Дълго време кюрдският автономен регион създава впечатлението на остров на стабилността в Ирак и в целия близкоизточен регион. Но стремежът към независимост слага край на тази илюзия. Днес има заплаха от ожесточени конфликти. Последствията биха могли да бъдат пагубни.
Когато на 28 октомври 2017 г. на закрито заседание на кюрдския парламент е прочетено писмото на Масуд Барзани, с което обявява, че напуска президентския пост, а с това и управлението на Кюрдския автономен регион в Ирак, той на практика изпреварва неизбежните искания за оставката му. В същото време оттеглянето му отново доказва, че и днес продължава да е валидна старата поговорка, че високомерието предхожда падението. Защото малко преди това Барзани залага всичко на карта в една високорискова политическа игра ва банк, при която най-сетне иска да постигне отдавна жадуваната от кюрдите в Ирак държавна независимост с помощта на безогледно претупан референдум. И губи всичко. По този начин Барзани оказва мечешка услуга на иракските кюрди, тъй като неговите недостатъчно обстойно обмислени действия помагат на доминираното от шиити централно правителство в Багдад да засили своите позиции за сметка на кюрдите. Това на свой ред връща техните усилия за получаване на независимост в изходно положение.
И това не е всичко. Неуспешните маневри на Барзани подкопават основите на все по-несигурния политически съюз на иракските кюрди в самото Кюрдско регионално правителство и засилва влиянието на Иран, който след преждевременното изтегляне на военните части на Съединените щати от Ирак през 2011 г. се издига до най-мощния външен актьор по поречието на река Тигър. И не на последно място действията на Барзани, с които разрушава функциониращата до средата на 2017 г. коалиция между Багдад и Кюрдското регионално правителство в Ербил срещу „Ислямска държава“, вдъхват известен живот на изгубилата почти всички свои територии в Ирак и принудена да се отбранява „Ислямска държава“. Казано в едно изречение, провалилото се политическо приключение на Барзани има фатални последствия за и без това крехката стабилност в централната зона на Близкия изток.
Иракските кюрди никога не са чувствали истинска принадлежност към модерен Ирак от създаването му насам. И как биха могли? Та нали в крайна сметка британските колонизатори, когато изкуствено съставят Ирак през 1921 г. от трите османски провинции Басра, Багдад и Мосул и го поставят под регентството на един лоялен към самите тях арабски монарх, първоначално обещават на кюрдите да имат своя собствена кюрдска държава в Северен Ирак. Обещание, което те, разбира се, никога не изпълняват. Толкова по-упорито кюрдите започват от 1926 г. да искат широка автономия в рамките на Ирак в районите, които населяват. Удрят обаче на камък с тези свои искания – както в Багдад, така и в Лондон. От този момент нататък този пословично непокорен и свободолюбив планински народ се превръща в постоянен източник на вълнения: в течение на всяко столетие в кюрдския север припламват конфликти и бунтове, без значение кой точно управлява в Багдад. До инвазията на Съединените щати през 2003 г. тези кюрдски въстания представляват историческа константа в Ирак.
След 1958 г., когато първата от многобройните, следващи една след друга, радикални арабско-националистични военни или еднопартийни диктатури заменя пробританската конституционна монархия, репресиите срещу кюрдите се изострят многократно. Това се дължи единствено на логиката, че арабско-националистичните властници се придържат неизменно към идеологическата догма за единната и неразделна арабска нация: нация, в която неарабските етноси рано или късно ще бъдат претопени – или от само себе си, или чрез насилствена арабизация. По тази причина те винаги са възприемали кюрдите като опасни отцепници и държавни врагове номер едно заради исканията им за автономия или дори за независимост. Репресията достига най-жестоките си върхове по време на баасистката диктатура на Саддам Хюсеин, когато в края на Ирано-иракската война между 1987 и 1989 г. Багдад смазва кюрдското въстание в Северен Ирак, като убива двеста хиляди кюрди и принудително изселва още милион и половина кюрди.
