В един древен равински коментар към книгата Левитот Стария завет се казва: „Бог винаги е на страната на преследвания. В случай че праведен преследва праведния, Бог е на страната на преследвания; когато лош преследва праведния, Бог е на страната на преследвания; когато лош преследва лош, Бог е на страната на преследвания; и дори когато праведен преследва лошия, Бог е на страната на преследвания”. Разказът за семейство Куен обаче е добро свидетелство за това, че в историята на шпионажа дори Бог трудно разбира кой е преследвачът и кой – преследваният.
На 19 декември 1931 г. в Берлин кипи истинско оживление. Градът е голям, но всички говорят за случващото се днес. Социалистът по сърце и националист по призвание Йозеф Гьобелс се жени. А избраницата на сърцето му е очарователната Йохана Мария Магдалена Бехренд, останала в аналите на историята просто като Магда. Отдавна изгубила девствеността си, имаща 10-годишен син от предишен брак, в този ден тя едва ли съзнава, че прави най-важната крачка в живота си, която ще я преобрази в Медея. Стъпка, която в крайна сметка ще я отведе до трагедията на 1 май 1945 г., когато тя сама ще умъртви – съвсем като в мита – шестте си деца, чийто баща е Гьобелс. Или поне на някои от тях. Но сега, изправени един до друг, те пристъпват по калния тротоар към градския съвет.
Тя е облечена в черна рокля с дълбоко остро деколте, а през раменете й се спуска прекрасен шал, който обаче не е в състояние да спре порива на студения вятър. Йозеф, стиснал в лявата си ръка ръкавиците, прихванал своята любима, която се превръща в такава само за няколко седмици, гордо оглежда насъбралите се зяпачи. Следват ги само няколко човека. Всъщност сватбата е скромна. Гостите са съвсем малко. Най-важният сред тях е човекът, който вече е написал Mеin Kampf, а след по-малко от две години ще бъде избран за райхсканцлер на Германия. Това е Адолф Хитлер. Облечен в строг сив костюм с дълго черно палто и брилянтно вързан възел на вратовръзката, той е поканен за кум. Изпод периферията на класическата му филцова шапка се прокрадва жизнерадостният му поглед, а наредените в шпалир радетели на доктрината, която скоро ще обладае цялата страна, отдават почести на високопоставените люде. Часът е 11:52. Осем минути по-късно Йозеф и Магда ще положат подписите си върху свидетелството за граждански брак, а Хитлер ще раздвижи устни изпод мустака си и ще се провикне възторжено и съскащо: Kuss!
Тази идилична картина ще започне да се пропуква още през идните седмици, но никога няма да се разпадне напълно. В семейство Гьобелс през следващите години ще се родят общо шест деца, имената на всички в почит към фюрера ще започват с буквата Х – Хелга, Хилдегард, Хелмут, Холдин, Хедвиг, Хейдрун. Семейството няколко пъти ще се разраства и с нов временен член – някоя от любовниците на Йозеф. Той не се притеснява да среща съпругата си с поредната си нова сексуална играчка. Магда също не е от хленчещите дами, когато не е бременна, просто си намира забавление извън дома с други мъже. Но често като своеобразен подарък г-жа Гьобелс ще трябва да приема странната смърт на своите любовници. Така Хаим Арлозоров, не само евреин по кръв, но и дългогодишен партньор в ласките на Магда, е убит в родната му Палестина. Денят е 16 юни 1933 г., а избраният подход за заличаване е два куршума в коремната област. В средата на 30-те години, когато окончателното решение на еврейския въпрос е вече открито, в дома на семейство Гьобелс попада младо 17-годишно момиче с претенциозното име Сузи Рут. Едно мимолетно забавление на гаулайтера на Берлин. Забавление, което ще стане причина за пагубното обръщане на световния политически елит към хавайския остров Оаху, към базата Пърл Харбър при едноименния залив през Втората световна война.
