През лятото на 2006 г. в ателието по реставрация на Националната галерия за чуждестранно изкуство в България (днес сградата на галерията Квадрат 500, част от Националната галерия) кипи трескава работа. През големите прозорци се вижда катедралният храм „Св. Александър Невски”, а вътре на реставрационната маса в музея няколко специалисти са се надвесили над картините, за да отстранят от тях щетите от изминалото време. Прилича на операционна маса, на която вместо човешки тела лежат шедьоври на изобразителното изкуство, които очакват да им бъде върнат блясъкът. Това са произведения на десетки руски художници, творби, които трябва да бъдат показани през септември в изложбата „По следите на времето. Руско изкуство (автори/епохи/аспекти на развитието) от фонда на Националната галерия за чуждестранно изкуство”. С тази изложба ще бъде отбелязана 125-годишнината от Освобождението на България и 300 години от основаването на Санкт Петербург. По план в експозицията трябва да се подредят много платна, които от десетилетия не са срещали своята публика. Сега тук, в ателието, текат довършителните работи. В единия край на масата красива чернокоса артистична дама се е взряла с лупа в малка по формат картина и привидно умува какво да е следващото й действие, но всъщност просто изчаква да се изпари влагата от последната интервенция по почистването. Това е Кристина Белева, а в ръцете й е произведение на един от най-ярките художници, роден, живял и творил в Крим, един от колосите в руската история на изкуството – Иван Константинович Айвазовски. Човекът, когото днес наричат „поетът на морето” заради мащабното маринистично наследство, което е завещал на света. Художникът, чието творчество от около 6000 произведения, показани приживе в 55 самостоятелни изложби, шокира и до днес. Любимец на царе, султани, интелектуалци и творци, мразен от колеги и приятели, този човек е от онези самотници, за чиято болка в сърцето, за чиито пролети сълзи в дългите протяжни нощи никой не узнава… докато е жив. „За да рисуваш морето, трябва да си самотен, безбрежно самотен. А аз цял живот рисувах морето” , казва Иван Айвазовски.
През 2008 г. в един от февруарските дни улиците на Флоренция са неочаквано пусти. Вали дъжд. Случайни минувачи и туристи няма. Куполът на катедралата „Санта Мария дел Фиоре”, съграден преди векове по проект на Филипо Брунелески, се издига все така впечатляващо. Влизането в храма в ден като този е истинско преживяване. Вътре няма жужащи навред колекционери на фотографски кадри и можеш да съзреш, та дори и да чуеш времето – големият часовник от 1443 г., чиито стрелки продължават да се въртят, както на никой друг часовник – обратно. Ренесансова грешка или просто приумица? Изследователите продължават да спорят. Дъждът стремглаво влачи кал към река Арно, която става все по-мътна. Разходката с дъждобран из улиците е приятна. След кратък преход от „Санта Мария дел Фиоре” по една от пешеходните алеи достигам до знаменитата галерия Уфици. През 1993 г. сградата, която наричат съкровищницата на Медичите, пострада при атентат, ала сега отново е възвърнала своя блясък. Само малка табела, на която са указани имената на петимата загинали, подсказва за случилото се тук преди 15 години. Казват, че за да влезеш в галерията, трябва да чакаш с часове. В този ден обаче и в Уфици няма никой. В залите са само хората от охраната, които всъщност пазят едни от най-големите шедьоври на изобразителното изкуство на всички времена. Тук са произведения като „Раждането на Венера” на Сандро Ботичели, „Благовещение” от Симоне Мартини, „Автопортрет” на Рафаело, „Медуза” на Караваджо, „Светото семейство” от Микеланджело и пр. Тук е и един автопортрет от 1874 г. на мъж, късен романтичен автопортрет на художника, картина, за която преди съм чувал различни истории, но никога досега не съм виждал на живо. Мъж с извърната наляво глава, усмихнат, с брада, разделена на две. Прав нос, добре оформени вежди и огромно чело. Погледът му е спокоен, а косите – прибрани назад. На врата има странен лек черен шал, вързан на възел. В долния десен ъгъл на платното с червена боя е подписът – Aivasovsky. Да, тук сред шедьоврите на ренесансовото изкуство е и известният автопортрет на художника Иван Айвазовски. Седя и съзерцавам повече от час образа, а зад гърба ми се спира възрастна дама – и тя е самотен турист в този дъждовен ден. Не минава много време и старицата с уморен глас отронва на английски, но със силен руски акцент: „Прилича повече на писател, отколкото на художник!”. Жената отминава, а аз оставам, загледан в автопортрета още дълго. Още час в опит да си представя какво би разказал сам за себе си, ако Айвазовски беше станал художник на словото, а не на боите.
