Американските мейнстрийм медии настояват, че причината за негативната им нагласа към Тръмп е в неговото крайно безразсъдство, но истината е, че медийните пристрастия в Америка не са от вчера, споделя известният журналист Робърт Пери.
Новото оправдание на водещите медии в Америка за нарушаването на професионалните принципи на обективност и безпристрастност при отразяването на президентската надпревара е, че това е по вина на самия Доналд Тръмп или както The New York Times го формулира: „Тръмп поставя на изпитание нормите за обективност в журналистиката”. Но това са просто опити за хитруване от страна на американски журналисти, които в действителност не вярват в принципите на безпристрастност.
Всъщност, необективността и непочтеността отдавна са норма в големите американски новинарски медии, особено когато става дума за фабрикуването на чудовища по всички краища на света, които американската армия трябва да преследва и унищожава . Истината е, че за всеки един възможен американски „враг” The New York Times може да произведе аналогично заглавие, хвърляйки обвинения по адрес на чуждите лидери, точно както постъпва и в случая с Тръмп. Например: „Путин поставя на изпитание нормите за обективност в журналистиката” , като името на Путин може да бъде заместено с Башар Асад, Саддам Хюсеин или който и да е друг текущ противник.
Според списание TIME, спазването на „правилата за обективност” не е отговорност на журналистите, а Тръмп и външните врагове са тези, които поставят на изпитание нормите. В случая, журналистите са жертви, а техните високи стандарти несправедливо са поставени под натиск. За съжаление, не помня някога големите американски новинарски медии да са подхождали балансирано или обективно към някой външнополитически въпрос . С много малки изключения, разпространената практика е да се преследва пълно съответствие с пропагандата, създадена от външнополитическия естаблишмънт на САЩ. Когато някой се опита да подходи обективно към външнополитическите проблеми, той среща отпор и наказания от страна на медията, за която работи .
Както става ясно, малко главни редактори биха поставили под въпрос дори и най-откровените безмислици на Държавния департамент или на Белия дом. В крайна сметка, това е начинът, по който те са станали главни редактори. Независимо дали става въпрос за сандинистите в Никарагуа през 80-те години, за Ирак и Сърбия през 90-те, за Ирак (отново) и Иран след 2000 г., или за Сирия, Русия, Китай и Иран днес, американските „звездни репортери” захвърлиха дори и претенцията за справедливост в полза на кариеризма . Колкото повече вина струпваш на раменете на враговете, толкова по-добре за теб. Наред с дългосрочните „врагове” има и актуални ”злодеи”, които биват окарикатурявани по бързата процедура, пример за което е украинският президент Виктор Янукович . Въпреки, че бе законно избран, през 2013-2014 г. той бе демонизиран, защото не прие икономическата сделка с ЕС, която предвиждаше тежки реформи от страната на Международния валутен фонд. Янукович бе определен като съюзник на Русия, заради което бе подложен на широкомащабна пропаганда от страна на американските правителствени агенции и обслужващите ги „журналисти” . От своя страна, аргументите против Янукович бяха поемани и развивани в детайли от мейнстрийм медиите като The New York Times и The Washington Post. Ето защо, когато на 22 февруари 2014 г. законно избраният президент на Украйна бе свален от власт с преврат, извършен от неонацисти и други крайнонационалистически настроени групировки, западните медии единодушно аплодираха преврата, определяйки го като победа за „демокрацията”.
Разбира се, неглижирането на обективността и истината не е нещо ново за американската журналистика. В действителност, отдавна има целенасочен отказ от самокритичност от страна на някои американски журналисти, които все още разглеждат себе си през героичната, но вече замъглена и пожълтяла призма на аферата „Уотъргейт” и „Документите от Пентагона”. Освен това, ширещата се пристрастност при отразяването на международни кризи не остава просто в полето на непочтената журналистика. Тази ситуация помага на военнопромишления комплекс да източва милиарди долари от джобовете на данъкоплатците и развързва ръцете на официален Вашингтон да изпраща американските войници на безкрайни кръвопролитни войни.