Малката Рут е един от членовете на голямото семейство Куен. От няколко години те са жители на Берлин. Таткото Бернард е потомък на японски преселник на Стария континент, който се установява в Германия още в средата на ХІХ в. и сключва брак с чиста арийка. Сам той, боец по дух, още през Първата световна война доказва мъжеството си. Взема участие в ходовете на армията, но за жалост се превръща в един от военнопленниците на Великобритания. Другаруването му с членове от политическите кръгове в родна Германия се оказва разковничето, което му осигурява свобода. Всъщност Бернард Куен знае брилянтно японски език, а това е рядкост по тези земи. Това му осигурява едно премерено, но все пак постоянно ухажване от страна на властимащите. Завърналият се от плен Бернард е усвоил брилянтно и английски език само за няколко месеца затворнически живот. Изсушен от недояждане и стрес, попада в Мюнхен. И тъкмо там се запознава с един от идеолозите на концентрационните лагери – Хайнрих Химлер. По това време Химлер е студент по агрономия в града. Двамата се сприятеляват и започват да общуват не само заради общите забавления, но и заради единомислието им по множество политически теми, а най-важната сред тях е Националсоциалистическата германска работническа партия на Хитлер. Още през 1923 г. те се включват в редиците й, а в началото на 30-те г-н Куен успява да си извоюва и нов служебен пост. Става едно от пипалата на SD (Sicherheitsdienst des Reichsführers-SS). След години при разпит Бернард ще разкаже: „Да бъда част от структурите на тайните служби беше наистина огромен шанс. Имах възможност да се отделя окончателно от професионалното си поприще – медицината. Всъщност никога не съм обичал кариерата си на доктор освен, разбира се, титлата. Просто имах непоносимост към кръвта и труповете в моргата. И нещо по-важно – тази нова работа ми даваше възможност за първи път в живота си да обезпеча нуждите на своето семейство”.
В компанията на Химлер Бернард Куен се запознава с бъдещата си съпруга още през пролетта на 1919 г., а в края на лятото двамата вече носят една и съща фамилия. Рожденото име на любимата му е Фридел Деман. Ниска, леко пухкава, но симпатична дама, страдаща от късогледство, което прогресивно нараства и вече е повече от четири диоптъра. Г-жа Куен отдавна е вкусила горчивината на брака, още преди пет години за първи път казва „да” на друг просещ ръката й мъж. След девет месеца ражда и първото си дете Ханс. Този семеен живот е прекрасен за Фридел до момента, в който изскача една малка, но твърде важна подробност. Годината е 1918-а, а денят – 4 юни. Съпругът на Фридел, г-н Деман, дребен чиновник, се прибира силно разстроен вкъщи. Бърка в един от джобовете на кожената си чанта и хвърля сгънат на четири лист върху масата, като дрезгаво добавя: „Как ще ми обясниш това?”. Въпросният лист е анонимно писмо, в което се твърди, че малкият Ханс е плод на интимен контакт на жена му с друг мъж. Но не само това. Сега тя е бременна в третия месец и бащата отново не е г-н Деман. Всъщност това е самата истина. Похотливата дама поддържа връзка с първата си голяма ученическа любов, това е евреинът от френски произход Клод Кранц. Бащата на Фридел, убеден антисемит, отказва да позволи брак между двамата. Така тя полага основите на семейното си огнище с г-н Деман, но сърцето й остава при Кранц. За него са и ласките. Той е бащата на двете й деца, едното от които е все още в утробата й.
