Или стратегиите на Китай за завоюване на света.

Не може да има две слънца на небето, както и двама повелители на земята.
Конфуций

Китайският президент Си Дзинпин официално встъпва в длъжност през март 2013 г. Външният му вид и лъчезарна усмивка създават впечатлението за един безобиден 60-годишен, добродушен, леко натежал с годините мъж с буйна черна коса. Политическите наблюдатели, робуващи на собствените си стереотипи, са категорични, че той идва с намерението да отстрани старата партокрация и да насочи Китай по пътя на демокрацията и пазарната икономика (каквото и да означава това). Но за съжаление знанията на голямата част от т.нар. експерти по Китай се свеждат до някоя и друга китайска фраза, която от време на време произнасят, за да впечатлят тези, които нямат представа от езика. Много от тях дори не са си направили труда да прочетат книгата на американския дипломат Хенри Кисинджър On China, за да получат поне обща представа за историята, политическото устройство и народопсихологията на тази гигантска държава. Всичко като че ли върви според техните очаквания, докато един ден Си Дзинпин не ги учудва силно. Изненадата е малко неприятна и цялата тази лавина от експертни оценки и прогнози отива на боклука. Стратегията на Си Дзинпин няма нищо общо с представите на всички, които очакват някакъв специфичен китайски модел на пазарна икономика, гарниран с комунистически аксесоари. В действителност неговата стратегия се оказва просто една мечта. В която той вижда един възроден Китай, който трябва да заеме полагащото му се място на primus inter pares (пръв сред равни) между държавите в света. Съвсем „случайно” мечтата му съвпада със стратегията на Китайската комунистическа партия (ККП) от 1949 г., когато Мао поема управлението, а по-късно днешните китайски лидери наричат тази стратегия „Стогодишният маратон”. Си Дзинпин си харесва за слоган на своята мечта един от лозунгите на китайските националисти, известен като „фусин джъ лу” (пътят на възраждането). Скритият смисъл на това послание ще стане ясен по-късно за тези, които следят отблизо китайската политика. Известно е, че Си започва своята кариера като секретар на тогавашния министър на отбраната Гън Бяо. След като напуска армията, той остава тясно свързан с изявените националисти от военната върхушка. В Китай те са популярни с наименованието „ин пай” (орлите или ястребите). Мнозинството „ин пай” са генерали, адмирали или висши партийни функционери. Именно те възторжено акламират неговия избор за държавен глава. Темата за китайската мечта, която той като президент лансира, не е някаква новост. Просто е настъпил моментът тя да бъде по-широко популяризирана. Тази тема Си използва в речите си много години. Той дори си позволява да изрече публично фразата, която нито един китайски политик тогава не би могъл да си позволи: „цян джунгуо мън” (блянът за могъщ Китай). По онова време китайските лидери избягват да използват понятия като „мечти”, „блянове” и „надежди” в публичните си изяви. Защото им звучат като сантиментална и претенциозна западна екстравагантност. Но Си продължава все по-често да споменава „китайската мечта” в своите речи. Даже според един материал в „Уолстрийт Джърнал” той назовава конкретно 2049 г. като годината, в която тази мечта ще стане действителност. Тази 2049 година не е само една от поредните в летоброенето. През тази година всъщност се навършват 100 години от създаването на комунистически Китай под управлението на Мао. Си Дзинпин не счита за необходимо да обяснява израза „китайска мечта”, защото той е изведен от текстовете в две малко известни, но много популярни в Китай книги.

