Белград ме посрещна начумерен. Със свъсено небе и тежки облаци. Порой се изсипа върху мен, докато минавах покрай сградата на Парламента на път за Президентството в сръбската столица. Капките не бяха дъждовни. Сипеха се обвинения върху плакати. Срещу ООН, НАТО и ЕС - че са отговорни за смъртта на 2500 невинни сърби и злодействата през 1998-1999 година. Тези огромни банери в сърцето на Белград не притесняват Александър Вучич. Той вече няма да се подвизава в сградата на Парламента. Новият президент на Сърбия разчита на пословичната балканска политическа амнезия. И е загърбил екстремния си национализъм (когато е министър на информацията в края на 90-те, Александър Вучич е главен пропагандист на режима на Слободан Милошевич). Готов е да преговаря със Запада и да злоупотребява с доверието на Путин. Жаден за власт, той иска да контролира всичко - партията, парламента, правителството, а сега и президентството, което уж трябва да бъде аполитично. Цял месец Вучич се усмихваше от билбордовете и плакатите, разпръснати из Белград. Обещаваше по-бърза, по-силна, по-голяма Сърбия. В плакатната пропаганда досегашният премиер доминираше. Във войната на билбородве плахо му се противопоставяха единствено Войслав Шешел („При мен лъжливи обещания няма”), Вук Йеремич („Трябва ни повече”) и Бошко Обрадович („Да живеем като хора”). Първият мнозина нарекоха „фалшива опозиция”. Особено след като даде заявка, че иска да играят в един отбор. „Критикувам противника си, но ако спечеля, искам моят съперник Вучич да бъде премиер”, заяви в навечерието на вота Шешел. По-рязък беше Йеремич. „Вучич заслужава Оскар за актьорска игра. Той постоянно играе роли”, коментира някогашният външен министър на Сърбия. Най-смел в нападките беше лидерът на крайнодясната „Двери” Обрадович. „Вучич иска да въведе лична диктатура”. Реакцията на политолози и анализатори не закъсня. „Нивото на дебатите толкова се е принизило, че ще отблъсне избирателите. Точно както предишната кампания, и тази изобилстваше от нападки, обиди, клевети. Нито един кандидат не показва че е готов за поста. В такива условия гражданите трудно ще се мотивират да гласуват”, коментира проф. Зоран Стоилкович от Факултета по полититечски науки и допълва, че изборът е важен за обществото, но кампаниятя е изгубила всякаква привлекателност. „Най-важната цел на кампанията беше да омаловажи, унищожи и дисквалифицира политическия противник”, категоричен е политологът Душко Радосавлевич. „Краят е предизвестен. Вучич е доминант. Той е навсякъде – в медиите, по интернет. Той имаше най-много финансови средства за кампанията”, твърди програмният директор на Център за свободни избори и демокрация Джордже Вукович. Сякаш напук на всемогъщия Вучич, точно на прага на предизвестената победа и въпреки лошото време, на полтическата сцена в Сърбия се появи играч, който разчупи клишето и загатна, че западните ни съседи, също като северните и южните, искат промяна. Тотална промяна. Облечен в бял костюм, обут с мокасини и с огромен златен часовник на ръката, 25-годишният студент по комуникации Лука Максимович обикаляше с файтон по улиците на градчето Младеновац, на 50 км от Белград, като обещавше работни места и пари на всички, които гласуват за него. Той се вживя в образа на най-противния вид политик - долнопробният измамник на име Любиша „Бели” Прелетачевич. ‚Бели” означава бял на сръбски, а Прелетачевич е някой, който преминава от една политическа партия в друга с цел лична изгода. Младият мъж започна всичко на шега, уж за да се подиграе с дискредитираната политическа класа. Но много скоро майтапът стана сериозен. След медийна кампания в социалните мрежи, неговата партия лавинообразно започна да трупа симпатизанти. А видеата на Максимович покориха социалните медии. Те показват как Прелетачевич язди кон, как прави лицеви опори като Роки, как държи корниз за перде сякаш е магическият жезъл на Гандалф от „Властелинът на пръстените”. С хипарска прическа, без почти никаква политическа програма, освен промяна на статуквото, Максимович се превърна в балканското въплъщение на анти-елитарното движение, завладяващо Запада. „За сърбите, които не виждат смисъл да гласуват, този млад човек е идеалният избор. Всяка страна, която усеща горчивината на икономическата криза, глобализацията, прехода от комунизъм към псевдо-капитализъм е готова да приветства подобен човек”, написа политическия анализатор Воислав Занетич. И макар че черният хумор се оказа недостатъчен срещу болките на една заболяла демокрацията, а герданът със скилидки чесън на Максимович не прогони злите сили, предизборната му песен дълго ще се чува като ехо в западната ни съседка: „Сърбия гори. Лидер се роди. Излизаме навън. Няма да се предадем”. Изборите би трябвало да изкоренят бурените. Но невинаги успяват. To be continued.