Последвалата свада не е в състояние да накара невярната съпруга да признае истината. Изпълненият със съмнения съпруг излиза и тръшва входната врата след себе си. Три дни по-късно тялото му е открито увесено и люлеещо се на огромния абажур в кантората му. Самоубийството на Деман обаче не е най-лошото. За Фридел предстоят наистина тежки мигове. Пътят между любовника евреин и нея вече е открит, но за съжаление ще бъде безвъзвратно прекъснат само след няколко седмици. Клод Кранц е болен от туберкулоза и умира през август 1918-а. Бременна в петия месец, Фридел остава напълно сама. От ужаса на загубите я спасява единствено подрастващият Ханс. Така на 11 ноември 1918 г., в деня, в който приключва Първата световна война, Фридел ражда. Появява се на бял свят Сузи Рут. По-късно Фридел, вече майка на две деца, свързва живота си с бившия военнопленник Бернард Куен. Общото им съществуване е повече от хармонично. Той е припознал Сузи и Ханс за свои деца, а през 1925 г. се ражда и тяхна обща по плът и кръв рожба – Еберхард. Постепенно кариерата на татко Куен се развива в особено благоприятна посока. Издига се в йерархията на държавната сигурност и му се възлагат все по-доходоносни мисии. Към средата на 1933 г. той се подвизава в обществото като търговец, но само по документи. В този период е натоварен със задачата да общува с редица английски и американски производители, да прониква в средите им и да събира информация за обществените нагласи на Острова и отвъд Атлантика. Такива като Бернард, шпиони, работят на много места в страната, а и на всички нива във властта. Тъкмо в тези смутни времена младата и красива дъщеря Сузи Рут попада в обятията на министъра на пропагандата на Третия райх Йозеф Гьобелс. Според някои изследователи свързването на Рут с дясната ръка на Хитлер е съвсем преднамерен ход, проектиран от татко Бернард. Целта е твърде неразбираема на пръв поглед: работно място за Бернард на остров Оаху. Гьобелс е подложен на своеобразен натиск от две страни – от приятеля му Бернард и от неустоимата му доведена дъщеря, която е и доста похотлива, Сузи Рут. В крайна сметка Гьобелс успява да осигури желаната позиция. Куен е преобразен и от 15 август 1935 г. той вече е с нова професия – професор по антропология, който задълбочено изследва влиянието на японските култура и етнос върху местното население на Хавайските острови. Така е по документи. Цялото семейство Куен се прехвърля сред оградената от вода земя в град Хонолулу и се настанява в квартира по план за 6 години. Младата Рут е успяла да убеди застаряващия си любовник да инвестира и в нея самата, а именно да й предостави финансова възможност да отвори собствено фризьорско ателие, в което тя ще може да работи заедно с майка си, докато главата на семейството преследва своите научни интереси заедно с малкия 11-годишен Еберхард. Синът Ханс също се сдобива с работа, нает е на един от доковете на пристанището.
Играта обаче е далеч по-сложна. Подробното вглеждане в детайлите на тази идилична картина разкрива коренно различен сюжет. Бернард Куен е преобразил цялото си семейство. Всеки един от петимата е част от жестока и прецизна шпионска игра. Те трябва да събират особено важна за Хитлер и съмишлениците му информация за обществените нагласи на острова, но и нещо много по-важно: за цялостното въоръжение и за средствата за защита на американците. Бернард обхожда териториите и общува с най-интелигентните. Фридел и Рут подстригват дамите на множество високопоставени люде, а и редица съпруги на военни кадри. И докато дъщерята подстригва връхчетата на косата на някоя красавица, майката зорко следи разговорите и небрежно води бележки в тефтерчето си. Когато вечер приключат с операция „Оправяй коса и достигай до информация”, фризьорката Рут обикаля съвсем сама по елитни заведения и закачливо отпива мартини на малки глътки. Целта й е да бъде забелязана от някой униформен. Понякога Рут завършва нощта в просторно легло, където успява да изтръгне не само мъжки стонове на удоволствие, но и сведения за действията на военните части. В играта са впрегнати и двете момчета. Малкият Еберхард по цял ден тича по доковете и разпитва чичковците с пагони съвсем по детски за самолети, кораби и подводници. Големят Ханс, облечен в униформа на Военноморските сили на САЩ, излъчващ патриотизъм въпреки германо-еврейската си кръв, е сред трудоваците по доковете и небрежно подпитва за това и онова. Внимателно следи потока от хора и старателно води бележки, затваряйки се в тоалетната по време на обедната почивка. Вечерта, преди Сузи Рут да излезе от къщи за поредната доза нощно забавление, всички се събират на масата. Тате Бернард казва на глас Vater unser (Отче наш), а след това всеки споделя разкритата през деня информация. Всичко се обобщава и по различни канали данните се доставят до централата на тайните служби на Германия. Всички в този дом са шпиони.