Политически импулс получават кюрдите едва когато армията на Саддам Хюсеин търпи поражение във войната в Кувейт и е отслабена, а Съединените щати подкрепят кюрдските лидери. Кюрдският автономен регион, който днес има около пет милиона жители, се създава през 1991 г., когато Съединените щати в защита на кюрдите обявяват „зона, забранена за полети“ над Северен Ирак. Автономният регион обхваща областите Ербил, Сюлеймания и Дахук с обща площ от четиридесет хиляди квадратни километра, която съответства на площта на Швейцария и респективно заема една десета от територията на Ирак. От този момент нататък, защитени от военните офанзиви на Багдад, кюрдите превръщат своите провинции в един автономен в политическо и икономическо отношение регион. Икономическите основи се поставят преди всичко с финансовите помощи на ООН и Съединените щати за хуманитарни проекти наред със селското стопанство и приходите от митнически налози върху търговията с Иран и Турция. Благодарение на Съединените щати кюрдите впоследствие успяват да изградят една функционираща на практика независимо от Багдад протодържава. И така през 2003 г., когато започва инвазията на Съединените щати, кюрдите вече имат собствен парламент, собствено регионално правителство с президент и министър-председател, както и собствени сили за сигурност, наречени пешмерга.
Най-голямата политическа слабост на кюрдския регион в Ирак произтича от неговото разделение на две зони, като всяка от тях има собствени въоръжени сили пешмерга. В северната зона около Ербил управлява фамилията Барзани със своите клиентелисти и привърженици. Тя се опира на най-старата и неразривно свързана с традициите на съпротивителното движение на иракските кюрди Кюрдска демократическа партия (КДП). На юг господства фамилията Талабани, чиято централна област на влияние се намира в провинция Сюлеймания. Под неин контрол е и Патриотичният съюз на Кюрдистан (ПСК). От четиридесет години Кюрдската демократическа партия (КДП) и Патриотичният съюз на Кюрдистан (ПСК) се борят помежду си за единовластие в Кюрдистан – борба, довела още в периода между 1994 и 1996 г. до война с десетки хиляди жертви, която приключва само благодарение на посредническата намеса на Съединените щати. Впоследствие двете страни се споразумяват наистина отново да започнат да си сътрудничат в управлението на Иракски Кюрдистан, но си запазват правото самостоятелно да се разпореждат в своите териториални сфери на влияние, без да обединят двете си армии пешмерга и разузнавателните си служби.
Независимо от продължителното съперничество между Кюрдската демократическа партия (КДП) и Патриотичния съюз на Кюрдистан (ПСК) през следващите години Кюрдското регионално правителство постига не само значителен напредък в икономическия растеж, но и в образователната, културната и медийната политика. Паралелно с това учениците и студентите в новосъздадените в кюрдския север средни и висши училища с първите изцяло кюрдскоезични учебни планове са възпитавани в безкористна вярност към Кюрдистан. За кюрдите центърът на Кюрдистан е преди всичко стилизираният в „Свещения граал“ на кюрдския национализъм град Киркук, главният град на провинция Киркук, носеща до 2006 г. името Ат Тамим, където се намират най-богатите нефтени и газови находища в целия Северен Ирак. Кюрдите винаги са възприемали като своята естествена политическа столица и като културно средище, което за тях има същото значение, каквото има Йерусалим за благочестивите евреи.
След като през април 2003 г. Съединените щати свалят от власт баасистката диктатура на Саддам Хюсеин, която се подкрепя предимно от малцинството на арабите сунити (20% от населението), при възстановяването на Ирак разчитат най-вече на политическите партии на репресираните до този момент от режима на Саддам араби шиити (60% от населението) и на кюрдите (около 17% от населението). От вакуума във властта, който се образува след падането на баасисткото управление, се възползват кюрдските въоръжени отряди пешмерга. На бърза ръка те завземат многобройни спорни райони със смесено от етническа гледна точка население между Иракски Кюрдистан и Багдад. Повечето от тези окръзи и градове, в които живеят кюрди, араби и туркмени, се намират разположените южно и западно от Иракски Кюрдистан провинции Ниневия, Салах ад Дин, Ат Тамим и Дияла. По този начин кюрдите сами поставят основите на един латентен конфликт между тях и партиите на арабите шиити, които от 2005 г. нататък, след като Съединените щати позволяват да се проведат свободни демократични избори, се превръщат в доминираща сила в централното управление в Багдад.
