Алкохолът може да е най-големият враг на човека, но Библията казва да обичаш врага си.
ФРАНК СИНАТРА
17 януари 1998 г.
Чувствам, че умирам. Всъщност не чувствам, а така ми казаха докторите. Краят идва, а ето, че макар да съм на толкова години, Господи, доживях цели 82 години, все още нямам отговор на въпроса, как стигнах до тук. Някак безпаметно. Това сигурно е заради деменцията, която лекарите ме увериха, че все повече превземала оплешивялата ми глава. Да става каквото ще. Не мога да се боря. Така или иначе вече нямам нищо. Съпругата ми продаде любимата ми къща – била далеч от града и нямало медицински център наблизо. По дяволите, сега, като съм близо до болницата, да не би да успяват да ме изтръгнат от смъртта? Вятър. Кашлям като туберкулозен, имам рак на уретера, поне ми казаха, че няма да умра от него, но…. проблемът със сърцето – ето, той е непреодолим. Като се замисля, проблемите със сърцето ги имам от дете. Цял живот следвах сърцето си. Разума, колкото го имах, де, почти никога не съм се обръщал към него. И сега същото това изморено сърце иска да откаже да работи. Като му дойде времето, ще спре и толкова. Виж, тази афера, която подхващат с Бил Клинтън, мисля, че скоро няма да спре. Ама тази Моника Люински наистина е умно момиче. Проблемът е, че Бил явно съвсем е оглупял. Този наш президент явно не е чел дори Библията. Ако я беше чел, щеше да знае, че там добре е написано: „Недей утешава слугата си със своя жезъл, със своята тояга!”. А той какви ги върши със своята Моника под президентското си бюро в Овалния кабинет. Смешна работа. Но друго исках да кажа….Забравих…. А, да! Питат ме как съм стигнал до тук. Това не знам. Отговори могат да ви дадат разказите на другите за мен. Аз спомени за себе си гледам да не пазя. Не мога да живея с историйки за себе си. Просто ми е скучно. Но знам поне как станах певец, как станах звезда. Всъщност знам ли? Не е ли по-добре да питате другите? Аз може и да ви излъжа.
Както твърдят, че премълчавам за връзките си с мафията. Лъжел съм за Жаклин Кенеди, Мерилин Монро, Ава Гарднър. Мълчал съм бил и за Марлене Дитрих. Аз, като мълча, разпитайте другите…. Те обикновено знаят повече. Накарайте мъртвите да се пробудят и да ви разкажат! Днес казах всичко това на някакъв смахнат репортер от някакъв вестник, който се опитваше да ме разпитва за миналото ми, като започна с най-глупавия въпрос, който журналистите задават: „Как се чувствате?”. На тръгване това момченце се обърна и с пискливото си гласче дръзна да ме репликира: „Ама, господин Синатра, вашият начин на живот ви води към лудницата”. Изритах го от дома си. Сега, като се замисля, сигурно има основание да ме нарече луд. Да, може и да е прав, аз никога не дръзнах да изляза от лудницата на живота. Никога не се уплаших и не живях чужд живот, облечен в премяната на някаква смешна звезда. Живях себе си по моя начин. И знам, че дори сега, когато краят е близо, аз мога да поема последната си глътка въздух с достойнство, макар и на инвалидната си количка…. Опитвайте и вие, трудно е, но може пък и да успеете. Тогава със сигурност ще умрете щастливи. Убеден съм! На мен ми предстои, мисля, че дори скоро. И затова от сутринта си тананикам And now, the end is near….
Денят е 1 юни 1962 г. Току-що часовникът е преместил уморено стрелките си на три часа следобед. Мерилин Монро, облечена в дълга, тясна бяла рокля, е кръстосала крака, а поставената на масата пред нея торта е единствената индикация, че днес е нейният рожден ден. 36-ият в живота й. Около нея се суети някакъв фотограф, а след десетина минути пристига репортерът с вид на конте, който повече от половин година е ухажвал актрисата, за да застане пред микрофона му и да отговори на питанията му. Мерилин, чието истинско име отдавна всички са забравили (всъщност Норма Джийн Бейкър), изглежда уморена. Нищо, че е станала от спалнята си само преди два часа. Отпива от чашата с вода и пита раздразнено: „Няма ли да започваме, или ще продължавате да си гласите копчетата на ризата?”. Репортерът се настанява на стола до Мерилин и пита: „Как се чувствате?”. Следва бурен скандал. Звездата е готова да си тръгне. Тя наистина не понася този въпрос. Всъщност от години актрисата е развила непоносимост към баналните журналистически питания, макар добре да осъзнава, че именно вниманието на медиите е причина за нейната популярност. „Давам ви шанс да зададете втория си въпрос. Ако се издъните, просто си тръгвам”, остро отбелязва Мерилин. Репортерът, поуплашен, подмята: „А не е ли по-добре да говорите сама. Задавайте си въпросите сама, а после си отговаряйте. Така поне ще кажете онова, което искате сама да разкажете”. След лек смут нежна кокетираща усмивка пропълзява по лицето на рожденичката. Тя поема дълбоко въздух, гърдите й се повдигат леко, а сетне неочаквано подема: „Често съм споделяла с приятели, а пък и в пресата доста се изписа за това, че никога не съм изпитвала оргазъм. Вярно е!... Но никога не съм била егоистка в това отношение. Винаги съм се раздавала безусловно. За мен е много важно удоволствието на другия. Обичам секса само защото съм сигурна, че той е нещо, което сближава хората и ги прави по-добри приятели. Заздравява отношенията между тях. Никога не съм изпитвала удоволствие от секса. Но... и никога не съм била еротично чучело. Всичко друго, но не и това. Въпросът е, че вие, момчетата, не можете да ме възприемате по друг