ОПИТ ЗА (АВТО)БИОГРАФИЯ
Начевам моята собствена автобиография в началото на 1900 г. Това е автобиографията на Иван Айвазовски. Малко съм смутен. От какво именно: от това, че макар да знам, че това е история за мен самия, все пак добре си давам сметка, че аз не съм велик човек и поради това предвиждам редица неизбежни въпроси като: «Какво толкова забележително сте вие, че сте избрали за свой герой сам себе си? Какво толкова сте извършили? Кому и с какво сте известен? Защо аз, читателят, трябва да си губя времето, за да изуча фактите на вашия живот?». Съвсем в духа на Достоевски ще ви кажа, че може би ще ви стане ясно, след като прочетете написаното. Сега стоя на верандата на дома си във Феодосия. Утрото е слънчево, а над любимия ми чай от лайка се издига ароматната му пара. Насреща ми се разстила силуетът на Генуезката крепост, издигната тук през ХІV век. Това е крепостта, през която днес мнозина историци твърдят, че е влязла Черната смърт от Азия, за да повали почти 40% (около 200 милиона човека) от населението на Европа. Но днес тук е спокойно. Градът е многолюден, а гладът и мизерията от онази епоха са отстъпили място на разкоша. Пред археологическия музей, който е сред най-старите в света и е основан в далечната 1811 г., има тълпа от хора. Вчера вечерта открих поредната си изложба. Официалното представяне на експозицията бе помпозно, така пищно, че чак ме отвращаваше. Това е тъжен празник – всички бяха дошли, за да пият чаша вино, да видят дали съм жив, но не и да се вгледат в картините ми. Затова не обичам такива събития – натъжават ме със суетата си. Но след това хората влизат от любопитство към образите, които съм създал. Това вече е тържество. Там, сред антични предмети и гръцки мраморни скулптури, са моите картини, в които съм се опитал да увековеча безкрая, вечността на движението на морето. Да претворя стихията на водата, която ме плени още когато бях дете. Но преди да премина към този мой любовен роман с водата, трябва да разкажа също и за себе си, за моите родители и времето, в което израснах. Изобщо да обясня, откъде се взех аз. В началото на ХІХ век родният ми град Феодосия, разположен на Кримския полуостров, не е нищо повече от село, населено от 350 човека. Старият блясък на града е изгубен, но в края на първото десетилетие на века заради предприемчивия дух на руския император, а после и цар на Полша и велик княз на Финландия, наследникът на императрица Екатерина ІІ Велика – Александър I Павлович Благословения, селището започва да възкръсва от пепелта. Към това мъртвешко място започват да прииждат търговци и занаятчии, на които владетелят обещава, че установят ли се тук, ще получат големи данъчни облекчения. Сред първата голяма вълна от странници, които се заселват във Феодосия, е и моят баща – Кеворк Айвазовски. Застаряващ арменец, чиято на младини катранено черна коса вече е посивяла. Бръчките са превзели лицето му, а погледът му бавно започва да помътнява, но не и разумът – знае шест езика. Израснал е в Полша в семейството на търговец и сам той поема по нелекия път на семейния бизнес, което го превръща в пътешественик. Заради търговските дела и странстването от град в град остава незадомен. До момента, в който не пристига във Феодосия. Тук в подножието на величествения силует на Таврическите планини, на които от скоро казват Кримски, баща ми съгражда за първи път малък скромен дом в покрайнините на града. В светлата част на деня той е на пристанището, където прекупува стока, която после разпространява в околните селища. Вечерите се шмугва в някоя от многобройните кръчми, където е пълно с моряци и капитани, пътници от различни краища на света. В една от тях съзира и своята първа и единствена голяма любов. Дъщерята на кръчмаря – Хрипсиме, в чиито жили също тече арменска кръв. Смугла красавица, с гъсти черни коси, която е с 13 години по-млада от баща ми. След няколкомесечен любовен романс и дълги разговори на баща ми с родителите на мама най-сетне те се вричат един на друг. «Когато взех майка ти, тя беше леко грозновато момиче, но след като роди за първи път, разцъфна като планинско цвете», разказваше ми след години татко. Мама имаше своя гледна точка: «Баща ти беше вече на 40 години, но беше започнал да прилича на старец. Ала когато се влюби в мен, сякаш се подмлади с десетилетие. Или аз просто бях прекалено влюбена…». През 1812 г., когато младият френски монарх Наполеон Бонапарт нахлува на територията на Руската империя, секва рязко търговският обмен във Феодосия. През същата година градът е окупиран и от чумна епидемия. А в семейството ми вече са се родили две деца. В едно от писмата, съхранени днес, може да се види ужасът, който ги е връхлетял. Мама пише до сестра си в Москва, че Феодосия се е превърнала в гробище. Техните близки и приятели умират един след друг и самите те очакват със страх чумата да прекрачи и техния къщен праг, където все още крехките тела на двете им отрочета се борят за живот. Като по чудо обаче смъртта не идва, а обяснението, което гордо дава баща ми, гласи: «Добре, че не послушах майка ти! Тя искаше да си купим дом в центъра. Но ето, че моята схлупена барака в края на града, отвъд сърцето на чумната епидемия, ни спаси». Но семейството не е спасено от тежката финансова криза. Търговското бюро на баща ми фалира, затова пък уменията на майка ми да бродира ги спасява от глад. Дори баща ми с огрубелите си ръце се научава да й помага и нощем двамата, сведени над огъня в огнището, шиели дантели, които някакъв френски търговец изкупува от тях на добра цена. Докато шият, не