Или как президентът си спаси прическата и ще спаси света

Ако днешната световна политика ви озадачава, изучете стилистиката на американския кеч. Тръмп отказва да стисне ръката на Меркел? Видял го е от кеча. Тръмп ужким се възхищава от Путин, а му забива нож в гърба? И това е от кеча. Заплашва Северна Корея с огън и жупел, а всъщност притиска Китай? Пак от там. Кечът е в душата на Тръмп. В разгара на лятото един зевзек пусна в мрежата клип, в който американският президент събаря на земята и яко налага някакъв костюмар, чиято глава е заменена с логото на CNN. Телевизията веднага го обвини, че призовава за насилие срещу журналистите. После обаче се разбра, че това е работа на независим шегаджия, при това добре познат на CNN. Видеото взел от една сценична изява на Тръмп, а жертвата му е Винс Макмеън, кралят на американския кеч. Винс е също милиардер и велик шоумен, може би най-великият. Под неговото творческо ръководство кечът напълно скъса с реалността. Сега той е модерното превъплъщение на античния гръцки театър, на италианската комедия дел арте, а може би и на класическата италианска опера. Ако Ленин бе жив, щеше да се произнесе: „От всички изкуства за нас най-важен е кечът”. Макар и да не е професионален кечист, Тръмп е дал нещо на това изкуство, щом портретът му виси в Пантеона на славата наред с портретите на Скалата, Гробаря, Трите Хикса, Хълк Хоган, Кейн и другите супергерои. Когато в края на миналия век вдига огромно казино в Атлантик Сити, той дава залата му за проявите на най-голямата кеч организация WWE (Световно рестлинг представление). От тогава собственикът на WWE Винс Макмеън става негов близък приятел и същевременно негов сценичен враг. За пръв път Тръмп излиза на ринга през 2004 г., за да даде пред пълната зала интервю на Джеси Вентура, друг знаменит кечист и бивш губернатор на щата Минесота. В онзи момент Вентура се кани да се кандидатира за президент, а Тръмп му обещава пълна подкрепа. Коментаторите край ринга, които играят ролята на атинския хор, мощно припяват: „Ако Вентура е президент, Тръмп трябва да е вицепрезидент!”. „Аз смятам, че ни трябва кечист в Белия дом през 2008 година!”, крещи Вентура към възбудената тълпа и тя изпада в оргазъм, а Тръмп ръкопляска и тръска оранжева грива. Уви, Вентура се отказва от надпреварата и се отдава на писателство. Но Тръмп не се отказва нито от ринга, нито от президентската мечта. През 2006 г. актрисата Роузи О’Донъл го напада, че прецакал истинската победителка в конкурса за красота. Тръмп, естествено, й отвръща подобаващо и накрая конфликтът между двамата се пресъздава в бой между кечистите на ринга в Атлантик Сити. Естествено, аватарът на Роузи яде як бой и унижение.

ДЪЖД ОТ ПАРИ И БИТКАТА НА МИЛИАРДЕРИТЕ

Стилът на Тръмп и в кеча, и в политиката е пъстра смесица от пародия и преувеличение.

През 2007 г. той отново се качва на ринга, за да разиграе епичен скандал с Винс Макмеън. „Ти твърдиш, че даваш на своите зрители каквото искат. Обаче ето как трябва да покажеш, че ги уважаваш!”, провиква се Тръмп и в този момент от покрива на залата руква дъжд от доларови банкноти. Някои от тях се оказват истински. С това започва театралната крамола между двамата милиардери. Тя се разрешава с двубой, в който те залагат прическите си – който загуби, ще бъде остриган нула номер. Представяте ли си Тръмп кубе? За съжаление двамата не влизат в битката лично, а чрез свои представители. Стегнатият и мускулест негър Боб Лашли, човекът на Тръмп, успява да надвие татуирания от горе до долу разплут дебелак Грамадата и ето, че идва моментът Макмеън да се прости с прическата си. Той се опитва да избяга, но е заловен от рефера Стив Остин, наричан още Ледения (Stone Cold). Лично Тръмп работи с машинката. Но накрая той самият е тръшнат на земята от Стив Остин с любимата му хватка стънър (зашеметител). Този сюжет е разгърнат в няколко епизода и те могат да се видят в YouTube. Ето линка към сценката, в която двамата милиардери представят бойците си и подписват договор, залагайки си прическите: https://www.youtube.com/ watch?v=vVeVcVBW_CE. Високите интелектуалци, които избягват кеча, трудно разбират Тръмп. Но простите бачкери, за които кечът е най-великото изживяване, го разбират чудесно. Кечът е изкуство, а изкуството е многозначно, то поддържа едновременно няколко смислови равнища и никога не ни казва кое е истинското. В кеча винаги се говори високопарно и обратите в сюжета прииждат изненадващо като в готическите романи. Напълно нормално е двама да се побратимят и после веднага да се сбият. Вчера Тръмп се възхищаваше от Путин, а днес Путин вече горчиво съжалява за Обама. Вчера Тръмп щеше веднага да изтегли войските от Афганистан, днес ще ги държи още 100 години, докато демокрацията не стъпи на краката си.