начин. Такива са вашите очи. Такава е политиката. А пък и аз си го мога, и то много добре. Знам, че женичките ви ме наричат „еротична гъска”! Да, такава съм, но… вашите мъже се целят по мен, мили ми домашни куклички… Целят се по мен! Защото вие сте вече свалени гъски, а аз съм си там, горе… Знам, че когато ме видите, желаете да ми извиете врата, да ми се озъбите в лицето и всичко това само защото мога да правя нещата, които на вас не ви стиска. Никога не ми е била достатъчна конкуренцията. Просто защото такава нямам. И тогава единственият начин да направя нещо по-значително е да изпълнявам желанията на мъжете. Обожавам капризите на висшестоящите мъже. Те придават смисъл на битието ми…”. Монологът на Мерилин продължава повече от два часа. Репортерът е радостен да чуе всичко, което тя казва, но интервюто никога не е публикувано. Записът е иззет още същия следобед. Когато се прибира в редакцията, репортерът открива на бюрото си само една бележка: „Забрави чутото. Все едно никога не си се виждал с Монро. Не се прави на герой!”. Няколко седмици след случилото се светът е залят от неочаквана и потресителна новина: „Мерилин Монро е мъртва!”. Случаят остава забулен в мистерия и до днес, а спекулациите за убийството на актрисата са повод за написването на хиляди страници. Факт е обаче, че заради смъртта на звездата е осъществено мащабно разследване, в което са замесени имената на десетки висшестоящи лица в САЩ – на братята Кенеди, на много продуценти, наркотрафиканти и др. Едно от използваните свидетелства по случая е и засекретеното интервю от рождения ден на Монро през 1962 г. Днес от него са публикувани само няколко фрагмента, но всички части, в които се споменават имена, все още остават натъпкани в папка с гриф „Строго секретно” в архива на ЦРУ. Според следователите по казуса интервюто отдавна e унищожено, но именно то е повод по случая да бъде привлечен като свидетел, а и като заподозрян човекът, когото светът нарича Гласът. Мъжът, който се превръща в прототип на образа на певеца Джани Фонтейн от романа „Кръстникът” на Марио Пузо, любовникът с много имена – Франк Синатра. Следователите по случая „Мерилин Монро” още през септември 1962 г. започват да провеждат разпити със Синатра и негови близки. Данните от тези разпити разкриват нюанси от характера на певеца, които през 40-те години го превръщат в легендата, която познаваме днес.
ДОЛИ СИНАТРА
Да, аз съм майката на Франк Синатра и онова, което мога да ви споделя, даже самият той не може да ви го разкаже. Просто не го помни. Но преди да ви кажа как се роди моето момче, нека ви запозная със семейството, в което проплака. Самата аз съм хубава жена. То и сега се вижда, нищо, че съм на толкова години. Е, не съм като кинозвезда, но съм хубавичка. А и моят Франк, на когото още от бебе казваме Франки, все трябва да вземе от някого тази красота, с която е дарен. Предвид грозноватия си баща със сигурност този ген е от мен. Марти, бащата на Франки, е дребен, с размерите на гъба. Родителите му са италианци, от които е взел сприхавия си нрав. Говори ми уж спокойно, а все едно се кара с мен. После разбрах, че това на италианците им е национална черта. Как не беше взел поне капка от красотата на италианските мъже? Не съжалявам обаче, че се влюбих в него, нищо, че започна да оплешивява още на първата година след запознанството ни през 1912 г. Тогава той беше боксьор. Видях го за първи път на ринга, а от следващата година, когато се оженихме, вече ми се налагаше да го виждам всеки ден. Моят Марти на 18 години имаше вече солидно криминално досие. Кражби, улични побои и дори убийство. Беше прегазил едно петгодишно дете на доковете в Хоубоукън. По това време Хоубоукън (окръг Хъдсън, Ню Джърси) беше индустриален център с шейсет хиляди жители, претъпкан с най-различни малцинства от къде ли не, изобщо си беше свърталище на престъпници. Затова и убийството, извършено от Марти по невнимание, не го е отвело в затвора. Оправдан е, а малко след това аз поех контрола над живота му, защото в противен случай можеше да унищожи още някой човешки живот. Иначе Марти е добър човек. Тогава го мъчеше хронична астма, чувствителен мъж е и има периоди, в които е най-любящото създание. Обича да пие, а когато не пие, обожава да се разхождаме из града, хванати за ръка. Когато се запознахме, целият беше покрит с татуировки. Като картина. Това отблъскваше много жени, но мен ме впечатли. Даже в първите месеци, когато все още бяхме само влюбени един в друг, аз се обличах с мъжки дрехи, за да мога да вляза да гледам боксовите мачове, в които участваше. Беше вълнуващо. И така, тъкмо във времето, когато светът беше разтърсен от новината за потъването на „Титаник”, а президентът Уилсън встъпи в длъжност, в дните, когато Айнщайн усъвършенстваше своята Теория на относителността, когато Хенри Форд въведе конвейера в автомобилостроенето, а Панамският канал свърза Атлантическия и Тихия океан, аз изпаднах във все по-голямо отчаяние. Вече бяхме женени с Марти от доста време, но изгубихме всякаква надежда да се сдобием с дете. Не се получаваше. В началото на март 1915 г. обаче като по чудо забременях. Не бях се чувствала така щастлива от дните, когато аз самата бях дете. Всичко ми подсказваше, че ще родя момиче. Деветте месеца на очакване отминаха като неспирен празник, а аз така надебелях, че заприличах на безформено същество. Висока съм 148 см, тежах 48 кг. А коремът ми стърчеше ненормално голям напред. Марти все повтаряше: „Скъпа, ти дете ли ще раждаш или слонче!”