубаво момче. Дребен на ръст, със смъкнати рамене, рибешки устни и почти невиждащо дясно око, той е постоянен обект на подигравки от съучениците си. Първоначално това е голям стрес за момчето, което е свикнало да бъде любимецът на мама. Вместо да се отчае обаче, Жан-Пол набляга на учението и четенето. Още тогава си изгражда навика да изчита по няколкостотин книги годишно. Отличник е както в Ла Рошел, така и по-късно в реномирания лицей „Анри IV” в Париж. Още тук започва да пише разкази, стихове, есета, дори романи. Впоследствие Сартр признава, че още като ученик е имал едно голямо желание – нещата, с които възнамерява да се занимава, да го направят известен. Любимата му Симон дьо Бовоар е не по-малко амбициозна. Родена е в Париж през 1908 г. в семейство на състоятелен банкер и силно религиозна католичка. По време на Първата световна война обаче семейството губи голяма част от състоянието си. Стига се дотам, че бащата не успява дори да събере зестра за Симон и сестра й. За сметка на това държи и двете му дъщери да получат добро образование. Симон учи математика в Католическия институт в Париж и литература в института „Сент Мари”. Завършва и философия в Сорбоната с диплома върху възгледите на Готфрид Лайбниц. В онзи период тя е едва деветата жена, която получава научна степен от Сорбоната, а в разговори с приятели баща й не пропуска да се похвали с факта, че „Симон мисли като мъж”. Още от съвсем ранна възраст девойката се стреми да научава колкото се може повече, а така също да живее по начин, който тотално се различава от този на родителите й. В Екол Нормал Сюпериор тя има редица интимни връзки, като най-бурна е тази с Рене Майо, който след Втората световна война ще започне работа в ЮНЕСКО и ще бъде два мандата президент на организацията. Всъщност именно Майо е човекът, който ще запознае Бовоар със Сартр. Преди да се хвърли в обятията на Жан-Пол, тя много харесва един друг младеж, Морис Мерло-Понти. Той е много интелигентен, забавен и я кара да се залива от смях. Има обаче една черта в характера му, която никак не се харесва на младата жена – твърде толерантен е и винаги търси разбирателство с всички. Това е непростим грях за радикално настроената още тогава Симон дьо Бовоар. Двамата така и не стават любовници, но остават близки приятели цял живот. Виж, Жан-Пол е съвсем различно нещо. Този все още никому неизвестен млад човек поразява Симон с две неща – изключително високо самочувствие и абсолютна убеденост, че знае отговорите на всички въпроси на битието. Сартр обожава да говори, а най-много обича да убеждава останалите в правотата си. Разговорите за него не са обмяна на равноправни мнения, а желание да покаже правотата си. Именно тази толкова силно изразена воля за интелектуална власт влюбва Симон в него. Независимо от силните чувства, които изпитват един към друг, двамата още в самото начало на връзката си решават, че тя няма да върви по утъпканата пътека на този тип взаимоотношения. Няма да има нито брак, нито живеене в общ дом, нито деца. Обещават си освен това връзката да бъде максимално отворена. Тоест и двамата имат право да поддържат паралелни любовни афери. Единственото условие е честно да си разказват за преживяното с другите любовници и любовнички. Този своеобразен „контракт” явно е в основата на дълготрайността на близките отношения между двамата. Връзката им продължава повече от половин век, до смъртта на Сартр през 1980 г. Да, двамата никога не заживяват заедно, а и сексуалното привличане угасва с течение на времето. Но пък интелектуалната близост остава. Сартр и Бовоар пишат заедно, първи четат написаното от другия, постоянно се вдъхновяват един от друг.

През онзи горещ августовски ден на 1932 г. третият млад мъж, който прави компания на двойката, е Раймон Арон. Тримата са приятели още от Екол Нормал Сюпериор и в момента все още имат сходни философско-политически възгледи. В последно време за разлика от своите приятели, които преподават във френската провинция, Арон учи в Берлин. И сега разказва на другите двама за една нова философия, която е на върха на модата в Германия – феноменологията. Според тази школа, чийто основател е Едмунд Хусерл, философите не бива да си губят времето с разни заплетени и отвлечени въпроси. Те трябва да се съсредоточат върху „феномените”, или „това, което се явява”, т.е. върху самите неща. Трябва да изчистят нещата от всички наслоявания и да се опитат да ги опишат възможно най-безпристрастно. А един друг виден феноменолог, Мартин Хайдегер, призовава да бъдат оставени настрана интелектуалните главоблъсканици и вниманието да бъде насочено към вещите и тяхното разбулване. От този призив можете да останете с впечатлението, че Хайдегер е символ на ясната мисъл и че всичко му се разбира. Много погрешен извод! Призоваващият към яснота Хайдегер пише толкова сложно, че едва ли и самият той е разбирал много от това, което е написал. Всъщност и преди разказа на Раймон Арон Сартр и Бовоар поназнайват нещичко за феноменологията. Даже са прочели един текст на Мартин Хайдегер. Фактът, че и двамата нищо не разбират от прочетеното, не бива да изненадва никого. Сега обаче, слушайки приятеля си да обяснява, че феноменологията е най-модерното нещо в сферата на философията, двамата се заричат да я разберат с цената на всичко. В онзи период Сартр вече е решен да създаде собствена философска система, само дето още не знае каква точно. Единственото, което му е ясно, е, че бъдещата му философия трябва да бъде бунт срещу всичко съществуващо досега. За да бъде в центъра на модерната философия, той заминава за Берлин, където остава една година. Престоят му там съвпада с идването на нацистите на власт. В онзи момент обаче Сартр се интересува повече от философия, отколкото от политика. Когато се връща в Париж, вече е прочел доста неща от Хусерл, Хайдегер, както и от датския философ Сьорен Киркегор. Към цялата тази амалгама той добавя класическата френска фриволност. Неговите философски разсъждения нямат нищо общо с тегавите умопостроения на немските философи. Именно затова Жан-Пол Сартр, а не те, се превръща в световна знаменитост. Когато го четат, хората го разбират. А и темата, която го вълнува най-силно и която той развива във всичките си философски и художествени произведения, вълнува и много други хора. Става въпрос за свободата. За удоволствието и бремето, които тя носи. След връщането си от Берлин Сартр постоянно чете и пише. За да разшири границите на съзнанието си, а и на собствената си свобода, прибягва до експерименти с халюциногени. Неговият стар приятел доктор Лагаш му инжектира мескалин и двамата наблюдават резултата, като, абсолютно верен на природата си, Сартр дори си води записки. Преживяванията му, получени вследствие приемането на мескалина, не са особено светли. За разлика от Олдъс Хъксли, който в „Дверите на възприятието” описва поразяващи въображението картини, на Сартр му се привиждат лешояди, жаби, бръмбари, змии и всевъзможни други твари. И което е още по-неприятно, те отказват да изчезнат много след като е преминало въздействието на мескалина. Случва му се, както си върви по улиците, да мерне очите на омар, които го следят от някоя сграда. И пак съобразно нагласата си Сартр използва този