Едната от тях, издадена през 2010 г., е книгата на полковника от Националната освободителна армия Лю Минфу, озаглавена „Мечтата на Китай: Мисленето на Великата сила и стратегическата позиция в постамериканската ера”. А втората книга, издадена през 2009 г., е сборникът от есета на Сон Сяоджън, озаглавен „Китай е нещастен: Великата ера, грандиозната цел и нашите вътрешни тревоги и външни предизвикателства”. В книгата на Минфу е дефинирана националната „грандиозна цел” на Китай да „стане номер едно в света”, възстановявайки страната в една модерна версия на нейната историческа слава. Това, както пише той, „налага да изместим Съединените щати”. Лю е уверен, че подемът на Китай ще направи света хармоничен, защото китайските ръководители ще бъдат по-мъдри и по-умерени от американските и защото Китай няма да се стреми към хегемония, а ще се ограничи само да има водеща роля сред нациите в света. В тази книга се споменава за първи път и изразът „Стогодишният маратон” (авторът твърди, че този израз е формулиран лично от него, но това понятие се е появило и е било широко обсъждано много преди той да го използва в своята книга). Оказва се, че още преди прословутото „отваряне на САЩ към Китай”, започнало с тайното посещение на Кисинджър през 1971 г., планът на „ястребите” в Пекин за „Стогодишният маратон” вече е бил в действие. И ръководството на ККП следва именно този план в отношенията си със САЩ. Прави впечатление, че всички ключови елементи на „Стогодишният маратон” са формулирани от представителите на „ин пай”. Това не е случайно, защото през 20-те години на миналия век се възражда една стара традиция, която изисква висшите военни да играят в икономическото планиране и социалната сфера същата роля, каквато играят и във военните дела. Това е, все едно икономическата политика в страните с парламентарна демокрация да я определят генералите и адмиралите от военното министерство. Придържането към тази традиция води до концентрацията на огромна власт в ръцете на висшите военни в Китай. Особено показателен за това е периодът след 1949 г., когато се поставя и началото на „Стогодишният маратон”. Така например първият министър на външните работи на съвременен Китай е генерал Джоу Eнлай. Подобен пример дава и Кисинджър в своята книга On China, стр. 211, където пише: „Идеята за отваряне към Съединените щати беше поставена на разискване за пръв път в резултат на доклада на четирима маршали”. По същия начин параметрите за измерване на китайския напредък в маратона са формулирани през 1980 г. от преподавател във Военната академия на Китай. Известната политика „едно семейство – едно дете” за справяне с пренаселеността, лансирана през 1979 г., е разработена от оръжейния конструктор Сун Дзиен. Книгата „Глобалната стратегия на Китай”, която е нещо като програмен документ за бъдещата външна и вътрешна политика на Китай, също е написана от преподавател във Военната академия. Китайската стратегия за управление на енергийните ресурси е дело на генерал. Дългосрочният план за развитие на военната наука и технологии, приет през 1986 г., е съставен от военни специалисти по ядрените оръжия, и т.н. Така че не следва да се заблуждаваме, че тезите на Си Дзинпин са негова лична визия и са останали извън вниманието на военната върхушка. Между другото целите, дефинирани в плана за маратона, предвиждат не само създаването на свят без американска доминация, но и преразглеждане на споразуменията от Бретън Удс и Сан Франциско, постигнати в края на Втората световна война. В интерес на истината китайските ръководители отричат наличието на такъв план и твърдят, че не си поставят за цел хегемонията на Китай, като се позовават на конституцията на страната. Иначе казано, китайците „мечтаят” страната им да възстанови някогашните си геополитически позиции (само допреди три-четири века Китай е командвал близо 1/3 от световната икономика), което, съпоставимо с днешните реалности, означава, че Китай си поставя за цел да стане поне два пъти по-могъщ от САЩ и да предяви претенции за статут на световна сила. По-късно със заглавието „Китайска мечта” е издаден и сборник от речи на Си Дзинпин, но той не е идентичен с произведението на Лю Минфу. Книгата „Китайска мечта” за неподозирано кратко време става бестселър в Китай. Накратко, в нея се описва как Китай ще стане водеща световна сила, като първо ще настигне, после ще задмине и накрая ще измести САЩ от позицията им на световен хегемон. Отделено е специално място и на Русия, като са анализирани причините, които не позволяват на Русия да стане доминираща световна сила. Специална глава е посветена на осемте начина, с прилагането на които се предполага, че Китай ще постигне желания резултат. Идеята, изразена с т.нар. „Стогодишен маратон”, е в унисон с тезата на Си Дзинпин за национално възраждане, но с уговорката, че маратонът не започва от Си Дзинпин, а продължава и по време на неговото управление. Процесът на възраждане според автора ще протича в рамките на „един справедлив световен ред” и ще завърши, без да се знае точно как, но според Лю Минфу „ще бъде нещо хубаво”. Пред китайски журналисти в свои интервюта Лю откровено заявява, че „победата над Съединените щати ще бъде и най-голямата заслуга на Китай към човечеството”.

