В средата на май медиите шумно огласиха от Солун старта на строителството на Трансадриатически газопровод (ТАР). Тръбата с начален годишен капацитет 10 милиарда кубически метра газ и дължина 880 км ще се захранва от находище „Шах Дениз 2” в Азербайджан и по турския газопровод TANAP (Trans-Anatolian Natural Gas Pipeline) ще достига Гърция и Албания, а оттам – Италия. Строителството се оценява на 6 милиарда евро. Засега. Доставките се предвижда да започнат през 2019-2020 г.

На церемонията присъстваха високопоставени представители на заинтересованите страни, включително български министри, включително специалният посланик на Държавния департамент на САЩ по международните енергийни въпроси Еймъс Хокстейн. И както бравурно затръбиха медии и политици, България най-сетне се освобождава от зависимостта си от руския газ. Почти от утре!

Само че… газопроводът TANAP още не съществува ! Очаква се да бъде завършен през 2018 г. Строителството му обаче може да се забави, предвид обстановката в районите през които минава тръбата. Освен това, от 10-те милиарда кубически метра предполагаеми доставки на азерски газ по проекта ТАР, Турция си е резервирала 6, Италия – 8 милиарда, а останалото… очевидно ще се дели по братски ! Както и че още не са изяснени техническите, финансовите и юридическите параметри на проекта. Тоест, всичко е на равнище евентуалност . Също както с широко рекламирания някога проект „Набуко” – стартира шумно през 2002 г. с подкрепата на Европейската комисия и САЩ, подписаха се междуправителствени споразумения през 2009 г., Азербайджан обеща да удвои доставките до 2014 г., но през 2013 г. „Набуко” бе обявен за „приключен“!

Медиите премълчаха също, че ако не беше провален от правителството на ГЕРБ, проектът „Южен поток” с почти същата дължина като ТАР – 900 км, приблизителна цена 16 милиарда евро, но със 6 пъти по-голям капацитет на тръбата (63 млрд. куб. м) – България вече щеше да транзитира газ към Централна Европа, а годишният й приход само от транзита щеше да е към 400 милиона долара! Почти толкова, колкото са неустойките, които трябва да платим на руската страна за проваления от ГЕРБ проект АЕЦ „Белене”.

Каква е газовата конюнктура днес в Европа?

И от какво количество природен газ се нуждае? Старият континент потребява годишно над 505 млрд. куб. м. Към 2025 г. на Европа ще й трябва допълнителен внос от 168 млрд. куб. м според прогнози на водещи световни агенции, а към 2035 г. – 225 млрд. куб. м. Според други експертни прогнози обаче още през следващите 10 години ще са нужни допълнителни 300 млрд. куб. м, ако европейската икономика се завърне към реалното производство и обърне гръб на финансиализацията.

В момента природният газ постъпва в Европа главно от три източника:

– от Северна Африка (Алжир и Либия) – за Италия, Испания и Португалия.

– от Северно море (най-вече норвежката морска икономическа зона) – за Великобритания, Франция, Белгия, Германия и отчасти за Централна Европа (около 4-5%).

– от Русия – за Централна и Източна Европа.

Измежду многото фактори за доставка на природен газ най-главни са тръбите и надеждността . Без тръбопроводи преносът до потребителите е невъзможен. А за изграждането им са нужни пари, много пари. Неслучайно досегашните, както и бъдещите проекти, се финансират от мощни консорциуми с мощен ресурс (консорциумът за строителството на ТАР, например, включва азербайджанската SOCAR, италианската Snam, испанската Enagas, британската BP, белгийската Fluxys и швейцарската Axpo; консорциумът за „Северен поток 2” – руската „Газпром“, германските E.ON, BASF и Wintershall, англо-холандската Shell, австрийската OMV и френската ENGIE; консорциумът за „Южен поток” – руската „Газпром“, френската Electricité de France,италианската ЕNI и германската Wintershall).

Когато говорим за ресурси трябва да отбележим, че единствено Руската федерация е приела със закон модел на държавен контрол, регулиране и дългосрочно планиране в развитието на енергетиката с перспектива до 2030 г. и с гарантирано финансиране! В този смисъл Русия е най-надежден партньор защото е с най-мощен ресурс и с възможности за увеличаване на доставките .

За сравнение, норвежките и другите залежи в Северно море са достигнали „платото“ и бързо изчерпват капацитета си: през 2005 г. добивът в Северно море е бил 332 млрд. куб. м, през 2015 г. е спаднал на 252 млрд. куб. м, а прогнозата за след 10 години е за под 200 млрд. куб. м.