предполагат, че в коша до тях, където кротко спи първородният им син Гавриил, всъщност от това малко същество по-късно ще израсне един бъдещ арменски свещеник, учен и полиглот. Но нека първо ви разкажа за собственото си раждане. Аз съм се появил на бял свят на 17 юли 1817 г. Бил горещ ден. Тъкмо при залез слънце, докато мама и тате се разхождат с брат ми и сестра ми край брега на морето и чайки раздират с полета си синевата на небето, започват родилните болки. Там, сред пясъка на брега, сред насъбрала се тълпа, с помощта на някаква си знахарка съм се появил аз. За тази знахарка после ми разказваха, че се била удавила, но всъщност май се била самоубила, скачайки от ръба на една скала в дълбоката морска паст. Докато мине раждането, звездите вече били обсипали небосвода, а от кръчмата в далечината се разнасяли пиянски моряшки песни и тропот от танци. В полунощ вече сме били у дома, а аз кротко съм притихнал в майчината гръд. Първите ми собствени спомени, които помня и до днес обаче, са от едва осемгодишен, когато заедно с тате Кеворк и брат ми Гавриил бяхме излезли рано от вкъщи и се бяхме запътили към брега на морето. Качихме се в старата лодка, където така се заплетох в мрежите, че паднах и едва не си счупих носа. Това беше първото ми влизане в морето за улов. Наоколо бе мрак и още помня как черната вода ме изплаши. Изглеждаше бездънна и имах усещането, че всеки момент може да ни погълне и да изчезнем завинаги. Чуваха се и други хорски гласове, на рибари, тръгнали като нас още преди изгрев, за да пробват късмета си и да наловят риба. Когато навлязохме навътре и брегът започна съвсем да изчезва зад гърбовете ни, на хоризонта изпълзя огненият диск на слънцето. Вълните монотонно се надбягваха, карайки лодката ни да се клатушка в техния ритъм. Мрежата беше спусната, а татко дъвчеше в унес любимия си тютюн. Когато слънцето съвсем изплува от изток и се издигна над водата, баща ми събра мрежата и започнахме да гребем отново към брега. Бяхме уловили достатъчно риба. Стъпвайки на кея, там ни чакаше мама с още куп деца, приятели от улицата, с които прекарвахме в игра времето си по улиците на Феодосия. Денят беше 17 юли, моят осми рожден ден. Бях наистина изненадан, слисан от случващото се. Мама ме обсипа с целувки, а за подарък получих малка играчка – платноходка. Една от кръчмите, която вечер се изпълваше с пияници, сега бе препълнена с деца, аромат на арменски сладки и сироп от вишни. Денят изтече неусетно, а когато вечерта се запътих с брат ми и сестрите ми към вкъщи, смехът ни беше смутен от странен господин и неговата дама, които бяха приседнали на една пейка край пътя. Тя, облечена в жълта лека рокля, а той – с рошава къдрава коса и с разкопчана и раздърпана ленена риза. Госпожата се обърна към него, посочи ме с пръст и се изкикоти: «Виж го този мургав хлапак как прилича на нашия син. Хей, ти, ела насам!». Незнайно защо се подчиних, а когато отидох до пейката, господинът ме ощипа по бузата и попита: «Как се казваш?». Стъписан се дръпнах назад и побягнах след другите, които ме бяха изоставили. Едва след години, когато постъпих в Художествената академия в Санкт Петербург, разбрах кой бе този господин, който така приветливо, но в моите тогавашни очи заплашително, ме бе ощипал по бузата. Това беше Александър Сергеевич Пушкин. Днес, от дистанцията на времето, оценявам тази среща като съдбоносна, защото вечерта на този паметен рожден ден, когато се прибрах у дома, цяла нощ не спах от вълнение и уплах от преживяното. А на следващото утро за първи път хванах молив и взрян в морската далечина, започнах да се опитвам да уловя света около мен на белия лист. За съжаление през идните две години домът ни бе налегнат от сянката на бедността. Парите все не достигаха, ние растяхме, а това изискваше все повече храна, съответно и средства. Усмивките по лицата започнаха да се явяват все по-рядко, а на тяхно място се бяха настанили изкривените от недоимъка устни. Единственото, което в тези дни ми доставяше някакво удоволствие, бе рисуването. Вече ходех на училище в арменската църква, където не трябваше да се плащат никакви такси, но времето, прекарвано там, беше по-скоро тежест за мен, особено извън ученето на арменски, латински и гръцки език. Всичко друго тогава мислех за загуба на време, а същото мисля и днес. Хартията в онези дни беше луксозна стока, което ме направи изключително изобретателен. Рисувах на морския пясък край брега, където в усамотение можех да прекарвам с часове. А когато започнах да овладявам ръката си, да подчинявам линиите и щриха, реших, че мога да започна да работя в мащаб. Тази моя тогавашна самонадеяност обаче впечатли целия град. Без разрешението на мама и татко една нощ излязох и с въглена от огнището се осмелих да изрисувам цялата, гледаща към улицата фасада на скромния ни дом. Когато на сутринта баща ми видя пакостта, бе готов да се кара с мен, но го спряха усмивките на хората, които минаваха покрай дома. Те не само харесаха направеното от мен, но имаше и двама, които пожелаха да изрисувам отвън и техните къщи. Така за три месеца реших проблема с липсата на хартия за рисуване, а улицата, на която живеех, се превърна в своеобразна временна картинна галерия, която с идването на дъжда беше отмита. Градската управа скоро дочу за мен и реши, че може да ми помогне. Организира благотворителна акция, с която да бъдат събрани пари и да ме изпратят да уча рисуване в Санкт Петербург. През август 1833 г. на 16 години след няколкоседмично пътуване с една каруца се оказах в огромния и изпълнен с хора имперски град. Пристигнах сам.
