18 юли 1936 г., летище Гандо на Канарските острови. Нисък мъж, облечен в сив костюм и носещ в джоба си дипломатически паспорт на името на Хосе Антонио де Сагронис, се качва на малък частен самолет. Самолетът е кацнал на летището няколко дни по-рано, дошъл е от Англия, а неговият пилот Сесил Беб, служител на британското военно разузнаване, е специално предупреден за секретния характер на мисията. Той държи в ръката си половината от карта за игра, очаквайки качващият се човек в сивия костюм да му даде другата половина. Когато това се случва, самолетът излита. Тази процедура щеше да изглежда странно, ако единственият пътник наистина е обикновен дипломат. Той обаче нито е дипломат, нито се казва Хосе Антонио де Сагронис. Това е генерал Франсиско Франко, когото републиканското правителство в Испания неотдавна е махнало от поста началник на Генералния щаб и е изпратило за командващ гарнизона на Канарските острови. На практика става дума за истинско заточение, което честолюбивият генерал няма никакво намерение да търпи. По-важното е, че Франко не може да понася и новото правителство на левицата, съставено само преди пет месеца. Омразата му се споделя от много други военни, от представители на църковния клир и на икономическия елит.
През юли 1936 г. вече не става дума за емоционално отношение, а за добре подготвен преврат, който трябва да свали законно избраното правителство. Начело на превратаджиите стои генерал Емилио Мола, а за военен диктатор е определен един друг генерал – Хосе Санхурхо. Ролята на Франко е да осигури участието в предстоящия преврат на военните части от Испанско Мароко. Затова и самолетът, който го е взел от Канарските острови, се отправя именно натам. В интерес на истината бъдещият каудильо не се хвърля с радостни възгласи в прегръдките на заговорниците, когато получава офертата им. До началото на юли 1936 г. поведението му по отношение на готвената акция е твърде двусмислено. Франко дори пише писмо на тогавашния премиер Сантяго Кирога, предупреждавайки го, че в армията зрее недоволство от реформите на лявото правителство. Генералът подчертава, че ако бъде възстановен на поста началник на Генералния щаб, бързо ще се справи с недоволните. Може би, ако премиерът беше приел офертата на Франко, събитията в Испания щяха да се развият по друг начин. Кирога обаче изобщо не си дава труд да отговори на предложението. Така Франсиско Франко се качва на самолета, който трябва да го отведе в Тетуан, столицата на Испанско Мароко. Още докато трае полетът, той сваля сивия костюм и облича генералската униформа. Веднага след пристигането си генерал Франко издава прокламация, в която заявява, че правителството е загубило доверието на мнозинството от испанския народ, и обявява военно положение. Два дни по-късно при самолетна катастрофа загива един от основните заговорници генерал Хосе Санхурхо, разчиствайки по този начин пътя на Франко към абсолютната власт. В първото си интервю за чуждата преса, дадено десет дни след началото на преврата, Франко заявява: „Няма да има нито компромиси, нито примирие. Ние ще напреднем и ще превземем столицата. Ще спася Испания от марксизма на каквато и да е цена”. „Това значи, че ще трябва да избиете половин Испания” , бърза да уточни журналистът. Франко леко се усмихва: „Казах на каквато и да е цена”. Така преди 80 години започва Испанската гражданска война. Тя ще продължи три години и ще коства живота на 400 000 души.
Седмица преди генерал Франко да обяви, че има намерение да „спаси” Испания с цената на всичко, един млад човек с фотоапарат на врата се качва на влака от Париж за Вердюн. Носи изтъркани дрехи и протрити обувки. Френският му е добър, макар и с един специфичен средноевропейски акцент. Това е естествено, понеже младежът е роден преди 22 години в Будапеща и е записан в регистрите като Андре Ерньо Фридман. Именно благодарение на снимките си, направени по фронтовете на Испанската гражданска война, той ще се превърне в един от известните фотографи. Почти никой няма да знае истинското му име. Всички обаче ще знаят артистичния му псевдоним – Робърт Капа. Пътувайки в клатушкащия се влак за Вердюн, младежът не може и да мечтае за такава съдба. За него в момента е голямо щастие, че е успял да хапне нещо и че е получил ангажимент от малка парижка фотографска агенция да заснеме мирната демонстрация при Вердюн. Преди точно 20 години на това място германските и френските войски водят най-кръвопролитната битка в историята на Първата световна война. Броят на убитите достига 300 000 души. Ветераните от тези ужасяващи събития са организирали демонстрация под мотото „Пилигрими на мира” и на гробовете на падналите си другари се заклеват да не допуснат никога повече да има война. Когато младият фотограф взема влака обратно за Париж, той е доволен, защото е успял да направи хубави снимки. И в същото време е почти сигурен, че клетвите на ветераните от Първата световна война няма да успеят да спрат нова подобна трагедия. Макар и само на 22 години, той вече знае доста за политическия климат в Европа, защото е бил два пъти бежанец. Син на склонен към прахосничество евреин шивач, Андре още като тийнейджър започва да се върти в авангардните и антифашистки среди и да участва в демонстрации срещу авторитарния антисемитски режим на Миклош Хорти. Именно заради тези му действия една нощ е прибран от полицията и е пребит от бой, докато разпитващият го офицер си тананика Петата симфония на Бетовен. Понеже не успяват да намерят доказателства за конкретна подривна дейност, го освобождават. Специално го предупреждават, че трябва незабавно да напусне Унгария, ако не иска да му се случи нещо много по-неприятно при неизбежния следващ арест. Младежът прави точно това, макар че мястото, което избира, не предвещава нищо добро в бъдеще. Да, Берлин все още е кипящата от живот столица на Ваймарската република, но националсоциалистическата партия на Хитлер печели все повече привърженици и идването й на власт изглежда само въпрос на време. Младият унгарски евреин се записва да учи журналистика в университета, но скоро трябва да напусне, защото родителите му нямат пари да го издържат. За да не умре от глад, си намира работа като асистент фотограф в едно малко издание. Оказва се, че има талант за тази работа и скоро започват да го пращат да снима политически събития. Големият си удар начеващият фотожурналист прави през 1932 г. Пращат го в Копенхаген, за да отрази речта на прочутия политически изгнаник Лев Троцки. Организаторите на събитието са забранили присъствието на фотографи от страх, че в големите тогавашни апарати може да бъде скрито оръжие. Със скрита под сакото малка „Лайка” Фридман успява безпрепятствено да стигне до говорещия Троцки и да направи няколко кадъра. Тъй като това са единствените снимки от толкова чаканото събитие, младият фотожурналист успява да ги продаде в различни европейски издания. Фридман обаче няма възможност да надгради този си успех. Няколко месеца по-късно на власт в Германия идват нацистите и той отново трябва да бяга. Избира Париж, където отново започва от нулата. Работи на парче срещу мизерно заплащане, а когато остане съвсем без пари, задига някое парче хляб или консервна кутия от магазини с разсеяни продавачи. Друг път залага фотоапарата си и с получените пари черпи всичките си приятели. На въпроса, откъде има тези средства, той простичко отговаря: „От леля”.
