Младият италиански премиер успява да спечели сърцата на бедните и богатите, на левите и десните, на италианците и на чужденците. Как го прави?

На последните евроизбори през май тази година много избиратели гласуват за протестни, антисистемни, опозиционни, евроскептични партии. В Италия обаче става точно обратното. Там изборите са спечелени категорично с 41% от управляващата лява Демократическа партия. Причината за този изборен успех си има конкретно име: Матео Ренци. Той е най-младият министър-председател в историята на създадената през 1861 г. Обединена Италия. Преди 39-годишният Ренци да заеме поста през февруари тази година, най-младият италиански премиер е бил Бенито Мусолини. Матео Ренци, разбира се, е интересен не толкова с това, че е най-младият ръководител на Италия, а с факта, че има звезден статус, подобен на певци те, актьорите и шоумените. Харесват го футболни фенове и интелектуалци, наемни работници и бизнесмени. Харесват непосредственото му общуване, това, че говори нормално и разбираемо, че не прибягва до традиционните политически клишета, че никога не е скучен.

Ренци слага официален костюм и вратовръзка само на много официални събития. По-често може да бъде видян с дънки и бяла риза с навити ръкави. По този повод стилистът Джорджо Армани отправя лека критика: Ренци безспорно е очарователен, обаче с тази бяла ризка...”. Друг моделиер, Ермано Даниеле (заедно с бизнесмена Тони Шервино са създатели на марката „Ермано Шервино”), също има интересно мнение за Ренци: Външният вид на Матео показва не че нещо е забравил”, например вратовръзка. Външният му вид показва, че има да мисли за много по-важни неща, отколкото каква модерна дрешка да сложи”. В общуването си Ренци използва същия неформален стил. Когато трябва да се обади по телефона, не ползва секретарки и не губи време с безсмислени официалности. Телефонните му разговори започват простичко: Здрасти, Матео съм...”. Като става дума за телефони, Ренци никога не се разделя със своя iPhone, както и със своя iPad. Използва хаштагове, туитва, изобщо живее в мрежата. И ако другият цар на онлайн комуникацията в италианската политика, Бепе Грило, използва блога, фейсбук страницата си и туит акаунта си главно за да громи, разобличава и осмива своите противници, то Ренци е много по-позитивен. За него интернет е не толкова сцена за политическа корида, колкото символ на бързината и промяната. Явно това е печелившият подход, защото според проучване на социологическата агенция „Демос” 74% от анкетираните казват, че имат доверие на премиера си. Не само италианците харесват младия си министър-председател. Той се радва на одобрението и на някои от най-важните европейски лидери. Пословични са добрите му отношения с Ангела Меркел. За първи път тя го кани в Берлин още в средата на 2013 г., когато Ренци не е нито лидер на партията си, нито премиер. Все още е само кмет на Флоренция. Официалното прессъобщение е, че са говорили за Италия и Европа, а подробности за разговора така и не са дадени. Година по-късно се случва нещо любопитно. На среща между двамата по време на заседание на Европейския съвет се обсъжда възможността за въвеждане на по-голяма гъвкавост при изпълнения на строгите правила за бюджетния дефицит. Очевидци разказват, че Ренци, който обича да критикува прекаления остеритет, толкова се разпалил, че започнал да удря с юмрук по масата. После, вероятно решил, че е прекалил с неформалното” общуване, се обърнал към Ангела Меркел с думите: Много Ви отива виолетовият цвят. Това е и цветът на моя любим футболен отбор Фиорентина”. Именно от Флоренция, седалището на „Фиорентина”, започва всичко. Матео е роден тук на 11 януари 1975 г. Има трима братя и сестри, а баща му е общински съветник във флорентинското градче Риняно сул Арно от Християндемократическата партия, управлявала Италия в продължение на десетилетия. Матео е активен участник в католическото скаутско движение, а веднага след завършване на училище започва работа в семейната фирма, която се занимава с маркетинг и издаване на вестници. Първата му поява в