В залата в галерия Уфици, докато съзерцавам автопортрета на Иван Айвазовски, нахлу въоръжена охрана, която учтиво ме помоли да я последвам. Подчиних се. Имаше половинчасов разпит защо толкова дълго съм останал пред картината. Иззеха документите ми за самоличност, а след проверката им и няколко телефонни разговора на италиански, от които разбрах само споменаването на името си и продиктуването на номера на личната ми карта, ме пуснаха, но с молба да доразгледам останалата част от експозицията в галерията и да се ориентирам към излизане от сградата. Взех си раницата от гардеробното отделение и излязох от галерията. Навън продължаваше да вали. Метнах дъждобрана си и се отправих към железопътната гара. По пътя се шмугнах в една книжарница, от която купих няколко сувенира, както и една книга за историята на Флоренция и династията на Медичите. Люлката на Ренесанса остана зад гърба ми. Оставаха и улиците, и площадите, които сега, макар и пусти, все още като че ли пазеха спомена за случилото се през вековете. Електрическият влак потегли напред. Напред към Вечния град. Рим. И докато прекрасните пинии започнаха да се размазват в невъзможни за рисуване силуети от багри, а дъждовните капки да се разтичат по стъклата, пред очите ми отново изплува ликът на художника от Крим. Денят беше 21 август. Не го помня, записал съм го в дневника си. Бях стипендиант на Кабинета на Негово Имперско Величество, заради което ония, които знаеха тази малка подробност, ме гледаха с необяснимо за мен самия уважение. Един хлапак от Феодосия просто иска да стане художник, какво толкова? Тогава се изправих пред сградата на Художествената академия и това беше наистина зашеметяващо. Централната й фасада е обърната към крайбрежната улица на Василиевския остров. А портикът с купол е така построен, за да се вижда отдалече. Това е куполът, под който се намира аулата на академията. Едно пространство, в което щях да се трудя през следващите години така усилено не само за да докажа на себе си, че мога да бъда художник, но и за да оправдая очакванията на родителите си, чийто дом с моето напускане съвсем опустя. Две от сестрите ми вече се бяха задомили, а брат ми, ах, брат ми Гавриил, за когото обещах да разкажа преди, беше се отправил по една от най-стръмните пътеки – тази на светостта. Тук може би е добре да ви разкажа за него, преди да ви отведа в моите художнически лутаници из Невски проспект, из малките улици на столицата, в мрачните води на Нева. Брат ми, както и аз самият, получи основното си образование в арменската църква във Феодосия. Още на 13 години по настояване на местния свещеник го отпратиха в Карасубазар (днешен Белогорск), където да стане ученик на Минас Медичи, филолог, историк, музикант, в онези години един от най-добрите педагози, поставящи особен акцент върху религиозната култура и работата с древни арменски ръкописи. Знание, към което брат ми разви страст още във Феодосия. Така заради отличния му успех настоятелството на нашата църква го отпрати, а това прекъсна връзката между нас за повече от десетилетие. Едно десетилетие, в което Гавриил не само е сред най-добрите ученици на Медичи, но е и сред малцината от Крим, които имат шанса да постъпят като послушници в арменско-католическия манастир на остров Св. Лазар край Венеция. През 1830 г. той прие монашески сан, а четири години по-късно бе удостоен със званието магистър по богословие, а сетне защити и званието професор. Той допринесе изключително много за заздравяването на крехките устои на арменската църковна община във все по-развиващия се европейски свят, но за съжаление динамичният живот го отне от света през 1880 г. Не знам дали някога някой ще признае заслугите му, но отдадеността му на свещеническите дела го принуди да се отдели от семейството, което всички ние преживяхме трудно. И до днес няма никога да си простя, че не можах да го задържа на стола, за да му направя един портрет, какъвто той заслужава. Дори когато му гостувах в