Този безгрижен начин на живот се променя, когато в живота на Андре се появява Герда Похорил. Запознават се чрез нейната съквартирантка Рут, която младият фотограф моли да му позира за някакви рекламни снимки. „Никъде няма да отида сама с този мърляв младеж”, казва Рут на съквартирантката си и я взема със себе си на сесията. Андре се влюбва в Герда веднага щом я вижда, и макар съдбата да им отрежда кратък съвместен живот, тя остава завинаги любовта на живота му. Герда също е еврейка, но дотук приликите между двамата свършват. Баща й, полски евреин, е проспериращ търговец на яйца в Щутгарт. Герда завършва скъпа частна гимназия, където научава френски, английски, както и изкуството да печели влиятелни приятели. Следва бизнес колеж, където научава испански и машинопис. Амбициозна, интелигентна и предизвикателна, още като ученичка се облича по последна мода и носи обувки с високи токове. Тя няма никакъв проблем да върти няколко мъже наведнъж. Преди да завърши гимназия, се сгодява за богат 35-годишен търговец на памук. Разваля годежа, когато се влюбва в харизматичния студент по медицина Георг Курицкеш, който е марксист и член на Германската социалистическа работническа партия. Георг въвежда младата си приятелка в левите теории и я запознава с приятелите си, между които е и Херберт Фрам. Въпросният младеж по-късно ще промени името си на Вили Бранд и ще стане канцлер на ФРГ и един от най-значимите световни политици след Втората световна война. Макар и влюбена в Георг, Герда намира удоволствие и във вниманието и прегръдките на други мъже. Подобно на Андре Фридман (Робърт Капа), тя също е арестувана от полицията заради левичарска дейност, след което разбира, че ако иска да оцелее, ще трябва да напусне Германия. Заминава за Париж, където започва работа като секретарка срещу мизерно заплащане. Тя е с две години по-голяма от новия си любим Андре Фридман и сигурно затова се държи покровителствено с него, съветвайки го какви дрехи да носи (учи го как се връзва вратовръзка) и какви книги да чете. Преди срещата им младият фотограф залага на криминалните романи, докато Герда предпочита модернистични произведения като „Манхатън” на Джон Дос Пасос и биографии като тази на Джон Рид, възпял Октомврийската революция в Русия. Андре пък учи любимата си на фотографския занаят и скоро двамата започват да работят заедно. Той снима, а тя действа като негов рекламен агент. Благодарение на това, че знае няколко езика, Герда успява да направи важни контакти и с издания от чужбина. Тя обаче има по-високи цели и скоро красивият й ум създава Робърт Капа – богат, известен и напълно въображаем американски фотограф. Снимките са направени от Андре, а Герда ги продава на вестниците и списанията. „Какво!? Нима не знаете кой е Капа!?”, възкликва тя при срещата със собствениците. Толкова е убедителна, че събеседниците й започват да чувстват вина заради незнанието си и са готови да платят няколко пъти повече над нормалната цена за една снимка. Ако някой все пак поиска да се срещне с мистериозния „американски фотограф”, Герда просто махва с ръка: „Няма как да стане. Това копеле пак се покри някъде на Лазурния бряг с поредната актриса”. Следващата й стъпка е да измисли свой собствен псевдоним. Така Герда Похорил се превръща в Герда Таро. Името е кратко и запомнящо се. Носи неопределен етнически произход и те кара да мислиш, че вече си го чувал. „О, да. Познато ми е това име. Не беше ли филмова звезда? Художничка? Фотографка?” Междувременно новосъздаденият Робърт Капа прави първия си фотографски удар. Отива в Швейцария, за да снима заседанията на Лигата на нациите, посветени на нахлуването на Италия в Етиопия. Вместо да седи в залата и да снима скучни костюмирани хора, той обикаля околните улици. Така се натъква на протестиращ срещу италианската агресия, който моментално е натикан в полицейска кола с вързани ръце и запушена уста. Снимките от полицейското насилие се превръщат в сензация. Самият Люсиен Вогел, издателят на изключително популярното във Франция списание VU, иска да ги публикува. Когато Герда започва да му разказва историята за „мистериозния американски фотограф”, Вогел безцеремонна я прекъсва и направо й заповядва да му доведе „онова смешно момче Фридман заедно с апарата и мръсното му кожено яке”. Така бившият Андре и настоящ Робърт получава покана да посети замъка на Вогел, където всеки представител на френския елит се радва да присъства.
Само седмица по-късно гръмва новината за избухналия в Испания военен метеж. Капа и Герда са твърдо решени да отидат там. За техен късмет Люсиен Вогел е на същото мнение. Той иска да посвети специален брой на VU на испанските събития. Осигурява акредитация и специален самолет, който да закара група журналисти, между които Герда и Капа, в Барселона, откъдето ще започне работата им в Испания. Двамата нямат търпение да тръгнат. Движи ги не просто амбицията да се докажат като професионалисти във военната фотожурналистика. И двамата нямат търпение да се включат в битката на социалистите срещу фашизма, която заплашва да погълне цяла Европа.