ФИЛОСОФСКИ ОСНОВИ НА КЕЧА

Великият френски мислител Ролан Барт посвещава на кеча цяло есе в своя сборник „Митологии”, публикуван в далечната 1957 година. По онова време някои още вярват, че в кеча има известни останки от истински спорт. Според Барт обаче кечът е спектакъл, по-точно „спектакъл на ексцеса”, т.е. на прекаляването винаги и във всичко. Но публиката го харесва точно затова, че в него няма нищо истинско. Точно това го прави спектакъл. „Това, което се представя пред публиката, е великият спектакъл на Страданието, Поражението и Справедливостта. Кечистът, който страда, хванат в жестока хватка (ключ на ръката, извит крак), ни предлага преувеличен портрет на Страданието; подобно на примитивната Пиета той показва на всички да видят лицето му, неестествено изкривено в нетърпима болка”, пише Барт. В стилистиката на кеча не може да има сдържаност, защото това противоречи на умишлената показност на Спектакъла. „Затова всички действия, които причиняват страдание, са особено драматични, подобно на жеста на илюзиониста, който си показва открито картите на публиката”, подчертава Барт. Но в основата на кеча е хипертрофираната идея за Справедливостта, митът за „разплатата”. „Накарай го да плати, накарай го да плати!”, крещи публиката, когато Добрият кечист притисне Лошия в мъчителна хватка. По същия начин колкото пъти Тръмп спомене Хилъри на своите митинги, тя избухва в скандиране: „Вкарай я зад решетките! Вкарай я зад решетките!” (Lock her up!). Достатъчно е само да покаже пръст и публиката знае какво да скандира. Ако само изпусне думата „стена”, множеството веднага подхваща: „Построй стената! Построй стената!”. Героите в това изкуство се делят на два основни вида – „симпатягата” (babyface) и „гаднярът” (heel). Симпатягата в повечето случаи е рус и има стройна мускулеста фигура. Гаднярът обикновено е брюнет и дебел, макар че има изключения. Обикновено той въплъщава това, което обикновеният човек ненавижда. Понякога гаднярът е банкер, друг път държавен чиновник, а друг път зъболекар. По време на Втората световна война и след това любимият гадняр говори с немски акцент. По време на Студената война той, естествено, е руснак. Но без гадняр кечът е като налъм без каишката. Затова българинът Мирослав Берняшев приема сценичния образ на руснака Александър Русев. Със своите 140 килограма и черна брада той идеално се вписва. Дошъл е, за да натрие носа на американците и да възвеличи Путин. Публиката чудесно усеща художествената измислица, но дълбоко възмутена, скача на крака и крещи: „Ю-ес-ей! Ю-есей! Ю-ес-ей!”. Ако Берняшев бе излязъл на сцената като българин, в каква роля щеше да се впише? В никаква. Ние сме скромна нация, която никого не заплашва. Задният ни крак е още в соца, предният – в НАТО. Ни риба, ни рак. Неизвестно защо, но Русев започна да излиза от ролята на руснак и дори проговори на родния си език. Дръпва гневна реч на английски, но накрая минава на чист български: „Няма тук какво да ми се отговаря, тука на всичките шъ ви таковам…”. Кой разбрал, разбрал. Когато излиза на сцената, в промоционалната музика звучи дрезгавият му глас на чист български: „Русев бие, Русев мачка!”. Партньорката в живота на Русев е сценичната му пиарка и мениджърка Лана. Двамата са като Красавицата и звяра. Тя е стройна перхидролка и за разлика от Русев може да възвеличае Путин на чист руски език. Родена е в САЩ, но баща й заминава за Латвия да работи като пастор, където Лана завършва балетното училище в Рига. После се връща в САЩ и работи като танцьорка и актриса, докато в един момент намира истинското си поприще в кеча. Дали любовта й с Русев е истинска или сценична, трудно е да кажем. Важното е, че това партньорство ги прави милионери. Най-актуалният злодей напоследък е приел прозвището Прогресивен либерал. Той влиза в ролята на интелектуалец от Североизтока, фен на Хилъри и Бърни Сандърс и радетел за мултикултурализма. Участва в представления само в южните щати, защото там най-люто мразят такива като него. Прогресивният либерал започва шоуто с лекция какви селяндури са домакините.

