Реална бойна сила представлява само Турция

Интервю на Антоанета Киселинчева с Петър Воденски, дипломат, бивш посланик на България в Турция, Молдова и Кипър, полковник от българското военно разузнаване.
Фотография: Антоанета Киселинчева

В последните дни стана съвсем ясно, че България се намира в сложна геополитическа ситуация. Очевидно НАТО насочва усилията си към това, да концентрира присъствието си в Черно море. Смятате ли, че обективните необходимости налагат това? Или става въпрос за ескалиране на напрежението с Русия, с цел тя да бъде предизвикана?

Черно море и зоната около него е важна част от днешното геополитическо противопоставяне. През него преминават тръби с енергоносители, трасета с други стоки, през него преминава част от „Пътя на коприната” и т.н. След сгромолясването на двуполюсния модел в края на 80-те години, тук започнаха да се търсят нови баланси на силите. Играчите са доста – Русия, Турция, НАТО, ЕС, САЩ, а в последно време все по-мощно заявява своите интереси и Китайската народна република.

Всички използват средствата, които са им достъпни: Турция разчита на ислямския и тюркския фактор, включително „наследството” от Османската империя, при това в доста широк регион – от Адриатика (Албания), през Босна и Херцеговина, Санджак, Република Македония, Тракия (България и Гърция), Черно море, та до Кавказ и отвъд. Русия има под контрола си няколко т.нар. „замразени конфликта” и други образувания, (Приднестровие, Гагауз Йери, Абхазия и пр., а след нарушаването на балансите в Украйна – и Крим), които може да използва като лостове в една или друга посока, в зависимост от развитията. Китай засега заявява готовност и предприема целенасочени действия за икономическо навлизане (инвестиции в пристанища, в друга инфраструктура, в предприятия и т.н.), за САЩ едва ли е необходимо да се разяснява надълго и нашироко. НАТО? При НАТО интересното е, че от НАТО-вските крайбрежни страни (Турция, България, Румъния) реална бойна сила представлява само Турция. Дори към тях да причислим Украйна – като геополитическо влияние там – този извод се запазва. В същото време, в Черно море се влиза през Проливите, а преминаването през Проливите на военни морски съдове се регулира от Конвенцията от Монтрьо, в която има ограничения за пребиваването в морето на бойни съдове на страни извън Черно море – както до определен тонаж, така и до определено време.

На фона на този най-кратък анализ става ясно, че за да може НАТО да се противопостави на Русия в района чрез постоянно и силно военно присъствие трябва или да ревизира Конвенцията от Монтрьо, или да разчита на военния флот на трите изброени страни-членки на НАТО в Черно море, за които не важат ограниченията по Конвенцията.

Според Вас, обединението на военноморските сили на Румъния, България, Украйна и Турция знак за какво е? Като съдим по състоянието на ВМС на останалите страни, каква роля ще изпълнява Турция? Какви цели се преследват?

Тук любопитен детайл представлява фактът, че според практиката и традициите, а и според здравия разум, реално един „обединен флот” се командва от държавата, която има най-голям принос в общите сили, а това означава в случая Турция. България едва ли има интерес от противопоставяне на силите в Черно море между Турция и Русия, пък било то и с НАТО в ролята на „смокинов лист”. Тоест, ако изпълняваме реално (и безпрекословно) геостратегическите замисли, родили се в нечии глави извън България, то ние на практика бихме застанали на страната на Турция срещу Русия, без там да има какъвто и да било наш интерес. Дали това би било добре за нас, дали обществото ни би одобрило такова нещо? Не съм сигурен.

Има ли връзка между отказът на България да участва в черноморския флот и отказа на Турция да изпълнява Споразумението за реадмисия на бежанци? Това някакъв вид наказание ли е?

Отказът на Ердоган да изпълнява двустранно подписания в началото на май т.г. документ, по силата на който България връщаше в Турция незаконно влезлите на наша територия лица (граждани както на Турция, така и на трети страни), е по-скоро ход с няколко цели. От една страна, за Ердоган е сравнително лесно да предприеме неизпълнение на тези свои задължения спрямо една сравнително слаба България, отколкото спрямо целия ЕС изведнъж. Той сякаш казва на „мама Меркел”: Вижте какво мога да направя, ако не се вразумите, ако не предоставите безвизов режим за турските граждани в най-скоро време, ако поставяте условия на Турция по отношение на демокрацията; мога да спра изпълнението на моите задължения по недопускане на незаконни мигранти от Турция към Европа и да ви наводня, както беше през миналото лято и есента.

От друга страна, Ердоган „размахва пръст” и на България, като показва, че може да спре обратното приемане на незаконни мигранти и може да предприеме и други действия (например да пренасочи трафика на мигранти през България и образно казано да ни наводни, с което да ни създаде неимоверни, повтарям, неимоверни и многоцелеви проблеми). А също турският президент ни дава знак какво би могло да последва, ако ние си позволим да приемем решения във външната и във вътрешната политика, които не са в интерес на Турция, например регистрирането/нерегистрирането в българския съд на една или друга политическа партия (която е важна за плановете на Турция), или ако поставим условие на Турция преди да затвори някоя преговорна глава по пътя си към членство в ЕС  да реши някой нерешен двустранен проблем, например като този за компенсиране на тракийските имоти. Човек може само да се възхити от начина, по който Ердоган използва всеки повод, за да защити турския национален интерес.

Смятате ли, че реакцията на министър-председателя и президента беше адекватна? Според Вас, сегашните управляващи имат ли капацитет и в състояние ли са да вземат сложни геополитически решения, от които зависи бъдещето на страната?

Както се видя от самото начало, сред различните власти в България имаше известен разнобой – президентът казваше едно, министърът на отбраната го подкрепяше, а министър-председателят категорично зае друго становище. Впоследствие това се коригира в посока заетата от премиера позиция, и слава Богу.

Смятам, че казаното от министър-председателя отговаря най-пълно на българския (а не на нечий чужд) национален интерес. При това той го направи в свой стил, безапелационно, на достъпен за широката публика език.

Същевременно, изразената от министър-председателя позиция очевидно е „пипната” от експерти, при това – добри професионалисти (в нашата администрация имаме дяволски добри специалисти по този, а и по други външнополитически проблеми, друг е въпросът доколко често политиците ги чуват и слушат).

Не изключвам вероятността казаното от министър-председателя да е насочено и към вътрешнополитически цели.