Опитът на метежниците да завладеят бързо цяла Испания се проваля. Техните части в големите испански градове Мадрид, Барселона, Валенсия търпят поражение от верните на правителството войски. Това, което е планирано като блицкриг, скоро се превръща в продължителна гражданска война, завладяла цялата страна. В единия лагер са привържениците на лявото правителството – социалисти, комунисти, анархисти, синдикати, т.е. всички онези, които искат Испания да претърпи дълбока трансформация. Реформите в това отношение вече са започнали. Жените са получили право на глас, разрешени са разводите, началното образование е направено безплатно и задължително. Левите реформатори обаче искат много повече неща. Голямата им цел е да отнемат богатствата от земеделската, индустриалната и военната олигархия и да ги предоставят на обикновените хора. Когато през февруари 1936 г. широката републиканска коалиция, наречена Народен фронт, печели изборите, излъченото от нея правителство започва усилия именно в тази посока. Тогава десницата, генералите и Църквата решават, че ако искат да запазят икономическата си власт, трябва по-бързо да прогонят левите от управлението. Разбира се, те не са единствените, за които едно истинско ляво правителство, при това излъчено след законно проведени избори, е опасен прецедент, който трябва да бъде пресечен в зародиш. Бенито Мусолини и Адолф Хитлер застават на страната на метежниците веднага след началото на преврата. Тук не става дума просто за морална подкрепа, а за предоставяне на огромни количества оръжие и боеприпаси на силите на генерал Франко. Именно благодарение на италианските самолети и кораби неговите части, които започват да се наричат националисти, успяват да пробият републиканската морска и въздушна блокада и да стигнат от Мароко до бреговете на Испания. От своя страна испанското правителство може да разчита единствено на военната помощ на Съветския съюз. Не става дума за безвъзмездна помощ. Правителството плаща за нея, изпращайки в Москва златния резерв на страната. Големите демокрации като Съединените щати и Великобритания подписват Пакт за ненамеса. Де юре това означава отказ от подкрепа и за двете враждуващи страни в испанския конфликт. Де факто с поведението си обаче тези държави позволяват да бъде атакувано от метежниците едно законно избрано правителство.
На 5 август 1936 г. Капа и Герда вземат влака за Тулуза, където ги очаква купеният от Люсиен Вогел самолет. Само че малко преди да пристигнат в Барселона, единият двигател отказва. Следва приземяване в една нива. Като по чудо никой от групата не е със сериозни наранявания. Единствено Вогел и един журналист имат счупвания на ръцете. Настаняват ги в болница, а издателят подарява самолета на републиканците, за да го използват в сраженията. Когато стигат до целта си, Герда и Капа забелязват, че Барселона прилича много повече на анархистки карнавал, отколкото на бойно поле. Бойците от различните анархистки групировки са много повече от представителите на официалната републиканска власт. Фабриките и бизнес структурите или не функционират, или са преминали в ръцете на работниците. Предприятията за червило произвеждат патрони, църквите са затворени или направо изгорени. В хотела, в който двамата фотожурналисти се настаняват, е пълно с обикновени хора. Някога те не биха и мечтали да прекрачат прага му, а сега спокойно се хранят в изискания му ресторант. Герда е възхитена от всичко, което вижда. Моментално забравя късите тесни поли и високите токове, които носи в Париж. Облича се с работническа престилка и еспадрили, въоръжава се с фотоапарат „Ролайфлекс” и по цял ден обикаля улиците на Барселона, стремейки се да заснеме колкото се може повече от духа на този революционен град. Снима всичко – войници, деца, работници. Но най-силно я впечатляват жените. Фотоапаратът й бързо се напълва с изображения на жени, които като едни съвременни амазонки се обучават да стрелят с пушки и пистолети. Има и такива, които в паузите за отдих четат женски списания, а оръжието е поставено грижливо в краката им. Всичко това е много интересно, но както тя, така и Капа бързо осъзнават, че им липсва най-важното – изображението на бойните действия. Все пак са дошли да отразяват набиращата скорост гражданска война, а не мирното ежедневие на един град. Не след дълго двамата вече са на фронтовата линия близо до Кордоба. Оказва се обаче, че при пристигането им не се водят сражения. Тогава двамата фоторепортери правят това, което са правили, правят и ще правят всички техни колеги: молят републиканците да симулират участие в битка. Те пък нямат нищо против да помогнат на симпатичния младеж и красивата му колежка да си свършат работата. Започват да тичат наоколо, да стрелят, да залягат, сякаш се пазят от куршумите на противника. Малко след това започва истинското сражение. Именно в този ден, на това място, фронта край Кордоба, Капа прави една снимка, която е сред най-известните в историята на фотографията. Озаглавена е „Падащ републиканец” или „Лоялистки войник в момента на своята смърт”. Тази фотография е публикувана най-напред във VU, после в американското списание Life и светкавично се превръща в символ на антифашистката съпротива. Независимо от това или тъкмо заради това бързо започват споровете за нейната автентичност. Самият Капа през годините дава различни обяснения за историята й. Според едно от тях той е бил в окопа, когато е започнала републиканската атака. Вдигнал е апарата над главата си и е снимал, без изобщо да гледа. Едва после е видял какво е заснел. Според по-късен негов разказ двамата с Герда са помолили републиканците да разиграят фалшиво сражение, за да ги снимат. Именно по време на тази постановка отнякъде е долетял куршум, вероятно от фашистки снайперист, който е улучил един от войниците в сърцето. Критиците на Капа обаче твърдят, че снимката е нагласена и въпросният войник просто се преструва на умрял. Споровете около този кадър не спират и до днес. В тях участват прословути фотографи и теоретици на фотографията, дори частни детективи и патоанатоми. Има и такива, които твърдят, че снимката е направена от Герда. Независимо от всички спорове и противоречия безспорно е, че Капа и Герда още в началото на своята испанска експедиция създават снимка, която се превръща в символ на цялата война.
Когато малко по-късно двамата се връщат в Париж, вече са знаменитости. Заснетите от тях кадри са навсякъде – както в европейските, така и в американските вестници и списания. Герда и Капа вече не се чудят дали ще могат да си позволят вечеря. Имат достатъчно пари, за да си купят всичко, каквото пожелаят. Могат да си позволят да наемат хубав апартамент с изглед към Айфеловата кула. Имат време дори за почивка. Тук плановете им леко се разминават, защото Капа няма намерение да спира да снима и започва да отразява политическия живот във Франция. Герда пък решава да отиде до Неапол, където някогашният й любим Георг Курицкеш учи медицина.