Времето лети, а светът е въвлечен във война. Хитлер крои планове да превземе Европа, Русия и всички останали, да превърне антисемитизма в основна доктрина на новия глобален ред и преди всичко – да бъде победител в тази битка. За целта на 25 ноември 1936 г. предизвиква едно от събитията, които ще предопределят историческия ход – Япония и Германия сключват Антикоминтерновия пакт, в който може би най-важната клауза уточнява: „… без взаимно съгласие да не сключват със СССР каквито и да било политически договори”. Година след началото на войната този пакт ще прерасне в прословутия Тристранен пакт, към който ще се присъедини и Италия на Мусолини. А на 18 декември 1940 г. фюрерът ще парафира Директива №21, с която ще се сложи началото на операция „Барбароса” и нападението над Сталинова Русия. В цялото това разпределение на военни области между страните Япония е овластена да действа на територията на Източна Азия и Пасифика, все места, към които императорът на Страната на изгряващото слънце и приближените му отдавна таят апетит. Японците започват да трупат войски във Френски Индокитай, което смущава твърде много САЩ, и на 26 юли 1941 г. американците налагат петролно ембарго, което изключително възпрепятства маневрите на Япония, тъй като по онова време империята доставя 80% от петрола си от Америка. Не само това, САЩ демонстративно преместват тихоокеанския си флот на Хаваите, което вбесява японците. От друга страна, разразилата се вътрешнополитическа криза в Япония и разногласията между принц Хирохито и правителството изострят още повече ситуацията. Хирохито, нисък и уплашен, макар и с божествен произход, действа предпазливо. Отдавна е прозрял не само необходимостта от прозорливи действия, но и от повече информация за случващото се в Тихия океан. Огромният проблем обаче, който възпрепятства тайните служби на императора, е чисто генетичен. Външният вид на всеки японец е огромна пречка той да бъде лесно внедряван в англосаксонски общности. Характерните черти на лицето им ги отличават твърде много. Това е причината японският шпионаж да разчита предимно на вербуване на чужди професионалисти по две линии – идеология и пари. Тъкмо затова множество шпиони на Хитлер, Сталин, Рузвелт и Чърчил се отдават на изкушението на империята, която плаща наистина много добре. Част от тази схема е и семейство Куен.
Вечерта на 20 декември 1940 г. в препълнения с американски военни части град Хонолулу се леят стотици литри шампанско. Един от главните офицери на острова отбелязва важно житейско събитие, сгодява се. Сред гостите се разпознават мама Фридел, татко Бернард и двете им момчета Еберхард и Ханс. Танците продължават цяла нощ. Смях и веселие нарушават нощната тишина. Когато вечерта приключва, офицерът годеник прихваща своята любима през кръста и се отправят към пясъчния бряг. Посрещат изгрева заедно. Едва прокраднали се първите лъчи, лицето на момичето до него засиява. Сузи Рут се усмихва, провира пръсти през косата на избраника си и прошепва: „Скъпи, обещай ми, че това не е лъжа и че всичко, което се случва между нас, е истинска приказка!”. След което следва дълга целувка. Всичко е истина, но не такава, каквато изглежда. Рут се влюбва по поръчение на баща си, а целта е повече от ясна: през следващите месеци този годеж позволява на дъщерята на фамилия Куен да присъства на всички частни партита и събирания на американските военни на острова. Информацията потича, а това води до солидно набъбване на сумите в банковите сметки. Разкритите фрагменти от архивите подсказват, че тази продажба на специални сведения е договорена още на германска територия през 1935 г., когато тате Бернард се запознава с няколко японски агенти, които обещават пари в замяна на знания и факти, като всеки път доставките се предоговарят в зависимост от характера на информацията. Така семейството извършва двоен трансфер на данни – както на фюрера, така и на императора. Играят честно, доколкото в историята на шпионажа честността е възможна категория.
