Интервю на Юлия Владимирова с Мурат Ертел от култовата турска банда „Баба Зула”
„Баба Зула” са добре познати на българската публика, тъй като вече са били гости на София Филм Фест. Сега гостуват в София едновременно, за да отпразнуват 20-тата годишнина на кинофестивала и собствения си юбилей. Прочуват се с участието си във филма на Фатих Акин „Музиката на Истанбул”. Изпълненията на турската банда наподобяват мистични ритуали – смес от визуално изкуство, ориенталски танци, пищни костюми, поезия, театър и анимация на живо, предлагащи на публиката въздействащо зрелищно шоу. Те се отличават със специфичния си саунд, известен като „ориенталски дъб”.
Променили ли сте се от последното ви идване тук в София?
Промяната е много важна за мен, независимо дали става дума за личността ми или като група. Това е така, защото обичам да обновявам себе си. Основната ми цел е да ставам по-добър от самия себе си. Аз винаги се стремя да променям групата и технически, обичам да променям и реда на нещата, тяхната организация. Обичам да предизвиквам себе си. Да, аз остарявам все повече, но винаги се стремя да се обновявам. Имам различни възгледи, обичам да чета. „Баба Зула” празнува 20 години, а това са много години за една група. Може да се каже, че става дума за една много стара група. Когато ходим по различни фестивали по света, все ни питат как успяваме да обикаляме и да свирим толкова дълги години – цели 20! За една група е трудно да издържи и 10 години, след което започват солови кариери. При групите е трудно, защото те преминават през кризи, които често не могат да решат. Аз много харесвам Дейвид Бърн от Talking Heads и препоръчвам да прочетете неговата книга „Как работи музиката?”. В тази книга той определя музикантите като хора, които трябва да могат да решават проблеми, тъй като условията и позициите постоянно се променят. Заради това нашата група и днес е свежа. Единствено аз и Левент сме от началото, а всички останали членове се променят. Това е нашата успешна формула.
Кое е най-трудното, когато правиш музика различна от мейнстрийма и предлагаш на пазара нещо различно?
Трудно е, защото имаш по-малък достъп до публика, до телевизии, не можеш да станеш известен за кратко време. Но мисля, че така можеш да бъдеш повече себе си и да останеш оригинален, вместо да се продаваш на индустрията. Да, нашата музика не може да се слуша толкова масово, колкото тази на Лейди Гага. Обикновено имиджът е по-оригинален от музиката на мейнстрийм изпълнителите. Но нашата музика и политически е санкционирана от медиите. Има списъци с групи, които не трябва да бъдат допускани до определени радиостанции и телевизии. И ние сме в тези списъци, тъй като правителството не ни харесва, не харесва това, което пеем в песните си, тъй като много често то е бунт срещу системата и срещу самото правителство. Интересно е обаче, че визуално сме им ок. И това дава възможност да се скрием зад визуалното. Когато ни гледат, те си казват: „Страхотно, тези момчета изглеждат като османци!”. И националистите, и фундаменталистите намират това за нормално. Те не слушат песните ни, които са написани по начин, по който, ако нямаш достатъчно знания, не можеш да разбереш и да получиш скритите послания. Трябва да си умен, за да ги схванеш, защото те не са буквални. А имиджът, който всъщност правителството възприема като османски, е точно обратното на османския. Шапката, която нося е символ на противниците на османците и въстаниците срещу тях. Аз например обличам женски дрехи и това е, защото съм вдъхновен от културата на шаманите, а те сменят пола си и се трансформират. Така че визуално ние представяме въстаниците срещу османците, но това няма как да го разбереш, ако все пак нямаш знания и не си поне малко умен. Това е нашият начин да оцелеем.
В музиката ви сте дълбоко вдъхновени от ориенталски ритуали, поезия, но също и от душата на Истанбул. Сърцето на града потъва в атентати и кръв. Как вие като артисти усещате трансформацията на този град?
Истанбул винаги е бил много хаотичен и с много конфликти вътре в самия град. Той е като кръстопът за конфликти. И винаги се е състоял от различни елементи. Този хаос в Истанбул го е имало винаги, но понякога той ескалира и вниманието към него се покачва повече. В Истанбул нищо не е същото, както си го видял вчера. Дори един магазин може да се е променил на следващия ден. Чувствата в този град винаги са объркващи. Цял живот живея в Истанбул, но градът винаги ме държи в изненада. Определено съм повлиян от него, но наистина в последно време ме прави тъжен, тъй като той бавно бива убиван и смачкван. Културно градът е много силен, имаме добра филмова индустрия и артистите ни във всички сфери са добри. И това е защото имат какво да кажат. Те не го правят като хоби или за да бъдат претенциозни сноби, те трябва да изразят това, което имат да кажат чрез думите. А в Турция много хора имат какво да кажат. Особено за днешната ситуация.