национален ефир е през 1994 г. Тогава Матео е на 19 години и със сакото, вратовръзката и очилата има вид на скучен отличник. Той участва в популярното куиз-шоу „Колелото на съдбата”, което се излъчва по един от каналите на Берлускони, и печели солидната сума от 48 милиона италиански лири. По-късно политическите анализатори ще се шегуват, че сложните отношения на симпатия и отблъскване между Ренци и Берлускони са започнали още когато младежът от Флоренция е успял да „отмъкне” въпросната значителна сума от Il Cavaliere. И още един любопитен факт. През същата тази 1994 г. Силвио Берлускони се трансформира от бизнесмен в политик, печели парламентарните избори с наскоро основаната си партия Forza Italia и става за първи път министър-председател. Малко по-късно започва и политическата кариера на младия Ренци. Той се включва в остатъците от разпадналата се Християндемократическа партия, които се ориентират към лявата част на политическия спектър. Тези структури в крайна сметка се обединяват с наследниците на някогашната Италианска комунистическа партия, както и с други леви движения, като по този начин е създадена Демократическата партия. През 2004 г., когато е на 29 години, Ренци печели изборите за управител на провинция Флоренция като кандидат на лявоцентристката коалиция. Пет години по-рано се жени за Агнес Ландини, която е учителка и с която имат три деца. През 2009 г. Матео Ренци печели изборите за кмет на Флоренция като кандидат на Демократическата партия. Предизборният му слоган печели привърженици със самоиронията си: Или променям Флоренция, или си сменям занаята и се връщам на работа”. Още от първия си ден като кмет Ренци се заема с нещата, които му се удават най-много – да прави добро впечатление и да обещава. За неудоволствие на критиците на младия градоначалник някои от обещанията му се реализират. Без да влиза в дълги дебати и търсене на консенсус, Ренци нарежда историческият център на града да бъде обявен за пешеходна зона. По същия светкавичен начин кметът от левицата действа и когато привежда в изпълнение една дясна мярка: независимо от съпротивата на синдикатите взема решение за приватизация на автобусните линии. Други, широко афиширани намерения на флорентинския кмет, обаче се провалят. Ренци е убеден, че под една от фреските на Джорджо Вазари в Палацо Векио се намира смятаният за изгубен шедьовър на Леонардо „Битката при Ангиaри”. Със средствата на съвременната технология, твърди Ренци, работата на Леонардо може да бъде открита. Само трябва да се намерят спонсори. Издирвайки богати донори, Ренци няколко пъти пътува до Съединените щати. Разбира се, пътуванията са на разноски на общината и са съпроводени с детайлно медийно отразяване. След като начинанието се проваля, Ренци е готов със следващата си арт инициатива. Обявява, че смята да покрие базиликата „Сан Лоренцо” с мраморна фасада, защото точно такова било желанието на Микеланджело. След много страници във вестниците и тв репортажи от тази идея също нищо не излиза. Матео Ренци обаче не се отчайва. За него кметската дейност е важна не сама по себе си, а като трамплин за излизане на националната политическа сцена. Затова по-важни са му не конкретните резултати, колкото медийното отразяване. Ето защо кметът постоянно организира във Флоренция всевъзможни политико-културни събития, които са отразявани не само от местните, а и от националните медии. На въпросните събития присъстват известни италиански актьори, писатели, музиканти, интелектуалци, а финалът на всеки ивент е запазен задължително за кмета. Тези мултимедийни прояви, разбира се, струват скъпо, но Матео Ренци няма проблеми с финансирането. Той е създал добри контакти с влиятелни бизнесмени. Сред тях се откроява живеещият в Лондон Давиде Сера, топ мениджър на хедж фонда „Алгебрис”. Когато през 2012 г. Ренци решава, че освен кмет трябва да стане и лидер на Демократическата партия, именно Сера е човекът, който организира среща с участието на каймака на бизнеса в Милано. Целта е да бъдат събрани средства за предизборната кампания на Матео. Участниците