„… ПЛАЧЕХ ЗА ЛЮБОВТА СИ/ ДОКАТО ОТ СЪЛЗИТЕ МИ/ ПОКРИВЪТ ПАДНА И ПЪТЯТ ПАДНА/ КАК ДА ИЗЛЯЗА СЕГА/ ДА ВИДЯ ЛЮБИМИЯ СИ, КОЙТО, УМИРАЙКИ ЗА МЕН/ МЕ СПАСЯВАШЕ…”
арменска песен, xix век
Излизаха всяка сутрин българите от домната си врата и с навеждане и издишане казваха: „Еххх!”. Все едно се изтръскваха от нещо, все едно изхвърляха нощната мисъл за себе си от телата си. Ама не плачеха, само се ядосваха и после млъкваха и се прибираха в къщата си. Казваха: „Ех, майка му стара”, но това го казваха по възпитаните и по-старите, тия казваха и „майка му мръсна…”. Но всъщност не псуваха и не кълняха, те бяха научени да не псуват и да не кълнат, това беше една от грешките им. А много хора се питаха: как така, ако майката и бащата не псуват, защо детето псува на майка и ругае, откъде се е научило то, детето, да се държи като покъртително майцепроклятие и като обида на прохода, откъдето всички се пръкват. Петнадесет години след началото на третата милениума след Христос, сина Божий, българите бяха най-нещастни на планетата на хората и не знаеха защо. Не знаеха нищо. Имаха тия хора, нашите, много лъжи пред себе си и вместо да махнат лъжата, те реагираха като маймуни и се биеха помежду си заради клюки, лъжи и световни уйдурми. Ама не бяха гладни, повече бяха нервни като домашно животно, остаряло в ставите и недоскопено. И се чудеха българите защо са нещастни и нямаха отговор. Тогава ги застигна много дъжд и ги заля водата и много хора плачеха, така цяла година. А после падна сняг преди лятото на тая петнайсета година и много от нашите останаха без пътища и нямаха топло и електричество с дни и цели недели. А някои разбраха откъде идва нещастието, обаче нямаше кой да ги чуе и да ги види, че говорят. А за писането на български имаше забрана да се пише – точно както беше в мрачните времена на съветската не-свобода. 25 години след падането на съветската не-свобода се затвори процепът да се пише ясно и гневно, и обидно, и честно и дойдоха нови правила да се пише. Но това беше малкото зло, по-голямото зло за рев и обида беше, че цялата нация и народът вече не можеше да пише, а тия, по-младите, пишеха с чужда клавиатура и бесеха българското писмо с маймунски знаци, намерени от чуждите алфабети. А нещастията идваха едни и същи, едни и същи. Идваха и на това, че хората по тия земи имаха много лоша амнезия, амнезия до тъпота и нервна краткосрочна памет. На тия българи нещастието и проблемът идваха като на дете на въртележка на панаир. Но децата на въртележка на панаир виждаха шарени неща и виещ се свят, а българите виждаха едни и същи олющени цветове и неясен мрак, така както мъглата прави сивото на един цвят и на едно объркване. И малкият свят на българите се превърна в повръщалня, криво направена и лошо намерена.