Дълго време в отношенията между кюрдите и шиитските партии сътрудничеството надделява над конфронтацията. Обединени от желанието да не допускат завръщането на арабите сунити в центъра на властта, Кюрдската демократическа партия (КДП) и Патриотичният съюз на Кюрдистан (ПСК) заедно с шиитските партии формират широко коалиционно правителство. Последното изработва нова конституция през 2005 г., съгласно която Ирак се превръща в демократична, федерална държава. Основните облагодетелствани от новата федерална система са кюрдите, доколкото конституцията не само предоставя легитимен автономен статут на Иракски Кюрдистан, но и широки правомощия. Опитът на кюрдите да впишат в конституцията и правото на отделяне наистина се проваля, но на практика те са печелившите, тъй като засилването на тяхната власт става за сметка на отслабеното централно правителство в Багдад.
И до днес в доминираните от шиите многопартийни правителства на Ирак кюрдите играят ролята на младши партньор, на когото извън няколко министерства се полага и постът на държавния президент, имащ по-скоро представителни функции.
Позицията на кюрдите е подсигурена най-вече, защото олицетворяват балансиращата сила в борбата за власт между различните сили на шиитите, от една страна, и техните сунитски и светски противници, от друга страна. Тъй като в повечето случаи показват предпочитание към шиитите, това им носи голямо влияние в Багдад и преди всичко много пари от държавния бюджет, например под формата на предоставяните им от 2005 г. насам от правителството седемнайсет процента от държавните приходи. На свой ред тези обстоятелства мотивират кюрдските партии да замразят временно плановете си за отделяне, още повече че имат възможност да използват финансовите ресурси на федералната държава за консолидиране на властта на Иракски Кюрдистан.
Крехкият modus vivendi между кюрдите и Багдад обаче започва постепенно да ерозира през последните години от управлението на предишния министър-председател Нури ал-Малики (2006-2014 г.). Вината за това е най-вече на самия Малики, който след 2012 г. се опитва да отслаби влиянието на кюрдите и да ги подчини на върховната власт в Багдад чрез нарастваща конфронтация и санкции (например замразяването на процента от държавните приходи, предоставян на Кюрдския автономен регион). Дори по-лошо: форсираното изключване на сунитите от политическия живот, което осъществява Малики, довежда през 2014 г. до възход на халифата „Ислямска държава“ на сунитските джихадисти в Северен Ирак. Този процес от своя страна предизвиква екзистенциална криза в държавата, в резултат от която Ирак на практика окончателно се разцепва на три обособени части – респективно, шиитска, кюрдска и сунитско-джихадистка.
Конфронтирани с „Ислямска държава“, Иракски Кюрдистан и правителството в Багдад вече се борят за своето оцеляване и се обединяват в съюз срещу терористичната организация. Когато под напора на бойците на „Ислямска държава“ командваните от нефелните, лоялни на Малики, офицери армейски части на Багдад се разпадат или отстъпват, този разгром коства не само министър-председателския пост на Малики, но позволява на въоръжените сили пешмерга да завземат освободените от иракската армия територии в провинция Киркук. Така почти всичките териториални претенции, които кюрдите някога са заявявали пред централното правителство, се оказват удовлетворени. Контролираните след средата на 2014 г. от отрядите пешмерга райони далеч надминават същинската територия на Иракски Кюрдистан, която в рамките на една седмица се увеличава с около 40%.
Ръководеното от наследника на Малики – Хайдер ал-Абади, централно правителство обаче оценява тази ситуация като неприемлив позор. Абади все пак действа достатъчно разумно, че да предостави най-напред приоритет на войната срещу „Ислямска държава“. Подпомогнат от американски военни съветници и военни инструктори, както и от солидни доставки на оръжие от Съединените щати, Абади се залавя незабавно с възстановяването на деморализираната армия. И той действително успява чрез чистка в офицерския корпус последователно да подобри професионализма и мощта на едно ядро от избрани елитни части на армията и военната полиция. С помощта на лоялните единствено към правителството в Багдад елитни подразделения Абади осъществява от пролетта на 2016 г. нататък такова мощно настъпление срещу „Ислямска държава“, че до есента на 2017 г. тя губи почти всичките си територии. Когато през юли 2017 г. армията на Багдад окончателно поема контрола върху Мосул – крепостта на „Ислямска държава“ в Ирак, халифатът е почти разгромен. „Ислямска държава“ до голяма степен отново преминава в нелегалност.