Другата книга, или по-точно представителното есе „Китай е нещастен”, излага основната теза, започвайки с констатацията, че „След финансовата криза Русия стана по-заинтересована от развитието на отношенията с Китай” и че „Европа се движи в същата посока”. Американският контрол над износа в момента няма съществено значение, тъй като Китай вече притежава повечето технологии, от които се нуждае, за да стане всестранно индустриализирана сила, и скоро ще има напълно независима собствена аграрна, индустриална и „постиндустриална икономика”. Факт е, че двете книги едва ли щяха да бъдат издадени и да станат бестселъри, ако властите бяха забранили издаването им. Което ни кара да се замислим дали това не е един завоалиран способ за правителствена пропаганда? Или просто е пример за превръщането на Китай в по-плуралистична държава? „Експертите” по Китай със завидна лекота интерпретират китайските послания и ги нагаждат към собствените си субективни представи. Западните лидери свързват двусмислените изрази, които китайците използват, с китайския фолклор. Затова западняците не могат добре да схванат съвременната стратегия на Пекин и мащабните скрити послания в речите на китайските ръководители. Наред с това нещата допълнително се усложняват и от четирите основни интонации, които определят смисъла на думите. Съобразно интонацията всяка дума може да има четири възможни значения. Така например думата „ма”, произнесена с висок равен тон, означава „майка”. Произнесена с възходящ тон, означава „вцепенен”. Произнесена от низходящ към възходящ тон, означава „кон”. И произнесена с рязко падащ низходящ тон, означава „ругая”. Ако тези интонации не се артикулират отчетливо, винаги може да бъдеш разбран превратно. Друг сериозен проблем за европейците е относително малкият брой срички. Например английският език борави с около десет хиляди такива, а в китайския те са около четиристотин. Или по-просто казано, много от думите звучат еднакво, което предполага изобилие от двусмислени фрази. Този факт е важен, защото езикът всъщност е елемент от самата народопсихология на китайското общество, в която е скрит ключът за разгадаване на политическите послания. В продължение на повече от 40 години американците се заблуждават, че с т.нар. „конструктивен диалог” и предоставяне на модерни технологии Китай ще стане техен съюзник и ще се съгласи с наложената от САЩ представа за регионален и световен ред. Но в крайна сметка вижда се, че това не се случва. Провалът се дължи не толкова на дефицит от дипломати, политици или агенти на разузнавателните служби на САЩ, а на това, че повечето от тези хора са изучавали детската версия на „Историята на Китай”. Още по-необяснима изглежда политиката на Вашингтон, след като през 60-те години ЦРУ проведе мащабна разузнавателна операция в СССР под кодовото наименование „Желязна кора”. Американската агентура преснима стотици страници документи, съдържащи класифицирана информация. От съдържанието им още тогава става ясно, че съветските ръководители виждат в Китай сериозна военна заплаха, колкото и тази от НАТО. Обаче американците непрекъснато намират за абсурдна идеята, че една толкова изостанала страна може да си съперничи със СССР, а камо ли със САЩ. Но проницателните руснаци осъзнават нещо много важно, което убягва на американците. Те разбират накъде се е запътил Китай. И даже първите сигнали за „Стогодишният маратон” отново идват от Москва. Къде грешат САЩ и в по-малка степен Русия в оценките си за стратегията на Китай? Явно непознаването на китайската народопсихология формира погрешни представи за стратегията и намеренията на китайските държавни ръководители. Китайците винаги са казвали за себе си, че тяхната нация е като корито с плаващи пясъци, където всяка песъчинка не е отделният човек, а семейството. Ако трябва да се сравнят с