. Оказа се прав. Родилните болки започнаха през втората седмица на декември. Хоубоукън беше блокиран от неспирен снеговалеж и ниски температури. Акушерката, която пристигна, ме просна на масата в кухнята. Всъщност агонизирах. Мислех си, че очакваното от мен момиче, което се опитваше да излезе, навярно ще да е дебелана. След един час дойде и лекарят. Той трескаво избоботи: „Ако не направим нещо, и детето, и майката ще умрат. Трябва да използваме форцепс”. Какво, по дяволите, е това форцепс, тогава не знаех, но помня, че изпищях от болка. Докторът буквално изтръгна детето от родовия канал. Цялото беше окървавено, все едно беше заклано. Акушерката отрони: „По всичко изглежда, че вашето момченце е мъртво. Много съжалявам! Докторе, може би е по-добре да се опитаме да спасим майката”. В този момент обаче докторът реши да сложи детето под течащата студена вода на мивката. След тридесетина секунди се чу леко хриптене, нещо като кашлица, а малко по-късно и проглушаващ плач. Детето ми беше живо. Очевидно оцелях и аз. Франки тежеше цели шест килограма, не беше момиче, но пък благодарих на Бог и за това, с което ме е дарил. Лявото ухо на моето момче, бузата и част от врата му бяха разкъсани от форцепса. Белезите, ако се загледате, стоят и до днес. Особено ако не се е гримирал, ще видите следите от това касапско раждане. Оказа се, че при раждането тъпанчето на дясното ухо на Франки също е пострадало. Но за това разбрахме едва след години. Заради цялото това напрегнато раждане, заради преживения ужас побързахме да го кръстим в близката църква. На 17 декември, едва на пет дни, Франки вече беше християнин. А свещеникът завърши обреда с думите: „Бог го обича. Имал е причина да го спаси. Избран е да стане велик човек!”. Да, така каза. И се оказа прав. За жалост отчето не успя да доживее и да види звездата, която беше кръстил. Оказа се, че свещеникът е замесен в някакъв трафик на наркотици и още на следващата година го откриха обесен на един от лампионите в църквата. Беше жалка гледка. Да, Хоубоукън през тези години наистина се беше оформил като рай на престъпността. Разпространение на дрога, хазарт, проституция бяха само част от трудовите занимания на местното население, което почти изцяло бе съставено от престъпни европейци. Моят Марти поне е успял да се отскубне от тези си деяния. Е, почти. В крайна сметка кръвта вода не става. Нали така казват. По време на Сухия режим през 20-те години имахме свой бизнес. Отворихме малка кръчма, която просъществува почти цяло десетилетие, защото Марти благодарение на своите приятели италианци успяваше да снабди заведението с контрабанден алкохол. Бизнесът ни процъфтяваше. А аз работех и на още едно място, в една от местните сладкарници, където приготвях горещ шоколад. Голяма специалистка съм и до днес. Франки обожава да му сервирам горещ шоколад. Винаги когато ме навести, му сервирам една пълна чаша от сладката гъста смес. Както само аз мога да я правя. Като отворих дума за себе си, нека ви кажа и нещичко за мен самата. Аз също съм италианка, ама още на два месеца съм се оказала отвъд Атлантика. Така че много италиански нрави никак не са ми присъщи. Бях ученолюбива, а като се омъжих за Марти, станах и много амбициозна. Добре, че бях аз в това семейство, защото иначе то отдавна да се е разпаднало от бедност. Като родих Франки, реших да вляза в армията. Е, не точно в армията, но да ходя на фронта като медицинска сестра. Това беше през 1917 г., когато САЩ влязоха във войната. Обаче не ме харесаха. Била съм ниска, била съм слаба. Но между работата в кръчмата и правенето на горещ шоколад записах курсове за медицинска сестра, а само след една година имах свидетелство за акушерка. Човек, докато е млад, е луда глава, но това е единственото време, в което може да си подсигури бъдещето. Не само своето, но и това на семейството си. Влязох дори в политиката. Питайте в Хоубоукън, ще ви разкажат подробно, защото, ако ви го разкажа аз, ще звучи като самохвалство. През 1919 г., в последните месеци от кампанията за защита на избирателните права на жените, аз бях сред онези, които се привързахме голи с вериги към перилата на стълбището на кметството в града. Бях на 20 години тогава. Ниска, ама красива. Успяхме с каузата. На следващата година оглавих местната демократична организация. Бях поканена не само защото бях привлекателна. Аз съм и много умна и до днес владея всички местни диалекти.
Това впечатляваше. Така можех да набера много гласове, когато дойдеше време за избори. Вижте, не ме гледайте укоряващо. Аз просто бях като магьосница. Почти 30 години бях в управлението на града. Минало е достатъчно време, затова ще си позволя да споделя: винаги имаше купуване на гласове. Всеки от управниците на Хоубоукън се добираше до властта с корупционни практики. Аз им помагах. Да, лягах си с различни мъже. Никога не съм крила от Марти. Франки, когато поотрасна, също беше наясно с това. Може да ме наречете аморална, но бъдещето, особено в онези години, се ковеше така. Особено ако си жена. А дали си кинозвезда или чистачка, все трябва да преминеш през някой друг креват. Не че днес не е така, ама всички разиграват пиески за моралност и се прикриват. Е, аз може и да не съм изтъкана от морал, но поне не съградих живота си върху лъжа. Разбирате ли?
