Информационната агенция „Синхуа” и ежедневникът „Китай Днес” – платформи с достоверна информация за китайските политики, тази седмица предупредиха за военния конфликт с Индия в близост до границата със Сикким. От „Китай Днес” не са се поколебали да напишат, че „прозорецът за мирно решение се затваря. Отброяването до сблъсъка между двете сили е започнал...”. В същото време от „Синхуа” заявиха, че китайската сдържаност „има своите граници и с всеки изминал ден търпението се изчерпва”.

Трябва ли тези предупреждения да бъдат възприемани сериозно? Индия упорито пренебрегваше подобни предупреждения преди 55 години, а се стигна до война до границата, при която претъпря съкрушителна загуба, а всичко останало е история.

Това да избухне война между Индия и Китай звучи невероятно, тъй като нито една от страните не я желае. Но отвъд прага има огромно пространство, където могат да се проявят грешки в сметките. Индийците и китайците са патриотично настроени хора, ръководени от националистически лидери, а „териториалният суверенитет” е изключително деликатен въпрос. Вероятно за правителството в Китай не е било особено трудно да обедини общественото мнение. Но в Индия, където има стотици представители на елита, мнението се поляризира до невиждани размери. Изглежда, че голямата част от индийците изливат глева си срещу постове, подкрепящи позицията на Китай. Но как е възможно да съществува такова противоречиво убеждение?

Това крие опасности, защото високомерието е чудовище, което се самоизяжда. Простата истина е, че индийската външнополитическа система ще бъде изложена на изпитание за пръв път след Студената война, ако конфликтът с Китай се разгърне. Нито една страна не подкрепи Индия в седемседмичния ѝ конфликт с Китай. Индийците през цялото време си въобразяваха, че са много над китайците по отношение на „меката сила” – йогата, Ганди, змиеукротителите и т.н. Очевидно, това не е така.

Най-жалко е това, че Съединените щати не заеха каквато и да било позиция в полза на Индия. Индийският стратегически дискурс след Студената война е силно обременен заради нехайното схващане от страна на САЩ, че Индия е „противотежест” на Китай. Мегнад Десаи, уважавана публична личност, която влияе върху общественото мнение в окръг в Делхи, миналата седмица заяви, че:

„Всичко, което ще последва сега, има много общо с това, което ще се случи с Южнокитайско море. САЩ са изпратили достатъчно сигнали. Ако има война, то това ще бъде война между САЩ и Китай, а Индия ще бъде на страната на САЩ, в Южнокитайско море и в Хималаите. Това трио (Индия, Китай и САЩ) е като много лесно запалима смес... В края на краищата трябва да се разбере това, че Индия не може да се изправи срещу Китай без американска помощ и подкрепа. Америка не може да се изправи срещу Китай без индийска помощ. В това се изразява симетрията в тази връзка”.

Откровения наивитет в откъса по-горе обощава бедата, в която е изпаднала Индия. Индийците отказват да се вгледат геополитическите реалности. Не се досещат, че американският президент Доналд Тръмп ще участва във войни, единствено ако американските интереси са пряко застрашени. За какво му е да заповядва на Пентагона да изпрати морските пехотинци в Хималаите или да изпрати бойна група, за да преследва китайски подводници в Индийския океан?

Единственото нещо, което произлезе от срещата в Манила от миналия петък между американския държавен секретар Рекс Тилърсън и китайския външен министър Ван И, е, че двамата висши дипломати не са губили време по отношение на Южнокитайско море или Индийския океан.

Тилърсън заяви пред медиите, че Северна Корея е била основната тема в неговите разговори, а останалото са били „размишления” по отношение на връзката с Китай. Те са били посветени на четири разговора на високо равнище между двете страни от миналия април по време на срещата на върха в Мар-а-Лаго, Флорида. Тази среща, заяви той, „наистина работи за напредъка в отношенията на нашите две страни... и трябва да се стремим към заздряването на връзката, за да има полза за целия свят – да бъде поддържана сигурността в свят, в който конфликтите отсъстват”.

Интересно е това, че Белият дом публикува прессъобщение, като благодари на Китай за неговата помощ по отношение на резолюцията в Съвета за сигурност на ООН за повишените санкции срещу Северна Корея. От Тръмп се очаква да направи официално посещение в Китай през ноември и Ван разкри, че подготовката за това е започнала.

Индийските анализатори просто не схващат това, че отношенията между САЩ и Китай са съвсем различни. Простичко казано, най-важната точка в стратегията на Индия срещу Китай се оказва основана на заблуда – че САЩ ще се противопоставят на Китай от името на Индия.

Освен това, индийските стратези никога не са очаквали, че постсъветска Русия ще се върне на световната сцена. През последния четвърт век индийските правителства провеждаха политика на любезно неглижиране на отношенията с Русия, които отношения днес са в състояние на атрофия. От друга страна, отношенията между Русия и Китай са достигнали най-голяма близост през последните десетилетия.

За съжаление, „меката сила” на Индия пoe смъртоносен удар през последния тригодишен период на националистическото индуистко правителство, ръководено от премиера Нарендра Моди. Насилието срещу мюсюлманите и ерозията в светските принципи на Индия, и катаклизмите в Кашмир, получиха внимание в международен мащаб. Полезно е да запомним и това, че Организацията за ислямско сътрудничество (Organization of Islamic Cooperation) представлява 54 държави – членки на Организацията на обединените нации.

Достатъчно е да кажа, че всички тези фактори ще се проявят, ако настъпи война между Индия и Китай. Индия не може да се мери с Китай във военно отношение, а и в меката сила Китай може би вече има предимство.

Автор: М. К. Бадракумар

Източник: Strategic Culture

Превод: Десислава Пътева