А събитията в Испания не се развиват никак добре за републиката. В началото на септември 1936 г. националистите предприемат масирани атаки по целия фронт. За разлика от дезорганизираните републикански военни части те се подчиняват на класическата военна дисциплина и завладяват нови територии. Франко поема върховното командване на националистическите сили. Обявен е за генералисимус и каудильо, титла, отговаряща на италианската дуче и германската фюрер и означаваща водач. На 27 септември неговите войски успяват да превземат Алказар в Толедо, контролиран до този момент от републиканците. Това е много важна победа в символен план. Именно това е първата столица на Испанската империя след прогонването на арабите през XV век. Националистите не вземат военнопленници. Разстрелват на място пленените републиканци. Докторите, медицинските сестри и ранените, останали в болницата в Толедо, също са избити. Новините за извършените жестокости предизвикват огромно възмущение не само сред защитниците на републиката. В началото на октомври в университета в град Саламанка, който се намира под контрола на франкистите, се провежда тържествено събрание. Почетен председател на университета е световноизвестният испански философ и писател Мигел де Унамуно. В началото на метежа той подкрепя действията на Франко, защото смята, че само така Испания може да бъде спасена от „левичарските ексцесии на повлияните от чужбина републиканци”. Твърде скоро обаче той се ужасява и от действията на националистите. По време на речта си на въпросното събрание той отправя основните си критики именно към тях. Това е изключителна проява на смелост от страна на 72-годишния философ, защото рискува да бъде линчуван на място от привържениците на Франко. Спасен е именно от съпругата на генералисимуса, която присъства на събитието и която си тръгва заедно с него, превръщайки се в жив щит на философа. Разбира се, властта е решена да не оставя волнодумството на Унамуно да му се размине. Отстранен е от поста и е поставен под домашен арест. Умира три месеца по-късно.
Междувременно националистите са започнали ключовата си офанзива срещу Мадрид. Атаката е толкова мощна, че падането на града изглежда неизбежно. Приело тази прогноза едва ли не за даденост, правителството се евакуира във Валенсия. Останалите в Мадрид правителствени части обаче са решени да се борят докрай. Жертвоготовността на републиканците обръща хода на събитията. В началото на ноември вестниците в Европа вече излизат със заглавия „Мадрид се държи!”, No Passaran!, „Мадрид е Вердюн на свободата”. Решителна роля в успешната отбрана на града изиграват два фактора. Първо, това са действията на прословутия Пети полк. В началото в него са включени основно членове на Испанската комунистическа партия. В Пети полк цари строга дисциплина, а заповедите на командирите не подлежат на обсъждане (което се практикува в останалите републикански части и което определено допринася за пораженията им в битките). За кратко време Пети полк се превръща в нещо много повече от бойна единица. Личният състав провежда огромна ограмотителна работа сред цивилното население, издава брошури и книги, организира театрални представления на площадите и във фабриките. Полкът има собствен вестник, както и специален химн. С времето към него се присъединяват много антифашисти извън тези, членуващи в компартията, и численият му състав минава 20 000 души. И вторият основен фактор, който способства за спирането на националистите пред стените на Мадрид, е появата на интербригадистите. Това са граждани на чужди държави, членове на техните комунистически и други леви партии, които пристигат в Испания, за да се сражават в защита на републиката. Техният състав не е особено голям – около 30 хиляди души. По-важно обаче е символното им значение. Присъствието на чуждестранните бойци показва на испанските републиканци, че тяхната кауза се споделя и от много хора извън Испания. Освен това много от интербригадистите притежават сериозен боен опит. Участвали са в сраженията по време на Първата световна война, на Гражданската война в Русия, на Англо-ирландската война, довела до създаването на независимата Ирландска република. Сред интербригадистите има и няколко стотин българи, сражаващи се в отделен батальон „Георги Димитров” и в други военни части. В края на октомври в Мадрид пристигат и първите съветски танкове. Мощните Т-26 директно от гарата се отправят на бойното поле. Това значително облекчава защитниците на Мадрид. До този момент в битките срещу германските и италианските танкове те са разчитали основно на коктейлите „Молотов”. На 27 октомври самолети на националистите бомбардират жилищни квартали в Мадрид. Убити са 16 души, десетки са ранени. Между жертвите са и жени, чакащи на опашка за мляко за децата си. Това е първият случай, когато военни самолети атакуват невоенни цели с единственото намерение да всеят ужас сред мирните жители. Независимо от всичко това, от факта, че националистите достигат до крайните квартали на Мадрид, градът отстоява. Нападателите са отблъснати, а Франко окончателно разбира, че блицкригът му е провален и ще трябва да се готви за продължителна война. Първоначалните прогнози, че бойните действия в Испания ще свършат бързо и новините от страната ще станат безинтересни, не се оправдават. Испанската гражданска война продължава да бъде новинарска тема номер едно. Затова Капа решава да се върне там. Герда обаче няма намерения да променя плановете си, свързани с пътешествието й в Италия. Още повече, че си е купила съвсем нови дрехи за пътуването, включително сутиен с дантели, който игриво демонстрира на приятеля си. Капа пристига директно в Мадрид, една от най-горещите точки на фронтова Испания, и се настанява в прословутия вече хотел „Флорида”. Това е луксозен хотел, който при построяването му преди десетина години е бил предназначен за богати и влиятелни клиенти. В момента „Флорида” обаче е нещо като Вавилонска кула. Пълен е с журналисти и военни от цяла Европа. Сред личностите, дошли да отразяват войната, са такива литературни звезди като Джон Дос Пасос и Ърнест Хемингуей. Вторият