„Сега разбирам защо харесвате кънтри музиката. Тя е бавна, тъпа и отегчителна, точно както всеки един от вас!”, подхваща ги той.
„Уууууууууууууу”, отговаря тълпата.
„Вие трябва да бъдете препрограмирани. Вие винаги гласувате против собствените си интереси. Вие изпращате в Конгреса и в Белия дом хора, които няма с нищо да ви помогнат. Те няма да ви върнат работните места!”
„Ууууууууууу...”
„Знаете ли, аз мисля, че Бърни Сандърс ще бъде един прекрасен държавен секретар!”
„Уууууууууу...”
„Вашият Тръмп е просто един измамник…”

„Затвори си устата!”, крещи нажежена до червено тълпата, която копнее да види как този червей се гърчи и страда. Върху фланелката на Прогресивния либерал е омразният образ на Хилъри, а на задника му има магаре, символ на Демократическата партия. В щата Кентъки това го прави Хитлер. Истинският човек зад сценичния образ се казва Даниел Харнсбъргър и в миналото е бил брокер на недвижими имоти. Занимавал се покрай другото и с евтин рестлинг по читалища и физкултурни салони, но така и не успявал да разгневи достатъчно публиката. Един ден взема микрофона и казва: „Ако Тръмп спечели изборите, надявам се, че няма да изгради стена с Мексико. Надявам се, че ще я изгради около този град, така че никой от вас тук да не може да проникне сред населението на САЩ!”. Вбесена, аудиторията се изправя и започва да скандира „Тръмп! Тръмп! Тръмп!”. ТЕЖКИТЕ ВРЕМЕНА Тези монолози са по-важни от самата борба, защото те отварят кутията на силните емоции. Без тях това, което става на ринга, щеше да е отегчително. Един от великите монолози на кеча се нарича „Тежки времена” (Hard Times) и принадлежи на „симпатягата” Дъсти Роудс. Предисторията е, че в един момент Роудс е натупан яко от Рик Флеър (Момчето на природата) и Четирите конника, след което известно време отсъства от ринга да си ближе раните. Завръщайки се, той поема върху себе си мъките и страданията на американската работническа класа: „Той (Рик Флеър) вкара в тежки времена Дъсти Роудс и неговото семейство. Ти не знаеш какво е тежки времена, татенце (обръщение от блуза). Тежки времена са, когато текстилните работници в тази страна са без работа, а имат 4 или 5 деца и не могат да им купят храна. Тежки времена са, когато автомобилните работници са на улицата и не могат да се приберат вкъщи. Тежки времена са, когато мъжът работи на едно място трийсет години, трийсет години, и те му дават часовник, изритват му задника и му казват: „Хей, компютърът ти зае мястото, татенце” – това са тежките времена. Това са тежките времена! Рик Флеър, ти докара тежки времена на тази страна, като извади Дъсти Роудс от играта, това са тежките времена. И ние всички заедно преживяхме тежки времена и аз признавам, че не изглеждам като атлета, който трябва да бъда. Коремът ми е малко голям, задникът ми е малко голям, но, братко, аз съм лош! И те знаят, че съм лош!... Имаше двама лоши. Единият бе Джон Уейн и той е мъртъв, братко, а другият е тук пред вас. Световната титла в тежка категория принадлежи на такива като мен, Момче на природата. И аз сега протягам ръка към вас, аз искам вие, които гледате у дома сега, да знаете, че моята ръка докосва вашата ръка в това най-голямо човешко множество в това графство, в тази страна, в тази Вселена, в целия свят сега, протягам ръка заради любовта, която ми бе дадена и която аз сега ще ви отплатя. Защото аз ще бъда следващият световен шампион в тежката категория в тези тежки времена!”. 42 години са минали от този речитатив, но той още се помни, защото в него има страст, енергия и класова ненавист: „Детето на природата” Рик Флеър го играе аристократ. Както би казал Барт, този образ е „ексесивен”, т.е. по-едър от живота, като образа на работника и колхозничката, с който едно време започваха съветските филми.