Така го казваха, защото българите неясно как имаха едни и същи проблеми като едно и също ядене, което ядяха и повръщаха и ядяха и пак повръщаха. Едни и същи болки и едни и същи страхове и ужасни случки, едни и същи убити и едни и същи убийци. Така нашите хора свикнаха да плачат, както ядат – ядат едно и също нещо и плачат над едно и също нещо, и повръщаха същото нещо, докато един ден видяха някои, че ядат повърнатото и плачеха изплаканото, и то също беше едно и също. Всеки ден, с години, повторения на ужаса, така щото някои си помислиха, че сме проклети отвън или че всичко това не може да е случайно и няма как да не е заговор срещу българите. Но нямаше заговор. Имаше само една къща, която от едната страна българите боядисваха, а от другата страна къщата гореше. И това не беше най-страшното, най-страшното беше, че вътре в къщата никой не се раждаше, но всички говореха за кърмене на деца, като юродиви нечестиво бъбреха за нелогичности и ненормалности. Тия говореха за кърменето и се правеха на светици, а по селата майки продаваха децата си за една кола дребни пари, но това ни властта, ни хората го спряха, а пак се говореше за кърмене и за женски гърди на показване. Гърдите на жената преместиха важното за говорене, в плюене го направиха и говоренето между хората за нищо не ставаше. Което, ако имаше хора, вярващи, щяха да нарекат това „бесове”, ама нямаше такива хора и бесовете ходеха по хората, маршируваха и барабаняха по главите и очите им. И никой, не е за вярване, не попита откъде дойде водата, която ни заля, нямаше кого да питаш и никой не питаше, а само се правеха, че питат. Всеки път идваше водата и ни заливаше и всеки път плачеха хората и после забравяха и пак водата ги заливаше и тия пак плачеха. Казваха някои, че водата идва заради турчина с брадвата, който не сечеше клоните на българското дърво, така както се знаеше от историята, а сечеше българското дърво тихо и от дънера. И най-страшните картинки на смърт не са по-страшни от дънерите на дървета, които преди са били живи, а после са станали на сечище. Ама не сечище нормално, човешко, а си личеше, че държавата е станала циганско сечище, за което няма дума и няма толкова тъжен словоред. За дърветата някои плачеха, но бяха малко тия. Затова свършиха дърветата, дори и в парковете свършиха. И нямаше какво да застане пред водата, нямаше гора, а само просеки и стръмни коловози, които водата разораваше в засилката си и заливаше всичко. Но не беше само турчинът с брадвата, много българи сами пускаха водата да залива другите поради предателство най-висше. Но никой не говореше за предателство и никой не можеше да убие предателите, защото предателите бяха много и на власт, а праведните бяха малко и на село. Праведните се питаха колко праведни можеха да бъдат, ако убият предателите, и се объркваха, и никого не убиваха, а много хора мислеха, че трябваше. И нямаше кой да им каже, че ако си праведен и убиеш предателите, ставаш на светец, ама не такъв за икона, а такъв за хората. И се чудеха много праведни – опрял ли е ножът до кокала, макар че всичко, което беше сторено като воден път, аквадукт и канал през последния полвек на последния български цар-комунист, беше на скрап дадено. По калните ниви се търкаляха зъблати колела, ръждясали, и ръждясали шлюзове, изтръгнати от бетона и тръгнали за топене и за стотинки. И българите стискаха зъби, а някои не стискаха и обвиняваха в това старата напаст, циганите, за които Захари Стоянов пишеше, че били винаги на страната на турците и никога на страната на българите. Но то и циганите не бяха виновни, тия само бяха върхът на общото оскотяване, липса на логика в горящата къща, която водата заливаше. А циганите бяха наши братя, които ние изгонихме от къщата си, а те се връщаха и се опитваха да убият братята си, като се оправдаваха с немотия. С водата стана още по страшното и това беше бедствие. Нямаше път и нямаше вест от много хора в малката планина и това беше плашещо. И струя нямаше, електричество, но сняг много имаше, а пролетта беше в началото. И никой не попита защо падна пътят в малката планина, защо канари се свлякоха и го затриха, сякаш е нямало път до гръцката държава и сякаш е нямало път към Кръстова гора и на много други места. Питаха някои, но ги лъжеха много и им казваха, че