манастира в Италия през 40-те години. Винаги си мислех: «Има време, някой ден ще го накарам да ми позира». Така и не успях. Изключвам портрета, който създадох по снимка, и то след кончината му. Не портрет, а некролог. И така, докато брат ми вече се бе отдал на служене на Бога, аз се готвих да се превърна в художник, който да увековечава творенията на същия този Бог. Сега тук, в Петербург, образованието ми беше най-важното. По цял ден стоях в ателието и рисувах, вечер, особено в зимите, когато лепкавият мрак застелеше улиците на града, се свирах в малката си таванска стая и се взирах в страниците на учебниците по анатомия, химия, технология, върху които подскачаше светлината на запалената свещ. Уморен в ранните часове на новия ден, духвах пламъка и се опитвах да се огледам в тъмнината отвън. Именно в тези нощи започнах да осъзнавам собствената си самота. Нямах приятели, а малцината, с които общувах, бяха просто познати, не можеха да запълнят отсъствието на приятелства. Тогава не си давах сметка, но днес, когато вече съм на 82 години, разбирам, че именно тези години в академията ме превърнаха в самотник. Тогава, дали заради близката раздяла със семейството ми, от което получавах само по някое друго писмо годишно, дали заради прекаленото си самовглъбяване и амбиция да успея в подетото начинание, се научих да плача. Ах, как не му отива на един млад мъж да плаче, но знаете ли как пречистват сълзите! В тези дни започнах да правя нещо, което никога не съм признавал досега, но днес, когато отново седя край прозореца, макар и женен, макар и баща на четири прекрасни дъщери, ала отново със стичащи се сълзи по грубите необръснати бузи, мога да си го призная – започнах да пиша сам до себе си писма. За да си доказвам, че не съм сам, че ме има и съм жив. Не, това не бе наивен романтичен младежки акт. Това бе отчаян жест, който ми помагаше да оцелея в самотуването си. От варосаните стени на таванското ми жилище ме гледаха десетки лица, опити за портрети, но те не ме правеха по-малко сам. Напротив, с мълчанието си задълбочаваха кризата на отсъствието. А когато утрото настъпеше, измивах очите, навличах дрехите и отново се отправях към ателието в академията. Усиленият ми труд, зад който като мрачна сянка се изправяше силуетът на самотата, беше възнаграден. Пейзажите ми «Поглед към брега на морето в близост до Санкт Петербург» и «Изследване на въздуха над морето» ми донесоха сребърен медал, а това ме отведе и до асистентското място при французина Филип Танер, тогава професор по живопис в академията. Ниско, сприхаво същество, с мустак, нахален поглед и вечно зализана по френска мода мазна коса, което крещеше като обезумяло по студентите, по мен не викаше, но правеше всякакви опити да потисне и възпрепятства работата ми. Тук, в Петербург, той минаваше за един от най-добрите морски пейзажисти, в чиито картини публиката можеше да види бушуващата водна стихия. Стихия, която бушуваше и между нас двамата. Дали защото съзнаваше бързия ми напредък в маринистичното изкуство, дали заради някакви по-лични причини – разказваха, че обичал младите момченца да го посещават след часовете в дома му, или заради нещо друго, не знам, но веднъж се разрази люта разпра. Въпреки забраните му да рисувам извън ателието самостоятелно аз го правех, а на годишната изложба на академията през 1837 г. показах създаденото от мен. Не аз, а критиката оцени качеството на моята работа по-високо от неговата. Тогава тази френска кокона писа лично до император Николай I Павлович и така с указ от императора картините ми бяха позорно свалени от изложбата. А с това приключи и обучението ми в академията. Дипломирах се с отличие и получих златен медал. Исках да напусна този град, да се върна назад към Феодосия, надявайки се, че тук, в бащиния дом, отново ще мога да се върна към живота отвъд самотата. И ето, че в ноемврийското утро на 23-тия ден на месеца се оказах у дома с купища картини, куфар с материали и с усмивка на лице.