„Арабските революции” и разрушаването на Либия превърнаха Северна Африка в недостатъчно надежден доставчик . Регионът не увеличава добива си и съкращава доставките (най-вече за Италия).

Какви са възможностите за доставки от други източници?

– Първоначалната оценка за наличие на природен газ в находищата „Шах Дениз 1 и 2” в Азербайджан бе за 1,2 трилиона куб. м. Засега тази страна не добива повече от 12 млрд. куб. м. Дори и да можеше, бъдещата тръба на TANAP (Трансанадолския газопровод) няма да може да ги поеме. Проблемът отново опира до изграждане на нови газопроводи . Но защо да се строят, ако първоначалната прогноза за „Шах Дениз”, както се оказва, е била доста завишена ! Което навежда на мисълта, че тази страна няма да има възможност да поддържа капацитета на TANAP, нито на ТАР. Ако ще има довнасяне, произходът на газа може да бъде само руски. Между Русия и Азербайджан има действащ газопровод, но това означава последната страна да се превърне в транзитьор, от което нито една европейска държава няма да има полза, защото би могла да получава природен газ от Русия по други, по-кратки и по-надеждни маршрути.

– Туркменистан е голям производител и може да доставя 30 млрд. куб. м. Но…Азербайджан не разрешава да се построи тръбопровод по дъното на Каспийско море, а и тръбата на TANAP не би могла да поеме такъв капацитет. Освен това, главният пазар за тюркменски газ е на Изток: от години действа построеният с китайски инвестиции газопровод, който достига Китай през Казахстан и има капацитет 40 млрд. куб. м! Единствената възможност на Туркменистан в западна посока е да използва тръбите на „Газпром”.

– Иран : след като паднаха санкциите, тази страна може да доставя в западна посока 10 млрд. куб. м. Газопреносната й мрежа няма капацитет за допълнителни количества. Строителството на нов газопровод предстои. Но властите в Техеран решиха да насочат бъдещата тръба също на Изток – през Оманския залив и Арабско море към Индия по подводен газопровод с годишен капацитет 11 млрд. куб. м.

– Страните от Персийския залив напоследък се разглеждат като ненадежден фактор . Според неотдавнашен анализ на HSBC, в резултат от падането на цените на петрола, страните-членки на Съвета за сътрудничество на арабските страни от Персийския залив (най-вече ОАЕ и Катар) ще трябва да рефинансират 52 млрд. щат. дол. от облигации и 42 милиарда от синдикирани заеми. През следващите години, тези страни ще бъдат изправени пред дефицит по текущата сметка и фискален дефицит в размер на 395 милиарда долара. Общият дълг на страните от Персийския залив се преценява от HSBC на около 610 милиарда долара, в която сума се включва корпоративният и държавният дълг. Последни информации сочат, че пред подобна тенденция е изправена и Саудитска Арабия. Главното препятствие страните от Гълфа да реализират доставки за Европа е липсата на тръби, които няма откъде другаде да минат, освен през територията на Сирия. Точно затова тази просперираща доскоро страна от пет години е обект на агресия, финансирана от ислямистки сили в Катар, Саудитска Арабия, Турция, и от САЩ.

– Шистовата „революция” на САЩ също е на път да се провали. Разчиташе се на високите цени на нефта – 100 и повече долара за барел, но след наложеният от САЩ изкуствен спад на цената, целящ да се удари Русия, „шистовите” въглеводороди се оказаха неконкурентноспособни . Освен това редица американски щати забраниха фракинга като застрашаващо околната среда. Междувременно, в медиите се прокрадна информация, че евтиният нефт, предлаган като „шистов” от американски компании по 24 щат. дол. за барел, вероятно е бил добит от джихадистите на т.нар. Ислямска държава и нелегално транзитиран през Турция.