японците, японската нация е здраво споена в едно цяло като гранитен блок. Една световна експлозия, каквато беше Втората световна война, може да разбие на парчета гранита, но пясъкът само ще се разпилее и той отново ще си бъде същият пясък, какъвто е бил и преди. Китайците са народ от индивидуалисти. Те са фокусирани върху семейството си, а не върху обществото. Семейното съзнание е само форма на уголемената им себичност. За китаеца участието в обществените дела се възприема като намеса в работата на другите. На хората, изпитващи желанието да извършват обществени реформи или други обществени дейности, неизменно се гледа като на леко „мръднали”. На пазара няма такива стоки като „гражданско общество”, „обществен дух”, „обществени ценности” или „плурализъм на мненията”, присъщи на западните демократични общества. Основното напътствие, което получава китайското дете, е да „не се меси в обществените работи”. Този съвет произтича от факта, че семейната система е коренът на китайското общество и тя обяснява всичко, което трябва да бъде обяснено за обществения живот на китайците. Самата дума „общество” не съществува като понятие в китайското мислене. Конфуцианската философия отнася пряко понятието за семейство към държавата, като последователни фази на човешката организация. Една китайска поговорка гласи „Когато в семейството всичко е наред, държавата пребъдва в мир”. Семейното мислене формира нормите на обществено поведение. Съгласно конфуцианския идеал, ако всеки човек е на своето място и действа съобразно положението си в обществото, тогава общественият ред ще бъде осигурен. Като социална система това е много смислено, защото семейството изпълнява функциите на основна класа, което изключва класовото противопоставяне, присъщо на западния свят. В тази перфектна организация на обществото има обаче един съществен пропуск, който влияе негативно върху развитието на китайската държава и участието й в световния икономически процес. Пропускът на конфуцианството се състои в това, че то не казва нищо за отношенията на обществото към чужденците. И понеже това отношение не е регламентирано в една от петте конфуциански норми на обществено поведение, семейството постепенно се превръща в крепост, оградена с висока стена. Безрезервното сътрудничество вътре между стените на крепостта е норма на поведение. Ала извън стената китайците гледат подчертано враждебно към останалия свят, макар че се държат също така благовъзпитано, както европейците се държат към чужденците от своите бивши колонии. Затова разбиранията на западния свят, че китайските лидери мислят „също като нас”, е дълбоко погрешно. И тази заблуда става все по-очевидна на фона на това, което Китай в момента прави, а и съзнателно не прави (а то, макар да убягва от нашия поглед, е много важно). В контекста на семейните отношения китайците са прословути със своето удивително търпение. Счита се, че търпението е най-доброто семейно наследство. Това е обяснимо, защото в семейната система човекът не е индивид, а се изгражда като личност, живеейки единствено в хармония със семейството си. В многолюдното китайско семейство търпението действително е от решаващо значение. Но ако китайците са прочути с търпението си, те са още по-известни със своето безразличие. Китайският народ е привързан към безразличието, така както англичанинът към чадъра си. Това е нещо като защитна реакция в отговор на политическата система на страната, която изглежда заплашителна за отделния човек, ако реши да прояви „нездрав” интерес към нея. С други думи може да се каже, че безразличието е един от начините за оцеляване. Не можем да причислим безразличието към високите нравствени добродетели, а по-скоро можем да го определим като социално отношение, възникнало поради липса на надеждна законова защита. Например в Китай най-успешни са