Влакът навлезе на перона на римската гара с пронизващ ушите звук. Всички бързаха да слязат, а когато купето опустя, и аз се отправих към изхода. Преметнах раницата през гърба си и смело се шмугнах в тълпата от хора. Настаних се в резервираната хотелска стая, оставих багажа си и излязох, за да се разтворя в непознатото множество и да достигна до вила Боргезе, където в 19:00 часа трябваше да се срещна с колежка, историк на изкуството – Кристина Спаци, която е и организатор на редица търгове в Рим. След едночасов преход бях на уреченото място. Кристина, руса старица със съсухрено от възрастта лице, но с искрящ поглед, ме посрещна и ме поведе с думите: „Нека първо да видим няколко неща в галерията, а после ще отидем в ателието ми, то е съвсем наблизо”. Потопихме се в залите на галерия Боргезе, а там, в зала ІV, сред множество от ококорени очи се извисяваше едно от най-колосалните по изяществото си скулптурни творения в историята на човечеството – „Похищението на Прозерпина”, на майстора на мрамора Джовани Лоренцо Бернини. Всички щракаха с фотоапаратите си, опитвайки се да увековечат срещата си с това ваяние, наместо да се вгледат в съвършенството му. Кристина ме погледна и тъжно се усмихна: „Знаеш ли, половината от изправилите се край тази скулптура даже не знаят какво илюстрира тя. Всички са така пленени от мрамора, че считат всякакво друго знание за излишно”. Кимнах в съгласие, а сетне последвах домакинята си. Напуснахме вилата, а по пътя госпожа Спаци ми обясни, че пожелала да видим творбата на Бернини, защото в ателието й имало една работа, която по съвършенство може да се мери единствено с нея. Ателието на Кристина Спаци представляваше огромен апартамент, който приличаше по-скоро на галерия, отколкото на ателие. Стените бяха покрити с живописни творби, а в центъра на приемния салон се издигаше прекрасна антична пластика от бронз, непозната за мен до този момент. Няколко минути по-късно тя ме поведе към съседното помещение, където бяха складирани произведенията, които трябва да бъдат изведени на търг след няколко месеца. Ренесансови творби, работи на късни фламандски майстори, картини на Моне, Дали, Жорж Брак и пр. И там сред целия този хаос от образи на една от стените беше окачено платно с образа на бедстващ сред морската стихия кораб. „Ето, за това ти говорих. Никой никога не е рисувал така пяната на вълните, мрака на водата, така както никой не е в състояние да сътвори човешката плът от мрамор, както го е сторил Бернини”. Да, това беше платно на Иван Айвазовски. От няколко години почти няма голям търг, на който да не се появяват негови творби. Произведенията му се продават на нечувани за художници от изток суми, като през 2004 г. градският му пейзаж „Исакиевският събор в зимен ден” се продаде за 1,9 милиона долара, а три години по-късно „Американски кораби край Гибралтар” беше откупена за 2,71 милиона паунда, което надвишава почти четири пъти първоначално дадената оценка на картината. И сега аз седях, изправен пред едно платно с размери 160 х 210 см, на което не само се четеше подписът на художника, но и точната дата, на която то е създадено – 17 декември 1837 г., тоест броени дни след завръщането му във Феодосия.
Сега Феодосия беше студена. У дома ме очакваха старият ми баща и мама, чиито коси времето не беше пощадило и беше покрило със сивкави кичури. След толкова много години отново бях край семейното огнище, в което хвърленото дърво тлееше и пръскаше светлина и топлина наоколо. Тук всичко течеше постарому. Времето беше застинало, само сезоните се меняха и лицата на хората. В следващите дни се отдадох на почивка. Разхождах се дълго по пустия бряг на морето. Стъпките ми оставяха отпечатъци по замръзналия пясък. В града никой не можеше да ме познае и гледаха на мен като на някакъв странник, който с часове седи, взрян в студа на морето. Спомените се връщаха бавно, а с тях и този за онзи мой осми рожден ден, за чудния улов във водата, за странната среща на пейката с господин Пушкин, с когото се запознах и в Петербург, и който откупи една моя картина. Беше странна преживелица. Неговата съпруга ме разпозна и ми подсказа, че вече веднъж сме се срещали. Но сега вече Пушкин е мъртъв. Малко преди скандала с професор Филип Танер и императора, които свалиха моите картини от изложбата, той си отиде, а след него остана само словото му. И онзи стих:
А пък разкоша, големството,
живота ми опротивял,
успехите ми в обществото
и модния си дом без жал
бих дал само да попадна
от суетата маскарадна,
от тоя блясък, шум и чад
у нас, в моминския си свят,
със парка, с книгите на Таня
и с пейката, където аз
за първи път се срещнах с вас,
и с гроба прост на свойта няня,
която кротко спи в пръстта
под кръст и сенчести листа.
В тези дни на завръщане във Феодосия не ми оставаше нищо друго, освен да рисувам. Опънах платното, сглобих си статив и загледан в мрачния шепот на морето, създадох редица платна, в които и до днес водата сякаш продължава да се движи, за да припомня тази божествена стихия. Да, морето е стихия. То едновременно те приканва и плаши. Тогава вече знаех, че именно то ще е моят най-верен спътник. Че именно то ще ме отвежда от Феодосия и ще ме връща към нея. На 17 декември 1837 г. завърших първото си платно от цикъла, който сътворих през идните три месеца. Цикъл от картини, които припомниха на жителите на това прекрасно кримско градче кой съм аз. Припомниха за художника от семейството на търговеца Айвазовски, който, когато беше дете и нямаше пари за хартия, рисуваше по белосаните фасади на къщите. Този цикъл ме отведе и в компанията на няколко генерала като Михаил Лазарев, Павел Нахимов и Владимир Корнилов. По-късно благодарение на тях бях привлечен за работа към военното министерство. Там ме назначиха за официален художник за морски и крайбрежни сцени и морски битки на руския флот, които днес са част от колекциите на редица музеи в Русия и по света. Благодарение на картините ми светът може да си представи Кримската война и редица бойни действия на Османската и Руската империя. Тези батални композиции за мен не бяха просто работа, средство за препитание, а нещо много повече. Те бяха възможност да илюстрирам безумието на човека, възправил се срещу човека, на фона на необятната смазваща сила на морето. Това не са документални разкази, а поетичен опит да възпея Бог и творението му, което, макар и преживяло своето грехопадение, продължава да се бори със Създателя. И в това има нещо изключително красиво. Изключително човешко.
