51,9% от британците гласуваха за напускането на ЕС. Резултатът радва едни и отчайва други. Но той не е нито добър, нито лош. По-скоро закономерен и тревожен. Статуквото в ЕС е задушливо, безперспективно и обречено. А разпадът на съюза крие огромни рискове. Да се избира между двете е абсурдна дилема. Никой не може да спре хода на сезоните. „Ледът се пропука, г-да български избиратели”, би възкликнал Великият комбинатор. Метафората е много уместна. След Брекзита се очаква Шотландия да поиска нов референдум, с надеждата да остане в ЕС (62% от планинците гласуваха „remain”). По-опасен ще е домино-ефектът другаде в ЕС: каталунците едва ли ще пропуснат историческия си шанс. Вероятно вълната ще яхнат и баските. Подкрепата за ЕС е критично ниска в много страни от Съюза и сума политици ще се изкушат да поискат референдуми в своите страни. В този смисъл ситуацията действително напомня ледоход: вечната зима не е вариант, но след нея не настъпва автоматично лято. Навлизаме в периода, в който водата (Историята) ще влече ледените отломки и никой не ще е в състояние да управлява процеса. Ледовете ще се сблъскват, оглаждат ръбовете си, ще губят обем, докато най-сетне потекат в устойчив и спокоен поток.

Брекзитът накара мнозина да заемат съкрушени пози. Но оставането на Великобритания в ЕС нямаше да спаси Съюза. То е като съхраняване на брака „заради децата”. ЕС е вътрешно миниран, блокиран и нереформируем. Промяната му зависи от привилигированите прослойки. Чиновничеството, консултантският бизнес и лобистите приватизираха европейската мечта и няма сами да сдадат привилегиите си. А те са извън демократичния контрол и не могат да бъдат сменени. Европейският парламент е лишен дори от законодателна инициатива. Затова пък ползва привилегии, които го правят отблъскваща витрина на ЕС.

Британците са известни със своето трезвомислие. Решението им да напуснат трудно може да се отдаде на емоции или невежество. Вотът на Острова показва отчетлива поляризация. Ситито гласува твърдо за ЕС, докато рибарите са против. Най-образованите са за „remain”, аутсайдерите – за „leave”. Вотът сблъска проспериращата Шотландия и дълбоката Англия. Закономерно това задейства интерпретационната матрица на родните брюкселофили, които подеха песента за „умните и красивите” аранжирана в britpop. В социалните мрежи протестърството, несъзнаващо своята нелепост, се упражнява в ирония по адрес на англичаните. На краставичар краставици. Освен майстори в иронията, англичаните са и референция в анализа. Социологическият разрез на вота им проявява ЕС като глобализационен проект с много губещи. Защото преди протестърите беше Маркс. Англия за него е политическа лаборатория, приемна родина и последен дом. Днес класовият му анализ е твърде ригиден за атомизираното ни общество, но социално-политическата динамика продължава да следва очертаните от него закономерности. Разслоението ражда криза. Битието определя съзнанието, твърди Маркс. Мантрата за „умните и красивите” удобно прескача причините за разслоението. Замества анализа с нарцисизъм. Образователният ценз и външният вид често са функция от парите, нали? Не, англичаните не са „дебили”. Островитяните са антиконформисти по рождение и да се очаква от тях да крепят комфорта на плутократите в Брюксел беше наивно. Брекзитът бие камбаната за един съюз, който даде много, но загърби принципите си и днес мнозина го възприемат като бреме. ЕС концентрира и отдалечи властта от гражданите, заговори на кафкиански и загуби посоката. С което сам себе си обрече.

Великобритания избра свой път. Ние оставаме на топящия се лед. И е време да осъзнаем, че ръцете, освен за аплодиране, служат и за плуване. Скоро може да ни се наложи.

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на a-specto