опит както в художествените, така и в научните си съчинения. Разбира се, трябва да мине повече от едно десетилетие, за да се превърнат философските размисли на Сартр и съмишлениците му, или, иначе казано, екзистенциализмът в неговия френски вариант, в най-модерната философска школа. Преди това да се случи, светът е разтърсен от най-големия катаклизъм на XX век – Втората световна война. В началото на 30-те години Сартр се вълнува най-вече от собствените си философсколитературни прозрения и политическите събития не го вълнуват особено. В средата на десетилетието той започва да пише романа си „Погнусата”, който ще се превърне в едно от основните художествени произведение на екзистенциализма. Главният герой Антоан Рокантен въплъщава всички страхове, неудовлетворености и, да, това също го има, надежди на съвременния човек. Въпреки че през цялото време Рокантен се терзае заради безсмислието на битието, в края на романа го виждаме, избавил се (почти) от песимизма си и решен да се радва на свободата си. Ето как самият Жан-Пол Сартр обрисува начина си на мислене по времето, когато пише „Погнусата”: „Аз бях „сам човек”, тоест индивид, който се противопоставя на обществото чрез независимостта на своята мисъл, но не дължи нищо на обществото, което пък с нищо не може да му въздейства, защото той е свободен. В навечерието на войната нямах политически убеждения и, разбира се, не гласувах. Смятах, че това, което трябваше да правя, бе да пиша. Преценявах, че буржоата са мръсници. „Погнусата” е литературният завършек на теорията за „сам човек” и аз не успявах да изляза от нея, въпреки че вече виждах границите на тази позиция, която накратко се състоеше в това да осъждам буржоата като мръсници и да се опитвам да направя равносметка на съществуването си. Да се каже истината за съществуването и да се демистифицират буржоазните лъжи е едно и също и именно това исках да правя, за да изпълня своето предопределение на човек, след като бях създаден, за да пиша”. Сартр откровено признава, че основните събития, предшестващи Втората световна война както във Франция, така и в чужбина, са го интригували, но далеч не в такава степен, в каквато бихме могли да очакваме от човек, превърнал се след време в олицетворение на ангажираността с всевъзможни политически каузи. „Шествията на Народния фронт минаваха пред очите ни, разказва Сартр, докато стояхме по тротоарите, и в тези шествия имаше наши другари.” Един от хората, които Сартр със сигурност има предвид, е Пол Низан. Двамата се запознават по време на обучението си в Екол Нормал Сюпериор и бързо стават първи приятели. За разлика от анархистично настроения Сартр обаче Низан отрано се определя като комунист и още през 1927 г. става член на Френската компартия (ФКП). Избран е за депутат от ФКП, пише философски и художествени съчинения. През 1934 г. живее в СССР и взема участие в учредителния конгрес на Съюза на съветските писатели. Привързаността му към Съветския съюз и комунизма радикално се променя след подписването на договора „Молотов-Рибентроп” през август 1939 г. Пол Низан демонстративно напуска ФКП, чийто лидер Морис Торез му отговаря с обвиненията, че е полицейски агент. Низан така и не съумява да отговори на тези обвинения. С началото на Втората световна война е мобилизиран и загива в битката при Дюнкерк на 23 май 1940 г. Жан-Пол Сартр също е мобилизиран. Ето как се е чувствал той тогава: „Бях се настанил удобно в моето положение на писател антибуржоа и индивидуалист. Всичко това се разнесе през един септемврийски ден на 1939 г., когато получих мобилизационната заповед. Този факт вкара общественото в главата ми. Изведнъж разбрах, че съм обществено същество, когато се видях изтръгнат от мястото, където живеех, откъснат от хората, които имаха значение за мен, и откаран с влак някъде, където нямах никакво желание да ходя, с момчета, които нямаха повече желание от мен. До този момент се смятах за независим и трябваше чрез мобилизацията да срещна отрицанието на моята собствена свобода, за да осъзная бремето на света, връзката ми с всички останали и връзката на всички останали с мен. Именно там, ако щете, преминах от индивидуализма и чистия индивид отпреди войната към общественото, към социализма. Именно това е истинският поврат в моя живот”. Тук възниква логичният въпрос, нима е възможно човек да разсъждава в такива отвлечени философски категории тъкмо на фронта, когато около него се взривяват снаряди, другарите му падат убити, а собственият му живот виси на косъм? Ами възможно е. Най-вече благодарение на факта, че не си на фронта. Заради лошото му зрение Сартр не е изпратен на предната линия, а е зачислен към метеорологичната служба. А там има достатъчно време да разсъждава за каквото си поиска. Както и да пише. Именно в онзи период Сартр нахвърля бележките, които по-късно ще прераснат в основния му философски труд „Битие и нищо”. Той използва времето, прекарано в метеорологичната служба, за да напише черновата на романа си в няколко части „Пътища на свободата”. Докато се занимава с всичко това, Франция е премазана от Вермахта и Сартр заедно с хиляди свои сънародници се оказва в германски плен. Не му се налага да страда дълго там. Немците го освобождават през април 1941 г. отново по причина на лошото му зрение. Позволено му е да се върне в Париж и отново да заеме преподавателското си място. В окупираната от нацистите френска столица Сартр се среща със Симон дьо Бовоар след двегодишна раздяла. Разбира се, те поддържат епистоларна връзка и преди поне докато пощите функционират нормално. Освен че му праща творби на Сад, Киркегор, Флобер, Симон подробно му разказва за живота си. Включително и за любовния си живот, включително и за връзките си с жени. Тази прямота е основна част от сключения между двамата контракт още от началото на връзката им и те твърдо го спазват до края. Факт е, че за времето си сексуалното поведение на Бовоар е доста разкрепостено. Дори някои днешни морални чистофайници биха я осъдили строго най-вече заради факта, че тя спи със свои ученички. Другият особено скандален за пуританите факт е, че някои от любовничките на Бовоар впоследствие спят и със Сартр. Първоначално човек може да се запита как тези млади и в повечето случаи доста красиви момичета са се озовавали в леглото на Сартр, на човека, който непрекъснато говори за грозотата си. Разбира се, не външният му вид, а интелектуалната енергия и тоталната му самоувереност привличат жените от всички възрасти. Приятелят от младежките му години Раймон Арон пише, че „от грозотата му не оставаше и помен, щом заговореше, щом интелектът заличеше пъпките и подпухналостта”. Други негови познати твърдят, че лицето му никога не изглеждало грозно, защото било непрестанно озарено от блясъка на ума му. Разбира се, разкрепостените сексуални отношения не са били приемани от всички. През 1943 г. Симон дьо Бовоар е отстранена от преподавателската работа, след като родителите на Натали Сорокин, руски емигранти, повдигат обвинения срещу нея за сексуална експлоатация на дъщеря им. Натали едновременно поддържа връзка и със Сартр, както и с друг любовник на Бовоар – Жак-Лоран Бост. Друга обща любовница на Бовоар и Сартр е Бианка Бинефелд, дъщеря на еврейски емигранти