В началото на 50-те години на века аз вече бях Иван Айвазовски – художникът от Феодосия, поетът на багрите от Крим, когото познават не само в имперска Русия, но и в цяла Европа. Пътувах често на запад, където подреждах изложби, преподавах по няколко месеца в различни академии по изобразително изкуство. Общувах с гигантите на ХІХ век, а сред моите своеобразни последователи беше дори самият Йожен Дьолакроа. Не пиша всичко това, за да се хваля, още повече, за да изтъквам огромните си заслуги. Времето е най-добрият съдник. Когато се спомина, то ще покаже дали сътвореното от мен е имало смисъл. Казвам всичко това, защото дори да имаш всички почести и звания на света, дори всички да те посрещат и изпращат с уважение и любов, това не е гаранция за собственото ти щастие. Заобиколен от хора, аз продължавах да се чувствам сам. Все по-самотен. Знам, че е необяснимо, но човек е същество, което, ако потегли по пътечката на твореца – без значение дали тази на писателя, художника или музиканта, просто се обрича на самота. Не ми вярвате? Слушайте тогава…
След срещата ми с госпожа Кристина Спаци в ателието й до галерия Боргезе се върнах пеша до хотела. Минаваше полунощ. Криволичех по алеите на парковете, стъпвах тихо из малките улички на града. Оглеждах се в локвите, за да фокусирам някой застинал в тях купол на църква или силует на стара сграда. Така се оказах на Пиаца Навона, където срещу мен се разкри Фонтанът на мавъра. Тази забележителност се е появила в Рим през 1574 г. и е създадена по проект на италианския художник и архитект Джакомо делла Порта, онзи същият, който съвместно с Микеланджело изгражда купола на базиликата „Св. Петър” във Ватикана. През 1651 г. по каприз на една дама папа Инокентий Х възлага поръчка на Бернини да сложи допълнителна фигура в центъра на фонтана – тази на мавъра, пред който сега аз виждам млада влюбена двойка да се кикоти. Отминавам. На следващата сутрин летя за София.
Слушайте тогава… Дори и любовта в живота ми не успя да ме отърве от прегръдката на самотата. Да, дори и любовта. Срещнах я за първи път в Рим, в града, където по това време преподаваше художникът и мой приятел Карл Брюлов. Беше април 1840 г., а може и 1841 г. да е било. Не помня вече. Вечният град беше изпълнен с хорска гълчава и смях. Там, под купола на базиликата «Св. Петър», видях Алба. Млада, красива италианка, която бе паднала на колене за молитва. Дългите й руси коси, сплетените в молитвен жест нежни пръсти на ръцете, отправените към олтара светлосини очи, ме покосиха. Тогава си помислих, че това е нещо мимолетно. Бях изпитвал подобни трепети на сърцето и преди. Но този път се оказа различно. През следващите дни не можех да спя заради лика й, който виждах навсякъде. Измина месец в това мое трескаво състояние, но вечерта, когато в Римската академия за изящни изкуства открих своята скромна самостоятелна изложба, я видях отново. Този път не пропуснах възможността да се запозная с нея. Алба беше дъщеря на някакъв си професор по перспектива от академията. 27-годишна, разглезена дама, която не пропуска възможността да пристъпи в света на изкуството. Свръхрелигиозна, което беше правопропорционално на влюбчивостта й. С нея изживях първия си голям романс, който приключи така неочаквано, както беше и започнал. През следващите години бях в обятията на какви ли не жени – балерина от Париж, писателка от Лондон, проститутка от Берлин. Нито една от тях обаче не се оказа жената на Айвазовски. Когато странстването ми из Европа приключи, се завърнах отново във Феодосия, където бях взел решение да се установя за постоянно и да устроя свое собствено ателие. Галерия дори. Сторих го. Животът бавно беше започнал да ми отнема близки и роднини. Баща ми, две от сестрите ми, приятели, учители. А аз вече бях на 31 години. Тогава във Феодосия пристигна красива англичанка, която един от местните богати търговци беше наел за гувернантка на многолюдното му семейство. Джулия Грейвс е някак аристократично грозновата, дъщеря на лекар, но изискана и интелигентна жена, която само за няколко седмици ме оплете в чаршафите си. Амбициозна жена, с която взех решение да свържа живота си само два месеца след запознанството ни. Добре, че го направих, защото се оказа, че вече е бременна. Живях с Джулия 12 години. В дома ни във Феодосия проплакаха четири момичета. С тях плаках и аз, защото, въпреки че имах до себе си жена, въпреки че ставах баща, знаех, че не съм