Моето малко момче растеше, а след петата година се превърна в елегантен хлапак, който заради високите доходи, които внасях у дома, ходеше облечен като истински принц. Кадифени панталони, кожени обувки, винаги изгладена риза. Осигурих му пълен комфорт, а за да не изпада в депресия, сменяхме често и жилището си. Франки се роди в схлупена барака, а на 12 години живееше в петстаен апартамент, имаше собствена спалня, за да си върши на спокойствие момчешките работи. Въпреки това той не беше добър ученик. Да не кажа, че просто беше двойкаджия. Често се налагаше да ходя до училище и да се разправям с преподавателите. Всички ми обясняваха, че бил безобразен, груб, лишен от всякакъв талант. Е, чак пък от всякакъв. Добре де, беше палав, ама все пак във вените му тече италианска кръв. А знаем и днес, че за да си намери работа един италианец, образованието е последното, което му е нужно. Необходима е находчивост. А Франки беше истински изобретател и прелъстител. Той има и до днес чудната способност, щом пожелае нещо, да го получи. За петнадесетия му рожден ден му купихме кола. Може да ви се струва неразумно, но така се става мъж в този суров свят, населен с гангстери по улиците. През 1932 г., когато нашето момче приключи с образованието си, реши, че повече не желае да живее с нас. Не беше съвсем така. Просто се скараха с баща си за някакви пари и Франки ни обърна гръб и напусна семейното гнездо без пукната пара. Всъщност това беше официалната версия. Аз му сложих достатъчно пари в багажа. Сложих му и любимата играчка. Една музикална кутия, която, като я отвориш, от нея изскачат две прегърнати фигури, които се въртят в ритъма на зазвучаващия Канон в ре мажор на Йохан Пахелбел. Романтична работа. Ние може да ви изглеждаме съвсем неромантични, господин следовател, но всъщност е точно обратното. Как иначе ще си обясните десетките любовни връзки на Франки? Той е красив, но и много влюбчив. Също като мен. Колкото до питането ви дали е общувал с президента Кенеди, да, особено преди президентът да влезе в Белия дом, общуваха. Поне така съм чувала от Франк. А за отношенията му с Мерилин трябва да питате него. Аз не мога да знам, с кого си ляга. Не писаха ли по вестниците, че тази руса красавица е в любовни отношения със самия президент? Не знам какво да ви кажа. Франки е сприхав, луда глава си е, но да дели една жена със свой приятел не ми се струва възможно. Колкото до обвиненията във връзки с мафията, ще ви се наложи доста да поровите, за да докажете подобни отношения между него и Лъки Лучано, Сам Джанкана, братята Капоне и други такива престъпни типове. На мен ми е споделял за отношенията си с Марлене Дитрих, Ава Гарднър, за която даже беше женен по едно време, разказвал ми е за приятелството си с Джуди Гарланд, но за такива опасни игри, в каквито го подозирате, дума не е обелвал. Струва ми се, че вървите в грешна посока в разследването си. Все пак моят Франки изкарва достатъчно пари с музиката, която прави, а присъствието му в киното винаги е следвано от фурор и купища пари. Съвсем не виждам основания за вашите подозрения. Ако някой от нашето семейство е имал връзка с тъмните сили в САЩ, то това, както ви признах вече, сме аз и баща му. А Франки? Той има твърде много обожателки, които го оставят без дъх. Защо са му подобни опасни игри. Не знам. Сега може ли да отместите тази лампа от очите ми, че съвсем ще ослепея?
НАНСИ БАРБАТО
Извинявайте, тази лампа така ли ще стои? Добре, простете за каприза. Казвам се Нанси Барбато. Родена съм на 11 септември 1917 г. Да, точно така, днес имам рожден ден и вместо да празнувам своя 55-и рожден ден, сега съм в някаква нелепа ситуация, в която трябва да обговарям миналото си. Но щом такава е повелята на закона, насреща съм. Аз съм четвъртото дете от общо седем в семейството на Микеланджело Барбато и Джанина. Татко е италиански имигрант, зидар по професия, а мама е родена в Хоубоукън. Двамата се женят в началото на 1910 г. и съграждат едно щастливо семейство, в което имах рядкото щастие да израсна. Казвам щастливо, защото в град като Хоубоукън почти всички брачни съюзи заради мизерията, която цареше там, завършваха зле. А децата растяха в нездрава среда. Но аз и моите братя и сестри бяхме сред изключенията. Ето защо срещата ми с Франк Синатра и последвалата ни дълга любовна връзка бе приета лошо от родителите ми. Но как започна всичко? Запознахме се край брега на реката през лятото на 1931 г. Бях едва на 14, а той предстоеше да навърши 16. Отдавна знаех кой е той. Бях го срещала по коридорите в училище, но той никога не ме беше забелязвал. А и все съучастваше в някакви побои и крамоли с учителите. Всички го познаваха. Не само защото беше малък гамен, а и защото вече беше открил онова, на което щеше посвети живота си – пеенето. Участваше в училищния хор, а всяка неделя все още сопрановият му детски глас огласяше църквата. Тогава всички говореха, че не е нормално един невръстен хлапак, поел по пътя на престъпния свят, да пее в храм. Въпреки броженията на хората той продължаваше да бъде неотменна част от църковния хор, а когато трябваше да се пее соло, винаги го изпълняваше той. Шушукаше се, че майка му, г-жа Доли Синатра, го е уредила и че заради нейното обществено влияние никой не се осмелява да го махне. Това беше самата истина, но когато се