остават с много добри впечатления от кмета на Флоренция, а банкерът Гуидо Витале обобщава положителното им отношение с думите: „Ренци е способен ръководител и говори като човек от левицата, който не демонизира капитализма и който за щастие не е чел Маркс”. През 2012 г. Ренци губи битката за лидер на Демократическата партия срещу тогавашния шеф Пиер Луиджи Берсани, но твърде скоро ще получи така желания реванш. Две години преди тази символна вечеря Матео Ренци има една също толкова важна среща. На 6 декември 2010 г. младият кмет на Флоренция отива на гости на Силвио Берлускони в прочутата му вила Аркоре. В онзи момент Берлускони е на върха на могъществото си – за трети път е премиер на Италия, има комфортно парламентарно мнозинство, а вилите му са арена на разкрепостени партита, наричани от Силвио „елегантни вечери”, където основните действащи лица са младите момичета, готови на всичко в името на кариерата си. Откъде идва интересът на Il Cavaliere към все още малко известния в национален мащаб флорентински кмет? Може би с безпогрешния си усет е разпознал в него бъдещата политическа звезда? А може би, наблюдавайки действията му, е възприел Матео като по-млада версия на самия себе си? Факт е, че откакто Ренци става национална знаменитост, анализаторите в Италия постоянно го сравняват с Берлускони. Няма спор, че Матео притежава същия комуникативен талант като Силвио. И двамата могат и обичат да говорят, а публиката обича да ги слуша. Освен това и двамата са абсолютно убедени в собствената си непогрешимост. Вярват непоколебимо, че никой освен тях не е способен да изведе Италия от кризата. Разбира се, има и значителни разлики. Берлускони става политик едва след като е изградил могъща бизнес империя. Властта за него не е самоцел, а средство, с помощта на което смята да опази милиардите си, както и личната си свобода. Ренци пък е класическо политическо животно. За него целта не е богатството. Целта е властта. Когато се насочва към политиката, Берлускони оправдава политическите си претенции с факта, че вече се е доказал като успешен бизнесмен. Основното послание, което отправя, е следното: мога да управлявам Италия по същия успешен начин, по който управлявах фирмите си, телевизионните си канали, футболния си клуб „Милан”. От своя страна Ренци залага не на опита, а на младостта. Макар това да не е особено оригинален подход, той действа безотказно в страна като Италия, където основните политически решения все още се вземат от скучни възрастни хора, прекарали десетилетия в депутатските и министерските кресла. На техния фон новият политик Ренци наистина изглежда като дете чудо. Матео се възползва максимално от предимствата на младостта, като заявява, че цялата застаряла италианска политическа класа, както дясната, така и лявата й част, трябва да бъде захвърлена на бунището. Всъщност Ренци говори много по-често за нуждата от обновление на политическата система и за достойнствата на младите политици, отколкото за традиционните леви теми като солидарност, добро заплащане на хората на наемния труд и справедливо преразпределение на доходите. Ето как отговаря той на въпроса на списание Time какво означава за него лявото: За мен лявото е бъдещето. Иновациите. Любопитството. Инвестирането в нови технологии. Ляво е да даваш възможност на всички да забогатеят, а не да принуждаваш всички да бъдат на едно равнище. Лявото е равенство, но не такова, за каквото мечтаят част от италианските синдикати, т.