е тук както заради военните действия, така и за да може да консумира връзката с поредната си любима, доста по-младата от него начинаеща журналистка и писателка Марта Гелхорн. Да, в Мадрид падат бомби, но авторът на „Сбогом на оръжията” предпочита това пред риска съпругата му Полин, която е останала в Америка, да разбере какви ги върши той с Марта. В хотел „Флорида” има и много представителки на най-древната професия. Всяка вечер тук се устройват купони с много алкохол, който задължително повишава желанието за моментална интимност. Но Капа повече се интересува от това как по-бързо да попадне на фронта. А за да стигнеш до там, не се изисква много време. Достатъчно е да вземеш трамвая и да слезеш на последната спирка, където вече се водят сражения. Докато той снима и се моли да не го улучат летящите край главата му куршуми, Герда пристига в Неапол, за да се види с някогашния си любим. Минали са само три години от раздялата им, но тя вече е съвсем друг човек. Тогава е била просто привлекателно момиче, любовница и политически последовател на Георг Курицкеш. Днес вече е част от един от най-прочутите фотографски тандеми, любима на известния Робърт Капа и е била на най-важното място в съвременния свят – Испания, там, където битката между фашизма и демокрацията ще реши бъдещето на човечеството. Фактът, че Георг продължава да бъде студент по медицина, не я кара да го гледа високомерно. Независимо от любовта си към Капа тя няма нищо против да възобнови сексуалните отношения с някогашния си любим. Когато не правят секс, тя му разказва за ставащото в Испания, за интербригадистите и за това колко е важно колкото се може повече леви и демократично мислещи хора от целия свят да се притекат на помощ на републиката. Явно е била достатъчно убедителна, защото малко след като се прибира в Париж, Георг решава да зареже следването и да се присъедини към интербригадистите. Само че, когато стъпва на испанска земя, се среща с неочаквано препятствие. Разпитан е от служител на съветското НКВД. Това е стандартната процедура, през която минават всички чужденци, които искат да се бият на страната на републиката. Вероятно нещо в поведението на Георг не се харесва на разпитващия или просто човекът е бил в лошо настроение, защото бързо решава, че точно този чужденец не е никакъв марксист, ами е италиански шпионин. При подобно подозрение следващата стъпка е само една – разстрел. Георг е спасен в последния момент благодарение застъпничеството на полски лекар и успява са стигне до фронта. Двамата с Герда не се срещат никога повече. След пътешествието си до Неапол тя изкарва няколко дни в Париж и отново тръгва за Испания. Този път нейната цел е Валенсия. Доскоро това е бил елегантен, исторически и леко заспал град. С избухването на гражданската война и особено с преместването тук на правителството, обстановката е коренно променена. Сиестата е забравена, а по улиците се разминават потоци от забързани хора. Скоро се появява фразата, че ако искаш да видиш някой, който много ти трябва, е нужно да дойдеш във Валенсия. Тук има висши военни, журналисти, шпиони, държавни служители, търговци на оръжие и, разбира се, както казва един американски писател, „мистериозни жени”. Герда предпочита компанията на хора като композитора Ханс Ейслер, емигрирал от Германия близък сътрудник на Бертолт Брехт, и на писателя Алфред Канторович, също имигрант от Германия и главен редактор на излизащия във Валенсия на френски и английски вестник „Доброволец за свободата”. Общуването с тези хора затвърждава у Герда убеждението, че е нещо много повече от фотожурналист, че участва в една епохална битка за бъдещето на човечеството, и то на правилната страна. Младата жена усеща и още нещо. Независимо че продължава да бъде някак влюбена в Капа, тя изпитва и силна професионална ревност към него. Безспорно той е много по-известният от двамата. Снимките му от бойните действия в покрайнините на Мадрид са навсякъде. Да, през последния месец нейни снимки също намират място на кориците на две списания. Но и в двата случая става дума за фотографии на деца. Те безспорно разчувстват читателите, но съвсем не са онова, което Герда иска – снимки от бойното поле. За да поправи този пропуск, трябва да направи две неща – да попадне на фронта и да се сдобие с „Лайка”. Като на Капа. Когато в началото на 1937 г. те отново са заедно и обикалят фронтовете, той прави на любимата си два подаръка. Подарява й любимата си „Лайка”, за която тя е мечтала толкова дълго. Освен това й показва новия им печат. До този момент снимките им са били подпечатвани с „Таро” и „Капа”. Сега вече печатът е само един, „Капа&Таро”. В началото на април двамата пак са в Мадрид, когато случайно срещат на улицата стар познат на Капа, който предлага да ги запознае с един много известен американец на име Ърнест Хемингуей. Решават да се видят в един много добър мадридски ресторант, известен с прекрасния начин, по който готвят прасенца сукалчета. Естествено, заради войната този специалитет на заведението отсъства от менюто, но пък има прекрасна винарска изба и паеля. Хемингуей, който идва на срещата вече добре почерпен, настоява да отиде в кухнята и лично да участва в приготвянето на паелята. Както тактично разказва по-късно собственикът на ресторанта: „Писателят е много по-добър зад пишещата машина, отколкото в кухнята”. Хемингуей и Капа веднага се харесват. Фотографът открива у по-възрастния мъж един несекващ апетит за живот, който го прави неустоим. Писателят пък е приятно удивен от начина, по който Капа преследва битките, подобно на дете, което гони пеперуди. Но Хемингуей определено не харесва Герда. Трудно е да се каже какво го дразни в нея. Може би прекалената й интелигентност и лекотата, с която преминава от немски на френски, после на испански и на английски. Може би близкото й познанство с висши републикански генерали, които Хемингуей смята за своя собственост. А може би най-силно го дразни преклонението, с което тя говори за романите на Джон Дос Пасос. Каквато и да е причината, той силно не я харесва. Толкова силно, че след време директно я нарича пред един общ познат курва.