– Вносът на втечнен природен газ (ВПГ) от Гълфа, Нигерия, Тринидад, Перу, Йемен, САЩ и др. задоволява малко над 3% от европейските потребности . Но ВПГ едва ли ще се окаже продуктивно решение за Европа в обозримото бъдеще. Двойните стандартина ЕК породиха конфликтни ситуации между компаниите, участващи в изграждането на приемни терминали. Много от тях, най-вече испанските, регистрираха загуби поради влошените условия на възвръщаемост. Това, между другото, е един от уязвимитемоменти в Третия енергиен пакет. Опит за коригиране на този недостатък бе направен с т.нар. „Стратегия за втечнен природен газ (ВПГ) и подземни газови хранилища (ПГХ)”(Communication from the Commission to the European Parliament, the Council, the EuropeanEconomic and Social Committee and the Committee of the Regions on an EU strategy forLiquefied gas and Gasstorage, Brussels, XXX COM(2016)49), SWD(2016)23), приета в началото на 2016 г. от Европейската комисия. Осъществяването й обаче се спъва от недостига на специално оборудвани морски съдове, а производството им рязко ще повиши цената на доставяния ВПГ. Освен това, повечето приемни терминали за ВПГ са изградени в югозападната част на Средиземно море и по Атлантическото крайбрежие; докато съществуващата газотранспортна система в Централна и Източна Европа е проектирана да доставя предимно руски газ по направление от североизток на запад и е в телескопична форма. Оттук и проблема с т. нар. тесни гърла (bottle necks). Но най-главното: икономически изгодно ли е цялостно преустройство на газопреносните системи в Европа, за да може ВПГ да се транспортира и в обратна посока – от запад на изток и от север на юг? Да не говорим, че реализирането на Стратегията ще отнеме доста време и много ресурси – и човешки, и финансови – докато се разбере, че трудностите са или непреодолими, или преодолими, но на извънредно висока и необоснована цена.

Диверсификация или…

Евросъюзните медии и политици много говорят за диверсификация на газовите доставки, без да посочват ясно как ще стане това и на каква цена. Не е тайна обаче, че под диверсификация се разбира ограничаване на руските възможности за доставка . Европейската комисия налага тази политика по предписанията, натиска и директния надзор на официален Вашингтон. САЩ искат да поставят в тотална енергийна зависимост европейските страни, като ги задължават да купуват далеч по-скъпия американски втечнен газ, за преобръщането на който Европа не разполага със съответните съоръжения. Върху правителствата на страните, през които трябваше да мине „Южен поток”, се упражни неимоверен натиск да се откажат от проекта. Нападението на косовските албанци през април миналата година също се счита за внушен от Вашингтон акт върху Република Македония да анулира участието си в „Турски поток”. В Солун пък през май Държавният департамент се самообяви за „заинтересована страна” и изпрати за „надзорник” своя специален експерт по международните енергийни въпроси Еймъс Хокстейн.

Парадоксалното е, че в санкциите срещу Русия никъде не са включени енергийните продукти. Защото в настоящия момент, а и в обозримото бъдеще, европейските страни няма на кого другиго да разчитат за енергийната си сигурност освен на Русия. През 2015 г. вносът на руски природен газ в Европа се увеличи с 8,7%, достигайки приблизително 160 млрд. куб. м. Данните за отделни страни за периода 2014-2015 г. сочат нарастване на вноса, както следва:

– Чехия: над 5 пъти, т.е. от 0,8 до 4,2 млрд. куб. м или с 425%;

– Дания: със 68%;

– Франция: с 28%;

– Италия: с 13%;

– Германия: с 12%;

– Гърция: с 12%;

– Унгария: с 9%;

– Австрия: със 7%;

Тенденцията е към по-нататъшно нарастване. Въпреки санкциите, Русия продължава да захранва гладните за газ Западна, Централна и Южна Европа, доказвайки че е лоялен, предвидим и надежден партньор.

За Русия диверсификацията също е важна. Но мотивите й са коренно различни от тези на ЕК и се концентрират главно върху сигурността на доставките за Европа, които в момента минават основно през украинска територия. Това е така, защото след февруарския преврат в Киев през 2014 г. Украйна се превърна в ненадежден партньор. Един от плановете за диверсификация към Балканите и Централна Европа първоначално бе „Южен поток“, а след това – „Турски поток“. За Северна и Централна Европа пък се планира „Северен поток-2“. Осем държави обаче се обявиха против последния проект. В писмо, адресирано до председателя на ЕК Жан-Клод Юнкер, министър-председателите на Естония, Латвия, Полша, Словакия, Румъния, Унгария, Чехия и президентът на Литва, изразяват несъгласие като сочат, че проектът ще превърне Германия в разпределител-монополист и това може да доведе до дестабилизиращи геополитически последствия и рискове за енергийната сигурност в Централна и Източна Европа. Отново се сблъскваме с двойните стандарти на ЕК: Третият енергиен пакет помага на едни, а пречи на други страни; за Германия се разрешава „Северен поток-2”, за България и другите страни от Централна Европа се забранява „Южен поток”.