запознах с Франк и слушах с часове разказите му, моето мнение за него се преобърна. Баща му бе обвързан с различни престъпни групи, а майката Доли очевидно беше истински тиранин. „Първо ме шибаше с пръчка, после ме притискаше към гърдите си… Тръгне ли към мен, никога не знам дали ще ме вземе в обятията си, или ще ме удари”, споделяше ми не веднъж Франк. Тя наистина го пребиваше от бой. Той бягаше от дома си и не се прибираше с дни. След като станахме приятели, даже идваше у дома. Може да ви звучи пресилено, но това беше самата истина: бягаше от майка си като от чума. Срещата му с мен беше важен етап от неговия живот, нищо, че беше едва на 16. Оженихме се седем години по-късно. Знам, че през това време не е бил само мой. Знам, че ми изневеряваше с някакви мимолетно изправили се на пътя му госпожици, но и както сам той казваше тогава: „Ти си нещо много по-специално за мен. И ти го знаеш подобре от мен!”. Така беше. Аз се влюбих във Франк още тогава край реката. Обичам го и до днес, нищо, че сме разведени. Нямаше как да продължим повече заедно. Животът с Франк е трудна работа. Белязан мощно от семейния терор, заобиколен от странната любов на майка си, Синатра беше изтъкан от комплекси, беше грубиянин. Мога да кажа, че го опитомих. Още преди да се обрека пред Бог във вярност към него. Още преди да кажа „да”. Днес малцина знаят толкова много детайли от ранната певческа кариера на Франк, макар всички да го спират по тротоарите за автограф, а десетки истерични госпожици да искат да бъдат негови любовни трофеи. Пътят на звездата Синатра започна от кръчмата на мама Доли и татко Марти. Там той пя за първи път, а сетне и в училищния и църковния хор. Всъщност от онова, което ми е разказвал Франк, певческият му талант съвсем не е случаен. Оказва се, че става дума просто за наследство. Някакъв негов братовчед свиреше на банджо. Рей Синатра, който още от дете е обявен за дете чудо заради изпълненията си на класическо пиано, е далечен роднина на Франк. Майка му Доли също имаше музикални заложби. Тя често пееше по разни сватби и тържества в Хоубоукън. Но очевидно Франк имаше не само вълшебен глас, но и всички останали качества, за да стане музикална звезда. Красив, знаещ как да флиртува както с момичетата, така и с публиката въобще. И го направи. Не искам да си предавам прекалено голямо значение, но ако в тези първи години не бях до него, той никога нямаше да стане това, което е днес. Казвам го не за да търся признание. За мен е важно, че самият той го признава. Франк може и да беше гангстер на 18 години, но човешкото в него съществуваше въпреки домашния терор. Затова, когато пее песните си, той вярва. Той чувства всяка фраза, всяка нота. Да, нотите… Това беше най-голямото му страдание. Всичко трябваше да учи наизуст. Мисля, че ще си умре, неможейки да чете ноти. Но защо са му, щом може да живее всеки звук? Нима това не стига? Да, знам, че подобни неща не ви вълнуват, но ако искате да разберете какво е Синатра, трябва да мислите и за това. Той е всичко в едно. Трудно е за проумяване, но това е самата истина. Нали не мислите, че тълпата от милиони почитатели може да бъде заблудена?
Знам по-добре от вас какво се говори за него. Повярвайте ми! Знам, че според мнозина Синатра става Синатра само заради връзките на майка си и близките му взаимоотношения с мафията. Знам, че се шушука, че пробивът му на нюйоркската музикална сцена се дължи на приятелството му с Лъки Лучано. Но нека ви разкажа каква е истината. И казвам, че е истина, защото през всичките тези години, когато той прохождаше в света на музиката, аз бях до него. През 1932 г., помните добре, най-тежката година от Голямата депресия, когато почти 13 милиона американци бяха без работа, Франк напусна дома си и се отправи към Ню Йорк. Написа ми писмо от Манхатън, в което казваше, че Статуята на свободата му се усмихвала. Това е през 1932 г. Изминават две години, докато направи своя първи истински пробив, и още пет, докато се наложи в музикалния бранш. Той често обича да повтаря: „Казвате, че съм имал светкавичен успех. Не ме разсмивайте. Седем години са цяла вечност!”. Това са седем години път. От продавач на вестници през амбулантен търговец и човек, ходещ с кофа лепило в ръка, за да лепи плакати, та чак до чистач в някой от нощните клубове на 52-ра улица, където Франк срещна най-големите звезди на 30-те години. Така се запозна и със своята музикална икона – Лейди Дей. „Били Холидей е певицата, която оказа най-силно влияние върху мен. Дълбочината на изпълненията й винаги е била потресаваща. От нея научих да нюансирам, да фразирам, да интонирам плътно, да пея дисканто, да варирам височината на тона!”, сподели наскоро Синатра. Знам за всички негови впечатления от големия Ню Йорк от писмата, които ми изпращаше всяка седмица. Да, в тях ми е споделял и за несгодите си, за няколкото случайни срещи с Лъки Лучано и други босове от неговия кръг. Пишеше ми и за разочарованията и предателствата. За попарените надежди. Но вярваше, че ще дойде и неговият час. През тези седем години Франк стана още по-чувствителен. Така музиката му се превърна в магия за публиката и съвсем не се учудвам на успеха, който продължава да жъне и до днес. Така че, господа, когато твърдите, че геният на Франк Синатра е мит, бъдете сигурни, че грешите. Просто идете и