Властта на посредствеността

Интервю на Ален Дьоно пред Матийо Дежан от Les Inrocks

В книгата си „Медиокрацията”* философът Ален Дьоно критикува посредствеността на един свят, подчинен изцяло на логиката на пазара.

„Посредствените завзеха обетованата земя”, каза преди време в интервю за Les Inrocks журналистът Даниел Мерме след уволнението му от Франс Интер през юни 2014 г. Философът Ален Дьоно доразвива тази теза, разглеждайки я в светлината на глобалната конюнктура: „Без никакво превземане на Бастилията, без опит за пожар на Райхстага, дори без изстрел от Аврора, щурмът се състоя и завърши победоносно: посредствените взеха властта” . Тъкмо тази тиха революция анализира в убийствената си книга „Медиокрацията” преподавателят по политически науки в университета в Монреал.

Как тъй посредствените взеха властта? Откога да си посредствен е качество?

Зараждането на този процес се извършва на два етапа. Първият датира от XIX в., епохата, когато „занаятът” постепенно се превръща в „заетост”. Което предполага известна стандартизация на труда, един вид усредняване. Въвежда се нещо като норматив, необходим за организацията на производствените отношения в тогавашния им отчужден вид, описан от Маркс. Постепенно този усреднен труд се превръща в нещо бездушно, безсмислено, единствено в „средство” за печалба на капитала и просъществуване на пролетариата.

Вторият етап от възшествието на посредствеността се заключава в превръщането на политиката в култура на управлението. Постепенното отмятане от големите принципи, насоки и вътрешната достоверност, които биват заместени от конюнктурния подход, в който „партньори” се обединяват около конкретни проекти, без оглед на общото благо. Този подход ни превърна в граждани, които „приемат правилата на играта”, които преглъщат всякакви практики, които нямат общо с убежденията, компетентността и инициативността. Този вид „политика” се именува управление.

Тези две явления карат мислители от XX век да констатират, че посредствеността не е маргинален факт, който да се свежда само до невзрачни люде, дето успяват да се наместят. Посредствеността израства до система. Всеки преподавател, администратор, артист е принуден да се съобразява с хегемонията й, за да оцелее.

Резултатът от системата на политическо ниво е, че всичко се разглежда в логиката на problem solving (решаване на проблема). Това, което се случва във Франция в момента го онагледява: в отговор на терористичните атаки бомбардираме, прилагаме стратегия на хирургическата интервенция, а всъщност е необходимо да погледнем проблема от дистанция и да бъдем по-проницателни.

Възшествието на посредствеността свързано ли е с либералната революция, която преживяхме през 80-те? С конформизма в предприятията и подчиняването на работниците, което е пряк резултат от него?

Да. Особено като се има предвид, че технократското управление на Маргарет Тачър превърна ултралиберализма едва ли не в реализъм. Неолиберализмът вече не е просто един от възможните избори, а нещо естествено, като дишането. Управлението успя да дегизира ултралибералната идеология като знание, като начин на живот, като общество, сякаш това е цокълът, на базата на който единствено можем да разсъждаваме, докато всъщност самото му съществуване заслужава дебат.

Вече не говорим за общо благо, действаме така, сякаш общественият интерес е просто сбор от частни интереси, които индивидите трябва да защитават. Всички сме призвани да бъдем просто лобисти на личните си интереси или тези на собствения ни клан. На тази база избуява културата на блатото, на съмнителните договорки.

Според вас „експертът е централната фигура в медиокрациата”. Как да си обясним този парадокс?

Експертът не се задоволява да предложи своето познание на хората, които вземат решение. Той е идеолог, който ни представя своята заинтересована гледна точка като „знание”. Занапред студентите в университетите ще трябва да избират дали искат да бъдат експерти или интелектуалци, като се има предвид, че експертното поприще се състои в това да продават мозъка си на хора, които имат интерес да калиброват интелектуалния им труд по определен начин, тъй щото да обслужат собствения си интерес.

В тази връзка цитирате ректора на университета в Монреал, който през 2011 г. казва: „Мозъците трябва да съответстват на нуждите на предприятията”?

Да. Също като Патрик Льо Ле (бивш директор на най-голямата частна телевизия във Франция TF1, бел.пр.), който през 2004 г. каза: „Ние продаваме на „Кока Кола” определено време, в което мозъците са на разположение”. Въпросният ректор възприема поверения му университет, един от най-големите френскоезични университети, като предприятие, което обслужва индустрията. Впрочем бизнесът разполага с много места в УС на университета и до известна степен решава посоката му на развитие. В днешния свят знанието е подчинено на нуждите на предприемачеството, докато ролята на интелектуалците е да разсъждават върху него. Едуард Саид го е формулирал много точно: експертът нехае за последствията от приложението на познанията му. Например възможно е да си геолог и да търсиш цинк и мед в Катанга, но да си напълно невеж относно последствията, които това ще навлече на Конго. Индустриалците предпочитат да не знаеш, защото така им е по-удобно.