Двайсетина дни след тази среща, когато Хемингуей е предал последната си кореспонденция и преди да се прибере в Съединените щати, в Испания е извършено едно от най-зловещите военни престъпления. Това се случва в старата духовна столица на баския регион в близост до Билбао – Герника. Националистите изобщо не напредват толкова бързо на баския фронт, колкото техните командири биха искали. Ето защо командването им решава да даде такъв урок на местното население, който да прекърши духа на хората веднъж завинаги. На 26 април 1937 г., пазарен ден в Герника, в 16:30 часа германски бомбардировач „Хенкел 111” от Легиона „Кондор” хвърля няколко бомби в центъра на града. Когато хората излизат от скривалищата, за да помогнат на ранените, цялото небе над Герника се изпълва със самолети, които хвърлят още бомби. После идва ред на изтребителите „Хенкел 51”, които пикират ниско, хвърлят гранати по бягащите жители или ги разстрелват с картечници. Най-накрая в 17:15 часа три ескадрона от бомбардировачи „Юнкерс 52” довършват започнатото с бомбен килим. Жертвите сред цивилното население са над 1000, а нападателите много внимават да не засегнат военните заводи, защото впоследствие ще им трябват. Две години по-късно германската авиация ще използва същата тактика при завладяването на Полша. Първоначално националистите се гордеят от стореното, но когато буквално целият свят реагира с огромно възмущение, започват да бият отбой. Дори правят официално заявление, че градът е разрушен от баските. Само че вече е твърде късно. Герника се превръща в символ на фашисткото варварство, особено след като Пабло Пикасо рисува знаменитата си картина, която е изложена в Испанския павилион на Международното изложение в Париж.
На 1 май 1937 г. американският писател Джон Дос Пасос си тръгва от Барселона. Идвайки в Испания в началото на гражданската война, той е непоколебим привърженик на републиканската кауза. В навечерието на заминаването си той вече е твърде далеч от първоначалните си убеждения. Най-силно го притесняват опитите на правителството в Мадрид, където все по-значима роля играят комунистите и техните съветници от СССР, да се разправи с всички останали леви привърженици на републиката, които не са съгласни сляпо да следват заповедите на Сталин. Още от началото на гражданската война започват да изчезват анархисти, троцкисти, независими синдикалисти. Според слуховете те стават жертва на емисарите на НКВД, които са получили заповед от Москва да унищожават всички независими левичари. Дос Пасос не знае дали да вярва на тези слухове до момента, в който не изчезва един негов близък приятел. Това е 40-годишният испански професор и независим ляв интелектуалец Хосе Роблес. Независимо от аристократичния си произход той е привърженик на левите идеи. Заради тези си идеологически пристрастия Роблес е принуден да напусне родната Испания. Установява се в Съединените щати, където започва работа като университетски преподавател и преводач. Преподава в университета „Джон Хопкинс” и превежда на испански творбите на Джон Дос Пасос и Синклер Луис, първия американски писател, получил Нобеловата награда за литература през 1930 г. Роблес е на кратко посещение в Испания, когато там избухва гражданската война, и веднага се присъединява към републиканците. Само че независимият му начин на мислене и особено силното му критично отношение към претенциите на Москва да нарежда на испанското правителство какво да прави, му спечелват враждебността на ортодоксите. През една декемврийска вечер на 1936 г. в дома му във Валенсия идват цивилно облечени мъже от службата за сигурност на републиката и го отвеждат за „кратка справка”. Нито съпругата му, нито синът му, който също работи за правителството, го виждат повече. Дос Пасос прави всичко възможно да открие приятеля си. Използвайки известността си, стига до канцелариите на най-високопоставените представители на явната и тайната власт на републиката. Само че навсякъде се сблъсква със стена от мълчание. Всички вдигат рамене и отговорят: „За съжаление не разполагаме с информация за местонахождението на този човек”. Отчаян и ядосан от подобно поведение на властниците, ужасен, че Роблес може и да е ликвидиран по абсолютно неясни причини, Дос Пасос започва открито да говори срещу политиката на правителството, да твърди, че подобни действия на практика унищожават моралния кредит на републиканците. Тези приказки пък силно дразнят праволинейния Хемингуей, който винаги защитава правителството. Да, признава той, може властите и да правят „някои грешки”, но те са нищо в сравнение с голямата кауза на борбата с фашизма. Най-накрая Дос Пасос получава информация от сигурен източник, че Хосе Роблес е разстрелян. Споменават се различни причини за смъртта му: бил таен привърженик на Франко, давал информация на националистите, абсолютно безотговорно разгласявал държавни тайни по кафенетата. Познавайки добре своя приятел, Дос Пасос категорично отказва да повярва в предполагаемото му предателство. Според него истинската причина за убийството на Роблес се крие в противопоставянето между действащите в Испания структури на военното и на цивилното разузнаване на Съветския съюз. Известно време Хосе Роблес е преводач и близък съветник на представителя на съветското военно разузнаване Владимир Горев. Горев обаче влиза в конфликт с представителя на НКВД Александър Орлов, отзован е в Москва и малко по-късно е разстрелян като предател. Чистката на неговите сътрудници в Испания засяга и Хосе Роблес.