Обстоятелството, че точно президентът на Иракски Кюрдистан Махмуд Барзани допуска най-тежките грешки би трябвало да породи изненада, тъй като той минава за опитен политик и майстор на оцеляването с усет към печелившата тактика, хитрите номера и властта. Въпреки това Барзани недооценява както изместването на баланса на силите вътре в Ирак и решителността на Багдад, от една страна, така и от друга страна, модела на поведение и реакциите на своите регионални съседи Иран и Турция и не на последно място на Съединените щати. Защото в противен случай би било необяснимо по каква причина той предизвиква Багдад и допуска през септември 2017 г. да бъде проведен един планиран още преди години референдум за независимост. С този акт Барзани се противопоставя не само на желанията на Съединените щати и на Европейския, които се опасяват от изостряне на напрежението в региона. Той не се съобразява и със заплахите на правителствата на съседните държави Иран и Турция, които отхвърлят референдума, защото се страхуват, че евентуалният му успех може да даде тласък на стремежа към автономия на кюрдските общностни групи в техните държави.
На референдума за независимост на Иракски Кюрдистан, който се провежда и в оспорваните от правителството в Багдад територии, над 92% от гласувалите отговарят с „да“. Този резултат поражда яростни реакции в Багдад. Централното правителство разглежда референдума като нарушение на конституцията, в която действително постановява федеративната система, но не предвижда възможност за отделяне под никаква форма. Абади официално настоява регионалното правителство в Ербил да анулира допитването до народа. След като Барзани пренебрегва призива, части на иракската армия, подкрепени от проиранските шиитски милиции, нахлуват в провинция Киркук и на бърза ръка я завземат, включително и главния й град Киркук и петролните кладенци около него, след като кюрдските бойци пешмерга, почти без да оказват съпротива, напускат бойното поле. Абади поема контрола над провинцията, назначавайки нов, този път арабски губернатор, като представител на централното управление в Багдад.
Противно на очакванията на Барзани, че в случай на война Вашингтон ще го подкрепи, администрацията на Тръмп обявява неутралната си позиция и съобщава след завземането на Киркук, че одобрява това, че Багдад отново е поел контрола върху всички оспорвани територии, както е записано в конституцията. В рамките на няколко дни след превземането на Киркук отрядите пешмерга без бой и предварителен анонс се изтеглят и от останалите оспорвани територии, намиращи се между Багдад и Ербил, включително Синджар и всички завладени по време на боевете срещу „Ислямска държава“ райони на север и на изток от Мосул. С това Кюрдският автономен регион отново се свива до територията, която кюрдите управляват още преди инвазията на Съединените щати и падането на режима на БААС през 2003 г.
Най-големият губещ от референдума за независимост е неговият инициатор Махмуд Барзани, чието унизително поражение в Киркук отдалечава с десетки години осъществяването на проекта за създаване на кюрдска държава. Това поражение до такава степен отслабва позициите на Барзани, че той се оттегля от поста президент на Иракски Кюрдистан. Неговата оставка обаче не дава основание на Багдад да смекчи твърдия си тон в преговорния процес. Докато кюрдите, които сега преговарят от положението на слабата страна, предлагат само „замразяване“ на резултатите от референдума, централните власти в Багдад настояват отправната точка за преговорите да бъде анулирането му ex tunc. Правят опит да наложат това искане с помощта на финансови лостове (насилственото отнемане на кюрдските нефтени полета и решението, взето в средата на ноември 2017 г., да бъде редуцирана финансовата помощ за Иракския Кюрдистан от седемнайсет на дванайсет процента от държавните приходи). Кюрдистан вече е завладян от финансова криза и без приходите от изгубените петролни находища Кюрдският автономен регион не е жизнеспособен. Но и един наложен на кюрдите от Багдад мирен диктат крие големи опасности: Абади рискува да подтикне унижените кюрди (или поне част от тях) да поведат партизанска война срещу централното правителство в стила на продължаващата вече трийсет и три години на Работническата партия на Кюрдистан на турските кюрди срещу Анкара.
Фактът, че парламентът на Иракски Кюрдистан разглежда писмото, с което Барзани обявява оставката си, на закрито заседание, за да предотврати по този начин обществеността да получи твърде много информация, разкрива слабостта на кюрдската демокрация. Защото противно на широкоразпространените предположения на Запад, става въпрос за една заразена с корупция клиентелистка демокрация и вероятно тя ще остане такава в обозримото бъдеще. В нея мощни родово-племенните кланове заемат мястото на политическите партии. Клиентелата подкрепя своите водачи, а в замяна те се грижат за благоденствието на своите поддръжници. Най-добрият пример предоставя фамилията Барзани, от която произхожда не само бившият президент, но и настоящите министър-председател, ръководител на тайните служби, много министри и мнозинството от генералите на висши длъжности във въоръжените сили пешмерга.
