„Нашата свобода зависи от свободата на пресата. И тя не може да бъде ограничена без да загубиш“.
- Томас Джеферсън
Имам професионален дефект. Голям дефект. Сутрин след чашата с кафе бързам да премина през пресата. Естествено, започвам с българската. От известно време обаче се улавям, че прескачам доста злободневни български теми. Не чета нищо написано за Делян Пеевски и Иво Прокопиев. За това кой ограби КТБ, за липсата на корупция в България, за така закъснялото възмездие за приватизацията, която доведе българския народ до завидното място на най-бедна нация в Европейския съюз. Не чета и за икономическия напредък на страната, защото знам, че болшинството от хората у нас си броят стотинките. Или казано по друг начин, повечето от написаното е, ако не фалшиво, то поне трябва да се чете с едно наум – какъв точно е интересът на това издание да тиражира фактите точно по този начин. Но пък, съгласете се, читателите не са нито следователи, нито имат време да размишляват надълго и нашироко кой какво и защо пише нещо и го поднася точно по този начин.
Така с годините българската преса вместо да се възползва от привилегията да бъде четвъртата власт в държавата, се превърна в слугиня на силните на деня, във фалшивотиражка, която бълва новини, които даже няма смисъл да четеш. И хората, за съжаление, ѝ показват „червен картон“, който не е само заради цената на вестниците, а най-вече заради фалшивите новини в тях.
Всъщност „болестта“ фалшиви новини не е само българска – от тях се оплаква даже американският президент Доналд Тръмп. Според дефиницията под фалшива новина се разбира умишлено разпространение на неверни слухове с цел подвеждане на аудиторията, като авторите им получават финансови или политически облаги. За радост, изобретатели на фалшивите новини не са съвременните журналисти. Фалшиви новини е имало още в римско време. През 1 век преди новата ера Октавиан Август провежда дезинформационна кампания срещу Марк Антоний, която приключва с неговото самоубийство. Примери за фалшиви новини има много и те съпътстват развитието на пресата, а в днешно време и на телевизията, радиото, даже и на социалните медии. Но тук има едно голямо но. Но остава само това, което е истинско и стойностно.
И макар че темата за фалшивите новини да беше актуализирана около Тръмп, в България те се „разхождат“ необезпокоявани от десетилетия.
Една интересна разходка
Преди няколко години, доста преди фалшивите новини да нашумят в публичното пространство, поразмишлявах за тях и свободата на медиите. Поводът беше едно посещение в Музея на новините /Newseum/ във Вашингтон. Тогава това не беше просто професионално любопитство, а опит за сверяване на часовника. Гъделичкащо е усещането, когато на стената на музея, където всеки ден, независимо от тиража и политическите им пристрастия, се излагат първите страници на повече от 800 вестници по света, да съзреш български. И макар организаторите на музея да твърдят, че не носят отговорност за съдържанието в страниците, въпросът: „Написаното сега важно ли ще бъде след 10-15 години, а даже и след век?“, неминуемо поохлажда ентусиазма от родно присъствие. Защото ще минат години и сегашните журналисти ще бъдат преценявани според чекмеджетата на историята, затворена от журналистиката. От това какви новини са поднасяли на читателите – истински или платени, ще зависи и тяхната морална оценка. Защото някой, изтъпанчен на първа страница днес заради рекламите, които наливат пари в медиите, или заради това, че си има говорилня, след време може да се окаже просто никой. А журналистите, поне така трябва да бъде, са призвани не просто да разпространяват новини, а тези новини да бъдат и честни, и верни.
Берлинската стена
В една от залите на Музея на новините са изложени 12 оригинални секции от Берлинската стена. Твърде много усилия, за да се пренесе толкова много бетон от единия до другия край на света. Но пък доста оригинално и символично за такъв музей – стената беше доста здрава, за да спира танковете и бегълците, но остана безсилна за информацията. Защото и тогава, като и сега, хората зад „Желязната завеса“ искаха и искат да знаят истината зад стената.
В музея във Вашингтон освен това е изложена 5-вековната история на новините, събрани са повече от 30 хиляди вестника, показани са новите информационни технологии. Тук не можеш да не си дадеш сметка, че средствата за масова информация не само съобщават новини, но притежават мощна енергия. Тази енергия може да издигне временно някого на незаслужен пиедестал, но може и да убие хиляди, прокламирайки войнолюбиви идеи. Спомняте си навярно окупацията на Уолстрийт през септември 2011 година от хората, недоволни от сегашния икономически ред, стачките в редица страни. Да, те може и да бяха организирани чрез интернет и социалните мрежи, но посланията им се разпространиха бързо и надалеч благодарение на средствата за масова информация.