от Полша. Тя е само на 16, когато става любовница на преподавателката си Бовоар, а малко по-късно се озовава и в леглото на Сартр. Преди нея пък Симон има продължителна любовна връзка с друга своя ученичка – Олга Козакевич. Сартр също се опитва да спи с момичето, но този път всичките му усилия са напразни. За сметка на това успява да прелъсти сестра й Ванда. Историята с двете сестри служи за основа на „Гостенката”, първия роман на Симон дьо Бовоар, който излиза през 1943 г. Освен множество пикантни пасажи в този роман могат да бъдат открити и доста от идеите на Хегел и Киркегор. Бовоар чете тези философи в Националната библиотека в Париж от самото начало на окупацията. Библиотеката дава храна на ума, но е и отлично място и за тялото. Там е топло за разлика от жилището на Бовоар. Понеже в квартирата й няма отопление, тя си ляга с панталона за ски и вълнения пуловер. За храна разчита преди всичко на приятелите от провинцията, които й пращат колети с месо. Понякога обаче колетите пристигат твърде бавно и месото се оказва вмирисано. Бовоар не може да си позволи да го изхвърли и затова го кисне в оцет, а после го задушава в комбинация със силни подправки. За да икономиса от фризьор, започва да носи тюрбани, като впоследствие не се разделя с тях, защото решава, че много й отиват. След завръщането на Сартр в Париж двамата решават, че е крайно време да изоставят позата на самотни индивидуалисти и да започнат да действат. Като начало за освобождението на Франция от германците. Заедно с Мерло-Понти и още няколко приятели основават съпротивителната група „Социализъм и свобода”. Макар че постоянно говорят за нуждата от реални действия, членовете на организацията се занимават основно с безкрайни дискусии и с писане на прокламации. Разбира се, в онези времена и това не е съвсем безопасно. Някои особено блюстителни нацистки шефове биха могли да ги арестуват, а и да им причинят и по-големи неприятности заради тази дейност. Все пак не се стига дотам, а „Социализъм и свобода” се разпада от само себе си. Сартр отново решава, че главната му задача все пак е писането. През 1943 г. излиза основният му философски труд „Битие и нищо”. Заглавието, разбира се, е намигване към капиталната творба „Битие и време” на един от вдъхновителите на екзистенциализма, Мартин Хайдегер. Освен че прави оригинален прочит на неговите идеи, Сартр се занимава и с концепциите на Киркегор и Хусерл. А за да се радва тази все пак философска творба на читателски успех, авторът съчетава сериозността с множество анекдоти и житейски ситуации, в които герои са Симон дьо Бовоар, Олга Козакевич и други реални личности. Пол Джонсън много правилно отбелязва, че „французите имат забележителна дарба в това отношение – вземат някоя германска идея и я правят модна в най-подходящия момент”. В „Битие и нищо” централната тема, около която се въртят всички разсъждения на Сартр, отново е свободата. Тезата му е, че свободата ни ужасява, но не можем да избягаме от нея, защото самите ние сме свобода. Човек винаги е свободен да изгради себе си така, както пожелае, убеден е бащата на френския екзистенциализъм. Да, много неща оказват влияние върху решенията, които вземаме – семейството, класата, историческият контекст, несъзнаваното дори. Но в крайна сметка сами вземаме решенията да извършим ли или не дадено действие. Защото притежаваме най-ценния дар – свободата да избираме. Така че нямаме никакво право да се оправдаваме, че нещо друго извън нас ни е накарало да постъпим по един или друг начин. Това е чисто и просто самоизмама, настоява Сартр. Ние сами вземаме решенията, ние сами носим отговорност за тях. И трябва да се научим да живеем с тази отговорност, да приемем бремето на свободата, а не да бягаме от него. Освен в „Битие и нищо” Жан-Пол развива тези концепции и в „Мухите”, и в „При закрити врата”, в пиесите си, които излизат по време на окупацията.

Веднъж на една от репетициите на „Мухите” в парижкия театър „Сара Бернар” Сартр се запознава с Албер Камю, който ще остане в историята като един от най-талантливите представители на екзистенциализма. Личните му отношения със Сартр ще са показателни изобщо за развитието на екзистенциализма. В началото двамата много си допадат и пишат положителни отзиви за творбите си. Харесват се и в чисто човешки план. В мемоарите си Бовоар пише, че Камю е „простодушна, жизнерадостна душа, често забавен и толкова емоционален, че е в състояние да седне в снега насред улицата в два часа през нощта и да заизлива любовните си неволи”. Средата, в която израства малкият Албер, е доста по-различна от тази на Сартр, Бовоар, Мерло-Понти, Арон. Камю е роден през 1913 г. в Алжир в семейство на френски заселници. Семейството никога не е било особено състоятелно, но положението му става наистина плачевно, след като бащата е убит още в началото на Първата световна война. Албер живее в мизерен апартамент заедно с брат си, неграмотната си полуглуха майка и избухливата си баба. Поради липса на достатъчно пари семейството не може да си позволи електричество, течаща вода и радио, а за купуване на вестници и книги и дума не може да става. Цяло чудо е, че въпреки това мизерно детство Албер Камю завършва както гимназия, така и университет с дипломна работа върху философията на Плотин. През 1935 г. става член на Френската компартия, но две години по-късно е изключен от нея по обвинения в троцкизъм. От тогава насетне политическите му пристрастия са свързани основно с анархизма. При избухването на Втората световна война Камю се обявява за пацифист и отказва да подкрепи която и да било от воюващите държави. С течение на времето обаче заема активна антигерманска позиция, особено след вестта за екзекуцията на Габриел Пери, един от ръководителите на френската съпротива срещу нацистка Германия. Скоро след това Камю основава нелегалния вестник „Борба”, в който активно пише и Сартр. След освобождаването на Франция от нацистите през 1944 г. се появяват и първите пукнатини в отношенията между Жан-Пол Сартр и Симон дьо Бовоар, от една страна, и Камю, от друга. Веднага след прогонването на германците започват репресивни действия срещу т.нар. колаборационисти. Немалко от тях бързо са разстреляни, а срещу други се организират съдебни процеси, които често завършват със смъртни присъди. Камю моментално се обявява срещу смъртното наказание. Авторът на „Чужденецът”, „Митът за Сизиф”, „Чумата” е категоричен противник на всякакво насилие – както от страна на държавата, така и от страна на бунтуващите се срещу нея. Сартр и Бовоар пък смятат, че има моменти, когато насилието е оправдано, особено когато става дума за революция срещу някой потиснически режим. В началото на 1945 г. е организиран процес срещу Робер Бразияк, журналист и писател, известен с яростните си пронацистки позиции по време на окупацията. Много дейци на културата, включително и такива с категорични антифашистки позиции, подписват петиция с искане за помилването на Бразияк. Сред тях е и Албер Камю. Бовоар и Сартр обаче отказват да се подпишат с аргумента, че от тук нататък трябва да се вземат тежки решения, за да не остане непочетена паметта на загиналите в борбата срещу нацистите. В крайна сметка Бразияк е осъден на смърт и екзекутиран.