ВЕЛИКИЯТ МАКМЕЪН И КЛУБ „ЦУНИ МИ ЗАДНИКА”

Най-големият и най-невероятен персонаж в американския кеч е споменатият в началото Винс Макмеън. Той е едновременно и актьор, и режисьор, и продуцент, и най-едрият бизнесмен в този бизнес. Би могъл да играе какъвто си иска образ, но е избрал да бъде страхлив, корумпиран, леко глуповат и неприятен костюмар. Често яде бой, но когато побеждава, винаги го постига с нечестни номера. Кечистите, на които той е работодател, редовно го ругаят и разобличават. Не могат да го търпят. За отмъщение той ги кара да се включат клуба „Цуни ми задника”. В противен случай – уволнение. Ритуалът включва истинско целуване на задник при свалени гащи. Друг път Винс инсценира собствената си смърт – влезе в един автомобил и автомобилът гръмна и изгоря. Дълго време минаваше за покойник, докато накрая не излезе от роля, за да отдаде почит на един наистина загинал кечист. Животът и кариерата на Винс е нещо като Декамерон, умножен по Кентърберийските разкази. Роден е през 1945 година в Северна Каролина. Баща му напуска семейството още докато е бебе, и Винс израства със серия от втори бащи. Не ги помни с добро. На младини страда от дислексия, т.е. затруднена способност да чете на глас и наум. Борейки се да превъзмогне това заболяване, той се научава да плямпа, както за световно. Среща биологическия си баща на 12 години. По това време Макмеън-старши е продуцент в кеча и момчето решава да тръгне по стъпките му. През 1968 г. завърша университет с бизнес диплома и започва първо като коментатор в борбите, постепенно се издига и става началник. След като наследява компанията, той няколко пъти я преобразува, уедрява и преименува, но в името й винаги е думата „световен”. Защото в кеча всичко трябва да е световно – и титлите, и излагациите. Под ръководството на Макмеън кечистите разиграват десетки сюжети на любов и омраза, приятелство и предателство, които завършват с наказание на ринга. В този безкраен сериал играе цялата му фамилия. Например в един момент на сцената се появява дъщеря му Стефани в ролята на „сладко и невинно дете”. Лошите кечисти от групата, наречена „Министерство на тъмнината”, я отвличат не веднъж, а два пъти. Първия път добрият кечист Кен Шамрок я намира в мазето на стадиона и я връща на баща й. Втория път Гробаря се опитва насила да се ожени за нея и за да не избяга, я държи вързана в бункера на „Министерството”. Велика драма, публиката тръпне в очакване. В последния момент я спасява Ледения Стив Остин, същият, който по-късно тръшва Тръмп със своя знаменит „зашеметител”. До този момент Остин и Макмеън са непримирими врагове, но сега се сдобряват, макар и за кратко. Междувременно Шейн, синът на Макмеън, слива своята Корпорация с лошото „Министерство на тъмнината” и отваря дълбок разлом във фамилията. Новата организация се нарича „Корпоративното министерство” и, естествено, тръгва срещу татко Винс. Но това е шоу в шоуто, защото скоро излиза наяве, че истинският кукловод зад „Корпоративното министерство” е самият Макмеън. В своя ламтеж за пари и власт той не се е посвенил да влезе в съюз с похитителите на дъщеря си. Възмутен от тези машинации, Остин отново става враг, а дъщерята Стефани и майка й Линда са така обидени, че прехвърлят на Остин 50 на сто от бизнеса на бащата. И така нататък и така нататък, сериалът си върви и до ден днешен. Колкото и да е странно, но извън сцената семейство Макмеън изглежда доста здраво, както и дружбата с Тръмп. Щом стана президент, Тръмп назначи Линда Макмеън за шеф на администрацията за малкия бизнес към президентството, нещо като шеф на комитет или държавна агенция у нас.