Това съвсем не е единственият случай, който кара американския писател да преосмисли отношението си към управляващите републиканци. Малко преди окончателно да си тръгне от страната, той се среща с харизматичния Андрес Нин. Този бивш учител и журналист е един от създателите на Испанската комунистическа партия. След победата на болшевиките в руската Гражданска война заминава за Съветска Русия. Работи в Коминтерна, сближава се с Ленин, а след смъртта му се присъединява към Троцки в борбата му срещу Сталин. След връщането си в Испания създава независима от Москва комунистическа организация, която по-късно се преобразува в Работническа партия на марксисткото обединение (ПОУМ). Именно ПОУМ е една от най-активните леви структури в началото на Испанската гражданска война. В разговора си с Дос Пасос Андрес Нин изразява силното си безпокойство от желанието на правителството във Валенсия да прекрати автономията на левичарите в Барселона. На излизане от офиса на Нин Дос Пасос се сблъсква с един англичанин, който изразява огромната си радост от възможността да се срещне на живо с един от любимите си писатели. Рожденото име на англичанина е Ерик Блеър, но ще стане световноизвестен с литературния си псевдоним Джордж Оруел. Той се е включил във въоръжените отряди на ПОУМ и също е обезпокоен от очертаващата се братоубийствена война в редиците на испанската левица в момент, когато всички би трябвало да се обединят в борбата срещу фашизма. „За всичко е виновен онзи проклет Пакт за ненамеса”, обяснява бъдещият автор на „Почит към Каталония”, „Животинска ферма” и „1984”. „След като Великобритания, Франция и САЩ отказват да подкрепят испанското правителство, то може да разчита единствено на Съветския съюз, а Сталин използва това като средство за натиск. След като руснаците избиха всички троцкисти в СССР, сега правят същото и в Испания. А ако няма троцкисти, просто си ги измислят. ” Два дни след като Джон Дос Пасос напуска Барселона, градът избухва. На 3 май комунистите в Барселона решават да завземат Телефонната палата, контролирана от бойци на анархисткия синдикат Национална конфедерация на труда. Започва ожесточена престрелка, която се прехвърля в целия град. Сраженията се водят между комунистите от едната страна и анархистите и ПОУМ от другата. В продължение на няколко дни куршумите кънтят по улиците на Барселона подобно на „проливен тропически дъжд”, както се изразява Оруел, който също участва в битките на страната на ПОУМ. В сраженията загиват 500 души, а близо 1000 са ранени. Комунистите, ръководени от човека на НКВД Александър Орлов, хвърлят вината за братоубийствената касапница върху „троцкистко-фашистката организация” ПОУМ и я обявяват извън закона. Нейните активисти са арестувани, а испанският премиер Ларго Кабалеро, който не е съгласен с тези действия, подава оставка. Начело на правителството застава досегашният финансов министър Хуан Негрин, който е договарял прехвърлянето на испанския златен резерв в Москва. Лидерът на ПОУМ Андрес Нин е отведен в тайна квартира на НКВД, където го карат да признае, че още от началото на Гражданската война е бил шпионин на франкистите. След като отказва да направи това, го разстрелват. Погребват тялото му на неизвестно място и пускат слух, че е избягал при националистите. По-малко от година след убийството на Нин неговият организатор Александър Орлов получава заповед да се прибере в Москва. Той веднага разбира какво значи това. В Съветския съюз вече е в ход Големият терор и Орлов е наясно, че ще бъде поредната му жертва. Отказва да се върне и бяга със семейството си в Съединените щати. Избира САЩ, защото знае, че ако остане в която и да било европейска държава, хората на НКВД ще го докопат, а до Америка ще им бъде доста по-трудно да стигнат. Оказва се прав и доживява до 82-годишна възраст.
Докато защитниците на републиката са заети с братоубийствените си битки, националистите печелят победи по фронтовете на Гражданската война. Особено видими са успехите им на баския фронт, а завладяването на Билбао е от огромно символно и стратегическо значение. В опит да си върне инициативата правителството подготвя голяма военна офанзива при Брунете. Това селище се намира само на 25 км от Мадрид и една евентуална републиканска победа там би намалила националистическия натиск върху града и би вдъхнала нов кураж на частите по останалите фронтове.
На 4 юли 1937 г., два дни преди началото на тази офанзива, Герда и Капа са във Валенсия, за да отразяват Втория международен конгрес на писателите в защита на културата. Основната цел на събитието е да покаже подкрепата на творци от най-различни държави за каузата на испанската република. Тук са Андре Малро, Пабло Неруда, Иля Еренбург, Алексей Толстой, Тристан Цара и десетки други. Капа и Герда, които със своите фотоапарати обикалят навсякъде, правят силно впечатление на участниците в конгреса. Елена Гаро, съпругата на бъдещия Нобелов лауреат за литература Октавио Пас, си ги спомня така: „Те бяха загърнати в една романтично-трагична аура на вечното приключение, бяха млади, красиви и безкрайно влюбени един в друг”. Малко след откриването Капа се връща в Париж, където има да урежда формалности по публикуването на снимките им. Той вече е сключил сериозен договор със знаменития Хенри Люс, издател на списанията Time и Life, и наричан „най-влиятелният американски гражданин”. Герда заедно с делегатите на конгреса се мести в Мадрид. На едно от заседанията нахълтват трима, опръскани с кал войници, с радостния възглас „Завладяхме Брунете!”. Това означава, че офанзивата е започнала добре за републиканците. Това означава и още нещо, че Герда е твърдо решена да попадне на фронта. Тя няма проблем да премине през многобройните пропускателни пунктове, които водят натам. За една година е станала популярно лице и войниците дори са й измислили прякор – La pequena rubia, Малката блондинка. Герда снима отправящите се на предната линия части, както и връщащите се ранени след битките. Връща се в Мадрид със снимки, които никой няма, и изобщо не възнамерява да ходи отново на заседанията на писателския конгрес. Иска да бъде на първата линия. Само че точно тогава републиканците спират офанзивата, за да се прегрупират и да осигурят подкрепления. Герда използва затишието, за да се върне в Париж и да отпразнува 14 юли заедно с Капа. Изминала е една година от първото им заминаване за Испания, а вече са в тотално различна ситуация. Преди година са били бедни и никому неизвестни младежи. Сега са прочути фотожурналисти, чиито снимки са във всички европейски издания. А Капа вече има нов амбициозен план. Само преди седмица Япония е обявила война на Китай и това се очертава следващата важна стъпка в разгарящия се световен конфликт. Капа вече е разговарял за това с хората от списание Life и почти ги е убедил да ги командироват двамата с Герда в Далечния изток. Тя също няма търпение да тръгне. Единственото, за което моли любимия, е да й даде още десет дни в Испания, за да може да снима окончателната победа, както тя се надява, на републиканците при Брунете. Но когато Герда сe връща в Мадрид, се оказва, че нещата около Брунете не вървят никак добре за републиканците. Не им достигат муниции, храна, вода, превръзки. Старите им самолети много често губят въздушните двубои с маневрените месершмити на германския Легион „Кондор”, а това се отразява на действията на пехотата. Само между 10 и 16 юли републиканската армия губи 3000 души. Всеки ден Герда става в пет сутринта и се отправя към фронта. Снима непрекъснато – готовите за битка войници, ранените, убитите. Снимките й нямат нищо общо с онези грижливо изградени композиции от работата й преди година. Сега фотографиите издават нейната нервност, припряност, понякога не са съвсем фокусирани, но въпреки това или именно заради това са невероятно въздействащи. Тя обаче продължава да не бъде съвсем доволна от работата си. Десетдневният срок, който си е дала, преди да се върне в Париж, изтича. 