Времето след края на Втората световна война е време на ожесточени спорове за бъдещето на човечеството. Макар да изпитва големи симпатии към Съветския съюз, най-вече заради жертвоготовността и героизма на съветските граждани по време на войната, Сартр не е готов да приеме прилагания там комунизъм. Неговото левичарство, макар и вече повече насочено към обществото, отколкото във времето отпреди 1939 г., е доста различно от ортодоксалния марксизъм. За разлика от Сартр неговият приятел и съмишленик Морис Мерло-Понти е огромен фен на СССР и смята, че колкото по-бързо бъдат приложени съветските практики в целия свят, толкова по-добре. Жан-Пол Сартр никак не е убеден в това. Още повече, успехът на неговите творби сред публиката го кара да мисли, че екзистенциализмът, а не марксизмът е бъдещето. На 25 октомври 1945 г. той за пръв път вижда на живо в каква звезда се е превърнал. Вечерта на същия ден е насрочена негова публична лекция, която по-късно той ще издаде под името „Екзистенциализмът е хуманизъм”. Никой, нито организаторите, нито самият автор, няма представа колко много хора искат да го чуят на живо. Билетите се изкупуват за отрицателно време, а веднага след това организаторите са принудени да пуснат и останалите без билет, които заплашват, че в противен случай ще щурмуват залата. Вътре настава невъобразима блъсканица, като няколко жени губят съзнание. Още в началото Сартр формулира първия принцип на екзистенциализма – човек е това, което сам се направи. „Първият ход на екзистенциализма, обяснява философът, е да отдаде изцяло в притежание на човека онова, което той е, и да стовари върху него цялата отговорност за собственото му съществуване.” Сартр признава, че свободата създава огромно безпокойство в душата на човека. И веднага пояснява: „Тук не става въпрос за безпокойство, което би водело до квиетизъм, до бездействие, а за онова безпокойство, което е познато на всички, носили някога отговорност”. Сартр особено упорито набляга на оптимистичния характер на екзистенциализма и категорично отхвърля упреците, че това било философия на отчаянието: „Няма по-оптимистично учение, защото съдбата на човека е в него самия. Екзистенциализмът твърди, че надеждата за човека е в собствените му постъпки. Човекът прави сам себе си. Той не е изначално осъществен, готов, той сам се прави, избирайки морала си”. Жан-Пол Сартр специално подчертава, че „няма утъпкана пътека, която да изведе човека до неговото избавление, той трябва непрекъснато да изнамира пътя си. Ала в това свое действие той е свободен, отговорен, нетърсещ оправдания и всяка надежда се таи в него самия”. Разбира се, формулираната от Сартр нова философия печели не само много привърженици, но и разнообразни врагове. Десните, консерваторите, клерикалите я посрещат на нож. Свободата, прокламирана от екзистенциализма, заплашва да разруши традиционните йерархични структури, на които те толкова държат. От своя страна ортодоксалната левица и особено сталинистите, също гледат на Сартр с огромно недоверие. Подозират го, не без основание, че се опитва да замени „обективните закони на историческия материализъм” с някаква плашеща абсолютна свобода на индивида. Има и трети вид критици, които по принцип се отнасят със съмнение към всяко ново нещо, добиващо популярност. В статия от януари 1946 г. във вестник „Ла Нувел Литерер” пише, че новата философия представлява „отблъскващо смешение от философска превзетост, съмнителни блянове, физиологични подробности, отвратителни вкусове и свенлива еротика... самосъзерцателен ембрион, който човек би стъпкал с необикновена наслада”. Всички тези упреци обаче ни най-малко не успяват да навредят на имиджа на екзистенциализма. Тъкмо обратното. Невероятно засилват неговата привлекателност. От средата на 40-те години думата „екзистенциалист” се превръща в определение за всеки човек, който е привърженик на нощния живот и на свободната любов. Да си екзистенциалист означава да се подиграваш на всички авторитети и да правиш точно обратното на приетото за нормално. Философът Габриел Марсел си спомня, че дочул една дама да възкликва: „Ама че ужас е този екзистенциализъм! Синът на едни приятели е екзистенциалист. Живее в някаква кухня с една негърка!”. С бързи темпове екзистенциализмът далеч надхвърля рамките на поредната философска школа и се превръща в начин на живот. Тези, които се определят като екзистенциалисти, не просто изповядват сходни идеи и четат определени книги. Те дори имат сходен дрескод. Носят дълги прави коси, които иронично биват наричани „прически на удавници”. Обличат се с дебели пуловери, с мъжки якета с навити догоре ръкави. И, разбира се, най-емблематично за екзистенциалния стил става черното поло. Любимите парижки кафенета на Сартр, Бовоар и съмишлениците им са „Ле дьо Маго” и „Кафе дьо Флор” в Латинския квартал на булевард „Сен Жермен”. Двамата написват голяма част от творбите си именно в тези заведения. Обичат да пишат под съпровода на хорската глъчка, а и там е много по-топло, отколкото в хотелските стаи. Късно вечерта пък идва времето на клубовете, където се слуша рагтайм, блус и джаз. По тези места могат да бъдат видени философи, певици и музиканти, които се вихрят в ритъма на безкрайния купон. Особено популярен сред дамите е Мерло-Понти, който според Борис Виан е „единственият философ, когото наистина ще видите да покани момиче на танц”. А с Жюлиет Греко съчетават танцуването с уроци по философия. Сартр пък пише текста на популярната песен на Греко „Улица „Блан Манто”. Мерло-Понти, Борис Виан и Ан-Мари Казалис са автори на текста на друга нейна песен, „Екзистенциалистката Марсилеза”. Неособено известен факт е, че музиката е изключително важна за Сартр и като развлечение, и като основен елемент в културата. Всички в семейството му свирят на някакъв инструмент, а самият той тръгва на уроци по пиано, когато е осемгодишен. Обича да свири Шопен, Бетовен, Шуман, Моцарт, а като младеж има свои ученици. Дори композира една соната, която по собствените му думи напомня на Дебюси. Когато с Бовоар не пишат в кафенетата, а в апартамента му на улица „Бонапарт” 42, той понякога й свири в продължение на часове.