Перипетиите около „Южен поток”

Направих си труда да изготвя приложената карта, на която е маркирано първоначалното трасе на газопровода „Южен поток”. Започва от Анапа, преминава по дъното на Черно море по руската и турската морски изключителни икономически зони (МИИЗ) до Варна; след това през Сърбия и Унгария (с разклонения за Словения и Италия) достига до Баумгартен, Австрия, в централноевропейския хъб (Central European Gas Hub-CEGH). Реални строителни работи започнаха в началната компресорна станция на руския бряг, по морската част и в крайната австрийска точка. ujen potok По съществуващата българска тръба газът можеше да достигне Гърция и Македония. В енергийните стратегии на всички съседни страни получаването на транспортни такси от това енергийно трасе бе заложено като приоритет. Освен това щяха да печелят и от преференциалните цени на базата на предвидените допълнителни енергийни споразумения. При съществуващите международни условия „Южен поток” бе най-краткият и най-ефективен проект за най-голямото количество природен газ транспортиран някога по един единствен газопровод. България се превръщаше в главен транзитьор на 63 млрд. куб. м руския газ към Балканите и Централна Европа с произтичащите от това значими финансови ползи от порядъка на стотици милиони долари годишно.

Финансирането на този стратегически проект се обезпечаваше от руско-френско-германско-италианския консорциум. Законът за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата от 2000 г., който изцяло следва разпоредбите на ратифицираната от България през 1996 г. международна Конференция по морско право (Unated Nations Convention on the Law of the Sea 1982), пък признава и на други държави възможността да полагат кабели и тръбопроводи върху нашия континентален шелф, защото тяхното прокарване служи за улесняване на международните връзки и съобщения, както и за безпрепятствен икономически изгоден пренос на течности или газ за нуждите на международния търговски обмен. От юридическа гледна точка, следователно, правният режим на морското дъно е да бъде използвано за благото на всички държави, затова носи наименованието „международен район”, и никой не би следвало да забранява прокарването на газопровод.

Очевидно, за изграждане на „Южен поток” нямаше нито финансови, нито законови пречки. Имаше груб политически натиск отвън . Българското правителство обаче не направи нищо, за да защити българския национален интерес. Тъкмо обратното, то се подложи на ЕК и на сенатор Джон Маккейн, който лично долетя в София, за да наложи на България отказ от „Южен поток”. По такъв начин властта зае позиция, облагодетелстваща чужди корпоративни интереси, враждебни на националните, надявайки се на своите 30 сребърника. Но получи само едно „Благодаря, Бойко!“ от шефа на Еврокомисията Жан-Клод Юнкер.

След като българското правителство се превърна в ненадежден партньор , последва решение тръбата да мине през Турция. В края на миналата година турските ВВС свалиха руския бомбардировач Су-24, а двама руски пилоти бяха убити. Този зловещ инцидент влоши до крайност отношенията между Москва и Анкара и превърна Турция – заедно с Украйна, Румъния и България – в още един ненадежден партньор . Плановете за „Турски поток” се прекратиха. За да достигне руският газ до нуждаещите се от въглеводороди държави в Централна и Южна Европа, ненадеждните партньори трябва да бъдат заобиколени. Но как? Газовата „анаконда” като че е стегнала в обръча си всички възможни изходи? И все пак вътрешното ми убеждение подсказва, че…

„Южен поток” ще има! Но не и при това правителство, което превърна България в ненадежден партньор.

Нека припомним, че решението за спиране на „Южен поток” е на Русия, а не на Европейския съюз, нито на България. То беше категорично изразено на политическо равнище, но не толкова категорично на равнище енергийни експерти. В този „разнобой” няма нищо странно – българското правителство напълно загуби доверието на руската страна като надежден партньор и е безполезно да се разговаря с него. Един министър прави публични изявления, че „ще напляска” Русия, друг я обвини, че водела хибридна война, трети я обяви за главна заплаха за националната ни сигурност, четвърти поиска още по-масирано натовско присъствие срещу Русия в България. А премиерът пък се затупа по гърдите, че прекратил трите руски енергийни проекти!

На експертно ниво обаче, нещата са малко по-различни. Русия продължава да се интересува от създаването на газов коридор в Южна Европа и продължава да търси решение. След референдума за присъединяване на Крим към Русия конюнктурата коренно се промени. Ако погледнем картата ще се убедим, че се създава възможност наземната част на газопровода да продължи до Крим, подводната му част да се скъси наполовина, а от разширената руска МИИЗ тръбата да влезе директно в българската МИИЗ до Варна. По такъв начин проектната цена може да падне с повече от 50 % и да се сведе до 8 милиарда евро. Нарекох новото трасе „Нов южен поток”. Руски автори го назоваха „Кримски поток”. Това е най-прекият, най-икономически изгодният и най-ефективният маршрут за захранване Балканите, Централна Европа и Северна Италия с газ.