За фамилията Талабани важи, разбира се, същият принцип. През последните няколко години обаче сред кюрдите се наблюдава нарастваща демократична съпротива срещу този клиентелизъм – съпротива, която се свързва най-вече с опозиционната партия „Горан“(кюрдската дума за „промяна“). Партията „Горан“, отцепила се от Патриотичния съюз на Кюрдистан (ПСК), набира сили и вече успява да вземе повече гласове от съюза в неговата крепост Сюлеймания на местните избори.
В какво ще се изрази дълбокото разочарование на повечето кюрди от поражението в Киркук, например в по-масово присъединяване към партията „Горан“, все още е неясно. Едно нещо обаче е сигурно: срамът заради Киркук отново отвори трудно затрупаната пропаст между Кюрдската демократическа партия (КДП) на фамилията Барзани и близкия до клана Талабани Патриотичен съюз на Кюрдистан (ПСК). Това обстоятелство може сериозно да застраши вътрешната стабилност на Кюрдския автономен регион. Защото Кюрдската демократическа партия (КДП) обвинява Патриотичния съюз на Кюрдистан (ПСК) в предателство, защото първоначално отхвърля референдума, а впоследствие, когато отстъпва под натиска на мобилизираните от Барзани кюрдски националистически настроения за отделяне сред населението, се включва против волята си в организацията и провеждането му. В този упрек на Кюрдската демократическа партия (КДП) за забиване на нож в гърба наистина би следвало да има повече от зрънце истина. В крайна сметка верните на Патриотичния съюз на Кюрдистан бойни части пешмерга са тези, които в началото на офанзивата на Багдад в Киркук първи се оттеглят, без да влязат в бой, като обезсмислят по този начин всякаква последваща съпротива от страна на пешмерга. Малко след офанзивата на Багдад в Киркук ръководството на Патриотичния съюз на Кюрдистан признава, че по-рано е сключило споразумение за отказ от бойни действия с централното правителство с посредничеството на един генерал от изпратените от Техеран като военна подкрепа за Ирак ирански специални сили „Ал Кудс“ – външната разузнавателна служба на Иран, която наподобява Централното разузнавателно управление (ЦРУ) на Съединените щати. Аргументът на ръководството на Патриотичния съюз на Кюрдистан за това споразумение е, че е смятало съпротивата не само за безперспективна, но и за опасна.
Затова сега се увеличава опасността, че конфликтът между Кюрдската демократическа партия (КДП) и Патриотичния съюз на Кюрдистан (ПСК) (при който става дума и за борба за разпределение на намалелите в момента финансови подаяния от приходите от нефт в Кюрдския автономен регион) може отново да ескалира до вътрешнокюрдска гражданска война. Стигне ли се дотам, иранската армия ще застане срещу Кюрдската демократическа партия (КДП) на страната на Патриотичния съюз на Кюрдистан (ПСК). Това би увеличило още повече влиянието на Техеран, което и без това вече има върху политическите и икономическите процеси в шиитско-арабската зона на Ирак – при това точно в кюрдския Северен Ирак.
Като цяло това не са благоприятни перспективи за Запада, който досега щедро подкрепя с военни консултанти, военно оборудване и финансови помощи Кюрдския автономен регион в Ирак като предполагаем остров на стабилността. Западът би трябвало да се разтревожи и заради това, че паралелно с разрива между Багдад и Ербил се разпада и общият военен съюз срещу „Ислямска държава“. Все още не е ясно дали кюрдският регион ще се стабилизира. Ако се случи обаче да затъне във вътрешни разногласия и сблъсъци или да се забърка дори във война с Багдад, две последствия ще бъдат значителни и за Европа: първо, вече изтощената „Ислямска държава“ ще получи добри възможности да си възвърне загубените територии и да се съвземе във военно отношение. И второ, Европа отново ще трябва да очаква един увеличаващ се бежански поток от Ирак.
Превод от немски: Мария Дерменджиева
Източник: списание „Цицеро“
Вилфрид Бухта е ислямовед, автор на много книги за Близкия и Средния изток. В периода 2005-2011 г. работи в Багдад в Мисията на ООН за подпомагане на Ирак (UNAMI). Последната му книга датира от 2016 г. „Правоверните – фундаментализмът и бъдещето на ислямския свят“.