В края на 1945 г. двамата заедно с други техни приятели философи и писатели основават списанието „Ле Тан Модерн”, което продължава да излиза и до днес. В първата редколегия освен Сартр и Бовоар влизат Раймон Арон, Морис Мерло-Понти, Мишел Лейрис. Списанието има за цел да обсъжда най-важните политически и културни въпроси на съвремието. Още в първия брой Сартр пише, че в „Ле Тан Модерн” ще се публикуват образци на „ангажираната литература”. Няма да има никакво „изкуство за самото изкуство”, а литературата трябва да служи на обществото. Тук излизат някои от най-емблематичните текстове на френския философ – „Материализъм и революция”, „Какво е литературата?”, „Национализация на литературата”. В „Ле Тан Модерн” за първи път публикуват авторите Жан Жьоне, Натали Сарот, Борис Виан, Самюел Бекет. Тук излизат и първите глави от основния труд на Симон дьо Бовоар „Вторият пол”, превърнал се в библия на феминизма. Според авторката цялата човешка история представлява едно безкрайно господство на мъжете над жените – политическо, икономическо, социално, изобщо всякакво. И именно това патриархално насилие е пречело на жените да изявят всичките си способности, които в никакъв случай не са по-малки от тези на мъжете. Изводът от „Вторият пол” е, че жените трябва да се борят за правата си и да не се отказват, докато не ги извоюват. В тезите на авторката безспорно има смисъл. Дори в държава като Франция, известна с привързаността си към свободата, равенството и братството, жените получават правото да гласуват едва след освобождението през 1944 г. А на омъжените жени пък е позволено да откриват собствени банкови сметки чак през 1965 г. За влиянието на „Вторият пол” говори и фактът, че книгата е преведена на английски три години преди „Битие и нищо” на Сартр и девет години преди „Битие и време” на Хайдегер. Творбата на Бовоар моментално става хит във Великобритания и Съединените щати. А отношението на екзистенциалистите към САЩ е също толкова противоречиво, както това към Съветския съюз. Непосредствено след освобождението любовта между французи и американци е искрена и неподправена. Влюбването на французите е обяснимо, понеже тъкмо американците са ги освободили от нацистите. Американската любов към Франция е още от времето, когато Гертруд Стайн, Ърнест Хемингуей, Фр. Скот Фицджералд и други представители на „изгубеното поколение” търсят в Париж вдъхновение. След края на войната представителите на американския културен елит, привлечени от историите за набиращия популярност екзистенциализъм, отново тръгват към Париж като на поклонение. Съответно най-видните екзистенциалисти Сартр, Камю и Бовоар са поканени да четат лекции в САЩ. От една страна, те са възхитени от американския напредък във всяко едно отношение, но, от друга, никак не харесват прагматизма на американците, консуматорския дух, който се усеща във всичко, и все по-засилващите се претенции за абсолютно величие. Екзистенциалистите, повечето от които са със силно изразени леви убеждения, са потресени и от лова на вещици, който се разгаря в САЩ през втората половина на 40-те години. Редица писатели, журналисти, сценаристи, режисьори, актьори попадат в „черните списъци” само защото имат леви убеждения (виж а-specto, бр. 42, „Непокорните”). Екзекуцията на съпрузите Етел и Джулиъс Розенберг, обвинени, че са съветски шпиони, окончателно слага край на любовта, която много леви европейски интелектуалци изпитват към САЩ. Остава Съветският съюз. Да, един интелектуалец винаги може да обяви неутралитет, да заяви, че не подкрепя нито една от двете суперсили. Но за човек като Сартр това е немислимо. Неговата позиция е, че човек никога не бива да стои настрана, винаги трябва да се ангажира. Колкото повече се разгаря Студената война, толкова повече симпатиите му са на страната на Съветския съюз. Разбира се, вече има достатъчно информация за това, че СССР съвсем не е този комунистически рай, както обича да се самопредставя. Историите за сталинските репресии, ГУЛАГ, елиминирането на всички, неудобни на режима, стават все повече. Сартр, Бовоар и други екзистенциалисти обаче намират тези разкази за преувеличени от „капиталистическата пропаганда”, а дори и да има „известни извращения”, те са неизбежни по пътя към великата цел – построяването на общество, където няма да има експлоатация и всички ще са свободни. Има обаче и хора, в това число и такива от най-близките приятели на Сартр, които отказват подобно оправдание. Най-яркият сред тях е дългогодишният му приятел и съмишленик Раймон Арон. Преди двайсетина години именно той запознава Сартр и Бовоар с феноменологията, с идеите на Хусерл, откъдето тръгва и Жан-Пол, за да формулира по-късно принципите на екзистенциализма. Сега обаче, в началото на Студената война, Арон категорично отказва да приеме все по-силното олевяване на приятеля си. Той става убеден антикомунист и привърженик на укрепването на НАТО. Отрича и популярната теория за конвергенцията, според която в един момент ще се стигне до сливането на капитализма с комунизма, като при този процес ще бъдат запазени най-добрите черти и на двете системи. Най-известното му произведение от този период е „Опиум за интелектуалците” (1955 г.). Заглавието, разбира се, е парафраза на прословутия израз на Маркс, че „религията е опиум за народа”. В книгата си Раймон Арон твърди, че в следвоенна Франция марксизмът се е превърнал в опиум за интелектуалците. Той е силно критичен към тази им мания и ги громи, задето не разбирали колко ценни са капитализмът и демокрацията. „Те са безжалостни към недъзите на демокрациите – пише Арон – и същевременно са готови да търпят най-гнусните престъпления, стига да са извършени в името на правилната доктрина.” Да, именно Жан-Пол Сартр е сред визираните от Раймон Арон интелектуалци. За него демокрацията е просто смокинов лист, прикриващ истинското господство на капиталистическата класа. А през 1952 г. във Франция се случва едно събитие, което кара автора на „Погнусата” окончателно да вземе страната на комунистите. Полицейски патрул спира колата, в която пътува тогавашният лидер на Френската компартия Жак Дюкло. При обиска на автомобила са открити пистолет, радиостанция и кошница с мъртви гълъби. Дюкло е арестуван като съветски шпионин, който използвал гълъбите, за да праща кодирана информация на шефовете си. Арестуваният възразява, че