журналистите, които нямат свое собствено  мнение. Те се гордеят с това, че остават необвързани с каквото и да било мнение върху политическите процеси и острите социални теми от ежедневието. Всички тези и други качества на китайската нация са формирани през вековете от алхимията между даоизма и конфуцианството. Даоизмът за разлика от конфуцианството проповядва някакво хитроумно безразличие, тотален скептицизъм и убеденост в безплодието на всяка човешка намеса в хода на съдбата. Конфуцианският светоглед е положителен, а даоисткият отрицателен. Смесването на тези два противоположни възгледа е предопределило появата на това нещо, което сега наричаме „китайски характер”. Някои са склонни да разглеждат китайския характер като продукт на будизма. Но всъщност будизмът е чиста проба даоизъм, само че леко смахнат. Китайците са повече даоисти по рождение, отколкото конфуцианци по култура. С една дума китайците признават нуждата от човешко усилие, но същевременно признават и неговото безплодие. Една стара китайска поговорка казва „Голямото може да бъде сведено до малкото, а малкото – до нищото”. Върху този общ принцип всички спорове се изглаждат и всички схеми се пренагаждат. Както казва друга китайска поговорка: „По-малка намеса в чуждите работи – по-малко неприятности”. Китайците обаче са корав народ. Те не живеят, за да умрат, както правят християните. Те просто искат да устроят живота си на земята и да се справят с проблемите си, като работят мирно, търпят благородно и живеят щастливо. За тях са чужди възвишените добродетели на Запада като амбицията за реформи, героизма и кариеризма. А от всички техни качества особено се открояват миролюбието и търпимостта, които са отличителни белези за една зряла култура, която, изглежда, липсва на съвременна Европа. Ето как Лин Ютан в книгата си My Country and My People (2012) през погледа си на китаец вижда перспективите пред европейския континент: „Когато човек наблюдава зрелището, което съвременна Европа представлява, струва му се, че тя страда повече от липса на зряла житейска мъдрост, отколкото от недостиг на „умност”. Понякога изглежда почти невероятно, че Европа ще надживее своята лудешка младост и своя интелектуален блясък. Изглежда невероятно и това, че европейците ще се научат на малко повече търпимост към живота и помежду си поради риска от пълно самоунищожение. Да бъдат по-малко бляскави и малко повече зрели. Уверен съм, че такава промяна ще настъпи под натиска на инстинкта за самосъхранение. Тогава Западът ще се научи по-малко да вярва в себеналагането и повече – в търпимостта. Тъй като, когато светът стане по-тясно съшит, той ще има страхотна нужда от търпимост”. Конфуцианството и даоизмът са формирали в обикновения китаец доброжелателност, искреност и миролюбие. Само че и до днес манталитетът на елитите се формира по примера на хегемоните от безмилостния свят на „Воюващите царства”. Това е ключовият период, през който се създава китайската нация. Историографите обикновено го делят на две епохи в рамките на един общ петвековен период (VIII–III в. пр.Хр.). Епохата на „Воюващите царства” (Джангуо) е финалният етап от тази епоха, който започва около 475 г. пр.Хр. и продължава около 250 години. Периодът завършва с обединяването на седем враждуващи царства под управлението на династията Цин, откъдето идва и английското название China. Има една китайска сентенция, датираща някъде от 1100-ната година, която кратко и точно определя характера на управника от тази епоха. Тя гласи: „Външно добронамерен, вътрешно безпощаден”. Ако я съотнесем към стратегията на днешен Китай, това би могло да означава, че не трябва да показваш на противника, че го конкурираш дотогава, докато не си убеден, че той вече не може да те победи. Затова, ако се стремиш да станеш световна сила, създавай на държавата хегемон, с