200 години по-късно можем да кажем, че Маркс много често е бил прав, но по-много по-буквален начин, отколкото се надяваше.

 

Вече не вярваме на религията, но повечето от нас следват религиозните ритуали по-усърдно от всякога и го правят заради „културата“. Тази мания за култура и разбиване на идентичностите е предвидена обаче и в текстовете на Маркс. Има един стар съветски виц за радио „Ереван“: Слушателят пита „Вярно ли е, че Рабинович спечелил нова кола от лотарията“? А радиото отговаря: „По принцип да, но не е нова кола, а стар велосипед и не го спечели, а го открадна“.

Не се ли отнася същото днес и за наследството на Маркс? Нека да попитаме радио „Ереван“: Теорията на Маркс, все още релевантна ли е и днес“? Вероятно ще отгатнем отговора: „По принцип да, той описа чудесно лудия танц на капиталистическата динамика, който достигна своя връх днес“. Джералд Коен изброи четирите  характеристики на класическата марксова представа за работническата класа: (1) тя представлява мнозинството от обществото; (2) тя произвежда богатството на обществото; (3) тя се състои от експлоатирани членове на обществото и (4) нейните членове са бедните и нуждаещите се в обществото. Когато тези четири характеристики се комбинират, те генерират две допълнителни характеристики: (5) работническата класа няма какво да губи и (6) работническата класа може и ще се ангажира с революционната трансформация на обществото.

Днешната работническа класа не притежава нито една от първите четири функции, поради което не е възможно да се генерират функциите (5) и (6). Дори някои от характеристиките да са приложими към групите от съвременното общество, те вече не са обединени в единно цяло. Бедните и нуждаещите се вече не са работници и т.н. Но нека по-нататък разгледаме въпроса за уместността на марксовата теория. Не само че критиката на Маркс към политическата икономия и неговата концепция за капиталистическата динамика са все още напълно релевантни, но може да се направи още една крачка напред и да се твърди, че те и днес са релевантни по отношение на глобалния капитализъм. Въпреки това, моментите на триумф съдържат в себе си и елементите на поражение. След преодоляването на външните препятствия, новата заплаха идва отвътре. С други думи, не може да се каже, че Маркс сгреши. Той много често е прав, но по-скоро буквално, а не както самия той очакваше да бъде. Например, Маркс не можеше да си представи, че капиталистическата динамика на „разтваряне“ на всяка отделна идентичност ще се превърне в етнически идентичности. Днес, прославянето на „малцинствата“ и „маргиналите“ е преобладаваща позиция на мнозинството. Десните, които се оплакват от терора на „политическата коректност“, се възползват от тази ситуация и се представят като защитници на застрашеното малцинство, за което също провеждат кампании. И това всъщност е описаният от Маркс „стоков фетишизъм“. Спомнете си класическия виц за човека, който мисли, че е житно зърно и отива в психиатрията, където лекарите правят всичко възможно да го убедят, че не е зърно, а човек. Когато вече решили, че е излекуван и го изписали от клиниката, той стига до външната врата и се връща разтреперан. Пред вратата има кокошка и той се страхува, че тя ще го изяде. Лекарят му казва: „Скъпи мой, знаеш много добре, че не си зърно, а си човек. Пациентът отговаря: „Разбира се, че знам, но не знам кокошката дали знае“? Как този виц се отнася към понятието „стоков фетишизъм“? Обърнете внимание на описанието на подкатегорията за стоковия фетишизъм в самото начало на „Капиталът“ на Маркс: „На пръв поглед напълно очевидно е, че една стока е нещо тривиално. Но анализът показва, че това е много странно нещо, изобилстващо от метафизични тънкости и богословски нюанси“. Фетишизмът на стоката не се намира в нашия ум по начина, по който (не) възприемаме реалността, а се съдържа в самата социална действителност. Нашето убеждение е, че стоките са магични обекти, надарени с вродена метафизична сила. Ние може и да знаем истината за стоките, но действаме така, сякаш не я знаем. В истинския живот ние се държим като във вица с кокошката. Нилс Бор, който на репликата на Айнщайн „Бог не играе на зарове“ много точно отговори „Не казвай на Бог какво да прави“, също така даде идеалния пример за това как работи фетишисткото отрицание. Един посетител, виждайки подкова на вратата в дома на Бор, изненадан след това коментирал, че едва ли Бор вярва на суеверието, че подковата носи късмет на хората. Бор отговорил: „Аз също не вярвам в това. Но съм я сложил там, защото всички ми казват, че това действа, ако някой вярва на суеверия“.

Така работи и идеологията в нашата цинична ера. Ние не трябва да вярваме в нея. Никой не приема сериозно демокрацията или справедливостта. Всички сме наясно с тяхната деградация и двуличие, но все още продължаваме да ги практикуваме. С други думи, показваме нашата вяра в тях, защото даже и да не вярваме в тях предполагаме, че те работят. По отношение на религията ние вече „не сме вярващи“. Ние просто следваме някои от религиозните ритуали и нрави като част от уважението към „начина на живот“ на общността, към която принадлежим (например, невярващите евреи се подчиняват на кашерните правила от уважение към традицията). Всъщност „не вярвам в него, то е само част от моята култура“ изглежда е преобладаващото убеждение, характерно за нашето време. „Култура“ е името на всички неща, които практикуваме без да вярваме в тях, без да ги приемаме сериозно. Ето защо водим войни за „освобождаване“ на вярващите фундаменталисти. Защото те са „варвари“ или „примитивни“, защото като антикултурни са заплаха за културата. Те се осмеляват да гледат сериозно на вярванията си. Циничната епоха, в която живеем, не би изненадала Маркс. Тезисите на Маркс следователно не са просто живи. Маркс е призрак, който продължава да ни преследва, и единственият начин да го задържим жив е да се съсредоточим върху онези от неговите прозрения, които днес са по-верни, отколкото в собственото му време.

Автор: Славой Жижек

Източник: The Independent