чуйте едно негово живо изпълнение и ще се убедите за какво ви говоря. Господа, това е Америка, тук никой няма да те обяви за най-добрия певец на света, ако не си. А Франк Синатра през 1941 г. беше обявен именно за най-добрия. А тогава беше едва на 26. Да, на 26… До къде бях стигнала? А, да. През 1939 г. се оженихме, а на следващата година ни се роди първата дъщеря Нанси. Проплака на 8 юни в Джърси Сити, а с глас ронеше сълзи и баща й. Радваше се като малко момче. Не можеше да повярва на чудото. Чудото, няма да крия, го плени само за няколко седмици, а сетне се върна към интензивната си работа, а това предопредели и нашето преместване в Холивуд. Купихме си разкошна къща с веранда и огромен двор, който често се изпълваше с гости от различен ранг. От бедни италианци до най-различни знаменитости от музикалния и филмовия елит. Още през есента на 1940 г. като по някакво чудо Франк бе поканен да направи първата си голяма крачка в киното. Повериха му една малка роля във филма Las Vegas Nights. В него се запозна с джазмена Том Дорси. Но в този филм се запозна и с пленителната блондинка и актриса Елъри Гудинг. Това познанство го накара за един месец да напусне дома ни и да се настани в нейната хотелска стая. Няма нужда да питате как съм го преживяла. А и след като родих още две деца на Синатра, това означава, че съм се справила. Имаше тежки моменти, но няма как да живееш със звезда, ако не си готов на компромиси. А и все пак ставаше дума просто за секс. Моментно увлечение, нищо повече. През следващите години залитанията му станаха все по-чести, а аз все по-лесно се справях с дискомфорта. Просто обичах този човек. А и той никога не ме е лъгал. Беше честен с мен. Винаги научавах за любовниците му, преди да е научил целият свят от таблоидите, които следяха и отразяваха всяка крачка на моя красавец. Все пак Франк Синатра стана истинска легенда още през 40-те. Имаше седмици, в които изкарваше по 30 000 долара, а през 1944 и 1945 г. годишният ни доход възлизаше на почти половин милион долара (днес около 15 000 000 долара). Чувствахме се като господари на света. Франк можеше не само да пее. Той танцуваше брилянтно, което беше и повод да бъде сред основните герои в мюзикълите „Да вдигнем платната”, „Докато облаците плуват”, „Това се е случило в Бруклин”. И не само това. Изправи се в защита на редица малцинства. Беше и сред активните борци за равноправие на половете, на чернокожите, на хората в неравностойно положение. А парите, които изкарваше, обичаше да пилее за благотворителна дейност. Участията му ставаха все по-чести, а предложенията – повече. Една негова плоча се издаваше в деветмилионен тираж. И всичко това означаваше пари, които той пилееше с огромна радост. Можете ли да си представите? И според вас може ли това да се прави от човек, който няма талант, който е протеже на мафията… Нали така твърдите? Мисля, че сте в огромна заблуда.
Разпитът от 11 септември 1962 г., на който показания дават майката на Франк Синатра Доли и първата му съпруга Нанси Барбато, приключва малко преди полунощ. Лампата в стаята за разпити изгасва, а записите от двата разговора попадат на бюрото на разследващите органи. Случаят е повече от смущаващ. Медиите осветяват връзката на Монро с президента Кенеди. Изтича информация за странен среднощен разговор между двамата малко преди актрисата да погълне огромна доза барбитурати, която се оказва смъртоносна. Разследването обаче доказва, че три дни преди смъртта на Мерилин актрисата е била в обятията на Франк Синатра. Нещо повече, романсът между тях всъщност продължава почти осем години. Двамата се срещат за първи път още през 1954 г., тъкмо във времето, когато Мерилин Монро преживява раздялата си с бейзболната звезда на САЩ Джо Димаджо. Втората документирана среща между двамата е през 1960 г., когато бракът на Монро с писателя Артър Милър е пред разпад. За успокоение Франк подарява на своята приятелка бял пудел, който актрисата кръщава просто Маф, като пред своя фризьор споделя: „Отива му прекрасно това име. Все пак всички знаем, че Синатра е свързан пряко с мафията. Това е нещо като обществена тайна”. За Франк и Мерилин предстоят месеци, изпълнени с динамика. Мерилин следва своя приятел навсякъде. През юни 1961 г. той има поредица от концерти в Лас Вегас. Актрисата е до него. Певецът Еди Фишър, който тази вечер също е в залата заедно със съпругата си Елизабет Тейлър, разказва: „Елизабет и аз бяхме в залата заедно с Дийн Мартин и Мерилин Монро, която по това време имаше роман с Франк Синатра. Гледахме концерта. Но всички погледи бяха устремени към Мерилин, тя се поклащаше в такт с музиката и пляскаше с ръце. От роклята с дълбоко деколте се подаваха гърдите й. Тя беше толкова красива и така пияна”. На следващата година Франк Синатра е твърдо решен да изведе Мерилин от съсипващия я свят, изпълнен със самота и безлюбовие. Решава да й предложи брак. Прави го три дни преди странната й смърт. В отговор Монро отвръща: „Не трябва да се безпокоиш, аз няма да се задържа дълго тук!”. Когато научава за кончината на актрисата, Синатра е съкрушен, а единственото, което успява да отрони, е: „Колко жалко, че не успях да я спася!”. Разследването на случая продължава и на 1 октомври 1962 г. в залата за разпит попада актрисата и бивша съпруга на Франк Синатра Ава Гарднър.