която се конкурираш, фалшива представа за себе си, иначе рискуваш да бъдеш унищожен. Пекинските „ин пай” правят специален анализ именно на тази епоха и по-специално на стратегиите, използвани във войните между воюващите царства, като накрая изработват един набор от стратегически прийоми, прилагането на които би трябвало да доведе до реализацията на китайската мечта. Този набор от стратегии е заложен в основата на „Стогодишният маратон” още от времето на Мао и успешно продължава да се прилага и днес. Описанието на самите стратегии от епохата на „Воюващите царства” е събрано в обемист сборник, съставен в периода от III до I в. пр.Хр., който не е превеждан на чужд език. По-късно въз основа на подборки от него е съставен сборникът „Тридесет и шестте стратегии”, като тази версия даже е адаптирана през 1991 г. от швейцарския синолог Харо фон Зенгер и за бизнесмени. В книгата си The Hundred-Year Marathon (2015) Майкъл Пилсбъри се позовава на този сборник и пише, че девет основни принципа на класическата китайска стратегия изграждат ядрото на „Стогодишният маратон”. Пилсбъри ги подрежда в следната последователност: „1. Излъчвай спокойствие и доволство, за да приспиш бдителността на противника. Крий истинските си намерения, докато назрее подходящ момент; 2. Манипулирай съветниците на противника. Всявай раздори в лагера на противника, като печелиш на своя страна най-влиятелните съветници на хегемона; 3. Победата изисква дълголетно търпение. През периода Джангуо решителните победи никога не са били извоювани бързо. Понякога са били необходими десетилетия на търпеливо и бдително изчакване; 4. Тихомълком измъквай от противника идеи и технологии със стратегическо приложение. Кражбата на готови идеи и технологии е един относително евтин и ефективен начин по-слабият да черпи сила от по-силния; 5. Военната мощ не е ключов фактор за спечелването на някоя по-продължителна война. Това донякъде обяснява защо Китай не отделя повече ресурси за изграждането на огромна и могъща армия; 6. Отсега знай, че хегемонът ще предприеме крайни, дори безразсъдни действия, щом усети, че губи позиции. С други думи хегемонът (в днешния контекст, както китайците го определят – Съединените щати) няма да излезе в пенсия, ако усети, че силите му са на изчерпване. Китайските стратези са на мнение, че тогава той ще се постарае да елиминира всички действителни и потенциални претенденти; 7. Никога не губи от погледа си „шъ”. За употребата на понятието „шъ” може да се напише отделна книга, но тук е достатъчно да кажем, че две от проявленията на „шъ” играят ключова роля в класическата китайска стратегия. Едното е да подвеждаш противника така, че да действа в твоя полза, а другото е да изчакаш най-благоприятната възможност за удар; 8. Съизмервай постиженията си с тези на другите възможни претенденти. Китайската стратегия отделя огромно внимание на „(съ)относителната мощ” на страната – и в мирно, и във военно време, като за целта се отчитат най-различни показатели, далеч не само военни; 9. Винаги бъди нащрек, за да не бъдеш обкръжен или заблуден от другите. Някои изследователи на Китай определят това като „дълбоко вкоренена параноя”. Но китайските лидери винаги са живели с чувството, че всички останали се опитват да ги измамят, затова те също трябва да се държат двулично с тях. Като че ли най-големи опасения за древните стратези е представлявала опасността да попаднеш в обкръжение. Основната цел в древнокитайската игра уей ци е да избегнеш твоите пулове да бъдат „обкръжени” от тези на противника, а това се постига по следния начин: като го заблуждаваш за следващите си ходове, но не допускаш той да те заблуди. Днешните китайски лидери живеят с тази представа – че конкуриращите се държави в модерния свят непрекъснато правят опити да се „обградят” една друга, сякаш играят на уей ци”.