е. всички да стигнат до една точка. Не. Просто всички трябва да имат равен старт. И който е по-добър, да върви напред”. Под тези прекалено общи определения за лявото със сигурност биха се подписали и много от гласоподавателите на Силвио Берлускони. А самият Силвио за разлика от Матео си е класически политик. С десни разбирания. Берлускони е привърженик на свободния пазар, никак не харесва регулациите, които налага държавата, и постоянно се бори с комунистите, които искат да отнемат свободата на италианците”. Интересно е, че според Силвио комунистите” са се окопали най-вече в съдебната система. Комунисти” според неговите разбирания са онези съдебни служители, които водят дела по повод безбройните случаи, в които Il Cavaliere e нарушавал законите на страната. Ако се върнем към политическата философия на Матео Ренци, или по-скоро към липсата на някаква ясно изразена политическа философия, лесно ще разберем защо той се харесва на толкова хора, включително и на доста избиратели на десницата. На десните им харесва фактът, че Ренци предпочита да говори за иновации вместо за солидарност, и затова го подкрепят. Когато през април на 2013 г. председателят на Демократическата партия Берсани подава оставка, кметът на Флоренция отново решава да се бори за мястото му. На проведените в края на годината избори за партиен лидер Ренци печели убедително, след което се появяват твърдения, че за него са гласували и доста хора от десницата (според правилата всеки италиански гражданин може да гласува за шеф на Демократическата партия, без да е нужно да е неин член). Веднага след като става партиен лидер, Матео Ренци обявява, че Италия спешно се нуждае от кардинални реформи, най-важните от които са промяна на избирателния закон и радикалното орязване на правомощията на Сената – Горната камара на парламента. Макар че Демократическата партия има най-много депутати, въпросните реформи няма как да се случат без подкрепата на някоя от останалите големи политически сили. Предварително е ясно, че на Движение 5 звезди” не може да се разчита. Неговият лидер Бепе Грило винаги и на всичко казва не”. Всъщност Ренци няма нужда от неговото съгласие. Той вече знае, че може да се разбере с човека, който би трябвало да бъде основният му политически и идеологически противник – Силвио Берлускони. Със сигурност Ренци е изпитал голямо удовлетворение, наблюдавайки как Берлускони му идва на крака в централата на Демократическата партия, за да договори подробностите по прилагането на реформите. За три години колелото на съдбата е направило пълен оборот. Най-напред младият кмет на Флоренция е посетил тогавашния италиански премиер във вилата му, засвидетелствайки по този начин своето уважение. Днес човекът, който е бил най-дълго време министър-председател на Италия в следвоенната й история, демонстрира уважението си към новия политик, пристигайки на негова територия. Сделката за реформите е сключена. Тя става известна като Пакта от „Назарено” (на тази римска улица се намира централата на ДП), или „Сделката с дявола”, както я наричат критиците на Ренци. Промените в избирателния закон предвиждат всяка партия, която е взела поне 37% на изборите, да получи допълнителни 15% от местата в парламента. Гласно изразената идея е по този начин да се гарантира стабилно управление на страната. Негласният мотив е да бъде възпрепятствана възможността на по-малките партии да влияят върху управлението. Що се отнася до Сената, той се превръща в Асамблея на регионите. Нейните членове не се избират, а се назначават, като няма да участват в гласуването на доверие към правителството и няма да гласуват закони. И още едно уточнение, което със сигурност се харесва на повечето италианци: в момента членовете на Сената са 315, а с влизането на реформата в сила участниците в Асамблеята на регионите стават три пъти по-малко. Тъй като най-доволни от пакта за реформи са именно Матео Ренци и Силвио Берлускони, той е наречен Ренцускони”. Между другото Силвио има не само електорална изгода от подписаните съглашения. През 2013 г. той е осъден в т.