На 17 декември 2015 г. на ежегодната среща със журналисти последва изявление на президента Путин: “Трябват ни писмени гаранции от Еврокомисията, че всички маршрути са не само изпълними, но и приоритетни и ЕК ще ги подкрепя” . Очевидно иде реч за „всички маршрути”, а те са „Южен поток” и „Северен поток 2”.

Посланикът на ЕС в Русия Вигаудас Ушацкас също се раздвижи: на 10 февруари 2016 г. той допусна, че „Южен поток“ може да бъде възобновен, но добави, че реализацията му трябва да съблюдава изискванията на Третия енергиен пакет и другите актове на ЕС. След три дни се обади и Марош Шевчович – заместник-председател на ЕК, отговарящ за Европейския енергиен съюз. „Буквално в рамките на дни ще има решение по „Северен поток 2”, каза той. Пет дни по-късно обаче даде заден ход след последвалото оплакване на осем от страните-членки, че проектът може да има дестабилизиращи геополитически последствия и рискове за енергийната сигурност в Централна и Източна Европа.

Междувременно се излъчи информация, че дори ЕК да отхвърли „Северен поток-2”, Германия и Русия биха могли да заобиколят ограниченията, ако построят станция за изпомпване на газ в открито море, а тръбите до брега да са собственост на немски компании. „Газпром” пък стигна до подписване на меморандум за разбирателство с италианската фирма Edison и гръцката DEPA за доставка на руски газ по проекта „Посейдон”.

Очевидно има пролуки и възможности българското правителство да настоява за писмени гаранции от ЕК за възобновяване на “Южен поток”. Защото, за да достигне до Гърция и Италия тръбата трябва да мине първо по дъното на Черно море и след това – през територията на някоя балканска държава. На коя?

Турция става все по-несигурен транзитьор с нейната нарастваща ислямизация, сътрудничество с фундаментални организации и т. нар. “Ислямска държава”. Дори след извинението на Ердоган, тази държава дълго време ще остане надежден партньор , предвид гражданската война, която фактически се води на нейна територия.

Румъния също остава ненадежден партньор , не само заради официално поддържаната антируска реторика. На територията на тази държава отскоро заработи американският ракетен комплекс ПРО, определено насочен срещу Русия. Остава България. Досега това българско правителство не направи нищо, не потърси пролука за възобновяване на проекта. Впрочем, може ли някой да посочи кое от действията на днешните властници не е във вреда и ущърб на националните ни интереси?

Има поправими и непоправими национални нещастия. Преди да е настъпило непоправимото, трябва да обединим силите си. Пътят на България е пътят на Вишеград. След Brexit ни се предоставя възможност решително да скъсаме с брюкселската бюрокрация. И правното основание не е в чл. 50 на т.нар. Лисабонски договор, който никога не е предлаган за одобрение от българския народ, а в принципа на субсидиарност . Евросъюзните регулации са приложими само там:

– където няма национални такива;

– където има нововъзникнали правни отношения, породени от самия Европейски съюз и от членството в него;

– и които не накърняват националния ни суверенитет .

Затова нека се обединим за създаване правителство на националната концентрация! Което да възстанови прякото действие на конституцията, да се пристъпи към създаване на конституционно съобразена съдебна власт, да започнем с възраждане на българската икономика, на първо място – с енергетиката. Не да искаме съгласие от неизбрани от никого „комисари”, а директно да пристъпим към възстановяване на все още ненарязаните на скрап 3-ти и 4-ти блокове на АЕЦ „Козлодуй”; да се споразумеем да продължим строителството на АЕЦ „Белене”, така че да не плащаме милиардните обезщетения; да продължим с ускорени темпове изграждането на „Южен поток”. Защото това отговаря на националните ни интереси, укрепва националната ни сигурност. Защото само възродената икономика може да осигури създаването на нови работни места, национален доход, пазари, и оттам да генерира средства за повишаване на доходите и пенсиите, за възвръщане на конституционно гарантираните, но незаконно отнети от политиците на прехода, право на достъпна медицинска помощ, на безплатно медицинско обслужване, на безплатно образование, на достойно заплащане на труда, на достойни старини. Готови ли сме?