Застрашени ли са артистите в Турция по начина, по който журналистите са?
Да, разбира се. Ние също сме в опасност и можем да влезем в затвора, може към нас да бъде повдигнато дело, ако на някого нещо не му хареса.
Страх ли ви е да живеете в Истанбул?
Да. Ние живеем в страх всеки ден. Може да ни убият във всеки един момент, може във всеки един момент да влезем в затвора и да ни заведат дела. Опитваме се да намерим начин да живеем и музиката е нашият път. Когато правим музика забравяме всичко, случва се нещо като преход към друго място. Така успяваме да се чувстваме комфортно.
Как звучи музиката на Истанбул днес?
Днес има много млади групи, които пеят и свирят за ежедневния живот на града, което намирам за интересно. Проблемът, според мен е, че музиката им не е чак толкова интересна. И това е, защото звучат като всяка друга западна група, не се идентифицират географски и културно. Искат да звучат като британци и американци. Това е грешка. Има добра хип-хоп сцена, също така много силно движение на жени музикантки и певици, което е много важно за тежката политическа ситуация на Турция днес. Радвам се, че младите банди разпродават билетите и пълнят залите без никаква медийна подкрепа. Никой не говори за тях по телевизията, но те стигат до хората от уста на уста. Ситуацията с жените в Турция от ден на ден става все по-жестока и затова се радвам, когато има жени, които могат да изразяват себе си. Турция е била втората страна в света, която е дала права на жените да гласуват, по времето на Ататюрк те махат шаловете от главите и телата си и носят косите си спуснати, могли са да работят в много различни сфери. Това обаче днес го няма. Ние се връщаме много назад, вървим срещу бъдещето. Убийствата и изнасилванията на жени днес са много разпространени. 70-80% от тези убийства и изнасилвания са извършвани от мъже, които са бивши съпрузи или любовници на тези жени. Това е един от най-големите проблеми, с който трябва да се борим.
Кое може да пребори тази диктатура? Ще се появи ли някой, който ще промени системата?
Моята борба е през моето изкуство – музиката. Лошото е, че всичко това е много бавен процес. В дългосрочен план може да бъде силен, защото аз знам, че ние ще победим. Ужасното е, че през цялото това време се загубват много човешки животи. Борците срещу властта в Турция са много силни в интернет, правителството се стреми да орязва и тази възможност като забранява социални мрежи и сайтове, но ние въпреки това успяваме. И това засега е единственият начин. Не можем да отидем в радиостанции и телевизии, но младите хора намират начин. Медиите стават все по-малки и по-ограничени, цензурата се увеличава скоростно, но властта губи силата си в интернет. Ние се борим по този начин.
Какво иска Ердоган?
Той иска нова Османска империя. И колкото се може повече власт. Това обаче е предимство за нас, ще кажа защо. Според шаманските знания, има много нива и последното ниво, което трябва да преминеш е това на господството. Защото, когато имаш власт потъваш толкова много в нея, че се губиш, ставаш пиян. Така предимството е наше. Ердоган е абсолютно загубен във властта си човек. Той е като ранено животно. Неговото време е преброено. Така го усещам. Нека кажа, че правителството в Турция никога не е съобщавало, че „Ислямска държава” са терористи. Не можете да намерите запис на някой от турското правителство, който да казва „Да, ИДИЛ са терористи”. Не, няма да откриете такова нещо. Не искам да казвам това, може би вие сами ще се сетите?!
Имате предвид, че Турция, Ердоган и „Ислямска държава” всъщност са бизнес партньори, както беше разкрито и доказано чрез снимков материал за търгуване с петрол.
Да.
А какъв мислите, че ще бъде изходът от кюрдския конфликт?
Нямам представа какво ще се случи, но ситуацията е такава, че това правителство не иска мир, то иска война. То не може да съществува в мир. Защото в условията на мир, кюрдската партия стана силна и създаде много силна съпротива срещу правителството. Те видяха това и започнаха да се страхуват и създадоха сценария, в който всички кюрди са терористи. Създадоха военната ситуация. Ако хората не изберат тях, а дадат вота си за кюрдската партия, с тях се воюва. Такава беше стратегията на последните избори. Преди това кюрдската партия беше набрала доста сила. Сега ситуацията е такава, че президентът иска още и още власт и стратегията е такава: ако не им се даде повече власт, войната ще продължи още много. Така че те просто искат война. Това казват.