гълъбите са мъртви и, следователно, не биха могли да изпълняват тази мисия, и че той просто ги носел вкъщи за вечеря. Отговарят му, че ги е удушил набързо, за да отклони подозрението. Според Сартр тази на пръв поглед нелепа история всъщност е логичен резултат от дългогодишния тормоз, на който са подложени всички леви във Франция. „След десет години размисъл – пише по-късно философът – най-после достигнах до повратната точка. Ако използвам езика на църквата, това бе моето обръщане в друга вяра.” Обзет от неистовото желание да пише, той сътворява обширно есе със заглавие „Комунистите и мирът”. Текстът е яростна защита на съветската държава и е отпечатан в „Ле Тан Модерн”. Сартр публикува работата си, без дори да уведоми основния съредактор в списанието Морис Мерло-Понти. И, разбира се, това не е недоглеждане или бързане. По това време Мерло-Понти, някогашен убеден привърженик на Съветския съюз, вече се е превърнал в критик на действията на Москва. През 1953 г. Мерло-Понти окончателно напуска „Ле Тан Модерн”, а две години по-късно издава „Приключенията на диалектиката”, която представлява окончателното му скъсване с комунизма. И за да бъде всичко пределно ясно, в книгата на Мерло-Понти има специална глава, посветена на стария му приятел, озаглавена „Сартр и ултраболшевизмът”. Това пък разгневява силно Симон дьо Бовоар. Преди три десетилетия тя е била увлечена от чара на Мерло-Понти, но сега не може да го понася и излива неприязънта си в специално есе, наречено „Мерло-Понти и псевдосартрството”. Един друг разрив обаче оставя много по-трайна диря в интелектуалната история на XX век, този между Жан-Пол Сартр и Албер Камю. През 1951 г. авторът на „Чумата” публикува книгата си „Бунтуващият се човек”, която влиза в остър спор с комунистическия възглед за историята. Според класическия марксизъм човечеството независимо от всички трагедии, които му се случват, неизменно върви по пътя на прогреса и в крайна сметка установяването на най-справедливия обществен строй е неизбежно. Камю пък изобщо не вярва, че е възможно построяването на рай на земята. Да, пише той, революциите обещават това, но всяка революция има склонност да се превърне в тирания и просто да замени едно потисничество с друго. Ето защо според Албер Камю най-ценни са не революционерите, а бунтарите. Докато революционерите се задоволяват с постигането на една конкретна цел, то тъкмо бунтарите са тези, които поддържат огъня на постоянна съпротива срещу всяка неправда. Тази своеобразна теория на „перманентния бунт” никак не се харесва на ортодоксалните марксисти, в това число и на Сартр. Все пак първоначално той не се решава да се разправи лично със стария си приятел, с когото са били толкова близки още от времето на Съпротивата. Затова статията срещу „Бунтуващият се човек” в „Ле Тан Модерн” е написана от младия Франсис Жансон. Камю пише дълъг отговор, в който изразява огорчението си от поведението и мисленето на някогашния му приятел. Тук Сартр не издържа и публикува своя статия в „Ле Тан Модерн”, изпълнена с лични нападки срещу Албер Камю. Това е и окончателният край на техните взаимоотношения.

На разделите с близки приятели, които постоянно го съпътстват, Сартр отговоря по един начин – с работохолизъм. За да бъде постоянно във форма да твори, той се нуждае не само от вдъхновение, но и от различни видове стимуланти. Цигарите, тютюнът за лула и алкохолът са нещо естествено за него. Освен това винаги има в себе си опаковка „Коридран”. Това лекарство е смесица между амфетамин и аспирин и е забранено през 1971 г. заради вредното му въздействие. Първите здравословни проблеми, които прекаляването със стимулантите докарва на Сартр, се проявяват през 1954 г. И то не къде да е, а в Москва, където философът е откаран в болница. Той е там по официална покана от съветските власти. Няколко години по-рано, когато философът е повече екзистенциалист и по-малко комунист, Александър Фадеев, авторът на „Млада гвардия” и председател на Съюза на съветските писатели, го е нарекъл „чакал с пишеща машина, хиена, която се е научила да държи писалка”. Сега обаче заради ярко изразените просъветски позиции отношението на Москва към Сартр е кардинално променено. Посрещат го с почести, а след връщането си във Франция той надълго и нашироко възхвалява живота в СССР. Според него съветските граждани не ходят в чужбина не защото някой ги спира, а защото не изпитват никакво желание да напускат прекрасната си родина. Освен това са твърде заети с изграждането на комунистическото общество, за да си губят времето с екскурзии на запад. Сартр също така подчертава, че съветските граждани критикуват правителството си много по-силно, отколкото това правят чужденците. Ето защо, заключава философът, в Съветския съюз има абсолютна свобода на словото. В интерес на истината малко по-късно Сартр се отрича от тези си позиции. „След първото си посещение в СССР – пише той – не казах истината. Изрекох много добри думи за Съветския съюз, без да вярвам в тях. Направих това, защото сметнах, че не е любезно да злословя по адрес на домакините си веднага след прибирането си, а и защото не бях наясно нито с отношението си към СССР, нито със собствените си идеи.” Вероятно събитията в Унгария от края на 1956 г. помагат на Сартр да си изясни какво представлява реалният комунизъм. Съветските танкове влизат на унгарска територия, за да смажат антикомунистическото въстание в страната. За много леви хора на запад това е краят на вярата им в комунизма. Те демонстративно напускат комунистическите партии и публично се отричат от вярата си. През януари 1957 г. Сартр и Бовоар подготвят специален брой на „Ле Тан Модерн”, в който заклеймяват съветската агресия и предоставят възможност на напуснали страната си унгарски писатели да сторят същото. Независимо от острите критики по адрес на Съветския съюз Сартр изобщо няма намерение да прегръща либерализма, както правят това някогашните му приятели Раймон Арон и Мерло-Понти. Той си остава левичар с тази разлика, че вече отказва да се асоциира с ортодоксалния марксизъм. През 1960 г. излиза неговата „Критика на диалектическия разум”. Това е връщане към автентичните идеи на Маркс, които според Сартр са опорочени от редица негови така наречени последователи. Симон дьо Бовоар свидетелства, че той пише тази книга с чувство на крайна неотложност и неистово