не трябва да се вярва на очите на хората, а трябва да се вярва на думите на хората. А очите на хората виждаха такива юродиви театри в живота, като това брадат циганин да сече бетонен стълб с брадва, а на бетона на стълба да се късат жиците и да пада мрак неочаквано. В началото нашите хора се смееха на такива случаи, но после юродивите случаи станаха за некои хора начин на живот и вече не беше смешно. Всичката вода и всичкият път паднаха и тогава пак никой не се сети да каже, че това е пътят на последния цар-комунист, тесен и направен е лошо, но най-вече е стар пътят и никой не правеше пътища в тая страна, а имаше много пари за пътища в безпътната страна. Срам беше за българите това и те бягаха от горящата къща с прясната боя, но дори и когато бягаха към гръцката държава, невиждано беше това да бягат натам точно, те се срамуваха от пътя и го кълняха, и викаха „… ех, мама ти стара и майка ти мръсна”, викаха. Тогава пътят на юг беше тесен и разбит и много хора намираха смъртта си на тоя път, а на края на пътя за срамотиите имаше циганска махала и мръсно беше и кал, и грозота страшна беше. Казваха, че няма граница между държавите вече, но границата беше там, където почваше на катун мръсното, и това беше България, а като свършваше мръсното, почваше да е друга съседна страна. Най-мъчително и срамно беше на тройната граница на турците и на гърците, и на българите преди Одрин, където трите реки се свързваха, Тунджата, Ардата и Марицата ставаха на блато и всичко това заливаше българските и турските земи, и малко гръцките. Но никой не питаше за това, а беше кал и беше бедствие, но се мълчеше, а кметовете плачеха като деца и виждаха това, което българите не виждаха. А то е, че каквото откраднеш, водата ти го взима. Каквото не свършиш – пътят ти го взима. Каквото премълчиш – животът ти го взима, и каквото те е страх, затова те взима и Господ. Без да те спаси, те взима и цели народи са вземани така. Повръщаме се назад, казваха българите, и не можеха да спрат да се повръщат назад като свлачище, което тръгва, и хората могат само да гледат и само да плачат. И да викат: „Ех, майка му стара и майка му мръсна”. Тия, по-умните, казваха, че повръщането е вомиторум, като стая за повръщане, че животът на българите в началото на третия милениум е да повтарят греховете си и като имбецилно болни да не разбират, че ги повтарят. И като имбецилно болни да си забраняват да говорят за проблемите и за логиката на живота, и за решението на живота. Но на тия места и умните не бяха умни, а само заблудени, вомиторуим беше гръцка дума и значи проход, а не значи стая за повръщане от устата. Кой, както иска, ползваше думите, но нямаше проход. Имаше един Левчев, старец-поет, който каза, че изходи има, обаче вече за нашите хора няма вход. Каза старецът, че няма проход, няма два края, че ние сме се запушили и самите ние сме бедствие, защото живяхме половин век без Бог, а това е много. Това бяха страшните думи на стареца тази пролет, когато всичко се казваше в тях, когато ни заля водата и от снега паднаха пътищата. Това беше и когато дори пролетта не можеше да направи тази страна красива, а само приемлива я правеше. Това стана, защото хората бяха лоши, а омразата и недоверието бяха религия, а търговията също беше религия и друга религия нямаше освен измамата и черното знаме на поганците, които палеха живи хора в клетки. Това стана, защото проклехме децата да живеят на свобода, обаче не им дадохме правила и те убиваха децата си и ги продаваха. Децата станаха като торби, пълни с най-лошото от човека и най-фалшивото от човека. И това стана, защото хората се деляха и се предаваха, и не си прощаваха нищо, а си мълчаха в отделни стаи и чакаха животът да премине като болест, сякаш болестта не убива живота. И това стана, защото жените оставиха мъжете си, а мъжете обидиха жените и не се срещнаха, за да произвеждат нация. И не вярваха в нацията и думата стана излишна, и никой не я ползваше. Ако вярваха само малко, българите щяха да разберат или щеше да се намери някой да им каже като врач, като диагноза, наивно като тоя словоред и като други писма, че по тия времена българите си отиваха и изчезваха, и разочароваха Бог, нямаха славно име и се търсеха да се мразят. А Спасителят беше там, но те му се подиграваха и го гонеха.