АВА ГАРДНЪР
Когато се омъжих за Синатра, познавах единствено неговия публичен образ. Нищо друго. Това беше през 1951 г. Няма какво да ви учудва. Аз съм човек на инстинкта и въпреки че вече бях оставила два прибързани брака зад гърба си, се хвърлих в трети. Изписа се достатъчно в медиите за отношенията ни. За паралелните ни връзки – неговите с някакви глуповати актриси, а моята, една-единствена, с бизнесмена и авиатор Хауърд Хюз. Знаете за всичко това, а и, честно казано, се уморих да давам обяснения. Знам, че ви е трудно да го разберете, но така живеехме ние. Поне тогава. Сега вече е друго. Когато срещнах Франк, той беше в някакъв творчески застой. Бяха се появили възли на гласните му струни, с които се справи едва след като се разведохме през 1953 г. Да, брак за две години, но пък какъв! Обожавахме да пътуваме, да се разхождаме из нощен Ню Йорк. При една такава разхода се случи нещо много смешно. Франк реши да стреля с личното си оръжие по една витрина. Когато стъклото рухна, се чу писък. Куршумът бе рикоширал и попадна в крака на случаен минувач. Настана адска суматоха, която завърши с едноседмичен престой зад решетките. Измъкнаха ни наши близки, които платиха необходимата сума за гаранцията. След това делото се проточи и до днес нищо не се е случило. Бяхме луди глави. Но както се оказа, най-голямата лудост е била нашият брак. Синатра изглежда красив мъж. Джентълмен, който може да подлуди всяка истинска жена. Но всъщност се оказа един страхливец, изтъкан от комплекси. Помня, че за първата годишнина от сватбата ни пътувахме до Африка. По това време снимах филма „Снеговете на Килиманджаро”, който ми донесе номинация за „Оскар”. Франк просто дойде на снимачната площадка, целуна ме и извади един диамантен пръстен от джоба си. Подарък за мен. Целунах го и му казах закачливо: „Била съм омъжена два пъти, но никога толкова дълго”. Префърцуненият Синатра се обиди, обърна се и си тръгна. Вечерта след снимките, когато се прибрах в хотелската стая, него го нямаше, а на леглото ме очакваше просто една бележка: „Тръгвам си. И да знаеш, пръстена го купих с твои пари! Чао и се пази!”. Този смешник не стига, че ме заряза сама в Африка, но и бе изхарчил цяло състояние за някакъв пръстен. Тогава разбрах, че Синатра е лишен от всякакво мъжко достойнство, и нещо повече – той е скъперник. Надявам се вече да се е излекувал от тази болест, защото в противен случай не му предстои нищо добро. Съвместният ни живот иначе беше романтичен. Поне през повечето време. Даже мечтаехме да имаме деца, но нещо не се получаваше. Навярно заради непрекъснатия стрес, на който бях подложена в работата си. Снимах непрестанно. А може би, ако не бях толкова заета, бракът ни щеше да приключи още след първата година. Или пък може би щях да забременея и отношенията ни да се нормализират. Знае ли човек. Колкото до връзките му с мафията, мисля, че подозренията на властите са неоснователни. Човек като Синатра, така самовлюбен, печелещ немалко от филмите, в които участва, или от концертите, които изнася, ми се струва невъзможно да се замеси в хазартни измами или трафик на наркотици. Струва ми се смешно. Представяте ли си го това конте Франк да си цапа ръцете с мръсни сделки. На него му дайте да си пуши цигарите, да си мие ръцете през половин час, всяка сутрин да си пили ноктите и да се закача с млади момичета. Всичко друго не е работа за него. Аз поне не мога да си го представя в подобна роля. Както ви казах, той носеше пистолет „Валтер” от вътрешната страна на сакото си не за да се прави толкова на мъж, а защото беше страхливец. Затова беше виновна майка му, която с побоищата си го беше превърнала в плашлив заек. И искате да ми кажете, че подобно същество е способно да съучаства в игрите на подземния свят? Не мога да повярвам. Това, че има голямо мъжество в панталона си, това, че има голям и красив глас, в никакъв случай не го превръща в голям мъж. Да не кажа, че е тъкмо обратното. Франк Синатра е просто едно момче на глуповати родители, което се е родило с талант да пее, и когато са го забелязали, той си е повярвал, че е звезда. Това е г-н Синатра и цялата му слава се дължи на някакви девствени журналистки, които си мислят, че като напишат възхваляващи текстове за него, ще го вкарат в леглото си. Може и да успеят, но само за една нощ. На следващата вечер идва ред на някое ново завоевание. Предполагам, че днес продължава да живее все в същия дух. Нали наскоро писание „Тайм” писа, че Франк е „една от най-знаменитите, силни, драматични, печални и откровено плашещи личности, намиращи се в полезрението на публиката. Това е мъж, който безусловно отговаря външно на общоприетия стандарт за гангстер от 1929 г. Има ярки неистови очи, в движенията му се долавя пружинираща стомана, говори през зъби. Облича се супермодерно ала Джордж Рафт, с блясък, носи скъпи тъмни ризи и вратовръзки с бели рисунки и по последни данни има копчета за ръкавели, струващи 300 000 долара. И най важното, той не може да се появи пред хората без шапка или нещо, което покрива главата му, защото всички ще видят оплешивяващата глава на звездата!”. По-точно не може да бъде казано. Съгласни ли сте?
