Никой не е спечелил и не е загубил Студената война. Тя в един прекрасен ден просто свърши. Някой помни ли къде е бил въобще на 3 декември 1989 г.? Когато Студената война приключи, САЩ се отказаха да искат безусловна капитулация, казаха си „слава богу” за този изход и се замислиха как да използват дивидентите от настъпилия мир. От всичко това руснаците стигнаха до извода, че не са загубили играта. Минаха хаотичните години на елциновото управление, завърши периодът на „шоковата терапия” и президент на Русия стана Путин. Подкрепен от високите цени на нефта и групата от лоялни съмишленици от силовите структури, той възобнови тази дейност, с която се занимаваха всички руски управляващи от времето на Петър Първи, тоест обезпечаване на сигурността на руската периферия. Осигуряване на сигурността на периферията въобще не означава да бъдат окупирани съседните държави. Русия може да постигне своите цели и с методите на политическата диверсия за разпалване на конфликти. Ако искаме да знаем за каква точно сигурност говорят руснаците, достатъчно е да погледнем географската карта. В Източно-европейската равнина са разположени прибалтийските държави, Белорусия, Украйна, Молдова, Румъния и европейската част на Русия. Това са традиционните маршрути за нападение над Русия, които се ползваха от Златната Орда, Шведската империя, армията на Наполеон и Третия райх.

Русия практически е сухопътна страна, която не разполага с пряк изход към океана. Главните й центрове са селскостопански райони, а транспортната й система и промишлеността са съсредоточени на запад от Урал. Навярно страхът на Русия от атака от запад бележи своето начало от 1200 години и е описан в Новгородските летописи, където е казано: „Затова, че сме грешни дойдоха неизвестни племена (монголците)”. Русия ще продължи да разширява своите граници, но като използва инструментите на политическата война. Това означава, че тя не нарушава чл.5 от устава на НАТО. А когато я обвиняват в хакерски атаки, кражби на електронна поща и подобни други прегрешения, тя винаги може да се позове на „Улика № 1” – Едуард Сноудан.

От каквото и да се ръководи Путин, от патриотизъм, от параноя, от чувство за уязвимост или от опасения, че ще загуби всички тези пари, които му се приписват, че има, призивите му за защита на християнството и уникалната руска култура от действията на релативистка Европа намират отклик сред голям брой европейци. В полза на Русия работи и безумната политика на Германия, която прие повече от милион емигранти от Близкия Изток, голямата част от които никога няма да участват в икономическия живот и в производството и едва ли ще се интегрират. Така че да, Русия отправя предизвикателство към САЩ, но гръмките заявления на Джон Маккейн, че тя представлява по-голяма заплаха отколкото Ислямска държава „не носят никаква полза”, както твърдят във Вашингтон. Всъщност, има полза, това е един рекламен ход насочен към това, да се подготвят данъкоплатците за новата „студена война-2.0”. Значителна част от американските политици и представители на общественото мнение не желаят да признаят, че с края на Студената война, което наистина беше епохално събитие, на континента не настъпи край и на силовата политика.

Непредсказуема ли е Русия? Не, но да предскажеш тактиката й е невъзможно, както показаха и събитията в Украйна и Сирия. Ако погледнем в аналите на историята на държавното управление, едва ли може подобни действия да наречем измама. Според мнението на някои хора от Вашингтон, по-лошото е, че Путин вярва в това, което говори. Тогава, какво да правим?

Първо, трябва да определим приоритетите си. Шарл дьо Гол питаше, готови ли сме да сменим Ню-Йорк с Париж? Едва ли бяхме готови тогава на това, а сега още по-малко, освен ако няма ядрена атака, на която трябва да отговорим. Ако Русия се е концентрирала в провеждането на информационни операции и нетрадиционни войни, тогава ние сме длъжни да помогнем на източноевропейските страни, които почти нямат опит да противодействат на руските кибератаки. Второ, трябва да се откажем от идеята за „смяна на режима”. Политиката за смяна на режима е отличен способ да сплотиш войската на противника. Ако си спомняте, първото правило в политиката е, че смяната на режима се състои в това, че не трябва да говориш за смяна на режима. Сигурно, част от високопоставените руски ръководители и бизнесмени не са доволни от Путин, но не толкова, че да започнат да сътрудничат със САЩ, ЕС или НАТО с цел да го свалят от власт, особено отчитайки нашата хронична неспособност да пазим тайна. Независимо от цялото дърдорене за „мафиотската държава”, руското ръководство в случай на нужда ще сплоти своите редици и ще създаде необходимия му ред да защити себе си и Русия. И накрая, време е нашите лидери да си затворят устата. Да наричаш Русия „регионална държава”, както правеше това президентът Обама, или да казваш, че Путин може да стане нашия „най-добър приятел”, както казваше президентът Тръмп, това е контрапродуктивно. Ние ще постигнем по-добри резултати в отношенията си с Русия, ако постъпваме сериозно, уважително и недвусмислено.

Автор: Джеймс Дурсо, управляващ директор на консултантската фирма Corsair LLC. Служил е 20 години във ВМС на САЩ, включително в Кувейт и Саудитска Арабия.         

Източник: The Hill