обичан. Джулия се беше вкопчила в моята известност, беше щастлива съпруга на международно признат творец, когото изнудваше всеки ден да напусне Крим и да се установим в бляскавия и помпозен Санкт Петербург. След 12-годишно изтезание, примесено с кратки мигове на истинско семейно щастие, ние се разделихме. До 1882 г. не се поддавах на чувствата на сърцето си и предпочитах да остана сам. През ателието ми преминаваха модели, красиви и грозни, умни и глуповати дами, с част от които, не крия, съм имал мимолетни залитания, които бързо приключваха. Но с всяка една от тях самотата се увеличаваше. Онова, което ме спасяваше от умопомрачението, бе рисуването. Странно е, но следващата си голяма любов, а май и последна, срещнах на гробището. На погребението на един приятел, търговец. Неговата ридаеща съпруга с арменски корен още на втората седмица след траурната церемония вече бе у дома. Анна Бурназян и до днес е единствената жена, която чувствам, че ме разбира. Това не изключва нападките й, че морските пейзажи, които рисувам, са много по-вълнуващи за мен, отколкото самата тя. Истината беше такава. Анна също никога не успя да ме заобича. Това беше едни брак по споразумение за съжителство и балансирано разбирателство. Аз й бях необходим, защото тя беше самотна вдовица. На мен тя ми беше нужна като спътник, който да ме следва в помпозните тържества, на които трябваше да присъствам, ако исках да печеля от изкуството, което създавам.
Някъде в тези години Чехов, който не веднъж гостуваше у дома, беше написал: «Айвазовски е здрав и сърдечен възрастен човек, около седемдесет и пет годишен, който изглежда като незначителен арменец и свещеник; изпълнен е с чувство за собствената си важност, има меки ръце и се ръкува като генерал. Не е много весел, но е сложна личност, която заслужава по-нататъшно изучаване. В него са съчетани генерал, свещеник, артист, арменец, местен стар селянин и Отело». Да, бях всичко това в едно и никой не знаеше това по-добре от мен самия. Заобиколен от хора и слава, но все по-самотен. Окичен с ордени и медали, но все по-опустошен в сърцето. Само картините ми продължаваха да се изпълват със сила и да придобиват все по-съвършен, все по-чудовищен образ. Сега, когато стоя на прага и знам, че скоро смъртта ще ме споходи, имам чувството, че изкуството, което напира да намери изява през личността на истинския творец, е нещо живо, нещо, даденото ти свише, над което нито сърцето, нито разумът ти може да има контрол. То обладава, изпива, изсмуква всяка твоя човешка потребност, за да те превърне в самотник, който да му се отдаде напълно. Изкуството е жестокост, над която човекът няма контрол. Цял живот се опитвах да се отърва от него. Цял живот вярвах, че ако не днес, то утре ще срещна любовта. Мнозина поети казват, че са я открили и именно тогава са написали най-красивите си стихове. Лъжа е. Изкуството не търпи любовта. Изкуството изисква себеотрицание, безпощадност, самота. Ето, дори днес, когато изпод изнурените ми ръце са излезли почти шест хиляди картини, изкуството не ми дава мира. Изправил съм се пред поредното платно и полагам с ударите на четката цветовете, които да зазвучат в единна хармония и да уловят играта на светлината в пенливите вълни на морето срещу ми. А там, от ъгъла на стаята, притихнала, ме съзерцава Анна, очакваща просто да прошепна: «Обичам те!». Но способен ли съм на това?
Прибирането ми в София е разочароващо. Тук снегът все още не си е отишъл. И ето, че когато осем години по-късно се връщам към историята на Иван Айвазовски, играта на случайности продължава. По електронната си поща получавам съобщение, че на 29 юли 2016 г. в Третяковската галерия се открива мащабна експозиция по повод 200 години от рождението на художника, в която ще бъдат включени повече от 100 живописни платна и 50 рисунки на твореца. Там е и последната негова картина, пейзажът от Феодосия, по който започва да работи няколко дни преди да си отиде завинаги на 19 април 1900 г. на 82-годишна възраст. Картината, която никога не довършва. Там са и едни от най-знаковите платна на Айвазовски – „Дъга” (1873), „Черно море” (1881), „Деветата вълна” (1850). Там ще се стекат хиляди, за да се докоснат до творческия свят на художника, свят, в който способността да обичаш е задушена напълно от творческия гений. Свят, в който Иван Айвазовски цял живот търси любовта и щастието, онези така изконни човешки потребности, но никога не открива.