Случаят със смъртта на Мерилин Монро буксува. Всички пътища, отвеждащи към свързването на Франк Синатра със странното самоубийство на актрисата, са отрязани. Разследването е прекратено до 22 ноември 1963 г., когато името на певеца се появява отново в документите на ФБР. На 22 ноември 1963 г. Франк Синатра е на снимачната площадка. Работи по филма „Робин и седемте качулки”, където трябва да се изяви в ролята на гангстер. Това е филм пародия на легендата за Робин Худ, като действието се развива по времето на Голямата депресия в Чикаго. Снимките са в гробището на Лос Анджелис. Денят е студен, а в 14 часа някой се провиква: „Президентът е мъртъв. Джон Кенеди е убит!”. Франк не е на себе си. С Джон са приятели от дълго време, а ето, че сега трябва да се раздели и с него. Първо Мерилин, а сега Джон. За две години. През следващата седмица Синатра се затваря в един от десетките си домове в Палм Спрингс и се отдава на алкохола. В опит да забрави. Но нещастието никога не идва само. През нощта на 3 декември Франк-младши, синът на Франк Синатра, който след няколко месеца ще навърши двадесет години и вече е започнал самостоятелна певческа кариера, е мистериозно отвлечен. Навън вилнее снежна буря, а следващите три дни и две нощи за татко Синатра се превръщат в огромен кошмар. Той може да не е идеалният баща, но истински обича децата си. Още на сутринта на 3 декември става ясно, че основната цел на похищението е откуп. Извършителите искат просто 1,5 милиона долара. Това не са малко пари, но животът на единствения му син няма цена. Парите са предоставени, а Франк-младши се връща без драскотина у дома. Името Синатра отново попада в полезрението на ФБР и ЦРУ. Може би най-сетне всички подозрения към една от най-обичаните звезди ще отпаднат завинаги? Или тъкмо напротив…
„Чистата и проста истина рядко е чиста и никога проста”, пише Оскар Уайлд. Случаят „Франк Синатра” е едно от ярките свидетелства за това. Истините на свидетелстващите за живота на Синатра са техните лични истини. Но в нещо те са неясни, мъгливи. Всъщност лъжливи. Франк Синатра не просто е свързан със структурите на подземния свят в САЩ между 1930 и 1970 г. Но тези структури предопределят целия му звезден път. „В свят, който е така зле устроен, талантът никога не е бил достатъчен. Винаги е било необходимо нещо друго!”, твърди самият Синатра. Навярно затова, прозрял смисъла на тези думи, още в дните на своето прохождане на голямата сцена той се обръща за помощ към онова „друго”. Познанствата му с Лъки Лучано, връзките му със Сам Джанкана, колаборациите му с братята Капоне са документално потвърдени. Франк се възползва от познанствата си с тези силни мъже не само за да направи своя пробив на сцената, но и за да печели пари. Макар често разказите да изглеждат твърде преувеличени, доказателствата за истинността им стават все повече. Но всичко това има цена. Това е цената на един фалшив живот. Битие, разкъсвано от лични крушения и болки. Още през 1936 г. Франк Синатра е обладан от демоните на алкохола, с който се опитва да потисне съмненията и страховете си, че не живее своя собствен живот. Година по-късно прави и първия си опит за самоубийство, смесвайки алкохол със силна доза сънотворни. През 1944 г. опитва отново да избяга от живота, прерязвайки вените си. За негово щастие нищо не е така просто, за да свърши така лесно. Спасява го Нанси Барбато. В краткия си брак с Ава Гарднър прави трети опит за самоубийство, като този път съчетава разрязаните вени с шепа барбитурати. След кончината на Мерилин Монро го откриват почти бездиханен в апартамента му – поел е свръхдоза екстази и е направил опит да се обеси на лампата. Само щастливата случайност го оставя жив. През 70-те и 80-те години следват още три самоубийствени акции на певеца, но всички те приключват в болницата и с поредното възстановяване. Франк Синатра е необходим на своите престъпни приятели, защото яркият му медиен образ и любовта на публиката към него прикриват всяка мръсна игра. Фамилията Дженовезе, издънка на която е й самият Лъки Лучано, няма да го остави да умре поне докато някой от тях не реши, че трябва да се отърве от него. На фона на всичко това се разгръща цялата шеметна кариера на звездата Франк Синатра, която всички ние искаме да помним. Преминал през общо четири брака, десетки любовни връзки и удавен в богатството, страховете си и в любовта на публиката, Франк Синатра умира на 14 май 1998 г. Часът е 22:50. Сърцето му спира. Но не и любовта на хората, които наистина този странник е обичал и са останали живи до деня на погребението му. В църквата звучи песента на Франк:
MY WAY
And now, the end is near
And so I face the final curtain
My friend, I'll say it clear
I'll state my case, of which I'm certain
I've lived a life that's full
I've traveled each and every highway
But more, much more than this
I did it my way
Regrets, I've had a few
But then again, too few to mention
I did what I had to do
And saw it through without exemption
I planned each charted course
Each careful step along the byway
And more, much more than this
I did it my way
Yes, there were times, I'm sure you knew
When I bit off more than I could chew
But through it all, when there was doubt
I ate it up and spit it out
I faced it all and I stood tall
And did it my way
I've loved, I've laughed and cried
I've had my fill my share of losing
And now, as tears subside
I find it all so amusing
To think I did all that
And may I say - not in a shy way
Oh no, oh no, not me
I did it my way
For what is a man, what has he got
If not himself, then he has naught
To say the things he truly feels
And not the words of one who kneels
The record shows I took the blows
And did it my way
Yes, it was my way!
Казват, че дори свещеникът проронва сълза. А по пътя към гробището върви шествие от приятели. Там са Кърк Дъглас, Тони Бенет, София Лорен, Лайза Минели, Пол Анка, Антъни Куин, Деби Рейнолдс, Джак Никълсън, Сидни Поатие, Нанси Рейгън, Хю Кери, Лари Кинг и др. Там е многохилядна тълпа от непознати лица. Там е и последната съпруга на Франк, която е намерила сили да остане. Да остане с него до край – Барбара Синатра. Жената, която в слънчевия ден на погребението тихо отронва: „Франк знаеше, че идва краят. Навярно затова в деня, преди да си тръгне, ми каза: „Скъпа, знам, че ще се съберете на гробището, ще роните сълзи и ти все нещо ще трябва да кажеш. Моля те, кажи им, че каквото и да говорят за мен, е без значение. Когато пея, аз вярвам! Кажи им само това. Всичко друго е излишно!”.