Но и не е необходимо да се връщаме назад, за да видим какво могат медиите. На японците, които неотдавна получиха съобщения на мобилните си телефони да се евакуират незабавно заради изстреляна ракета от Северна Корея, със сигурност не им е било до смях. Хората трябваше да се евакуират. До следващата заповед, която отмени тревогата. Че ракетите на Северна Корея са сериозен международен проблем, спор няма. Но истината е, че световните средства за масова информация се поувлякоха в темата и я преекспонираха, създадоха масова психоза. Защото дори и да бягат, обикновените хора просто няма къде да отидат. Проблемът не е техен, а на политиците.
Или да вземем друг пример. Българската реално-фалшива новина, която се тиражира от доста време – за присъединяването ни към еврозоната. Докато едните викат „да влезем“, другите опонират – само ще загубим. А нещата са далеч по-прости, но за това журналистите трябва да бъдат не просто дръжка на микрофон, обслужващ „корифеите“ по въпроса, а изследователи. Вземат се примери, с конкретни цифри на страните, влезли преди нас в еврозоната и без вмешателство на финансови експерти се прави един честен и обективен анализ. Там преди еврото една краставица, хляб или каквото и да било е струвало толкова, след еврото - толкова. А читателите, нека не ги подценяваме, са доста умни и сами ще си направят изводите.
Защото вестниците, радиостанциите, телевизиите и сайтовете могат да бъдат създавани, продавани, да сменят собственици, но това, което остава от тях е информацията и нейната обективност. Колко много препродажби станаха и в България, колко собственици фалираха, други преуспяха, но „клиентите“ – читателите, слушателите и зрителите дори да не са наясно коя медия на кого е, знаят колко може да ѝ се вярва. Знаят, че „интересът клати феса“.
Създаден на 6 декември 1877 година например, тогавашният вестник „Вашингтон поуст“ е бил само 4 страници и е струвал 3 цента. Собствениците му са се сменили два пъти – първият го продал, за да купи модерна линотипна машина, вторият път през 1933 година изданието фалирало. Но пък първата му страница днес е една от най-често принтираните на стената на Музея на новините – едва ли само заради възрастта.
Първата чернова
Думичките новина и музей някак си не се връзват. С едната гоним съвременността, другата ни препраща в миналото. Има обаче много общо. Казал го е Филип Греъм, издател на „Вашингтон поуст“ и „Нюзуик“: „Журналистиката е първата чернова на историята“. Въпросът е кой и как пише тази чернова. А в „рецензиите“ за нея не липсват и откровения, които журналистите си ги знаят и за които аудиторията шушука и оценява. И тези откровения са, че богатството дава възможност на някои собственици да купуват медии „на кило“, защото те носят печалба и сила, а големи конгломерати от медии се разрастват, контролирани от компании, някои от тях без връзка с журналистиката... Вирусът не е само български. Но проблемът е в това колко медии и журналисти могат да се излекуват от него.
Защото, колкото и тъжно да звучи тази констатация, историята показва друго – новинарските попадения все пак остават, не са еднодневки, които умират с вестника, списанието, радио- или телевизионните емисии. Остават и големите журналисти, някои от тях станали и известни писатели – Хемингуей, Едгар По, Джорж Оруел... Дръпваш чекмеджетата на първите страници в Музея на новините, а оттам те гледа историята – смъртта на Хитлер, атомните бомби над Хирошима и Нагасаки, атентата на 11 септември 2001 година, аварията във Фукушима... Натискаш копчето на аудиовизуалната система и от Космоса прозвучава гласа на Гагарин. Снимки новини, снимки коментар и снимки история: фактурата за свръххарчовете на първата дама Тод Линкълн; кадър от 1961 година – встъпването в длъжност на американския президент Джон Кенеди и първото цветно излъчване на церемонията. Друго щракване през 1977 година – на президента Джими Картър, който за първи път извървява пеша разстоянието от Сената до Белия дом.
Сбърканото „бутонче“
През миналата година по показателя Свобода на медиите България е поставена на 109 място от 180 страни в света и е с най-ниски показатели в ЕС. Още по-страшното е, че журналистите сбъркаха „бутончето“ и отдавна продължават да натискат грешното – през 2006 година страната ни е била на 35-о място. Това не е просто падане, а сгромолясване. Затварям очи и се мъча да си спомня най-важното, което прочетох в днешната преса. Пред погледа ми, не знам защо се завъртяха сагите за убийства, отвличания, измамени пенсионери, палежи на коли, гърмежи в центъра на София, съдебни дела с години на едни и същи хора и пари, пари – на тези, които се чудят какво да ги правят, и на другите, които ги броят, за да си купят комат хляб. Ужасно е, изпитвали сте го, нали? „Новините“ се включват сами. Завъртайки копчето на телевизора или отгръщайки страниците на вестника, вече години наред знаете какво има там. Но със сигурност не знаете къде са, ако не 65, то поне 50 процента от истината. Защото цялата истина няма кой да ви я каже. Затова един ден чекмеджетата на черновата на историята, написана от българските журналисти, ще са пълни с баластра. Жалко!