Новото днес в този модел на необективност при отразяването на международни събития, който съществува от години, е че той вече се е разпрострял и в американската политика. Но дори това не е особено ново. Политическият елит винаги е имал свои фаворити и не е полагал особени усилия да прикрие желания резултат. Например, в президентската кампания през 2000 г., която вероятно е една от най-значимите в американската история, „готините” журналисти, отразяващи надпреварата между Ал Гор и Джордж Буш-младши бяха обладани от „симпатягата” Буш, който им раздаваше прякори, за разлика от сухара Гор. Подигравателното отношение на журналистите спрямо Ал Гор се усещаше при погрешното отразяване на ключови моменти от кампанията, като например фалшивата фраза приписвана на Гор: „Аз изобретих интернет”, и други подобни самохвалства, които той никога не е изричал. Подигравките спрямо Гор и сервилното поведение спрямо Буш продължиха и по време на повторното преброяване на гласовете във Флорида, което отвори вратите на Белия дом за Буш, въпреки че Гор беше получил повече действителни гласове, както в този щат, така и в национален мащаб. И докато тогава „великите” репортери виждаха в тази кампания повод за шега (все пак катастрофалните последствия от президентстването на Буш тогава бяха все още в бъдещето), то днес мейнстрийм медиите оправдават липсата на обективност с някакъв вид дълг към нацията. Ето например какво написа Джим Рутенбърг в списание TIME: „Ако вие сте действащ журналист и вярвате, че Доналд Тръмп е демагог, който се заиграва с най-лошите расистки и националистически настроения на американците, че той се сближава с антиамериканските диктатори и би било опасно да му се повери контролът над ядрените оръжия на САЩ, то тогава как, по дяволите, се предполага, че трябва да го отразите?… И ако вярвате истински в тези неща, трябва да захвърлите учебника, от който се е ръководила американската журналистика през по-голямата част от последните 50 години и повече, и да подходите спрямо Тръмп по начин, по който не сте подхождали към нищо друго в своята кариера… Ако смятате, че президентството на Тръмп е нещо потенциално опасно, тогава и начинът, по който го отразявате ще бъде повлиян от това. Тоест ще бъдете по-опозиционно настроен, отколкото всякога досега. Това е една непозната и некомфортна територия за всеки мейнстрийм журналист, който познавам, а според традиционните стандарти може да се определи и като недопустимо поведение”. Рутенбърг се държи сякаш никога не се е замислял над вредната журналистика, която неговото издание показва при отразяването на международни проблеми.
Ожесточените нападки спрямо Тръмп се преливат с тези спрямо руския президент Владимир Путин. Тръмп понякога е обвиняван, че е „руски агент”, заради убеждението си, че САЩ могат да си сътрудничат с Русия в борбата с тероризма и по други въпроси, вместо Америка да се впуска в конфронтация с ядрената сила Русия в една скъпа и опасна нова Студена война. На фона на медийната ожесточеност спрямо т.нар. „дружба” между Путин и Тръмп, Тръмп предположи, че вероятно руснаците могат да открият липсващите 30 000 имейла на Хилъри Клинтън. Очевидно това беше шега по повод подозренията, че Русия има пръст в хакването на имейлите на Националния комитет на Демократическата партия, но въпреки това то бе масово интерпретирано в мейнстрийм медиите като действие, граничещо с измяната. Или както Рутенбърг го формулира „Тръмп се опита да подкани Русия да се намеси в президентските избори в Щатите като хакне опонента му”. (Както обясни Тръмп по-късно, това е шега, която медиите не успяха да схванат).
Някои коментари на Тръмп наистина са неуместни (като предложението „хората от Втората поправка” да спрат плановете на Клинтън за контрол над оръжията) и преминават границите на разумното. Но коментарът му за имейлите със сигурност не съдържа някакъв сериозен призив към руснаците да шпионират Клинтън. Ако той сериозно мислеше това, никога нямаше да го направи публично достояние. Но по-важното е, че американците трябва да разберат, че отразяването на международни политически проблеми от американските новинарски медии е силно пристрастно към линията, зададена от външнополитическия естаблишмънт. В случая с Тръмп и Путин, медиите получават нещо като „2 в 1”. И в това няма грам конспирация. Тук става въпрос, че ако сте журналист с ресор външна политика или национална сигурност и искате да получите достъп до правителствена информация, част от която е класифицирана, трябва да покажете своята лоялност към „позицията на САЩ”. Ако ли пък не, следващият път, когато има важно събитие от типа на американски военен удар или подготовка на правителствен доклад по международна криза, вашите конкуренти, а не вие, ще се сдобият с цялата информация в развитие или с изтеклите документи . След това вашите шефове ще искат да разберат как така са ви изпреварили. И няма да искат да чуят оправданията ви за това как някога сте притиснали правителството в рамките на някое журналистическо разследване. Вашите началници искат единствено това, което е попаднало в ръцете на конкуренцията и ако вие не можете да го предоставите, то те с охота биха дали вашата позиция на някой друг, който се придържа към „правилата на властта”.
Така че що се отнася до американските журналисти, те трябва да обявят очевидните си пристрастия. В противен случай, те ще трябва да заемат опозиционна позиция спрямо всички представители на властта, независимо от това какви ще бъдат личните и професионалните последствия. Трябва да прилагате един и същи стандарт спрямо всички. Но това е само пожелателно мислене. Най-добрият път към кариерата за една медийна „звезда” е да бъдете нечестен, да се преструвате, че вярно спазвате професионалните норми в журналистиката, с изключение на някои крайни случаи като кандидатурата на Тръмп за президент или когато пишете за някой външен „враг”. Тогава просто трябва да правите онова, което е „в полза роду”.
Автор: Робърт Пери / Consortiumnews