бърза да я завърши. „Работех по десет часа дневно над нея, спомня си Сартр, като гълтах стимулиращите таблетки „Коридран” (накрая вземах по двайсет на ден), и чувствах, че трябва да завърша тази книга. Амфетамините ми придаваха бързина на мислене и писане, три пъти по-висока от нормалния ми ритъм, исках да напредвам бързо. Трябваше да уредя сметките си със собствената си мисъл извън въздействието, което оказваше комунистическата партия. Тази книга бе произведение, написано срещу комунистите, макар че бях марксист. Смятах, че истинският марксизъм е напълно погубен и изкривен от комунистите. Сега вече не мисля по същия начин.” Всъщност трудно е да се даде еднозначен отговор на въпроса, какво точно мисли Сартр относно актуалната политическа ситуация, защото той често сменя възгледите си. Познавайки добре този упрек, философът отговаря на него така: „Ако се препрочетат всичките ми книги, ще се види, че дълбоко в себе си винаги съм бил анархист”. След като скъсва с официална Москва, Жан-Пол Сартр започва да възприема себе си не като интелектуален крепител на комунизма, а като изразител на един много по-радикален бунт. Стига до извода, че не бива повече да защитава каквато и да било държавна доктрина. Вместо това трябва винаги да застава на страната на най-потисканите и най-страдащите. Именно тази мисъл отвежда Жан-Пол Сартр в редиците на най-върлите противници на френското колониално господство в Алжир. По време на Войната за независимост на Алжир (1954-1962) той е един от най-изявените привърженици на лявоориентирания Фронт за национално освобождение, който се бори за изгонването на французите. През този период Сартр е запленен от идеите на идеолога на алжирската съпротива, революционера и философа Франц Фанон. Веднага се съгласява да напише предговора към последната му книга „Прокълнатите на земята”. В нея Фанон твърди, че антикапиталистическата революция задължително трябва да бъде насилствена. Прилагайки насилствени методи, настоява роденият в Мартиника мислител, колонизираните получават възможност да се отърсят от робския си манталитет и да си изградят нова идентичност на свободни хора. В предговора към книгата Сартр слага специален акцент върху необходимостта от насилствени действия срещу колонизаторите. „Главната задача за мен, обяснява впоследствие философът, е да отхвърля теорията, според която левицата не трябва да отвръща на насилието с насилие.” Тези радикални възгледи му носят големи неприятности. Особено силно го ненавиждат френските националисти, които са абсолютно убедени, че на Алжир в никакъв случай не бива да бъде давана независимост. Когато през октомври 1960 г. Париж е разтърсен от техните демонстрации, един от лозунгите им гласи „Разстреляйте Сартр!”. Сартр подписва и петиция, с която се призовават френските войници в Алжир да не се подчиняват на антихуманните заповеди на своите командири. Този призив попада под ударите на закона и Сартр е заплашен от съдебно преследване и затвор. Отървава го президентът Шарл дьо Гол, който отсича: „Не може да бъде арестуван един Волтер!”. Други обаче не са толкова широко скроени като Дьо Гол. На 7 януари 1962 г. в сградата, където Сартр живее с майка си, избухва взривно устройство. По чудо не се стига до човешки жертви. Въпреки това Сартр и Бовоар продължават с дейността си, чиято цел е провъзгласяването на алжирската независимост. Естествено, те са неуморни критици и на американската военна интервенция във Виетнам през втората половина на 60-те години. През 1967 г. Сартр заедно с философа Бертран Ръсел организират трибунал, който трябва да разследва престъпленията на американските войски в азиатската държава, както и тези на подкрепяните от тях южновиетнамски сили. Критиците на трибунала пък отбелязват нежеланието му да се занимава с престъпленията, извършвани от силите на комунистическия Северен Виетнам. През 60-те години Сартр постоянно обикаля страните от Третия свят в търсене на вдъхновение за развитие на философията си. След посещението си в Куба и срещите с Фидел Кастро и Че Гевара французинът заявява: „Страната, излязла от огъня на кубинската революция, е съвършена демокрация”. Когато идва вестта за убийството на превърналия се в икона революционер, Сартр го определя като „най-завършеното човешко същество на нашето време” и „човекът, който живееше това, което говореше”. През 1974 г. се случва една среща, за която Сартр получава много упреци. Става дума за посещението му в килията на Андреас Баадер, лидер на германската лявоекстремистка групировка Фракция „Червена армия”, известна още като групата „Баадер-Майнхоф”. В момента на срещата всички ръководители на организацията са арестувани и са обявили гладна стачка в затвора като протест срещу начина, по който се отнасят с тях. Сартр признава, че самият Баадер е очаквал да получи подкрепа от него както за целите, така и за методите си на борба. Бащата на френския екзистенциализъм обаче му обяснил, че не подкрепя терористичните методи, пък били те и в името на „светлото бъдеще”. „Не отидох там, за да му кажа, че съм съгласен с него, обяснява Сартр, а за да обсъдим като един ляв човек с друг коя от идеите му си струва да бъде продължена.” Освен това философът критикува психическия тормоз, на който са подложени задържаните. Освен че се среща с хора, които добропорядъчната публика намира за ужасни, Жан-Пол Сартр предизвиква общественото мнение и с тоталното си непризнаване на всяко нещо, което намирисва на уважение към институциите. Малко преди да се скара с Морис Мерло-Понти, старият му приятел е назначен за ръководител на катедрата по философия в Колеж дьо Франс. Сартр благоволява да дойде на официалната церемония по повод назначението, но през цялото време се държи толкова студено, че всички разбират колко близък е краят на добрите отношения между двамата. През 1964 г. Сартр отказва да приеме Нобеловата награда по литература. Той е едва вторият човек, който прави това. Другият е шведският поет символист Ерик Карлфелт, който отказва да получи Нобеловата литературна премия през 1914 г. Все пак тя му е връчена посмъртно през 1931 г. Сартр обосновава отказа си с отдавна заявената позиция никога да не приема почести от официални институции. Припомня, че преди време е отказал Ордена на почетния легион, и уточнява, че би отказал и Ленинската награда, стига да му бъде предложена.