Най-големият страх на Пекин си остава подозрението, че САЩ и техните съюзници се опитват да „обкръжат” страната им. Но Китай няма намерение да води война с Америка, защото един военен конфликт би провалил многолетните усилия за превръщането на Китай в геополитически и икономически хегемон, или иначе казано, би провалил „Стогодишният маратон”. Към всичко това би трябвало да добавим и основния принцип, формулиран през 1978 г. в стратегията на Дън Сяопин, че „технологията е най-могъщата производителна сила в развитието на икономиката”. Същата година Дън се фокусира върху този принцип и включва в списъка си с искания към САЩ това да получи научна информация и технологии. Действията му са предизвикани от една особено актуална идея от епохата на „Воюващите царства”, която, ако се отнесе към исканията от списъка на Дън, означава „да оставиш другите да ти свършат работата”. Дън преценява, че единственият сигурен начин Китай да изпревари Америка като икономика е пътят на „интензивното научно-технологично развитие”. Но вместо години наред да се стараят да развиват технологии със собствени сили, китайците схващат, че по-лесният начин е да получат от американците това, с което те вече разполагат. По-късно Дън успява да убеди в тази своя идея и американския президент Джими Картър, който пък в желанието си да направи дипломатически удар веднага започва да експортира информация и технологии към Китай. Макар че до смъртта си през 1997 г. Дън Сяопин упорито повтаря пред света, че Китай все още не е формулирал дългосрочна икономическа стратегия, още през 1983 г. с помощта на Световната банка тази стратегия е подготвена и приведена в действие. През онази година тогавашният президент на Световната банка Олдън Клоусън тайно се споразумява с Дън екип от банката да анализира китайската икономика и да даде препоръки за преструктурирането й. Целта е Китай, като използва препоръките на експертите, през следващите 20 години да се изравни икономически със САЩ. Екипът на банката публикува поверителен доклад с оценката си през 1985 г. В един от абзаците на оценката пише, че Китай би могъл да достигне развитите страни към 2050 г. За целта ще бъде необходимо да поддържа устойчив икономически растеж поне от 5,5% годишно. За тази цел банката дава шест препоръки, които не огласява публично. Обаче много странен е фактът, че Световната банка, която би трябвало да отстоява принципите на пазарната икономика, насърчава Китай да развива по-скоро някаква хибридна икономика с преобладаващи социалистически правила на организация. Първата препоръка на банката, валидна за периода от 1985 до 2005 г., е Китай да се преориентира към износ на промишлени стоки с преобладаващ дял на високотехнологичните продукти. Втората препоръка е правителството да не се увлича в тегленето на големи заеми от чужбина. Третата препоръка е да се насърчават само тези преки чуждестранни инвестиции, които са под формата на нови технологии или модерен мениджмънт. Четвъртата препоръка е свързана с далновидното използване на чуждестранните инвестиции чрез създаването на специални икономически зони включително и във вътрешността на страната. Петата препоръка визира необходимостта от закриване на задграничните търговски компании и делегиране на права на държавните предприятия самостоятелно да изграждат задграничните си контакти. В заключение банката препоръчва да се изготви дългосрочен план за развитие на икономиката, който Пекин неотклонно да изпълнява. Следвайки съветите на банката, китайците формират нови холдингови компании на базата на държавните предприятия, подобни на инвестиционните фондове, характерни за пазарната икономика. Най-изненадващо обаче е създаването на фондови борси по подобие на западните, където да се търгуват акции на държавни предприятия (обичайно на фондовите пазари се търгуват акции на частни компании). Китайците дефинират тази стъпка като „частична приватизация”. Освен това Китай създава и една финансова институция, която копира функционално щатския Федерален резерв. Ако се съди по статистическите данни, днес държавните компании и пряко контролираните от тях фирми в Китай формират повече от 40% от Брутния вътрешен продукт на страната, а държавните банки държат 50% от всички влогове. Друг много важен момент от въвеждането на хибридна икономика е защитата на местните производители от чуждестранна конкуренция. Макар и член на Световната търговска организация, Китай издига множество нетарифни бариери пред чуждестранните конкуренти. Тези бариери обикновено включват държавен контрол върху търговията и ценови регулации, щедри вътрешни субсидии и поддържане на огромни стокови запаси, дискриминационни