25 юли, неделя, е последният й ден и затова тя отново тръгва на фронта. Успява да стигне до щабквартирата на командващия интербригадистките части генерал Валтер – поляка Карол Свирчевски. Тя се надява, че той ще й окаже пълно съдействие, защото е бил изключително внимателен с нея при срещата им само преди месец. Сега обаче нещата стоят по коренно различен начин. „Линията на фронта е пробита, всеки момент тук могат да бъдат националистите, ако искате да оцелеете, трябва да се махате веднага”, обяснява той сухо. Герда категорично отказва. Това е последният й ден и трябва да го използва максимално. Само пет минути по-късно вече не може да става и дума за измъкване. Небето почернява от германските самолети, които обсипват републиканските позиции със смъртоносния си товар. Герда едва успява да се метне в едно скривалище, когато настава адът. Но дори и когато бомбите избухват край нея, не спира да снима. В един момент някои от войниците не издържат, изскачат от укритията и хукват да бягат. Офицерите, както и други войници, се опитват да ги спрат. Герда също се изправя в цял ръст и започва да вика след бягащите да се върнат по местата си. При вида на La pequena rubia, която е „въоръжена” единствено с два фотоапарата и не обръща никакво внимание на смъртта край себе си, бягащите републиканци се връщат на изоставените позиции. В този момент като по чудо битката прекъсва. Настъпило е едно от онези непредвидими затишия, които предвещават още по-силна буря. Едва сега Герда усеща, че силите я напускат. Преживяла е достатъчно. Иска да се прибeре в Мадрид, а оттам колкото се може по-бързо в Париж при Капа. Пътят назад е задръстен от движещи се във всички посоки военни и граждански автомобили, каруци, двуколки и хиляди хора, войници и обикновени граждани. Герда успява да спре един камион, но той е препълнен с ранени и за нея няма място вътре. Уговаря се с шофьора да вземе фотоапаратите при себе си, а тя сяда на стъпалото. Когато погледът й се спира върху връхлитащия върху камиона републикански танк, вече е твърде късно. Камионът полита в канавката, а Герда попада под танковата верига. Все пак успяват да я закарат жива до болницата. Докторът, който я поема, веднага разбира, че случаят е безнадежден. „Сложете й колкото се може повече морфин. Това е единственото, което можем да направим”, казва той. Унасяйки се в блажената прегръдка на морфина, който я спасява от ужасните болки, Герда успява да промълви: „Моля ви, погрижете се за апаратите ми. Съвсем нови са”. Няколко часа по-късно умира. Само пет дни преди да навърши 27. Когато Герда не се появява в уречения ден в Париж, Капа не се разтревожва. От личен опит знае колко е трудно да се спазват уговорките, когато работиш в разкъсвана от война държава. Спокойно отива на зъболекар и докато чака да го повикат, разлиства печатния орган на френската компартия „Юманите”. Погледът му пробягва по заглавията на трета страница, където са международните новини. Най-долу вдясно има малка колонка, която съобщава, че „френската журналистка г-ца Таро вероятно е убита близо до Брунете”. Степента на несигурност се дължи на факта, че авторът се позовава единствено на слухове в Мадрид. Капа се улавя с невероятна сила за тази възможност. Тя обаче изчезва само няколко часа по-късно, когато френският писател и член на компартията Луи Арагон потвърждава трагичната вест: да, Герда е мъртва. Въпреки огромната болка, която го обзема, Капа намира сили да остане в съзнание. Най-вече за да помисли как да върне тялото на любимата си. Само че други вече са се погрижили за нея. Най-напред ковчегът с тялото й е изложен за публично поклонение в Мадрид. В продължение на часове стотици журналисти, политици, хора на изкуството, войници скланят глава пред него. След това същото се повтаря във Валенсия. Най-накрая Луи Арагон заявява, че Герда е „дъщеря на Париж”, и успява да издейства тя да бъде погребана там, а не в Испания. Макар че тя никога не е била член на френската компартия, нейните лидери уреждат тялото й да бъде положено в гробището „Пер Лашез” редом да телата на избитите през 1870 г. бойци на Парижката комуна. Партията подготвя официално погребение от сорта на тези, които се правят на държавни глави. Когато на 30 юли сутринта влакът с тялото на Герда пристига на парижката гара „Аустерлиц”, там вече чакат стотици хора. Между тях са Капа, Луи Арагон със съпругата си Елза Триоле, бащата на Герда и един от братята й. Капа никога не се е срещал с роднините на любимата си и в момента, в който братът го разпознава, се нахвърля върху него. Капа е виновен за смъртта й, крещи братът, той я направил фотограф, той я завел в Испания и я оставил да умре там. Погребението е два дни по-късно. Междувременно Герда се е превърнала в символ, в Жана д’Арк на левицата, в мъченица на антифашизма. Траурната церемония, която тръгва от щаба на френската компартия, наброява десетки хиляди души. Когато тялото на Герда най-после е положено в земята, Капа се прибира и се напива до смърт. Гражданската война в Испания продължава до 31 март 1939 г., когато националистите влизат в Мадрид. В този момент войските на Франко контролират цялата територия на страната. Половин година по-късно избухва Втората световна война. Благодарение на контактите си със списание Life Робърт Капа успява да емигрира в Съединените щати малко преди германците да влязат в Париж. След като САЩ също влизат във войната, той отразява бойните действия в Северна Африка и Италия. На 6 юни 1944 г. е сред първите американски войници, които дебаркират на т.нар. плаж Омаха в Нормандия. Именно той прави едни от най-въздействащите фотографии от последвалите сражения с нацистите. Две години след края на войната Капа заедно с приятелите си фотографи Анри Картие Бресон, Дейвид Сиймор (Шим), Мария Айснер основават фотографската агенция „Магнум”. Това е един от първите фотографски кооперативи в света, който е собственост единствено на своите членове. Когато не рискува живота си, снимайки в районите на военни конфликти, Капа прекарва времето си, като се среща с приятели, играе покер и преследва жени. Само че след Герда никога повече не заживява с друга жена. Двугодишната му връзка с кинозвездата Ингрид Бергман приключва, когато той категорично отказва да скъса със заниманията си на военен фотожурналист и да се ожени за нея. През 1954 г. Капа заминава за Индокитай веднага след поражението на французите от силите на виетнамските комунисти при Диен Биен Фу. На 25 май, докато прави поредните си снимки, Робърт Капа стъпва върху мина, която експлодира. Умира няколко часа по-късно. Погребан е в Ню Йорк редом до майка си и брат си.