нар. процес „Рубигейт”. Обвиненията към него са, че е плащал на непълнолетната през 2010 г. мароканка Карима ел Махруг (Руби), за да прави секс с нея, и че е злоупотребил със служебното си положение, изкарвайки я от ареста, където тя е попаднала по обвинение, че е откраднала три хиляди евро. Присъдата е седем години затвор и забрана за заемане на публични длъжности до живот. Берлускони обжалва и на 18 юли тази година по-висшата съдебна инстанция го оправдава. Разбира се, съдебната власт е абсолютно и напълно независима от изпълнителната власт. Точно както в България. Обаче въпреки тази независимост се прокрадват известни съмнения. Дали пък изпълнителната власт, която вече се оглавява от Матео Ренци, не е въздействала по някакъв начин на съдебната, за да бъде последната по-снизходителна към Берлускони? И дали по този начин новият премиер не се отплаща на някогашния за подкрепата на Берлускони за така желаните от Ренци конституционни реформи? Начинът, по който Матео Ренци става премиер, е много показателен за предпочитаното му политическо поведение, което включва бързи и изненадващи за противника действия, разминаващи се драстично с предишни обещания. Веднага след като става лидер на Демократическата партия, Матео изпраща съобщение на тогавашния премиер Енрико Лета, негов колега в ДП: Енрико, бъди спокоен, никой не желае да заема мястото ти”. В същото време Ренци обработва партията и депутатите си така, че да пожелаят именно него за министър-председател. Така на 14 февруари 2014 г. Енрико Лета е принуден от собствените си съпартийци да подаде оставка, а новият министър-председател вече се нарича Матео Ренци. Още в самото начало на управлението си той иска да покаже, че всички могат да са доволни от него. В трудовото законодателство са направени промени, които карат както бизнесът, така и влиятелното пропазарно британско списание Economist да повдигнат вежди в радостно учудване. Според нововъведенията собствениците ще могат по-лесно да уволняват работници, от които нямат нужда. В същото време италианците, които печелят под 1500 евро на месец, а това са около 10 милиона души, получават намаляване на данъците с 1000 евро годишно. Социалните мерки на премиера включват още 1,7 милиарда евро, които ще бъдат използвани за образование или за търсене на работа на младежи между 18 и 29 години. Всички тези намерения обаче изискват много пари, което означава, че стяганият от Брюксел корсет на фискалната дисциплина трябва да бъде разхлабен. Веднага след като встъпва в длъжност, новият премиер информира Брюксел, че Италия няма намерение да бъде поучавана подобно на ученик, изправен пред черната дъска. В началото на август тази година Ренци е още по-конкретен: Съгласен съм, че страната ни има нужда от дълбоки реформи, но начинът, по който ще бъдат извършени те, го решавам аз, а не Тройката: Европейската централна банка, Еврокомисията и Международния валутен фонд. Аз ще извърша реформите, защото Италия няма нужда от други, които да ни обясняват какво трябва да направим”. По нищо не личи, че важните лидери в Европа са се засегнали от тези думи. Тъкмо обратното. Те харесват Ренци главно защото, независимо че е от левицата, всъщност е привърженик на пропазарните реформи. Влиятелните финансови кръгове, които до голяма степен определят политиката в Европа, харесват премиери като Ренци или като французина Мануел Валс, който е един твърде десен социалист. Да, италианският министър-председател обича да критикува определени политики на Брюксел. Той например смята, че не е честно пари за спасяването на банките да се вземат от всички членки на ЕС, а когато стане дума за спасяването на бедстващи кораби с африкански имигранти край италианския бряг, само Рим да отделя средства. Независимо от подобни критики обаче Ренци остава твърдо проевропейски настроен. Той много внимава да не попадне в компанията на политици като Марин льо Пен, Найджъл Фараж или Бепе Грило, които призовават за демонтиране на ЕС и излизане от еврото. Така че независимо от ярката антиостеритетна логика политиката на Матео Ренци не се различава кой знае колко от тази на предполагаемата му „противничка” Ангела Меркел. Доказателство за това е появилата се наскоро в Wall Street Journal статия на икономическите министри на Италия и Германия. В нея Пиер Карло Падоан и Волфганг Шойбле подчертават, че Рим и Берлин са напълно единни във вижданията си за икономическото развитие на Европа оттук нататък, която е длъжна да продължи да следва пропазарния модел. Изобщо политиката на италианското правителство напълно отговаря на основните евродирективи. Докато продължава тази линия, в Брюксел ще продължат да обичат Ренци.