мита, пренебрегване на международните антидъмпингови мерки, бавно сертифициране на нови, чуждестранни изделия, особено в сферата на високите технологии, обезценка на валутата и редица други. Всичко това се прави с цел получаване на конкурентни предимства пред останалите участници на пазара. И това не се прави самоцелно, очевидно то носи значителни, допълнителни ползи на китайската икономика. Един аналитичен материал сочи, че Китай е разширил експанзивно глобалния си пазарен дял, като е отпускал големи държавни субсидии, осигурявал е данъчни облекчения, евтина земя, технологии и енергия на четири ключови отрасъла: стоманодобив, автомобилна индустрия, стъкларство и производство на хартия. От друга страна обаче, деветте основни стратегии, описани по-горе, не дават отговор на едно противоречие, което не се вписва в официалната линия на днешен Китай. Става въпрос за това, че в епохата на „Воюващите царства” йерархията е възприемана като неделима част от естествения порядък в света. Но подобен световен ред днес противоречи на официалната линия на съвременен Китай. Си Дзинпин пледира за многополюсен свят, в който Вашингтон в краен случай може да заеме мястото на „пръв сред равни”. Но ако действително стратегиите са двигателят на „Стогодишният маратон”, тогава излиза, че многополюсният свят е просто един междинен етап по пътя към новата глобална йерархия, която Китай ще оглави еднолично. Китай назовава този нов световен ред с понятието „ера на хармонията”, в която няма държави хегемони. Тази концепция Пекин не забравя да пропагандира на различни форуми в ООН. Мнозинството изследователи на Китай обаче са склонни да превеждат това понятие като „ерата на еднополюсния свят”. Хармония или хегемония? Пак сме изправени пред двусмислието на китайския език. Кисинджър казва, че отварянето към Китай „е блестящо хрумване”, но това е казано в разгара на Студената война, когато САЩ имат достатъчно основания да търсят подобен съюзник. След време обаче става ясно, че инициативата за контакти с Америка идва от самия Китай. Китайските ръководители вземат това решение въз основа на една от стратегиите на „Воюващите царства”. Става въпрос за информациите, получени от умело внедрен шпионин в противниковия лагер. През 1985 г. служителят от ЦРУ Лари У-тай Чин (Дзин Удай) е обвинен в шпионаж. Американците са шокирани, защото при разследването се установява, че той десетилетия наред е предоставял секретни документи на китайците. През 1986 г. Чин се признава за виновен в шпионаж, като обяснява, че мотивът му е да „сдобри” САЩ и Китай. Чин не забравя също така да поясни, че китайците са успели максимално да се възползват от информацията, която са получили от него. Интересно как ли щяха да се развият китайско-американските отношения, ако Кисинджър още от самото начало бе разбрал, че Китай не възприема Америка като лидер, а като хегемон, готов да наложи своите интереси с груба сила. Днес няма страна по света, в която американската икономика, култура или военна мощ да не влияят по някакъв начин. Но американците не само че нямат представа, а и не се замислят как ще изглежда светът, ако страната им не е водеща световна сила. Но времето върви, светът се променя и САЩ вероятно съвсем скоро ще трябва да се замислят над това. Концептуално китайската стратегия се базира на начините, по които Западът е постигнал своите исторически успехи и благоденствие. Но, от друга страна, използва резултатите от прецизния анализ на възхода и падението на древнокитайските империи. Именно този цивилизационен микс ги води до днешната стратегия, определяна като „Стогодишният маратон”. Тази стратегия не борави със западния инструментариум от пътни карти, планове, графици, процедури, модели и още един куп бюрократични инструменти. Нейното основно послание е незабавно да се възползваш от всяка възможност, която ти се предостави. Дългосрочният хоризонт за реализацията й позволява движещите я механизми да бъдат изработени бавно, обмислено и прецизно. Светът се променя. Има надежда, че Китай ще стане катализатор на дискусия за перспективите пред западния свят. Привържениците на „атлантическия избор” ще гледат враждебно на китайския възход, както и с недоверие на възможността Китай да създаде алтернативна система от ценности. Опонентите им, напротив, ще търсят в китайския дискурс обнадеждаващи паралели със западните идеи за цивилизационна самодостатъчност. Но ако нещата останат само в рамките на един спор между опоненти, без да има адекватен и непредубеден дипломатически диалог с китайската страна, вероятно ще се окаже, че през 2049 г. Китай ще спечели „служебно” поради отказване на противника от играта.