ДУХОВНА БЛИЗОСТ НА МАКМЕЪН С ТРЪМП. КИМ ЧЕН УН Е РОДЕН ЗА КЕЧА

Двамата милиардери имат доста сходни съдби. И Винс, и Доналд са наследили сравнително малък бизнес от бащите си и после са го направили огромен. Били са прости милионери, станали са милиардери. И двамата са завършили военно училище, явно бащите им са искали да ги вкарат в релсите. Което ще рече, че като деца са били големи калпазани. И двамата постоянно играят, преувеличават, превръщат всичко в пародия, във водевил и накрая в далавера. И двамата са въвлекли цялото си семейство в своя бизнес. За да разберете Тръмп, вижте Макмеън. Той хем играе себе си, хем някакъв друг, измислен човек. Нещо като лирическия герой в поезията. Естествено, че политическата върхушка не може да схване Тръмп. Лидерите на цивилизованите страни – също. Но според мен той намира идеален партньор в лицето на севернокорейския лидер Ким Чен Ун. Двамата така цветисто си отправят заплахи, че спокойно могат да се явят на ринга в „Разбиване”, облечени в шарено трико и с микрофони в ръцете. Смятате, че Ким е скучен бюрократ? А защо тогава все кани на гости Денис Родмън, най-екзотичния пънкар в баскетбола? Не, Ким не е сухар, той е пънкар по прическа и кечист под прическата. Ще речете, че трикото няма да му отива, доста е дебел. Но в кеча тлъстините са най-ценният атрибут на Гадняра. В споменатото по-горе есе Ролан Барт описва сценичния образ на кечиста Thauvin, който според мен би трябвало да се произнася „Това”. Ако греша, поправете ме. Мосю Това е много дебел петдесетгодишен тип, който още на пръв поглед предизвиква отвращение. Разбира се, играе гол до кръста. „Не само че грозотията му е използвана, за да означава низост, но в допълнение грозотията е изцяло събрана в едно особено отблъскващо качество, пребледнялото рухване на мъртвата плът”, пише Барт. Порицанието на тълпата не се дължи на нейната разумна преценка, а на дълбокото чувство. „Още от началото аз знам, че всички действия на Това, неговото коварство, жестокост и страхливост, ще потвърдят първоначалния образ на низост, който той ми създаде. Мога да разчитам на него да извърши интелигентно и до последния детайл всички жестове на аморфната низост и така да изпълни докрай образа на отвратителното копеле, копелето октопод.” „Копелето октопод”? Да, американският кеч плаче за такъв като Ким и сигурно скоро ще се сдобие с негово подобие. Сега разбираме защо Тръмп така държи на своята руса грива и постоянно я поддържа с бои и реки от Рогаин, лекарството, което обръщало оплешивяването. Русата грива е знакът на Симпатягата (бейби фейс). Тя е знакът, че президентът служи на силите на Доброто и се е вкопчил яко със Световното зло. И че накрая ще му направи „зашеметителя”. В днешната външна политика има предостатъчно международни правила, но напоследък никак не се спазват. Също като в кеча. Има и строги държавни граници, но те отдавна не се уважават. В кеча има ринг, ограден с въжета, но актьорите винаги излизат извън въжетата, събарят масата на коментаторите, млатят се със столове, бият рефера или реферът бие тях, от съблекалните изведнъж изниква на спринт някой разгневен другар на бития, нахвърля се и обръща боя на 180 градуса и така нататък, и така нататък, а накрая победата винаги е нечестна. И тъй като е нечестна, в следващия епизод трябва пак да се въздава справедливост. Не е ли така и в международната политика? Тя вече е по-живописна, неочаквана и невероятна от когато и да било, защото модерната политика е продължение на кеча с други средства.