Още в края на ноември 1941 г. Япония решава, че ще започне война със САЩ, въпреки че формално се водят преговори за помиряване и уреждане на отношенията. Конфликтът с Щатите ескалира. Напрежението се усилва и наистина се намесват много причини. Чърчил е направил пътека до САЩ с молба за съдействие. А на 14 август 1941-ва Чърчил и Рузвелт се срещат под прикритие на борда на военни кораби в Шип Харбър, Нюфаундленд, за да обсъдят следвоенното разпределение на света. Там подписват Атлантическата харта и планират бъдещето. За американската общественост обаче включването на САЩ на страната на комунистическото чудовище СССР би изглеждало твърде скандално. Самият Рузвелт се опасява от вътрешнополитически проблеми, затова трябва да действа внимателно. И най-вече трябва много сериозно да защити решението си за влизане във войната. В същото време японският адмирал Исороку Ямамото е голям противник на идеята за война със САЩ. Той е бил японски аташе във Вашингтон и добре познава Америка, но преди всичко е военен. А военните изпълняват заповеди. Според Ямамото няма проблем Япония да спечели един или два удара срещу САЩ, няма проблем да има краткосрочен превес, но никога не би могла да спечели една дългосрочна война главно по икономически причини. Ямамото обаче, главнокомандващ японския флот, получава заповед за нанасяне на удар по базата Пърл Харбър и на 7 декември 1941 г. сутринта Япония използва зашеметяваща сила – 353 японски бойни самолети, бомбардировачи и торпедоносци се изстрелват от шест самолетоносача. Сведенията, доставени от семейство Куен, дават да се разбере, че Америка няма да успее да отговори на удара. Потопени са 4 линейни кораба, 2 миноносеца и 1 минен заградител, унищожени са общо 188 самолета, а човешките загуби наброяват 2403 души. Голяма част от тихоокеанския военноморски флот на САЩ е унищожена. Нападението на Пърл Харбър става повод САЩ да се включат официално във Втората световна война. На следващия ден, 8 декември, Рузвелт апелира от трибуната на Конгреса и с това практически обявява война на Япония: „Искам Конгресът да обяви, че след непровокираното и подло нападение на Япония в неделя, 7 декември 1941 г., между Съединените щати и Японската империя вече съществува състояние на война”. Твърде любопитно е обаче, че когато Япония напада Пърл Харбър, случайно или не в базата липсват самолетоносачи, най-мощните кораби на САЩ ги няма в базата – трите американски самолетоносача са изведени от базата непосредствено преди нападението...
Минути след нападението на острова цари пълен хаос, а американски пехотни части обграждат дома на фамилия Куен. От покрива на къщата са съзрели светлинни сигнали. Всъщност това е начинът за предаване на последните съобщения към императорския флот. Всички са изведени от дома и арестувани. Отсъства само един: любимият син на тате Бернард – Еберхард. Той е една от жертвите на нападението. На 21 февруари следващата година е образувано дело, а съдът се произнася категорично – Сузи Рут, Ханс и мама Фридел са осъдени на 50 години затвор за военнопрестъпления, а главата на семейството на смърт чрез разстрел. Бернард Куен обаче успява да се измъкне от мъртвешката хватка, дава съгласие за сътрудничество и снабдява САЩ с безценна информация за шпионската мрежа на Япония в Пасифика, както и за каналите за комуникация. Така той също попада в затворническата килия за 50 години. Поне по план. След края на войната талантливото шпионско семейство Куен е депортирано в Германия, за да се разтвори в разрухата на следвоенна Европа.