Референдумът в Турция от 16 април позволи на президента Реджеп Тайип Ердоган да започне структурна трансформация в държавния апарат по пътя към изпълнително президентство. Фундаменталният въпрос сега е в коя посока ще поеме Турция. Първите четири пътувания на Ердоган след вота, като всяко едно от тях беше на Изток, са показателни за това, че той има нова ориентация. След като посети Индия на 30 април и 1 май, Ердоган отпътува за Сочи на 3 май, за да проведе разговори с руския си колега Владимир Путин. След това посети Кувейт на 8 май, преди да се отправи към Китай, близо седмица по-късно, за да се срещне с китайския президент Си Дзинпин и да присъства на форум за регионално сътрудничество.

В същото време Анкара пое тежък удар от страна на Вашингтон. Пренебрегвайки възраженията от турска страна, администрацията взе решение да достави тежки оръжия на сирийските кюрди от Отрядите за народна защита, без дори да дочака срещата на Ердоган с президента Доналт Тръмп на 16 май.

След решението на Вашингтон, надигащата се евразийската вълна в Турция придобива все по-ясни очертания. Евразийската перспектива сега изглежда надхвърля ефимерните дискусии, като се задълбочава в интелектуално и институционално отношение. Тенденцията вероятно ще продължи да се засилва, ако изключително важната среща на Ердоган с Тръмп и срещата на върха на НАТО в Мадрид на 25 май в Брюксел доведат до тежки разочарования за Анкара. Какви са основните особености и конкуриращи се варианти на тази перспектива?

Важно е да имаме наум това, че евразийските визии в Анкара не се проявяват само заради Ердоган. С годините те придобиват все по-голямо значение в държавната бюрокрация, в сектор „Сигурност”, в мозъчните тръстове и в академичните среди. Следователно, стратегическите, външнополитически предпочитания на Ердоган са необходимо, но не и достатъчно условие, за да бъде разбрана тази перспектива.

Като за начало, трябва да отбележим, че тази нарастваща тенденция е по-забележима по отношение на външната политика, отбраната и сигурността, отколкото по отношение на икономическия и социалния живот. Турските мозъчни тръстове, като Анка институт (The Anka Institute), Турският институт „21-ви век” (21st Century Turkey Institute), Центърът за стратегически изследвания в Близкия изток (Center for Middle Eastern Strategic Studies), Турско-азиатският център за стратегически изследвания и Институтът за стратегическо мислене, все повече налагат идеята, че Западът се разпада и е време Турция да се обърне на Изток.

Евразийската перспектива се основава на следните основни допускания: Геоикономическият и геостратегическият център на света се пренасочва все повече към Изтока, като в същото време тезата за „възхода на останалите” бива оборена. Това означава, че Турция се превръща в страна, която е в центъра. Установеният световен ред, доминиран от Запада, вече не е в състояние да разреши глобалните проблеми със сигурността. Интегрирането ѝ към Запада по отношение на политика и сигурност, тласка Турция към нов Севърски договор, така че процесът на уестърнизация (озападняване) в Турция, който продължава две столетия, се нуждае от сериозна, критична ревизия.

Международните организации, ориентирани към Запада, като Европейския съюз, който връзва ръцете на Турция в геоикономически план, и НАТО, който прави същото в геостратегически план, са в структурна криза. Процесът на глобализация, от който Западът се облагодетелства прекомерно много, създава огромни неравенства. Ясно е, че Турция се превръща във важна страна в сблъсъка между глобалния капитализъм и националните държавни структури.

НАТО, Съединените щати и европейските държави идват да подкопаят легитимността на границите на Турция със Сирия и с Ирак, като се въздържат от подкрепа за страната в борба ѝ с тероризма. Тъй като те вече не се интересуват от притесненията на Турция, свързани със сигурността, Анкара трябва да изготви собствена стратегическа визия, като разчита на собствени сили.

Евразийската перспектива има четири различни варианта, които могат да бъдат обобщени по следния начин:

Проруският евразизъм: Този вариант се подкрепя основно от общност, обединена около малката, но активна партия на Доу Перинчек, която функционира като виртуално руско лоби в страната. Гледната точка на тази общност е, че Турция днес се нуждае от съюз с Русия, подобно на антиимпериалистическото сътрудничество със Съветския съюз по време на управлението на Кемал Ататюрк. Тази общност твърди, че Турция трябва да развие тясно сътрудничество с Русия, истинският лидер в евроазиатския блок, в областта на външната политика, отбраната и сигурността. За да постигне това, трябва да се отърси от настойничеството на НАТО и да се отърве от американските окови по въпросите на отбраната и сигурността.

Пантюрският евразизъм: Този вариант, който има ултранационалистичен и иредентистки привкус, отхвърля съюзите не само със Запада, но и с Русия, която смята за исторически враг, който никога не би могъл да бъде приятел на Турция. Смята се, че Турция се нуждае от бързо отваряне към Централна Азия, за да си осигури подкрепата на тюркските републики в региона и да изгради съюз, базиран на общи етнически корени, който след това би могъл да се разшири до Близкия изток под ръководството на Турция.

Ислямисткият евразизъм: Поддръжниците на този вариант също твърдят, че Турция не се нуждае нито от Запада, нито от Русия, но посочват османския и ислямския завет като алтернативен път. Аргументът е, че османското минало на Турция и ислямската ѝ идентичност повеляват, че тя ще играе глобална роля. Това е роля, която Турция не може да пренебрегне и трябва да поеме рано или късно. Привържениците на този вариант подкрепят глобална визия за Турция. Според тях тя е единствената страна, която може да се превърне в движеща сила за нов справедлив ред, особено в сунитския свят. Те смятат, че един сунитски свят, ръководен от Турция, може да балансира между Запада, от една страна, и Русия и Китай, от друга.

Ердоганският евразизъм: В този вариант това, че Ердоган е харизматичен лидер, се смята за основен фактор, който е гарант за целостта на държавата и за укрепването на връзката между държавата и нацията, особено след неуспешния опит за преврат миналата година. Защитниците на такъв тип мислене твърдят, че Западът не е благоразположен към Ердоган, защото той е силен лидер. Вярват, че Ердоган може да разреши повечето проблеми на Изтока, особено в региона на Близкия изток. Те смятат, че благодарение на неговото ръководство, Турция се е оказала на световната сцена, като заплашва американските и европейските интереси. На управлението на Ердоган – описано като „трансформативно” и „почиващо на морална основа” – се гледа като на предизвикателство. То е бунт срещу ориентирания към Запада глобален ред. (Това е отразено най-добре в твърдението му, че „светът е по-голям от пет”).

Общата черта на четирите евроазиатски визии е, че всички те произтичат от форма на мислене, насочена към „осуетяването на играта на Запада”. Човек трудно може да каже, че те са достатъчно развити, че да предложат нов модел за външната политика на Турция и стратегическа визия. Дали пътуванията на Ердоган в Индия, Русия, Кувейт и Китай са били послание към Съединените щати преди срещата му с Тръмп? Дали Ердоган се е опитал да покаже, че има някакъв силен коз? Или пътуванията са били знак за залитането към евразийството? Дали турският евразизъм се осланя на единствено на икономически интереси или е сигнал за структурна промяна във външната политика и стратегическата визия? И ако Анкара гледа сериозно на своето евразийско бъдеще, в крайна сметка кой от четирите варианта ще надделее? Как увеличаващата се борба за мощ помежду им ще повлияе върху държавния апарат? Първите подсказки, свързани с тези изключително важни въпроси, вероятно ще се появят през следващите седмици.

Източник: Geopolitika.ru

Превод: Десислава Пътева