От много години традиционната левица е в дълбока криза. И главната причина за нейното плачевно състояние се крие във факта, че тя отказва да се занимава с най-важното, а именно с борбата за правата на работещите хора. Вместо това редица класически леви партии започнаха да говорят преди всичко за „сексуални идентичности”, „транссексуалност”, „социален пол” и други подобни проблематики, които, безспорно, са интересни, само че едва за няколко процента от населението на всяка държава. Традиционната левица – в опит за някакво криворазбрано осъвременяваме на посланията – възприе речника на псевдолевите преподаватели от американските кампуси и стигна дотам, развявайки знамето на джендър-терминологията, тотално забрави за класовата борба. По този начин тя предизвика интереса на няколко десетки университетски хуманитарии и няколкостотин студенти, но пък напълно загуби симпатиите на милионите потенциално леви гласоподаватели. Намятайки постмодерната дрешка, традиционната социалдемокрация си направи публично сепуку. Защото какво е постмодернизмът? Това е тоталното разграждане на всяка голяма общност, била тя национална, религиозна или класова. За постмодернизма няма нищо друго освен желанията, радостите и тъгите на отделния индивид. Постмодернизмът атомизира света и разрушава всякакви връзки между хората. Да, някои от неговите представители, безспорно, са интересни хора и е много любопитно да ги четеш и слушаш. Само че това важи за някой университетски семинар. В никакъв случай с тези послания не могат да се печелят избиратели и избори. Затова и постмодерната левица се проваля толкова зрелищно. Доброволно отказвайки се от традиционните си гласоподаватели, тя на практика ги подари на десни и националистически формации. Заета със „сексуалното освобождение” на реални или измислени малцинства, тя остави работниците на популистките партии. Във Франция например традиционните гласоподаватели на могъщата някога Социалистическа партия, днес възторжено гласуват за Марин льо Пен.

Ако левицата иска да предотврати окончателно си изчезване, тя трябва моментално да направи две неща – да зареже всякакви сексуални тематики и конвенции и да се концентрира върху истинските проблеми на хората. Правото на труд и правото на достойно заплащане – това са централните теми на левите, а не проблемите на малцина полово неопределени граждани и гражданки. Защитата на държавата, на националното, също трябва да е в центъра на интереса на левите партии. Защото днес основният противник на хората на труда са мултинационалните корпорации, които с лекота преминават границите на държавите и диктуват на правителствата каква политика да водят. А тази политика определено не е в интерес на трудещите се. Затова левицата трябва да се бори за укрепването на националната независимост, за това да има силна държава, която да бъде в състояние да се противопоставя на международния капитал. Задължително е за левите партии да забравят за постмодерните либерални мантри, които възхваляват несмущавания от никакви регулации пазар, както и безкрайния индивидуализъм. Лявото трябва да отстоява социалните права на хората, да се бори за силна държава и национално самочувствие. Именно това, а не подписването на всевъзможни конвенции, дава смисъл на левицата.