Отказът на Сартр да се ангажира с каквато и да било официозност може и да не се харесва на истаблишмънта, но пък допада изключително много на младите антиконформисти през шейсетте години. През 1965 г. американският философ Джеси Глен Грей, преподавател в Колорадския колеж и следовник на Мартин Хайдегер, публикува статията си „Спасение в кампуса: Защо екзистенциализмът запленява студентите”. По думите му студентите обожават екзистенциализма заради акцента, който тази философия слага върху свободата, личната отговорност и отказа от самозаблуждения. Именно в теориите на екзистенциализма младите хора намират опора за такива свои действия като участието в радикални движения, тоталния отказ от съобразяване с методите на възрастните, нежеланието да служат в армията, страстта към всякакви видове наркотици и безкрайното сексуално експериментиране. Добре известно е, че кулминацията на този младежки бунт настъпва през 1968 г. Тогава младите бунтари вярват преди всичко на двама интелектуалци – Херберт Маркузе и Жан-Пол Сартр. Тогава Маркузе навършва 70, а Сартр 63, но това изобщо не пречи на младите радикали от различни държави да ги чувстват удивително близки. От своя страна Сартр приветства студентските барикади с думите: „Насилието е единственото средство, което остава на студентите, за да не бъдат погълнати от системата на бащите си. В момента единствената неконформистка сила в застоялото ни западно общество са студентите”. Симон дьо Бовоар споделя напълно неговата ангажираност с каузите на младите хора. Тя разказва, че от всички лозунги, с които са изпъстрени френските учебни заведения, най-много й е харесал следният: „Забранено е да се забранява!”. Когато самият Жан-Пол Сартр се изправя да говори пред окупиралите Сорбоната студенти, той е посрещнат с радостни възгласи. Ето как впоследствие философът формулира случващото се през онези бунтовни дни на 1968 г.: „В края на краищата какво искаха тези, които направиха май’68 на барикадите? Те искаха всичко: свободата. Те не искаха властта и не търсеха начин да я вземат, защото за тях, за нас днес става дума да бъде премахната самата структура, която позволява да бъде упражнявана властта”. Интересното е, че въпреки удоволствието, което Сартр изпитва от общуването с млади хора, никога не е искал да има ученици. Защо? „Защото ученикът е човек, който подхваща мисълта на някой друг, без да добави нищо ново или значително, без да я продължи с личен труд, който да я обогати, да я развие и да я придвижи напред.” Философът откровено обяснява, че никога не е искал да има син и никога не е търсил в отношенията си към по-младите от него мъже някакъв заместител на бащинското отношение. В известно противоречие с това твърдение влиза едно сътрудничество, случило се в заника на живота му. Става дума за срещата му с Бени Леви (1945-2003), политически активист, писател и философ. Той е роден в Египет и на 12 години се мести във Франция заедно със семейството си. Учи в Екол Нормал Сюпериор при такива колоси като основателя на деконструкцията Жак Дерида и марксисткия философ Луи Алтюсер. През втората половина на 60-те години Бени членува в различни радикални леви групировки като Съюза на студентите комунисти и Съюза на младите комунисти марксисти ленинисти. Той е един от най-ярките активисти на студентските бунтове във Франция от 1968 г. В онзи период е силно повлиян от идеите и революционната дейност на Мао Дзъдун. След спихването на студентския бунт Бени основава маоистката организация „Пролетарска левица” и си избира псевдонима Пиер-Виктор. Става и главен редактор на вестника на организацията „Каузата на народа”. Полицията обаче постоянно арестува него и другите автори на изданието, защото ги подозира в подготовката на терористични акции. Четенето на статиите във вестника определено навежда на такива подозрения. Авторите призовават да бъдат линчувани парламентаристите, а така също да бъдат тикнати в затвора всички крупни индустриалци. Пиер-Виктор решава да си послужи с името на Сартр като средство срещу неспирните арести. Моли го той да поеме главното редакторство. След като Сартр приема, арестите изведнъж спират. Междувременно отношенията между наближаващия 70-те философ и ненавършилия 30 Бени стават много приятелски. В крайна сметка Сартр предлага на младежа да започне работа като негов секретар. Тъй като Пиер-Виктор има проблеми с документите за самоличност, менторът му се обръща лично към тогавашния френски президент Валери Жискар д’Естен и въпросът е уреден. Между 1974 и 1980 г., годината на смъртта на Сартр, двамата работят много добре заедно и написват четири книги. В Бени застаряващият философ вижда обединението на две фигури – на класическия интелектуалец и на човека на действието. Въпреки ясно изразеното си желание да няма нито деца, нито ученици Сартр смята, че именно младият мъж е в състояние да стане наследник на интелектуалното му наследство. До края на живота си Сартр не спира да се занимава с проблемите на марксисткото учение. „Мисля, че има съществени аспекти на марксизма – казва той, – които си остават валидни: класовата борба, принадената стойност. Смятам, че днес е нужна друга идея, идея, която да държи сметка за марксизма, за да го задмине, за да го отхвърли и подеме, да го обхване в себе си. Това е условието, за да се стигне до истински социализъм. Именно в тази насока бих искал да работя сега, но съм твърде стар, за да го направя. Всичко, което искам, е моята работа да бъде подета от други. Бих искал Пиер-Виктор, който желае да поеме тази задача, да я изпълни едновременно като интелектуалец и като активист.” Докато работи със Сартр обаче, Пиер, или по-скоро вече е редно да използваме истинското му име Бени Леви, започва да се интересува от религията на предците си – юдаизма. Мисълта му прави един необичаен обрат и от Мао се насочва към Мойсей. Първоначално изучава Кабала, след което започва да учи иврит и се записва на курсове по Талмуд. Междувременно голямата интелектуална близост между него и Сартр силно тревожи най-близкото обкръжение на отпадащия физически философ. Особено недоволна е Симон дьо Бовоар. Тя открито обвинява Бени Леви, че внушава определени мисли на Сартр. А може би в основата на тези обвинения стои тревогата на една също застаряваща жена, че е изгубила статута си на първа интелектуална приятелка на големия философ. Няма как да знаем. Факт е, че малко преди смъртта на Сартр излиза поредица от разговори между него и Леви, озаглавена „Надежда сега”. Всички забелязват, че тук философът не прилича на себе си. Горчиво се кае за някогашните си просъветски и промаоистки възгледи, както и заради това, че е възхвалявал насилието. Сартр е толкова неузнаваем в тези разговори, че дори някогашният му приятел, а сетне яростен противник Раймон Арон казва, че самият той би могъл да се съгласи с неговите тези. Сартр обаче повече не е в състояние да следи тази дискусия. На 19 март е приет по спешност в болница с тежка форма на белодробен оток. Дори и в последните си дни е обкръжен от журналисти и фотографи. Опитват се да стигнат до болничното му легло, преоблечени като медицински сестри, снимат го от покривите на съседните сгради. Жан-Пол Сартр умира на 15 април 1980 г. По пътя към последния му дом, гробището Монпарнас, е изпратен от 50 000 души предимно млади хора. Детската му мечта да пише и да стане известен с написаното се е реализирала абсолютно.

ИЗТОЧНИЦИ: С. Бейкуел: „В кафенето на екзистенциалистите”, 2017. Жан-Пол Сартр: „Сартр за Сартр. Ситуации”, 1996