Интелектуалецът би подходил като „аматьор”, с любов към предмета на интереса си, заинтригуван от всичките му измерения, което само по себе си предполага интердисциплинарен подход.

Обяснявате как политическата реч е била колонизирана от центристкия речник, този на „управлението”. Да не би критикувайки медиокрацията да тъгувате по края на утопиите?

Не бих стигнал дотам. Това не е центристкия речник, а този на крайния центризъм, което всъщност е тъкмо обратното. Центристката реч се разполага по остта ляво/дясно, докато крайният центризъм не търпи нищо друго, освен себе си. Той не се разполага в средата на спектъра, а просто отрича съществуването и легитимността му. Поклонниците на „управлението” съвсем не са умерени. Те са модерните софисти, които умеят да куртизират синдикатите, като им внушават, че са склонни да отчетат исканията им по време на „социалните преговори”. Всъщност обаче те се борят да спечелят съгласието им априори. Тяхното „договаряне” по същество е радикален подход, често прибягващ до несправедливи и антидемократични средства. Обществен порядък, който застрашава 80% от екосистемите и позволява на 1% най-богати да притежават 50% от активите е всичко друго, но не и умерен.

Посредствеността изглежда притежава уникалната способност да деполитизира всичко, макар сама да е носител на радикалност. Но как можем да реполитизираме обществото?

Аз се боря за завръщането в употреба на думите, натоварени със смисъл, които „управлението” иска да премахне, окарикатури или изврати: гражданин, народ, конфликт, класи, дебат, колективни права, обществени услуги, общо благо… Тези понятия бяха заместени от „партньорство”, „гражданско общество”, „социална отговорност на предприятията”, „социална приемливост”, „човешка сигурност” и прочее. Това са все кухи понятия, които изместиха от политическото поле рационални понятия, които носеха реален смисъл. Самата дума „демокрация” е постепенно измествана от понятието „управление”. Тези думи трябва да бъдат реабилитирани, редом с понятията пациент, ползувател, абонат, зрител, които вкупом бяха изместени от понятието „клиент”. Когато всичко се свежда до търговската логика, от това страда политиката и линеят понятията, които мобилизират хората за действие.

Нямаме избор между мислене и действие. За да действаш, трябва да си обмислил, но за да мислиш, са необходими подходящите термини. В момента се рушат не утопиите, а мобилизиращите слова и механизми. Днес държавите са просто партньори на предприятията, на равна нога. Малките интереси се присаждат върху големите, а междувременно губим представа за общо благо.

Климатичната конференция в Париж илюстрира ли този тип „управление”, като се има предвид, че е спонсорирана от предприятия и банки, които укриват данъци?

Емблематично за философията на „управлението” в Климатичната конференция е фактът, че в подготвителния период бе сторено необходимото, за да се заложат в дневния ред толкова предложения от еколозите, колкото и от „Тотал”. Тъй като газът е за предпочитане пред петрола от екологична гледна точка, „Тотал” възнамерява да се прехвърли в газодобива, с риск да съсипе подпочвените води. Това е логиката на „управлението”: да превърнеш един голям обществен дебат в режисирането на определено съотношение на силите, при което по-силните принуждават по-слабите да прегърнат техните идеи, симулирайки пред публиката някакво подобие на консултации и съгласувания.

Жак Рансиер пише, че всички сме еднакво пригодни да управляваме. Дали жребият би възкресил идеята за общо благо?

Ако приложим жребият във Франция, Квебек или Канада, ако по тази система излъчим Сената, то това чувствително ще промени позициите на хората. Те ще имат друга връзка с инстутуциите. Тогава бихме осъзнали, че що се отнася до основните залози на обществения живот, никой не е по-вещ от останалите.

Не съм привърженик на утопичните скокове. Няма от ден за друг да вземем да излъчваме всичките си представители с жребий. Можем да започнем със Сената, горната камара, която не може да предлага, но може да блокира решения. Това би успокоило хората. Това ще спомогне гражданите да осъзнаят отговорността си, стига да предвидим механизми, които де предотвратят злоупотребите.

След атентатите от 13 ноември борбата с тероризма заглуши критичната реч. Тя тласка хората да поверят общото благо в ръцете на политиците, дори на някакъв месия, нежели да вземат властта в свои ръце…

Правителството със сигурност се надява тъкмо на това. Борбата с тероризма е концептуална глупост, все едно да се бориш с гранатите. Да воюваш с тероризма е равнозначно на това да вихриш войнствена реторика срещу враг без лице, което е подарък за правителството. От тактическа гледна точка това е лудост, защото при настоящите исторически условия рискува да изложи още по-голям брой французи на варварщината, която се разгърна на 13 ноември. Във вътрешнополитически план страната ще предприеме още по-драстични, извънредни мерки, които задушават свободите, а противникът ще остане също толкова смътен. За финал ще поставим между скоби онова, което управленците не понасят: демокрацията.

*медиокрация – власт на посредствеността

Превод: Иво Христов